Анна Тод
След падането (23)

Глава двадесет и две
Теса

— Уисконсин! — възкликва Карен прекалено високо, пляска с ръце и сочи камиона, който подминаваме. Не мога да не се засмея на ужасеното изражение на Хардин.

— О, мили боже! — пъшка тежко и отпуска глава назад.

— Ще спреш ли най-сетне? Тя поне умее да се забавлява — карам му се веднага.

— Тексас! — вика Ландън.

— Моля те, отвори вратата, ще сляза в движение — добавя Хардин.

— Много драматично — шегувам се и го поглеждам. — Харен играе на „Познай от кой щат е табелката на колата“? Мисля, че можеш да се включиш. Ти и приятелите ти имате опит в тъпи игри като „Истината или се осмеляваш“.

Преди Хардин да ми отвърне нещо жлъчно, Карен възкликва:

— Толкова сме щастливи, че най-после ще може да видите лодката и вилата.

— Вила? — питам с недоверие и я поглеждам.

— Да, имаме малка вила край брега. Мисля, че ще ти хареса, Теса.

Толкова се радвам, че няма да се наложи да спя на лодката. Не знам защо бях решила, че ще спим там.

— Надявам се да остане слънчево. Времето е хубаво за февруари. Дори е по-топло и от лятото. Може би лятото ще дойдем пак? — пита Кен и ни поглежда в огледалото за обратно виждане.

— Да — отговаряме аз и Ландън в един глас. Хардин върти очи. Очевидно по време на оставащия път ще се придържа към взетото решение да се цупи като петгодишно дете.

— Всичко ли е готово за Сиатъл, Теса? — пита Кен. — Вчера говорих с Крисчън и той те очаква с нетърпение.

Усещам погледа на Хардин върху себе си, но няма да му позволя да ме спре.

— Планирала съм да започна да опаковам, когато се върнем, но вече съм се записала за лекциите в колежа там — казвам.

— Онзи колеж е нищо в сравнение с моя — шегува се Кен. — Не, истината е, че е много добър колеж. Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.

Усмихвам се. Наистина съм щастлива, че поне той е на моя страна.

— Благодаря, ако имам нужда от нещо, ще се обадя.

— Сега се сещам, че следващата седмица при нас идва нов професор от Сиатълския колеж. Ще замества един от нашите професори по религия.

— Кого? — пита Ландън и ме поглежда въпросително.

— Сото, младия професор — отговаря Кен и поглежда в огледалото. — Май той ви преподава сега, нали?

— Да — отговаря Ландън.

— Не помня къде каза, че заминава, но ще преподава в друг колеж — обяснява Кен.

— Слава богу — казва Ландън под носа си, но аз го чувам и му се усмихвам. И двамата не одобряваме стила на Сото, най-вече липсата му на правилен академичен подход, макар че ми харесваше онази част с писането на дневника.

— Намерихте ли вече апартамент? — пита Карен. Гласът й е мек и внимателен.

— Намерих апартамент, но тази жена сякаш изчезна от лицето на земята. Беше на перфектно място, съвсем близо до офиса, и на разумна цена.

Хардин застива до мен и ми се иска да им призная, че той няма да идва в Сиатъл, че е разбрал едва преди ден, но се надявам да използвам тази почивка, за да го убедя да дойде, така че си мълча.

— Теса, имам доста приятели в Сиатъл. Мога да ви намеря жилище преди понеделник. Ако искаш, разбира се — предлага Кен.

— Не — казва бързо Хардин.

Поглеждам го остро.

— Всъщност, аз бих била много благодарна — отвръщам и поглеждам Кен в огледалото за обратно виждане. — Иначе трябва да похарча цяло състояние по хотели, докато намеря подходящо място.

Хардин маха с ръка и казва на баща си:

— Няма нужда. Сигурен съм, че Сандра ще й се обади.

Странно.

— Откъде знаеш името й? — поглеждам го изненадана.

— Моля? О, защото не си го споменала поне сто пъти, нали? — отговаря Хардин и премигва няколко пъти, разперва пръсти върху бедрото ми и ме стиска лекичко.

— Е, ако имате нужда, просто ми кажете — предлага пак Кен.

— Още двадесетина минути — отбелязва Карен и ни поглежда развълнувано. — Какво ще кажете да играем на „Забелязвам с малкото си око?“

Устните на Ландън се извиват в усмивка.

— Да, Хардин? Какво ще кажеш да поиграем.

Хардин се обляга върху мен и отвръща:

— Благодаря, но мисля да не се възползвам от офертата. Искам да кажа, че звучи ужасно вълнуващо, но съм сигурен, че Теса и Ландън могат да играят и за мен.

Въпреки че Хардин се подиграва на играта, компанията е толкова топла и приятна, че ме кара да се усмихвам. Спомням си онези времена, когато Хардин си позволяваше да ме държи за ръката само под масата, но сега не се притеснява да ме прегърне пред семейството си.

— Добре, аз съм първа — казва Карен. — Забелязвам с малкото си око… нещо… синьо.

Хардин се смее в ухото ми, казва: „Ризата на Кен“, после заравя нос в косата ми.

— Екранът за навигация — обажда се Ландън.

— Не.

— Ризата на Кен? — питам.

— Да. Твой ред е, Теса.

Хардин ме пощипва леко, но аз гледам огромната усмивка на Карен. Наистина се забавлява много с тези глупави игри, но е прекалено сладка, за да й откажа да играем.

— Добре. Забелязвам с малкото си око нещо черно — казвам и поглеждам към Хардин.

— Душата на Хардин — крещи веднага Ландън и аз се смея. Хардин отваря едно око и вади среден пръст на брат си.

— Прав си — възкликвам и избухвам в смях.

— В такъв случай млъкнете и оставете черната ми душа да си поспи — казва Хардин със затворени очи.

Не му обръщаме внимание и продължаваме да играем, докато дишането му се успокоява и той започва да хърка леко във врата ми. След малко главата му е в скута ми, а ръката му е около кръста ми. Ландън решава да се възползва от тишината и се готви да дремне. Дори Карен се отпуска и заспива.

Радвам се на тишината в колата. Гледам през прозореца и попивам с очи красивата гледка.

— Още само няколко мили — казва Кен, сякаш говори на колата.

Кимам и прокарвам пръсти през косата на Хардин. Клепачите му леко помръдват, но не се буди. Галя с пръсти гърба му и гледам как спокойно спи, като дете, обгърнал тялото ми.

След малко завиваме по малка уличка. Покрай пътя има големи борови дървета. После завиваме по друга и вече виждам брега. Толкова е неочаквано, толкова е красиво. Блестящата вода на океана е в божествен контраст с крайбрежието. Тревата е кафеникава, мъртва. Не мога дори да си представя колко е красиво тук през лятото.

— Пристигнахме — заявява Кен и завива по дълга алея, която води до голяма вила от дърво.

Очевидно представата на семейство Скот за „малко бунгало“ се различава от моята. Това е къща на два етажа от черешово дърво и с голяма веранда, която опасва целия първи етаж.

— Хардин, събуди се — казвам и прокарвам пръст по линията на челюстта му. Той веднага отваря очи, мига объркано и не осъзнава къде е. После сяда и разтърква очи с кокалчетата на пръстите си.

— Слънце, пристигнахме — казва Кен на съпругата си. Тя бавно повдига глава. След нея се разбужда и Ландън. Все още полузаспал, Хардин пренася чантите ни в стаята, която Карен ни показва. Явно това е нашата спалня. Аз тръгвам след Карен към кухнята, Ландън понася чантата си към неговата стая. Таванът в кухнята е като този във всекидневната: напомня на катедрала, само че е по-малък. Минава минутка, докато разбера какво ми се струва странно в тази кухня. Скоро проумявам, че това е една малка, елегантна версия на кухнята в къщата им.

— Това място е наистина разкошно — казвам на Карен. — Благодаря ти, че ни покани.

— Благодаря, мила. Хубаво е да не сме сами тук — отвръща тя и отваря хладилника. — Толкова сме щастливи, че се съгласихте да дойдете. Никога, дори и в най-смелите си мечти, не съм допускала, че Хардин ще приеме да дойде на екскурзия с нас. Знам, че е само за няколко дни, но за Кен означава толкова много — прошепва тя, така че само аз да я чуя.

— И аз се радвам, че дойде. Мисля, че ще му хареса — казвам и се надявам, че когато думите излязат от устата ми, веднага ще се превърнат в истина. Карен се обръща и хваща ръката ми.

— Толкова ще ми липсваш, когато заминеш за Сиатъл. Не прекарах много време с Хардин, но и той ще ми липсва.

— Ще бъда съвсем наблизо. Само на два часа път с колата уверявам я. Опитвам се да убедя и себе си. Карен и Кен ще ми липсват, а в момента дори не мога да си позволя да мисля за съвсем скорошното заминаване на Ландън. Макар че тръгвам за Сиатъл, преди той да замине за Ню Йорк, дотогава поне ще сме в един и същи щат. А Ню Йорк е толкова далеч.

— Надявам се да наминаваш. Когато и Ландън замине, съвсем ще оклюмам. От двадесет години съм майка… — Очите й се пълнят със сълзи. — Съжалявам. Просто… толкова се гордея с него! — Попива сълзите си с длани и се оглежда из кухнята, сякаш търси с какво да се захване само и само да не мисли за предстоящите събития. — Може да се разходите до магазина, докато Кен приготвя лодката.

— Да, разбира се, ще отидем — казвам точно когато тримата мъже влизат в кухнята.

Хардин застава зад мен.

— Оставих чантите на леглото. Мисля, че ще искаш сама да ги разопаковаш, защото аз няма да го направя по правилния начин.

— Благодаря — казвам, изпълнена с облекчение, че дори не се е опитал, защото знам какъв би бил резултатът. Полудявам, когато започне да блъска всичко из шкафовете без никаква система. — Обещах на Карен да отидем до магазина, докато баща ти приготви лодката.

— Добре — отвръща Хардин безразлично.

— И ти идваш с нас — казвам на Ландън.

— Ландън знае къде е магазинът. Не е далеч. Малко по-надолу по пътя. Може да отидете пеша или с колата, както искате. Ключовете са закачени до вратата.

Времето днес е хубаво и слънцето грее. Изглежда необичайно топло за зима. На небето не се вижда и облаче. С всяко подухване на вятъра долавям уханието на соленото море и чувам как вълните се разбиват в брега. Решаваме да вървим пеша до малкия магазин. Дори по къс ръкав не ми е студено.

— Тук е толкова хубаво. Сякаш сме в някакъв различен свят, съвсем сами — казвам на двамата.

— Защо „сякаш“? Ние сме съвсем сами. Никой не идва тук през февруари — отбелязва Хардин.

— Е, на мен ми харесва — възразявам, без да обръщам внимание на отвратителното му отношение.

Ландън поглежда към Хардин, който подритва камъчетата по чакълестата улица, и казва:

— Дакота има прослушване тази седмица за една малка продукция.

— Наистина ли? О, това е чудесно!

Радвам се за Дакота.

— Много се вълнува, наистина се надявам да й дадат ролята.

— Тя не започна ли в балетното училище едва тази седмица? Защо да дадат ролята на аматьор? — пита спокойно и наистина учудено Хардин.

— Хардин…

— Биха й дали ролята, независимо дали е аматьор, или не, защото е много добра, защото танцува балет, откакто е проходила — казва остро Ландън.

Хардин вдига ръце пред гърдите си и се смее:

— Не се пали чак толкова. Само попитах.

— Е, няма защо да питаш и да се чудиш. Тя е талантлива и ще й дадат ролята.

— Добре… какво толкова казах, по дяволите — Хардин върти очи.

— Много мило, че е подкрепяш — обръщам се към Ландън с усмивка и се опитвам да стопя напрежението между двамата.

— Винаги бих я подкрепил, независимо с какво е решила да се заеме. Нали затова се местя в Ню Йорк — казва Ландън и поглежда многозначително към Хардин. Челюстта на Хардин изпуква.

— Значи това ще е през цялото време? Двамата, обединени в съюз срещу мен? Няма да участвам в заговорите ви. И бездруго не исках да идвам — казва ядно Хардин.

Тримата спираме на място, Ландън и аз поглеждаме към Хардин. Точно мисля как да го успокоя, когато Ландън казва:

— Тогава не трябваше да идваш. Щяхме да прекараме много по-добре без теб, без киселото ти настроение и гадното ти отношение.

Очите ми се разширяват от изумление, когато чувам грубите думи, излезли от устата на Ландън. Искам да защитя Хардин, но не казвам нищо. Освен това Ландън е прав… Не мисля, че Хардин трябва да си поставя за цел да развали почивката на всички с грозното си отношение. И то без някой да му е дал основателна причина.

— Моля? Аз ли имам кофти отношение? Ти се заяде, защото казах, че приятелката ти е още аматьор.

— Не, ти започна да се държиш като идиот още в колата — казва Ландън.

— Да, защото майка ти не спря да припява на всяка песен по радиото и да крещи имена на щати, докато аз се опитвах да се насладя на гледката. — Хардин прави крачка към Ландън и аз веднага заставам между тях. Ландън диша дълбоко и гледа заканително, предизвикателно.

— Майка ми полага усилия всеки да се чувства добре и всички да се забавляват поне малко на тази екскурзия.

— Е, можеше да си спести усилията…

— Престанете и двамата. Не може да се карате така през цялото време. Никой не би желал да търпи такова нещо. Затова прекратете — умолявам ги. Не искам да се налага да избирам между най-добрия си приятел и Хардин, защото не бих могла да заема ничия страна.

Те се гледат напрегнато още няколко секунди. Почти ми става смешно, докато ги наблюдавам как се държат точно като братя, независимо че и двамата полагат големи усилия да се отнасят един с друг като най-далечни познати.

— Добре — казва Ландън и въздъхва.

— Добре — негодува Хардин.

През останалата част от пътя никой не обелва и дума. Хардин продължава да си рита камъчета, а Ландън си тананика. Като затишие пред буря. Или след буря. Или между две бури. Май последното е най-вярно.

 

 

— Какво ще обличаш за лодката? — питам Ландън на път за къщата.

— Вероятно къси гащи. Сега е топло. Но ще взема и суитшърт за всеки случай.

Иска ми се да беше малко по-топло, за да си облека бански. Не че имам, но идеята да отида да си купя бански, придружена от Хардин, почти ме разсмива. Мога да си представя какви перверзни коментари ще направи и как вероятно ще влезе с мен в пробната. Не бих го спряла. Трябва да престана да мисля за такива неща. Когато Ландън говори за времето, би следвало поне да изглежда, че слушам.

— Лодката е страхотна. Много е голяма — казва той.

Колкото повече приближава времето да се качим на лодката, толкова по-нервна и неспокойна се чувствам. С Ландън влизаме в кухнята и разопаковаме пазара, а Хардин се пъха в банята, без да каже и дума. Ландън поглежда през рамо, за да се увери, че Хардин не е наблизо, и изрича много тихо:

— Доста се изнервя, когато стане дума за Сиатъл. Не се е съгласил да дойде, нали?

Оглеждам се и казвам още по-тихо, защото не искам никой да чуе:

— Не… не точно — отвръщам и забивам зъби в устната си, за да прикрия неудобната истина.

— Не разбирам. Какво му е на Сиатъл? Да не би да има някаква… история там? Да е имал някакви проблеми?

— Не… доколкото знам — казвам, но после се сещам за писмото на Хардин. Не, не помня да има нещо конкретно за Сиатъл. Не пишеше. Не знам да е правил някакви незаконни неща там. Възможно ли е да е скрил истината? Както аз крия от Ландън, че не казах на Хардин до последния момент и че той научи едва преди два дни. Но не споменавам за това, разбира се.

Все пак се надявам Хардин да не крие нещо друго от мен, защото не съм готова за още изненади.

— Е, трябва да има някаква причина, защото не мога да си представя да те остави да заминеш. Та той не може да отиде до тоалетната без теб, какво остава да те пусне сама там. Мисля, че би направил всичко, за да е близо до теб. Буквално всичко — казва натъртено Ландън.

— И аз така смятах — въздъхвам. Наистина не мога да разбера защо е толкова упорит и защо не иска да дойде. — Но понякога ходи сам в тоалетната. Не се случва много често, но го прави.

Ландън се смее.

— Едва ли е така просто, както си мислиш. Вероятно ти е сложил камера на тениската, за да е в течение къде си и какво правиш.

— Не, не си падам по камери. Предпочитам устройства за проследяване — гласът на Хардин ме кара да подскоча от изненада. Обръщам се и го виждам, че се е облегнал на вратата на кухнята.

— Благодаря, че дойде навреме и че ми помогна да докажа тезата си — отбелязва Ландън.

Хардин се смее и клати глава. Слава богу, май е в по-добро настроение.

— Къде е лодката? Писна ми да седя и да слушам какво си говорите зад гърба ми.

— Не сме говорили зад гърба ти, само се шегувахме — казвам и отивам до него да го прегърна.

— Няма проблем. Аз правя същото, когато не си наоколо — отвръща уж на шега, но не мога да не забележа обидата в тона му.