Анна Тод
След падането (2)

Глава едно
Теса

— Татко? — Не е възможно този мъж да е баща ми, нали? Въпреки познатите кафяви очи, които ме гледат втренчено, това не е възможно.

— Теси? — Гласът му звучи по-плътен, отколкото е в далечните ми спомени.

Хардин се обръща към мен, очите му горят. После пак поглежда баща ми. Баща ми. Тук, в този отвратителен квартал, с дрипи на гърба?

— Теси? Ти ли си? — пита.

Застинала съм на място. Нямам думи за този пиян човек, който по някаква случайност е взел лицето на баща ми. Хардин слага ръка на рамото ми и се опитва да изтръгне някаква реакция от мен.

— Теса…

Правя крачка към мъжа и той ми се усмихва. Кафявата му брада е започнала да посивява, усмивката му не е бяла и чиста като в спомените ми. Как е стигнал дотук? Цялата надежда, че животът му се е развил добре и че е станало чудо, както с живота на Кен, сега се изпари за секунди. И от мисълта, че това всъщност… наистина е моят баща, боли много повече от всичко, много повече отколкото би било редно да боли.

— Аз съм — казва някой и след време осъзнавам, че този някой съм аз.

Той прави крачка към мен и ме прегръща.

— Не мога да повярвам! Опитвам се от…

Но Хардин веднага ме издърпва от него. Правя крачка назад. Непознатият мъж… баща ми… гледа с подозрение ту мен, ту Хардин и сякаш не може да повярва на реакцията ни, но веднага след това като че се примирява и не пита нищо повече, за което съм му много благодарна.

— От месеци се опитвам да те намеря — казва и бърше челото си с длан, но само оставя там мръсна черна следа. Хардин застава пред мен, готов да скочи на бой.

— Тук съм — казвам над рамото на Хардин. Благодарна съм му за защитата и едва сега се сещам, че вероятно е напълно объркан и не знае как да реагира. Баща ми се обръща към него, оглежда го от глава до пети и казва:

— Не е за вярване колко се е променил Ноа.

— Не е Ноа, това е Хардин — казвам.

Баща ми пристъпва от крак на крак и прави плаха крачка към мен. Хардин веднага е нащрек. Баща ми е толкова близо, че мога да усетя… миризмата. Или от алкохола в дъха му, или от системната злоупотреба с алкохол, или от двете… спомените му са напълно объркани. Хардин и Ноа са на двата полюса. Те са толкова различни, че дори не могат да бъдат сравнени един с друг.

Баща ми увива ръка около кръста ми. Хардин ме поглежда, но аз с очи му казвам, че всичко е наред, и го моля да не прави нищо.

— Кой е той? — Ръката му остава на кръста ми ужасно дълго време. Хардин само стои и гледа, сякаш ще гръмне всеки миг, но не от гняв. Едва сега осъзнавам, че той просто няма представа какво да каже и какво да направи… с което ставаме двама.

— Той е… Хардин е… моят…

— Приятел — довършва Хардин вместо мен.

Кафявите ириси на мъжа се разширяват, внимателно оглежда Хардин.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Ричард — казва и протяга мръсната си ръка за поздрав.

— И-и… аз се радвам да се запознаем — Хардин е много объркан и неспокоен.

— Какво правите в този квартал?

Използвам възможността да се измъкна от прегръдката на баща си и да се залепя за Хардин.

— Дойдохме Хардин да си прави татуировка — отговарям като робот, защото съзнанието ми категорично отказва да разбере какво се случва.

— А… Хубаво. И аз съм идвал тук.

Спомням си как баща ми ставаше рано, пиеше кафе и отиваше на работа. Той не изглеждаше така, не говореше така и със сигурност не си правеше татуировки. Това беше времето, когато го познавах. Когато бях малко момиче.

— Да, приятелят ми Том ги прави. — Той дърпа ръкава си нагоре и показва татуирания череп на ръката си, точно под рамото. Не мога да повярвам, че това наистина е негова татуировка, но колкото повече я гледам, толкова повече разбирам, че мястото й е точно там. Може би.

— О! — това е всичко, което мога да кажа.

Толкова е странно. Този мъж е моят баща. Това е човекът, който ни напусна, остави ни сами. И сега… ето го пред мен… пиян. И не знам какво да мисля. Част от мен, много малка част от мен се вълнува да го види, но сега не искам да й обръщам внимание. Тайно се бях надявала да го видя някъде из града, откакто майка ми каза, че е в района. Знам, че е наивно, дори глупаво, но в известна степен изглежда по-добре отпреди. Пиян е и вероятно спи по улиците, но сега разбирам, че ми е липсвал много повече, отколкото съм искала да си призная. И се надявам, че това е временно, че нещата при него невинаги са били така. А и коя съм аз да съдя човек, когото изобщо не познавам.

Поглеждам го, оглеждам улиците в района и изведнъж всичко около мен се залюлява. Мога да се закълна, че времето спря в мига, когато баща ми се препъна пред нас.

— Къде живееш? — питам.

Хардин наблюдава баща ми и се опитва с поглед да ме защити, сякаш гледа хищник, който се кани да ме разкъса.

— В момента… търся място — обърсва челото си с ръкав.

— О!

— Работех в „Реймарк“, но ме уволниха.

Бегло си спомням за тази фирма. Мисля, че е фабрика. Баща ми е работил във фабрика?

— Какво става с теб? Минаха… колко… пет години?

— Не, минаха девет. — Усещам напрежението в тялото на Хардин.

— Девет години? Съжалявам, Теси.

Думите му са леко заваляни. А когато чувам обръщението му към мен, сърцето ми потъва. Така ме наричаше в хубавите времена. Това бяха времената, когато ме качваше на раменете си и бягаше с мен из малкия двор на къщата ни. Това бяха времената, преди да си тръгне. Не зная какво да мисля, не зная какво да изпитвам. Иска ми се да плача, защото не съм го виждала толкова много време; искам да се смея на иронията на съдбата да го видя точно тук; искам да крещя и да го питам защо ме остави. Но съм толкова объркана да го видя такъв. Помня го като пияница, но тогава беше гневен пияница. Сега е… пияница, който се усмихва, който подава ръка за здрависване и показва на приятеля ми татуировката си. Може би е станал по-мил човек…?

— Мисля, че е време да тръгваме — изрича Хардин и поглежда баща ми.

— Съжалявам. Много съжалявам. Вината не е само моя. Майка ти… знаеш каква е… каква може да бъде — казва и развява ръце пред себе си. — Моля те, Тереза, дай ми още един шанс.

— Теса… — чувам предупредителния глас на Хардин.

— Дай ни минутка — казвам на баща ми, хващам ръката на Хардин и го дърпам няколко метра встрани.

— Какво правиш, по дяволите? Нали не мислиш наистина…

— Той ми е баща, Хардин.

— Той е един бездомен пияница — плюе думите раздразнено. Сълзите пълнят очите ми. Знам, че е прав, но думите му са така груби.

— Не съм го виждала от девет години.

— Именно! Защото те е зарязал. Това е пълна загуба на време, Теса. — Обръща се и поглежда баща ми.

— Не ми пука. Искам да чуя какво има да ми каже.

— Да, предполагам, че е така. Но нали не мислиш да го каниш в апартамента?

— Ако искам да го поканя, ще го поканя. Ако се съгласи да дойде, ще дойде, защото този апартамент е и мой, забрави ли? — излайвам и поглеждам към баща си. Стои с парцаливите си дрехи, забил поглед в земята. Кога последно е спал в легло? Кога е ял? Сърцето ми се свива от болка. — Нали не мислиш сериозно да го вземем с нас? — Ръцете на Хардин се забиват в косата му, което само ми показва колко е ядосан.

— Не да живее с нас, разбира се. Само за тази вечер. Можем да направим вечеря — предлагам. Баща ми вдига глава и ми се усмихва плахо.

— Вечеря? Теса, той е един проклет пияница, който не си е направил труда да те намери почти десет години, а ти ми казваш как трябва да му приготвим вечеря?

Става ми крайно неудобно от изблика на Хардин, защото знам, че баща ми може да ни чуе. Хващам го за яката и го придърпвам към себе си. Говоря тихо и много бавно:

— Той е мой баща, Хардин. А вече нямам връзка с майка си, както знаеш.

— Което не означава, че трябва да градиш връзка с този човек. Това няма да свърши добре, Тес. Прекалено си добра с хора, които не заслужават добротата ти.

— Това е важно за мен — отвръщам и очите му омекват, преди да му изтъкна иронията в думите му, защото той е един от хората, които не заслужават добротата ми. Хардин въздъхва и ядно дърпа косата си.

— По дяволите, Теса, това няма да свърши добре, знам.

— Не знам как ще свърши, Хардин — прошепвам и поглеждам към баща си, който прокарва пръсти по брадата си. Знам, че Хардин вероятно е прав, но мисля, че го дължа на себе си: да се опитам да опозная този човек и да чуя това, което има да ми каже.

Връщам се при баща си.

— Искаш ли да дойдеш в нашия апартамент за вечеря? — гласът ми трепери.

— Наистина ли? — възкликва. Гласът му е изпълнен с надежда, която плахо се разлива и по лицето му.

— Да.

— Добре! Да, добре! — усмихва се широко и за секунда през съзнанието ми минават спомени за тази усмивка преди… преди алкохола.

Хардин не казва нищо през целия път до колата. Знам, че е бесен, и разбирам защо. Но знам също, че баща му се е променил към добро. По дяволите… та той е ректор на колежа! А аз глупаво вярвах, че баща ми също се е променил към добро, че е имал хубава съдба.

Когато стигаме до колата, баща ми започва да се диви:

— Боже, това твоята кола ли е? „Капри“, нали? Модел от края на седемдесетте?

— Аха — отговаря кратко Хардин и сяда зад волана.

Баща ми не казва нищо относно грубия отговор на Хардин и отново съм му благодарна. Радиото едва се чува, но когато потегляме, двамата с Хардин се навеждаме напред да увеличим музиката, надявайки се така да удавим неловката тишина.

През целия път до апартамента се питам как ли би реагирала майка ми, ако разбере за случилото се, но самата мисъл вледенява кръвта ми. Опитвам да се концентрирам върху плановете си за предстоящото преместване в Сиатъл и за новите перспективи, но се оказва още по-лоша хрумка, защото нямам никаква идея как ще кажа на Хардин. Затварям очи и облягам глава на прозореца. Топлата длан на Хардин покрива ръката ми и започвам леко да се успокоявам.

— Тук ли живеете? — пита с възхищение баща ми, когато завиваме към паркинга на кооперацията. Хардин ме поглежда и само с очи ми казва: „Ето, нали ти казах, започва се“.

— Да, преместихме се преди няколко месеца.

В асансьора погледът на Хардин буквално нагрява бузата ми. Знам, че само иска да ме защити, затова се опитвам да му се усмихна и да го размекна. Май наистина се получава, защото очите му стават почти нежни, но да доведа в дома ни един буквално непознат човек… сега ми се струва пълна лудост. Започвам да съжалявам, но вече е прекалено късно да върна поканата назад.

Хардин отключва вратата, влиза и се запътва директно към спалнята, без да обели и дума.

— Веднага се връщам — казвам на баща си и го оставям сам в антрето.

— Мога ли да ползвам банята ви? — пита зад гърба ми.

— Разбира се — обръщам се и соча вратата на банята, без да го поглеждам. — Там, по коридора.

Хардин е седнал на леглото в спалнята и събува кубинките си. Поглежда ме и с жест ми казва да затворя вратата.

— Знам, че си ми ядосан — изричам тихо и тръгвам към него.

— Така е.

— Не ми се сърди — моля му се и слагам длани от двете страни на лицето му. Палците ми леко минават по скулите му. Той затваря очи и се оставя на удоволствието от допира ми. Ръцете му обгръщат кръста ми.

— Той ще те нарани. Не мога да го позволя. Искам да го предотвратя, преди да е станало прекалено късно.

— Не може да ме нарани. Какво може да ми направи? Не съм го виждала от толкова много години.

— Вероятно вече пълни джобовете си с нашите неща — пъшка с недоволство, а аз не мога да не се засмея. — Не е смешно, Теса.

Въздъхвам, слагам пръст под брадичката му, за да го накарам да ме погледне.

— Може ли да се опиташ да се отпуснеш малко и да гледаш по-позитивно на нещата? Достатъчно ми е напрегнато и без да се цупиш и да наливаш още масло в огъня.

— Не се цупя. Просто се опитвам да те предпазя.

— Няма нужда. Това е баща ми.

— Той не ти е баща…

— Моля те. — Прокарвам пръст по устната му и изражението му омеква.

Той пак въздъхва и накрая казва:

— Добре, да вървим да направим вечеря за тоя човек. Кой знае кога за последен път е ял нещо, различно от това, което хората изхвърлят в кофите за боклук.

Усмивката ми повяхва и устните ми започват да треперят. Хардин веднага забелязва.

— Извинявай, не плачи — пак въздъхва. Не е спрял да въздиша от мига, в който баща ми се препъна пред нас на улицата. А да видя Хардин разтревожен, това добавя странен привкус към и бездруго сюрреалистичната и крайно объркваща ситуация.

— Стоя зад всяка своя дума. Просто се опитвам да не се държа като задник. — Става и притиска устни към крайчето на устата ми. Докато излизаме от спалнята, Хардин промърморва:

— Да вървим да нахраним просяка.

Думите му никак не ми помагат. Настроението ми е тотално скапано. Мъжът в хола ни изглежда съвсем не на мястото си. Озърта се с отворена уста и гледа рафтовете ни с книги.

— Ще приготвя вечерята. Ако искаш, можеш да гледаш телевизия — предлагам.

— Мога ли да ти помогна? — пита той.

— Ами… добре… — мъча се да се усмихна и той тръгва след мен. Хардин остава в хола, умишлено страни от него, както и предполагах.

— Не мога да повярвам колко си пораснала и че живееш вече сама — казва баща ми.

Отварям хладилника да извадя един домат и да спечеля време да събера мислите си.

— Във Вашингтонския колеж съм. Хардин също — отговарям и по очевидни причини не споменавам за проблема с изключването му, който все още не е разрешен.

— Наистина? Във Вашингтонския колеж? — пита изумен и сяда на стола зад масата.

Забелязвам, че е измил ръцете и лицето си. На рамото му има мокро петно — очевидно се е опитвал да изтърка някое упорито, грозно леке. Знам, че е притеснен, но това някак ме успокоява и за малко да му кажа за плановете си да се преместя в Сиатъл и за бъдещата си кариера, но не мога да го направя, защото… все още не съм съобщила на Хардин. А сега появата на баща ми от нищото създава допълнителни трудности. Не знам колко проблеми ще се наложи да разреша, преди всичко да гръмне и да рухне на парчета в нозете ми.

— Иска ми се да бях видял всичко това с очите си. Винаги съм знаел, че ще постигнеш много в живота си.

— Но не беше там, затова не видя с очите си — казвам рязко. В мига, в който произнасям думите, вината ме пробожда, но не желая да се извинявам, не искам и да вземам думите си назад.

— Знам. Но сега съм тук и се надявам да мога да се реванширам за пропуснатото време.

Тези простички думи ми се струват всъщност жестоки, защото ми дават надежда, че може би в крайна сметка баща ми не е толкова лош човек, че може би има нужда само от малко помощ, за да спре да пие.

— Ти… все още ли пиеш?

— Пия. — Поглежда в краката си. — Но не като преди. Само така изглежда. Просто напоследък нещата не тръгнаха добре.

Хардин застава на вратата на кухнята. Знам, че едва се удържа да не проговори. Надявам се да си трае засега.

— Виждах се с майка ти няколко пъти.

— Така ли?

— Да. Не искаше да ми каже къде да те намеря. Изглежда много добре.

Толкова е странно да чуя как баща ми, който я напусна, сега седи и казва колко добре изглеждала. В съзнанието си чувам гласа й: напомня ми как ни е изоставил. Може би наистина този човек е причината да е такава, каквато е сега.

— Какво се случи… между вас? — Слагам пилешките гърди в нагорещеното олио и то започва да пука. Чакам отговора, но не искам да се обърна и да го погледна. Знам, че въпросът ми е прекалено директен и че не го е очаквал, но не мога да не попитам.

— Просто не бяхме един за друг, бяхме несъвместими. Тя винаги искаше повече и повече, а аз не можех да й дам всичко, което изискваше от мен. Знаеш каква е майка ти.

Това знам, но никак не ми харесва начинът, по който говори за нея: с безразличие и сякаш вината е нейна.

— Защо не се обади? — питам и прехвърлям вината от майка ми към него.

— Как да не съм се обаждал? Обаждах се постоянно. Изпращах ти подаръци за всеки рожден ден. Не ти е казала, нали?

— Не.

— Това е истината. Обаждах се и ти пращах подаръци. Липсваше ми толкова много, през цялото време. Още не мога да повярвам, че сега си тук, пред мен.

Очите му са влажни, гласът му трепери. Става и тръгва към мен. Не знам какво да правя. Та аз дори не познавам този човек, ако изобщо някога съм го познавала.

Хардин влиза в кухнята и застава между двама ни. Благодарна съм му за намесата. Не знам какво да мисля. Трябва да стоя настрани от този човек. Поне да спазвам физическа дистанция.

— Знам, че не можеш да ми простиш — почти проплаква и сърцето ми се свива от болка.

— Не, не е това. Просто имам нужда от време, за да помисля, преди да си позволя да те имам в живота си. Отново.

— Знам, знам — кима, сяда на стола и ме оставя да приключа с приготвянето на вечерята.