Анна Тод
След падането (35)

Глава тридесет и четири
Теса

Светлината на утрото се процежда в стаята. Слънцето бавно се покачва над хоризонта. Очите ми се преместват от вратата на балкона към корема ми, където Хардин е преметнал ръката си. Плътните му устни са разделени, мърка като котарак. Не знам дали да го изритам от леглото, или да прибера косата от челото му и да притисна устни към зачервената му кожа.

Ядосана съм. Толкова съм му ядосана след всичко, което се случи снощи. Имаше наглостта да се върне в един и половина и — както и се бях опасявала — да вони на алкохол. Още една плетеница в тая паяжина. И после се появява това момиче, което много приличало на мен и с което прекарва часове наред. Каза, че само си били говорили. Не, не вярвам, че само са говорили. Как е възможно да не иска да разговаря с мен за Сиатъл или за нещо, свързано със Сиатъл, а да седне да говори с нея? И коя е тая, че да говори с него за мен?

Не знам какво да мисля. Писна ми да мисля през цялото време. Винаги имаме някакъв проблем за разрешаване, винаги имаме някакъв спор за изглаждане. Уморена съм. Уморена съм от всичко. Обичам го повече отколкото самото ми съзнание може да го побере, но не знам колко още съм в състояние да издържа така. Не мога да седя у дома и да се тревожа всеки път, когато излезе, да се моля да не се напие, след като сме се карали. Исках да му метна една възглавница, да му крещя, да му кажа какъв е изрод, но в един миг разбрах, че човек може да спори и да се кара с друг човек за едно и също нещо само определен брой пъти. След това фитилът ти изгаря. Сега не знам какво да правя, след като категорично отказва да дойде в Сиатъл, но съм наясно, че няма никакъв смисъл да лежа в леглото. Това няма да ми помогне. Затова вдигам ръката му, измъквам се изпод него и внимателно я пускам на възглавницата ми. Той простенва и ръмжи. Слава богу, заспива веднага.

Взимам телефона си от нощното шкафче и тихо отварям вратите на балкона. Излизам и когато ги затварям, въздъхвам с облекчение.

Въздухът е много по-студен от вчера, но е едва седем часа. С телефон в ръка започвам да обмислям положението с жилището, каквото за момента липсва. Това преместване се оказа много по-голяма каша, отколкото очаквах. Честно казано, започвам да се питам дали си заслужава всички тези драми и трагедии. Веднага се порицавам заради негативното мислене. Хардин иска точно това: да е трудно, да е непосилно трудно, за да се откажа и да остана при него.

Е, това няма да се случи. Отварям браузъра на телефона си и нервно чакам Гугъл да зареди. Гледам малкия екран и съм нетърпелива кога най-сетне това дразнещо кръгче ще спре да се върти. Телефонът ми е антикварен, затова. Вбесявам се и влизам обратно в спалнята, за да взема телефона на Хардин. Ако се събуди и ме види с телефона си, ще се ядоса, но сега нямам намерение да разглеждам телефонните му обаждания. Искам само да ползвам нета му.

Не била чак толкова зле… тая Лилиян.

През цялото време, докато разглеждам апартаментите, думите му за това момиче не ми дават мира. Тръсвам глава, за да се отърва от мисълта за нея. С възхищение разглеждам един луксозен апартамент, който не мога да си позволя. Минавам на следващия. По-малък е, едностаен, но е в къща и има отделен вход. Не харесвам къщи близнаци. Допада ми идеята гостите, които идват в апартамента ми, да минават през лоби, особено предвид очертаващата се перспектива да бъда сама в Сиатъл. Прехвърлям още няколко апартамента и накрая намирам един едностаен, който, е малко над моя бюджет, но не го надвишава кой знае колко. Мога да си го позволя. Ако се наложи, няма да си купувам хранителни продукти, докато се настаня. Вкарвам номера на наемодателите в моя телефон и продължавам да разглеждам. Мисълта да търся жилище с Хардин ме преследва като дух. Аз ще седна на леглото с кръстосани крака, а той ще се облегне на възглавницата си с изпружени крака. Ще му показвам апартаментите, той ще върти очи и ще се оплаква колко е тягостно да се търси жилище, но ще го уловя да ми се усмихва и да гледа устните ми. Ще ми каже колко съм сладка, после ще вземе лаптопа от ръцете ми и ще ме увери, че ще намери най-хубавото място за двама ни.

Но това би било прекалено лесно. Всичко в живота ми беше лесно и просто допреди шест месеца. Майка ми ми помогна с общежитието, всичко беше уредено и подготвено много преди да пристигна в колежа.

Майка ми… колкото и да не искам да си призная, сега ми липсва. Няма никаква представа, че съм се видяла с баща си. Би се ядосала, ако разбере. Сигурна съм. Преди да го обмисля добре, вече набирам номера й.

— Ало? — отговаря гладко.

— Майко?

— Кой друг очакваш да ти вдигне?

Вече съжалявам, че й се обадих.

— Как си? — питам тихо.

Тя въздъхва:

— О, добре съм. Бях малко заета покрай последните събития. — Чувам как трака с някакви тенджери.

— Какви последни събития? — питам. Дали е узнала за баща ми? Решавам, че ако не е разбрала, сега не е моментът да й кажа.

— Нищо конкретно. Работих доста извънредни часове и имаме нов пастор. О, Рут почина.

— Рут Портър?

— Да, щях да ти се обадя да ти кажа — студеният й глас омеква съвсем леко.

Бабата на Ноа беше най-милата жена, която имах честта да познавам. Винаги любезна и усмихната. И правеше такива вкусни сладки… Като Карен. Най-превъзходните курабийки с шоколадови парченца.

— А Ноа как е? — осмелявам се да попитам. Той беше много привързан към баба си и знам, че му е трудно. Никога не съм била близка с бабите и дядовците си. Родителите на баща ми са починали във време, от което нямам никакви спомени, а тези на майка ми не са хора, с които някой нормален човек би искал да се сближава.

— Никак не му е леко, Теса. Трябва да му се обадиш.

— Аз… — искам да й кажа, че не мога да му се обадя, но… всъщност защо да не мога? Мога и ще му се обадя. — Ще му звънна веднага.

— Наистина ли? — пита и не успява да прикрие изненадата си. — Добре, но поне почакай да стане девет часа — съветва веднага, а аз не мога да не се усмихна на назидателния й тон. Знам, че тя също се усмихва… доколкото може. — Как е в колежа?

— В понеделник заминавам за Сиатъл — признавам и чувам, че изпуска нещо на земята.

— Моля?

— Казах ти, не помниш ли?

Казах й, нали? Или?

— Не, нищо не си ми казала. Спомена, че компанията отваря там клон и че местят основния офис там, но не ми каза, че и ти заминаваш.

— Извинявай. Бях прекалено заета с това преместване и с Хардин.

— Той заминава с теб, така ли? — Знам, че полага огромни усилия да контролира гласа си.

— Ами… не знам — въздъхвам.

— Добре ли си? Звучиш разстроена.

— Да, добре съм — лъжа.

— Знам, че напоследък не сме в много добри отношения, но можеш да споделиш, Теса. Аз съм ти майка.

— Добре съм, наистина. Малко съм напрегната около това местене и около прехвърлянето в колежа в Сиатъл.

— О, не бива да се притесняваш за това. Ще бъдеш отлична студентка във всеки един колеж.

— Знам, но вече привикнах към някои от професорите и имам приятели… неколцина приятели.

Нямам приятели, които ще ми липсват кой знае колко, като не броим Ландън. И може би Стеф… Но най-много Ландън.

— Теса, от години работим за твоето бъдеще. И погледни сега резултатите: за толкова кратко време постигна толкова много. Трябва да се гордееш със себе си.

Думите й ме изненадват и съзнанието ми едва успява да ги обработи.

— Благодаря — казвам тихо.

— Обади ми се веднага щом се преместиш на новото си място в Сиатъл, за да мога да дойда да те видя. Както се очертава, ти едва ли ще си дойдеш скоро.

— Ще се обадя — казвам и решавам да не обръщам внимание на грубия й тон.

— Ще се чуем скоро. Трябва да се приготвям за работа. Не забравяй да се обадиш на Ноа.

— Ще му се обадя след два часа.

Затварям и с крайчеца на окото си улавям движение на балкона. Вдигам поглед и виждам Хардин. Вече е облякъл черните си джинси и черна тениска. Бос е. Върви към мен и ме гледа.

— Кой беше? — пита.

— Майка ми — отговарям и свивам колене до брадичката си.

— Защо се обажда?

Хваща облегалката на празния стол, краката му скърцат по плочките. После сяда до мен.

— Аз й се обадих — отговарям, без да го поглеждам.

— А моят телефон защо е тук? — пита, взима го от скута ми и го разглежда.

— Исках да използвам интернета.

— Така ли? — казва, сякаш не ми вярва. Ако няма какво да крие, защо му пука?

— За кого говорихте, когато каза, че ще му се обадиш? — пита и сяда на ръба на джакузито. Поглеждам го.

— За Ноа — отговарям сухо.

— Да, познай кога ще му се обадиш.

— Е, този път ще му се обадя.

— Защо е толкова важно да говориш с него? Няма да му звъниш.

— Защо ли? За да можеш да прекараш часове наред с някоя и да се прибереш пиян…

— Той ти е бивш приятел, забрави ли? Бивш.

— А аз откъде да знам, че тя не ти е бивша приятелка?

— Защото нямам такива. И това ли забрави?

Гневът ми започва пак да се трупа. Спокойното настроение отпреди минути е изчезнало.

— Добре де, някое от всичките момичета, които си чукал наляво-надясно. — Само докато произнеса думите, и вече съм бясна, но продължавам с ясен и висок тон: — Никога повече няма да ми казваш на кого имам право да се обаждам и на кого не. Имам право да се обаждам. Независимо дали са бивши гаджета, или не са.

— Мислех, че не си ми ядосана.

Въздъхвам и откъсвам поглед от пронизващите му зелени очи. Гледам напред към океана.

— Не съм, наистина не съм. Ти направи точно това, което очаквах, че ще направиш.

— Какво по-точно?

— Избяга за часове наред и се върна, смърдящ на алкохол.

— Не съм бягал. Ти ме изгони!

— Което не означава, че е редно да се прибираш пиян.

— А, ето, започва се. Знаех, че няма да останеш дълго, мълчалива като снощи.

— Да мълча ли? Виждаш ли, точно тук ти е проблемът. Очакваш винаги и за всичко да си трая. Но край с това.

— Край с кое? — навежда се към мен и лицето му е точно пред моето.

— С това… — размахвам драматично ръка и ставам. — Просто ми писна. Ти правиш каквото си искаш. Намери си някоя друга, която да седи до теб, да ти изпълнява заповедите и да си мълчи, защото аз няма да го правя повече.

Обръщам му гръб да тръгна, но той ме хваща за ръката и нежно ме дърпа назад.

— Спри.

Другата му ръка е около кръста ми. Мисля как да се изскубна, но той ме придърпва до гърдите си:

— Спри да водиш тези битки с мен. Никъде няма да ходиш.

Устните му се свиват в права черта, а аз се опитвам да се изтръгна от него.

— Пусни ме и ще седна — казвам накрая и се предавам. Не искам да му се подчинявам, но не желая и да развалям почивката на всички. Ако сляза долу, той ще ме последва и ще вдигнем скандал пред цялото семейство.

Той ме пуска и аз пак потъвам в стола. Хардин сяда срещу мен и ме гледа с очакване, облегнал лакти на коленете си.

— Какво? — излайвам.

— Значи ме напускаш? — почти прошепва.

— Ако питаш дали заминавам за Сиатъл — да.

— В понеделник?

— Да, в понеделник. Вече го обсъдихме много пъти. Знам, че си въобразяваше, че тоя номер с апартамента ще ме обезкуражи. Но не се получи и каквото и да направиш, няма да ме спреш. Нищо не можеш да сториш.

— Нищо? — поглежда ме през гъстите си мигли.

Ще се оженя за теб? Какво стана с това? Или беше прекалено пиян? Дали и сега го мисли? Колкото и да ми се иска да го питам, не мога. Не съм готова да чуя трезвия му отговор.

— Хардин, какво толкова има в Сиатъл, че се опитваш да го избегнеш на всяка цена?

— Нищо важно — отговаря и отмества поглед от мен.

— Хардин, кълна се, че ако пак криеш нещо от мен, никога няма да ти проговоря. Честно, писна ми от лайната, които си забъркал навсякъде — казвам и съм готова да го направя.

— Нищо особено, Теса. Имам приятели там, за които не ми пука особено, защото са част от миналото ми.

— Миналото ти?

— Животът ми преди теб. Пиенето, жените, купоните, когато чукаш всичко, което ходи на два крака и има пола. Това вече е минало — заявява. Лицето ми се сгърчва от болка. — Извинявай, че го казах, но искаше да чуеш. — Няма никакви тайни, само лоши спомени. Но това не е причината да не искам да замина.

Чакам да ми обясни коя е тогава причината, но той не казва нищо повече.

— Добре, кажи ми истината. Защото не разбирам.

Лицето му не изразява никаква емоция. Гледа ме в очите.

— Защо ти е обяснение. Не искам да заминавам и не искам да заминаваш без мен.

— Е, това не е достатъчен аргумент. Заминавам — клатя глава. — И знаеш ли какво? Вече не искам да идваш.

— Моля? — Очите му потъмняват.

— Не искам да идваш с мен — казвам колкото е възможно по-спокойно. И заставам пред стола. Горда съм, че мога да водя този диалог, без да крещя. — Опита се да провалиш бъдещето ми. Това е моята мечта откакто се помня, а ти се опита да развалиш всичко. Превърна онова, което трябваше да чакам с нетърпение, в нещо, за което не мога да понеса да мисля повече. Трябваше да съм развълнувана, готова да посрещна мечтите си, но заради теб няма къде да живея, нямам никаква изградена система как да оцелея там. Така че, не, не искам да идваш с мен.

Устата му се затваря и отваря няколко пъти, след което става и започва да крачи по дъските.

— Ти… — започва, но после се спира, сякаш премисля дали да изрече това, което му е на ума, но понеже е Хардин, няма начин да не изплюе всичко, което мисли. — Ти… знаеш ли какво, Теса? На никого не му пука за град като Сиатъл, само на някого като теб. По дяволите, кой израства с мечти за Сиатъл? Много амбициозно, бих казал — ръмжи саркастично той. После си поема рязко дъх. — О, ако случайно си забравила, аз съм единствената причина тези амбиции да се превърнат в реалност. Мислиш ли, че някой друг получава платен стаж? И кой взима такава сума, каквато взимаш ти? Дори не си на работа, а си на почивка тая седмица. Огледай се и ми посочи един, който се радва на такива привилегии. Ще намериш, но знаеш ли кога? Точно никога. Повечето хора едва се уреждат на неплатен стаж дори след като завършат.

— В момента изобщо не става дума за това. — Как смее да ми говори така?

— Тогава за какво става дума, неблагодарна… — Пристъпвам към него и ръката ми полита към лицето му, преди дори да разбера какво правя, но Хардин е много по-бърз и спира удара на сантиметър от бузата си.

— Недей — гласът му е груб, гневен и ми се иска да не бе успял да ме спре. Дъхът му на мента докосва бузата ми, едва се контролира. Давай, Хардин, давай да те видим, предизвиквам го мислено. Не ме е страх от тежкото му дишане и от грубите му думи, защото знам, че мога да му отговоря точно със същото, и то тройно.

— Не можеш така да говориш на хората, без да си наясно, че това ще има последици — казвам тихо и заплашително.

— Последици? — Гледа ме с огнени очи. — В този живот съм научил значението на една-единствена дума: последици. Не съм видял нищо друго, освен последици.

Как мразя да си присвоява заслугите за стажа ми. Мразя, когато той бута, аз дърпам; когато аз бутам, а той дърпа. Мразя да ме докарва до такова състояние, че да посегна да го ударя. Мразя как ме кара да се чувствам, сякаш губя контрол върху нещо, което не съм сигурна, че изобщо някога съм контролирала. Поглеждам го. Ръката му все още стиска китката ми, но не много силно, само колкото да ме спре, ако пак реша да го ударя. Изглежда наранен. Твърде наранен, и то по много страшен и опасен начин. В очите му има предизвикателство. Стомахът ми се свива, обръща се. Сваля ръката ми до гърдите си, очите му не се откъсват от моите.

— Не знаеш какво означава думата „последици“.

И си тръгва.

Ръката ми бавно пада до тялото ми.