Анна Тод
След падането (33)

Глава тридесет и две
Теса

Ландън обяснява, че апартаментът им е близо до университета и могат да вървят пеша всеки ден. Няма нужда да кара кола, нито дори да се качват на метрото всеки ден.

— Слава богу, че няма да шофираш в онзи огромен, натоварен град — казва Карен и обляга глава на рамото на сина си.

— Аз съм добър шофьор. Много по-добър от Теса — шегува се той.

— Не съм чак толкова зле, все пак карам по-добре от Хардин — отбелязвам.

— Е, точно с това ли намери да се хвалиш? — пак се шегува Ландън.

— Не се страхувам заради начина, по който шофираш, а заради онези луди таксиметрови — казва Карен и прилича на мама кокошка, която се опитва да предпази пиленцето си от опасност.

Взимам си още една курабийка и поглеждам към вратата. Пак. Не откъсвам поглед от тая врата и чакам Хардин да се върне. С всяка минута гневът ми се обръща в тревога.

— Добре, благодаря ти, че се обади. Ще се видим утре — казва Кен в слушалката на телефона и влиза при нас в кухнята.

— Кой беше?

— Макс. Хардин е у тях с Лилиян — съобщава съвсем между другото. А моят стомах е на пода.

— Лилиян? — не мога да не попитам.

— Да, дъщерята на Макс. Мисля, че е на твоите години.

Защо Хардин е в тази къща? Какво прави там? Познава ли това момиче? Спал ли е с нея?

— Ще се върне скоро — добавя Кен, след което вероятно вижда физиономията ми и лицето му помръква. Явно не е очаквал да реагирам така и сега всички се чувстват неловко, най-много аз.

— Да — казвам задавено. Аз просто… Лягам си.

Ставам от стола и се опитвам да не се разпадна. Усещам как гневът ми ескалира до безумни граници. Трябва да се махна, преди да съм избухнала.

— Ще се кача с теб — казва Ландън.

— Не, няма нужда, добре съм, наистина. Станах рано, всички всъщност сме на крак от сутринта, така че е време за сън — уверявам го. Той кима, но знам, че не ми вярва. Когато стигам до стълбите, го чувам да казва:

— Проклет идиот.

Да, Ландън, точно такъв е.

 

 

Затварям вратите към балкона и отивам да си извадя пижамата, но не успявам да се концентрирам върху никакви дрехи. Нищо не е като тениската на Хардин, не мога да намеря никакъв заместител, но въпреки това отказвам да облека бялата му тениска, която е метнал на стола. Накрая лягам с дрехите, с които съм, изобщо не се преобличам.

Кое е това мистериозно момиче, с което е Хардин сега? Странно, може би дори е смешно, но в момента съм по-ядосана за апартамента си в Сиатъл, отколкото заради това, че е с друго момиче. Ако иска да преобърне връзката ни с изневяра, изборът е негов. Да, това ще ме доразкъса… ще съсипе онова, което е останало от мен. Да, никога няма да мога да се съвзема, но сега не искам да мисля за това. Не, изключено, изобщо не мога да си представя Хардин да ми изневерява. Не, не мога дори да го приема като вероятност. Въпреки всичко, което е правил в миналото, просто не го виждам. Не и след писмото му, не и след молбите да му простя. Да, той обича да ме контролира, прекалено много се опитва да го прави и не знае кога да спре да се бърка в живота ми, но намеренията зад всяко негово действие са били по-скоро да ме запази, а не да ме загуби или да избяга от мен, като ми изневери. Защото изневярата е бягство.

След един час взиране в тавана и броене на дъските и винтовете пулсиращата ми омраза към него не ме е пуснала.

Не знам дали съм готова да говоря с него сега, но знам, че няма да заспя, докато не чуя, че си идва. Уви, колкото повече време минава, толкова повече ревността набира сили, огъва ме и ме мъчи.