Анна Тод
След падането (29)

Глава двадесет и осем
Теса

Толкова съм изтощена. Истинска физическа умора ми причинява това да се разправям с него през цялото време. След всяка една кавга съм като изцедена. Сега не знам дори какво да правя. Накъде да поема занапред? Вървя стремглаво надолу, тегли ме към дъното от месеци и не знам дали изобщо можем да тръгнем в някаква посока. И двамата сме изгубени, както бяхме в самото начало. Нищо не се е променило.

— Теса? — чувам гласа на Ландън от спалнята.

— На балкона съм — отвръщам и веднага се поздравявам, задето поне успях да сложа къси гащи и суитшърт. Хардин винаги ме подкача, когато се обличам така, но ми е удобно и не ми е нито прекалено топло, нито прекалено студено.

— Здрасти — казва и сяда на стола до мен.

— Здрасти — отговарям и пак се заглеждам към океана.

— Добре ли си?

Не отвръщам веднага.

Дали съм добре? Не.

Дали ще бъда добре. Да.

— Да, този път мисля, че съм наистина добре.

Качвам крака на стола, опирам колене в брадичката си и увивам ръце около тях.

— Искаш ли да говориш за това?

— Не, не искам да развалям почивката с моите драми. Наистина съм добре.

— Ако решиш, че искаш да говориш, ще те изслушам.

— Знам. — Поглеждам го и той ми се усмихва окуражително. Нямам представа какво ще правя без него. Тогава той се заглежда към пълното джакузи и очите му се разширяват:

— Това… това…?

Проследявам погледа му.

— О, господи!

Скачам, грабвам червените бикини, които се носят на повърхността на водата, и ги пъхам в предния джоб на суитшърта си. Ландън захапва устни, за да задуши смеха си, но аз не мога да удържа своя. Двамата избухваме в смях: неговият е съвсем естествен, а моят е породен от унижение. Но винаги и при всички случаи бих предпочела да се смея с Ландън, отколкото да плача след всяка кавга с Хардин.