Анна Тод
След падането (21)

Глава двадесет
Хардин

След вечеря Теса си взима последно довиждане с баща си. Държи се някак сковано, като че не знае какво да прави. После влиза в банята. Мислех да вляза с нея, но приятелят на Ричард се бави около половин век.

— Днес ли ще идва да те вземе тоя задник? Или другия век?

Ричард кима около двадесет пъти, но после поглежда през прозореца с леко притеснено изражение.

— Да, да, каза, че ще дойде скоро. Може да се е загубил или нещо такова.

— Да, разбира се.

— Май ще ти липсвам.

— Не бих се изразил чак толкова силно.

— Е, може пък да си намеря работа и всички да се видим в Сиатъл.

— Няма да заминем за Сиатъл. Никой от нас не заминава.

Той ме поглежда замислено, добива някак мъдро изражение.

— Да, разбира се — повтаря моята реплика отпреди секунди.

На вратата се чука и този разговор, слава богу, приключва. Ричард отива да отвори, а аз ставам от дивана. Просто да му помогна, ако му трябва леко подбутване да излезе.

— Благодаря, че дойде, човече — казва бащата на Теса на приятеля си, който остава до вратата, но подава глава и поглежда вътре. Мъжът е висок, има дълга коса, събрана в мазна, тънка конска опашка. Бузите му са хлътнали. Дрехите му са изпокъсани, целите на дупки. Ръцете му са само кожа и кости. Под ноктите има черно.

Какво, по дяволите?

— Това апартаментът на дъщеря ти ли е? — Гласът му е гробовен, но пита с някакво благоговение или нещо такова.

Този човек не е пияница.

— Да. Хубав е, нали? Много се гордея с нея — усмихва се Ричард.

Мъжът го потупва по рамото и кима в съгласие.

— А онзи кой е? — пита мъжът плъх.

Ричард се обръща и двамата ме гледат.

— О, това е Хардин, приятелят на Теси — усмихва се Ричард.

— Супер. Аз съм Чад — казва онзи с такъв тон, сякаш е някаква местна знаменитост и съм длъжен да го познавам.

Ако не е пияница… още по-зле. Много по-зле.

— Добре — отвръщам и наблюдавам как очите му се плъзгат из хола. Радвам се, че Теса е в банята и не се налага да се вижда с този плъх.

Когато чувам вратата на банята да се отваря, веднага сам се псувам, задето много рано избързах да се радвам. Чад вдига ръката си и започва да си я чеше. Изпитвам импулс да скокна да измия пода и да дезинфекцирам всички повърхности. Вероятно ставам като Теса.

— Хардин — чувам гласа й от коридора.

— Време е да тръгвате — казвам на двойката отрепки с възможно най-заканителния си тон.

— Искам да се запозная с нея — настоява торбата с кокали. Очите ми присветват мрачно и трябва да се концентрирам много силно, за да запазя самообладание и да не го метна през прозореца.

— Не, не искаш — отвръщам.

Ричард ме поглежда.

— Добре… добре… тръгваме — казва и подбутва приятеля си навън. — Ще се видим, Хардин. Благодаря отново за всичко. И стой настрани от затвора! — С усмивка и с този последен камък, хвърлен в моята градина, излиза през вратата.

— Хардин — вика отново Теса и идва в хола.

— Тъкмо си тръгнаха.

— Какво има?

— Какво има ли? Нека видим… Хм… Зед идва в офиса ти. Пияният ти баща току-що доведе някакъв съмнителен психар в апартамента. Сигурна ли си, че баща ти употребява само алкохол?

— Моля? — Деколтето на тениската й… на моята тениска се плъзва надолу и открива голото й рамо. Тя я придърпва нагоре и сяда на дивана.

— Какво искаш да кажеш, като ме питаш дали е само на алкохол?

Гледам я и изведнъж решавам да не посявам в главата й семето на съмнението. Какво ти съмнение? Сигурен съм, че баща й не е само алкохолик, а и наркоман. Не изглежда чак толкова зле като онзи, който дойде да го вземе, но пак имам усещането, че съм прав. Въпреки това казвам:

— Не знам. Няма значение. Просто си мислех на глас.

— Добре — отговаря тихо тя.

Познавам я достатъчно добре и съм наясно, че не й е минала през главата мисълта, че баща й може да е наркоман, така че от едно изречение едва ли ще се досети какви са подозренията ми.

— Сърдиш ли ми се? — гласът й е мек, прекалено срамежлив. Знам, че очаква да гръмна и да се разкрещя всеки момент. Именно затова избягвах разговора с нея по-рано.

— Не — отговарям.

— Сигурен ли си? — пита и ме поглежда с тези свои открити, красиви очи, молейки ме да кажа нещо. И точно това я спасява.

— Не, не съм сигурен. Не знам. Наистина съм бесен, но не искам да се карам с теб заради това. Не и сега. Опитвам се да се променя. Разбираш, нали? Да не подскачам при всяка възникнала ситуация — въздъхвам и търкам врата си. — Макар че това не е просто „ситуация“, а голям проблем. Казах ти един милион пъти да не се виждаш със Зед, но ти продължаваш. — Поглеждам я студено. Не желая да го правя, но искам да видя как ще реагира на погледа ми в комбинация с въпроса, който задавам: — Как би се чувствала ти, ако аз ти причиня такова нещо?

Тя буквално се сгромолясва и се свива.

— Бих се чувствала ужасно. И знам, че е грешка, че се видях с него — казва и този път не се опитва да се защити. Е, трябва да призная, че не очаквах това. Очаквах да ми крещи, да размахва ръце и да защитава оная лайняна глава Зед. Както прави всеки път.

— Да, точно така, сгреши, но щом ми казваш, че е приключило, аз ти вярвам, че е приключило. Направих всичко по силите си да го държа настрани от теб, но той винаги се връща. Следователно… само ти можеше да го спреш.

— Всичко е приключило, кълна се. Никога повече няма да го видя.

Тя ме поглежда и целият настръхвам, като си представя как плачеше, когато се сбогуваше с него.

— Няма да ходим на това парти в събота — казвам и лицето й буквално се свлича.

— Защо не.

— Защото не мисля, че идеята е добра. Всъщност съм сигурен, че не е добра.

— Искам да ида — казва и стиска устни.

— Няма да ходим — настоявам пак.

Тя изправя гръбнака си и пак натиска ли, натиска:

— Ако искам да отида, ще отида.

Мамка му. Колко е твърдоглава, не е истина!

— Може ли да го обсъдим по-късно? Имаме доста работа, ако ще ходим на шибаната, лайняна екскурзия с лодка.

— Не можа ли да пъхнеш още някоя вулгарна дума в това изречение? — подхилва се закачливо, а аз се усмихвам, защото си представям как съм я сложил на коляното си и я пляскам по дупето така силно, че кожата й да порозовее… да я накажа за непослушанието.

— Хардин?

Прекъсва перверзните ми фантазии и се налага да ги избутам от съзнанието си… Засега. Ако й кажа какво съм си мислил цял ден, ще скрие лице в ръцете си.