Анна Тод
След падането (32)

Глава тридесет и едно
Хардин

— Значи си й попречил да си наеме апартамент? — пита тя и ме гледа с отворена от изумление уста.

— Казах вече, че беше грешка — напомням й.

Още една кола ни подминава, докато вървим към къщата на родителите й. Имах намерение да се върна в бунгалото на баща ми, но тя се оказа доста добър слушател. Затова, когато ме помоли да я изпратя до тях, за да си довършим разговора, реших да не й отказвам. Така и Теса ще има повече време да се успокои. И да се надяваме, че ще е готова да поговорим, когато се върна.

— Не си ми споделил, че е чак толкова оплетено, нито какви каши си забъркал. Честно казано, не я виня, че ти е ядосана — отсича Лилиян и взема страната на Теса, разбира се. Не мога дори да си представя какво ще си помисли за мен, ако й разкажа за всички други неща, на които съм я подлагал през последните шест месеца.

— И какво мислиш да направиш по въпроса? — пита и отваря вратата на къщата на родителите си. Кани ме да вляза, сякаш това е била уговорката ни от самото начало.

Влизам и веднага забелязвам, че е много екстравагантно. Като при баща ми, но по-голямо. Шибани богаташи.

— Предполагам, че вече са горе — казва тя.

— Кой да е горе? — пита женски глас. Лилиян прави кисела гримаса и се обръща към жената, която вероятно е майка й. Двете много си приличат. Единствената разлика между тях е възрастта.

— Кой е това? — пита майка й.

Точно тогава мъж на средна възраст, облечен в поло и спортни панталони, влиза във всекидневната.

Страхотно! Трябваше да я оставя пред вратата и да си тръгна.

Питам се дали Теса ще се ядоса, ако разбере, че съм тук. Тя така или иначе е бясна, а знаем за нечуваната й ревност към Моли. И не само… Но това момиче не е Моли. По нищо не прилича на нея.

— Мамо, татко, това е Хардин, синът на Кен.

Лицето на мъжа ще се разцепи от усмивка.

— Чудех се кога ще наминеш да се запознаем — възкликва той със силен британски акцент.

Е, това вече обяснява връзката му с баща ми и защо са се оказали в един университет. Мъжът идва до мен и ме потупва по рамото. Аз веднага правя крачка назад и усмивката ми леко помръква. Но той като че е очаквал тази реакция от мен или просто се прави на любезен. Сигурно баща ми го е предупредил за мен, което ми се струва ужасно смешно. Едва се сдържам да не избухна в смях.

— Скъпа, това е синът на Триш — казва на жена си.

— Познавате майка ми?

— Да, познавам майка ти още от времето, преди да ти стане майка — отвръща усмихнато жената. — Петимата бяхме много добри приятели.

— Петимата? — питам.

Бащата на Лилиян я поглежда странно и тя веднага сменя темата.

— Приличаш много на нея. От баща си си взел само очите. Не съм я виждала, откакто се върнах в Америка. Как е тя? — пита майка й.

— Добре е, ще се омъжва скоро.

— Наистина ли? — почти пищи от щастие. — Толкова се радвам за нея. Непременно да я поздравиш от мен.

— Добре — казвам. Тези хора се усмихват прекалено много. Все едно съм в една стая с Кен и Карен, само че ме дразнят много повече, а и тя не е очарователна като Карен. — Е, ще тръгвам — казвам на Лилиян. Стигат ми толкова преструвки.

— Не, не, не е нужно да тръгваш. Ние точно се качвахме горе — възразява бащата на Лилиян, прегръща жена си през кръста и я повежда нагоре. Лилиян го проследява с поглед и казва:

— Извинявай… те са…

— Прекалено изкуствени? — довършвам вместо нея. Няма начин човек да не забележи, че зад усмивката и безобразно белите зъби на този мъж има едно голямо нищо.

— Да, прекалено — смее се тя и сяда на дивана. Аз оставам до вратата и не знам какво да правя.

— Приятелката ти ще се ядоса ли, ако разбере, че си тук?

— Не знам. Най-вероятно — отвръщам раздразнено и прокарвам пръсти през косата си.

— На теб би ли ти се понравило, ако я видиш да седи и да си приказва с някой, с когото се е запознала току-що?

Гърдите ми се изпълват с гняв.

— Ще съм бесен.

— Така си и помислих — смее се тя и потупва дивана до себе си. Поемам си дълбоко дъх и тръгвам към другия край на дивана. Не мога да го разбера това момиче. Ужасно е груба, директна и леко дразни.

— Значи си от ревнивите? — пита с широко отворени очи.

— Да, така мисля.

— Предполагам, че приятелката ти няма да се зарадва, ако ме целунеш.

След което се приближава до мен на дивана, а аз скачам като ужилен. Тя обаче ме изненадва: избухва в нечовешки смях.

— Какво, по дяволите? — опитвам се да не викам.

— Само се шегувах. Повярвай ми, изобщо нямам никакъв интерес към теб и за мен е голямо облекчение да разбера, че и ти нямаш интерес. Сега седни.

Може и да притежава много от качествата на Теса, но не е така… сладка. И никак не е невинна. Сядам на стола срещу дивана. Не познавам това момиче достатъчно добре, за да му имам доверие. Тук съм само защото не искам да се изправя лице в лице с това, което ме чака в къщата на баща ми. А Лилиян, колкото и да не я познавам, е неутрална трета страна. Не като Ландън, който винаги заема позицията на Теса — просто защото е най-добрият й приятел. Хубаво е да мога най-сетне да поговоря с някой, който няма да ме съди и укорява. По дяволите, това момиче е малко лудо като мен, така че ще ме разбере по-добре от другите.

— Кажи ми какво толкова има в Сиатъл, заради което не искаш да отидеш с нея.

— Нищо особено. Малко лоша история, свързана с мястото, но това е всичко. Проблемът е, че тя там ще процъфти — отговарям откровено, макар и да съзнавам, че звуча като човек с психически отклонения, но не ми пука. Това момиче вървя след мен един час, така че ако някой е с психически отклонения, това е тя.

— И това е лошо, защото?

— Не, не е лошо. Желая й да просперира, но… по дяволите, искам да участвам в бляскавото й бъдеще — въздъхвам и осъзнавам колко много ми липсва Теса, макар че са минали само няколко часа. И сега, когато ми е ядосана, ми липсва повече от всякога.

— Значи отказваш да отидеш в Сиатъл, защото искаш да бъдеш част от живота й? Няма много логика — казва тя.

Сякаш не го знам.

— Знам, че не разбираш. И тя не разбира. Но тя е буквално единственото нещо, което имам. Единственото нещо в живота ми, за което наистина ми пука. Не мога да я загубя заради кариерата й. Без нея нямам нищо.

Защо й казвам тези глупости?

— Знам, че звуча жалък.

— Не, никак даже — поглежда ме със съчувствие, а последното нещо, което искам, е някой да ме съжалява. Лампите на горния етаж изгасват. Поглеждам към Лилиян.

— Да тръгвам ли? — питам.

— Не, сигурна съм, че баща ми е на седмото небе, задето си тук — отвръща с тежък сарказъм в гласа.

— Защо?

— Откакто ги запознах с Райли, все се надява да скъсаме.

— Не го ли харесва?

— Нея.

— Моля?

— Не харесва нея — казва тя и аз почти й се усмихвам. Кофти ми е, че баща й не приема връзката й с друго момиче, но… Господи, какво облекчение!