Анна Тод
След падането (20)

Глава деветнадесет
Теса

В мига, в който вратата се хлопва след него, затварям очи и облягам глава на стола. Не знам какво изпитвам. Всичките ми емоции са се оплели в кълбо. От една страна съм щастлива, че сложих край на това клатушкане напред-назад със Зед. Но от друга страна изпитвам чувството за загуба на нещо много важно. Зед е единственият от всички приятели на Хардин, който винаги ми е помагал и е бил на моя страна. Странно е да си помисля, че никога няма да го видя. Сълзите горят очите ми. Не ги желая, но те нахално се спускат по бузите ми. Опитвам се да се овладея. Не бива да плача за такова нещо. Трябва да съм щастлива, че най-сетне затворих тази книга, че я прибрах и че ще я оставя да хваща прах в някой ъгъл, без никой никога да я отвори. Не, не казвам, че искам да бъда с него. Не казвам, че го обичам, не казвам, че някога бих го избрала пред Хардин. Просто наистина ме е грижа за него и ми се иска всичко да се бе развило по различен начин. Ще ми се да бях запазила връзката ни напълно платонична. Ако не го бях подвела така, сега нямаше да се налага да горя окончателно всички мостове към него.

Не знам защо дойде, но се радвам, че си тръгна, преди да ме е объркал повече или да е казал по-обидни неща за Хардин. Телефонът на бюрото ми пак звъни.

— Ало — звуча жалка.

— Тръгна ли си? — пита Хардин.

— Да.

— Плачеш ли?

— Просто…

— Какво?

— Просто се радвам, че това приключи — бърша очите си.

Той въздъхва и отново ме изумява.

— И аз.

Сълзите ми изсъхват, но звуча ужасно.

— Благодаря ти… че прояви разбиране.

С това се разминах много лесно. Изобщо не очаквах подобна реакция. Не знам дали да се радвам, или да започвам да се тревожа. Решавам да приема облекчението и радостта и да се насладя на последните си минути в офиса.

Около три часа Кимбърли идва в стаята ми. След нея влиза момиче, което никога не съм виждала тук.

— Теса, това е Ейми. Ще работи на моето място — казва Кимбърли и ме представя на едно много тихо, но удивително красиво момиче. Ставам от бюрото си, оставям ръкописа, който чета, и я поздравявам с ведра усмивка. Иска ми се да й вдъхна увереност.

— Здравей, Ейми. Сигурна съм, че тук много ще ти хареса.

— Благодаря. Вече обожавам това място — отговаря развълнувано тя, а Ким се смее.

— Е, исках само да намина да видя как си, докато се правим, че й показвам забележителностите в сградата.

— О, да, учиш я как да играе ролята на Кимбърли — казвам шеговито.

— Хей, да си сгодена за шефа, си има предимства — шегува се Кимбърли.

Ейми се усмихва и двете тръгват по коридора.

Последният ми работен ден тук свършва и изведнъж ми се иска да можех да намаля скоростта, с която препуска времето, да удължа деня. Това място ще ми липсва. А и малко се притеснявам да се прибера у дома при Хардин. Оглеждам стаята си за последен път и очите ми остават фокусирани върху бюрото.

Спомням си какво правихме там с Хардин и стомахът ми се свива от желание и милион други емоции. Толкова е екстремно да правиш секс, когато всеки миг някой може да влезе. Но аз бях прекалено обсебена от Хардин, за да мисля за каквото и да е друго… което сега се оказва основният мотив, тема номер едно в ежедневието ми.

 

 

На път към дома спирам при „Корнърс“, за да напазарувам някои неща за вечеря, защото тръгваме рано сутринта. Вълнувам се от тази екскурзия и в същото време се притеснявам. Надявам се Хардин да може да сдържа гнева си и да се държи добре със семейството си тези два дни. Това ми се струва малко вероятно и се моля поне лодката да е достатъчно голяма, за да може всеки от нас да има ъгълче, в което да си поеме дъх. Нещо като стая за отдих?

Отварям вратата на апартамента с крак и вдигам пазарските торби от пода. Холът е разхвърлян до безобразие. Навсякъде има бутилки от вода и кутии от китайско по масата. Хардин и баща ми седят в двата ъгъла на дивана.

— Как мина денят ти, Теси? — пита баща ми и се обръща да ме погледне.

— Добре. Беше последният ми ден в този офис — казвам, макар че той вече знае.

Започвам да разчиствам боклуците им от масата и пода.

— Радвам се, че денят ти е минал добре — отвръща баща ми. Поглеждам към Хардин, но той не ми обръща никакво внимание. Погледът му е закован върху екрана на телевизора.

— Ще направя вечеря и ще вляза да си взема душ — казвам.

Баща ми ме следва в кухнята.

Докато вадя покупките от торбите, той ме гледа с интерес, а след малко казва:

— Един мой приятел може да мине да ме вземе малко по-късно. Става ли? Знам, че утре заминавате за няколко дни.

— Няма проблем. Но и ние можем да те оставим сутринта — предлагам.

— Не, ти вече направи прекалено много за мен. Просто ми обещай, че ще се видим, когато се върнете.

— Добре, но къде да те… намеря?

Той почесва врата си.

— Може би на „Ламар“? Обикновено съм там.

— Добре, ще дойда.

— Ще отида да му се обадя и да му кажа, че съм готов.

Чувам как Хардин се шегува с баща ми, че се налага да помни номера наизуст, понеже няма телефон, при което баща ми започва дълга лекция от сорта на това как, когато бил дете, никой нямал мобилен телефон.

Такос с телешка кайма се прави много лесно и не отнема време. Иска ми се Хардин да дойде и да говори с мен в кухнята, но може би е по-добре да изчака, докато баща ми си тръгне.

Нареждам масата и ги викам за вечеря. Хардин влиза пръв. Почти не ме поглежда. Баща ми идва след него.

— Чад ще дойде да ме вземе след малко. Много ви благодаря, че ми позволихте да остана. Беше много щедро от ваша страна — казва баща ми и гледа ту мен, ту Хардин. — Благодаря ти, Теси. Моята водородна бомба — добавя, при което Хардин върти очи към баща ми. Май това е някаква тяхна си шега, която не разбирам.

— Няма никакъв проблем, наистина — казвам.

— Толкова се радвам, че пак се намерихме.

След което започва да яде с нечовешки апетит.

— И аз…

Все още не мога да обработя информацията, нито да свикна с мисълта, че този мъж е баща ми. Мъжът, когото не съм виждала от девет години, мъжът, към когото изпитвам толкова много и различни чувства, седи на кухненската ми маса и, вечеря с мен и с приятеля ми.

Поглеждам към Хардин и очаквам някакъв груб коментар от негова страна, но той тихо седи и се храни. Това мълчание ме побърква. Иска ми се да каже нещо… каквото и да е. Понякога мълчанието е много по-тежко от крясъците.