Анна Тод
След падането (19)

Глава осемнадесет
Теса

Когато отварям вратата на офиса си, Зед стои в коридора като ангел на смъртта. Облечен е в суитшърт на червени и черни фигури, тъмни джинси и гуменки. Подутината на лицето му е започнала да спада, тъмносините отоци са избледнели и сега имат зеленикав оттенък.

— Здрасти… Извинявам се, че се появявам така…

— Проблем ли има? — питам и се връщам при бюрото си.

Той застава на вратата, сякаш се колебае дали да влезе.

— Не — казва накрая и влиза. — Всъщност, да. Опитвам се да се свържа с теб от вчера, но не отговаряш на съобщенията ми.

— Знам, но с Хардин вече имаме достатъчно проблеми, за да нагнетявам допълнително напрежението, а и той не иска да говоря повече с теб.

— Позволяваш му да ти казва с кого имаш право да говориш и с кого нямаш? — пита Зед и сяда на стола срещу мен. Бюрото, което ни дели, придава по-сериозен и официален тон на разговора ни. Не че е неловко, просто е прекалено формално. Поглеждам през прозореца и се замислям, преди да отговоря.

— Не, не е така. Знам, че обича да става неговата и че понякога подхожда по грешния начин, но не мога да го виня за това, че не иска повече да сме приятели. И аз не бих искала Хардин да се вижда с някоя, към която знам, че има чувства — казвам и очите му се разширяват от изумление.

— Какво каза?

Мамка му.

— Нищо… само исках да кажа, че…

Въздухът се сгъстява. Кълна се, че стените около мен се затварят. Какво казах? Защо казах такова нещо? Не че не е вярно, но не помага предвид ситуацията, в която всички сме заклещени.

— Имаш чувства към мен! — пита и очите му се разширяват все повече с всяка изречена сричка.

— Не… ами… имах… Не знам. — Не мога да вържа и едно изречение. Иска ми се да си ударя един шамар заради това, че винаги говоря, без да мисля.

— Няма проблем, ако нямаш чувства към мен, но не бива да ме лъжеш за такива неща.

— Не те лъжа. Наистина имах чувства към теб. И може би все още имам, честно… но не знам… Всичко е толкова объркано. Винаги си казвал точно това, което съм искала да чуя. Винаги си ми помагал. Би било логично да съм изпитвала чувства към теб. Казвала съм ти и преди, че не ми е безразлично какво става с теб, но и двамата знаем, че това е обречена кауза.

— Защо да е обречена кауза?

Не знам колко пъти трябва да го отхвърля, да му отказвам, за да ме разбере.

— Защото няма смисъл. Никога няма да мога да бъда с теб. Всъщност няма да мога да бъда с никого другиго. С никого. Освен с него.

— Казваш го само защото те е хванал в капана си.

Опитвам се да успокоя гнева си, който бавно започва да се надига с всяка дума, която Зед хвърля върху Хардин. Зед има право да го мрази и всичко останало, но не ми харесва как коментира връзката ми и как се опитва да ми внуши, че нямам думата, че нямам право на глас за нищо, което става с нас. Това е моята връзка и аз имам глас по отношение на нея.

— Не, казвам го, защото го обичам. И колкото и да не ми се иска да ти го заявя така директно, знам, че трябва да го направя. Не желая да те подвеждам повече, достатъчно те подвеждах досега. Знам, че не разбираш защо съм с него след всичко, което се случи, но истината е, че го обичам. Обичам го повече от всичко на света. И това не е капан от негова страна. Искам да бъда с него.

Това е истината. Дали Хардин ще дойде, или не… все някак тази връзка ще работи и ще я накараме да работи. Можем да се чуваме по скайп, да се виждаме всеки уикенд, докато замине за Англия, но се надявам, че дотогава няма да издържи да е далеч от мен. Може би разстоянието ще го накара да ме обича повече. Може би това ще го подтикне да се премести при мен. Историята на нашата връзка е доказала, че не ни бива много в опитите да стоим далеч един от друг, независимо дали сме искали, или поради някакви други обстоятелства. В крайна сметка… винаги се събираме. И аз не знам как. Дори не мога да си спомня времето, когато дните и нощите ми не се въртяха около този мъж. Много пъти съм се опитвала да си представя живота без него, но това винаги се е оказвало напълно невъзможно.

— Не мисля, че той дори ти дава шанса да помислиш кое е добре за теб и кое не е — казва Зед с такава сигурност, макар че гласът му е като пречупен. — Грижа го е само той да е добре.

— И ето къде грешиш. Знам, че имате неразрешени проблеми, но…

— Не, не знаеш нищо за тези проблеми — казва бързо. — Ако знаеше…

— Той ме обича и аз го обичам — прекъсвам го. — Съжалявам, че те намесих в тази каша. Съжалявам наистина, не съм искала да те нараня.

— Да, постоянно ми го казваш и продължаваш да го правиш.

Мразя да се конфронтирам, особено с хора, за които ме е грижа, но Зед трябва да е наясно с тези неща, за да можем да затворим страницата… книгата… недоразумението… Не знам как да категоризирам тази… ситуация? Или нещо, което се е случило в грешното време! Поглеждам го и се надявам да види откровението в очите ми.

— Нямах такова намерение. Съжалявам.

— Няма защо да се извиняваш. Това вече го знаех, преди да реша да дойда тук. Освен това ти го каза пределно ясно, когато бяхме пред административната сграда.

— Защо си тук тогава? — питам меко.

— Да говоря с теб — оглежда стаята и се взира в очите ми. — Няма значение, не знам защо дойдох — въздъхва.

— Сигурен ли си? Преди няколко минути беше много по-уверен.

— Не, няма смисъл. Ти сама го каза. Извинявай, че дойдох.

— Няма защо да се извиняваш.

Защо през цялото време изричаме една и съща реплика? Той сочи кашоните и пита:

— Значи все пак заминаваш?

— Да, почти съм готова.

Въздухът между нас е станал прекалено гъст, не знаем какво повече да си кажем. Зед се е загледал през прозореца в сивото небе, а аз съм забила поглед в килима зад него. След малко той става и когато проговаря, ми се струва невъзможно да понеса тъгата в гласа му.

— По-добре да тръгвам тогава. Извинявай, че дойдох. Късмет в Сиатъл, Теса.

Аз също ставам от стола.

— Съжалявам за всичко. Иска ми се нещата да се бяха развили по различен начин.

— И аз. Повече отколкото си представяш.

Сърцето ми се свива от болка за него. Винаги е бил толкова мил и сладък с мен. А аз през цялото време го подвеждах и отхвърлях.

— Решил ли си дали ще повдигаш обвинения? — Знам, че не му е сега времето да питам, но не мисля, че някога ще го видя или ще се чуя с него.

— Да, реших. Няма да повдигам. Приключвам с тази история. Няма смисъл да се разтакаваме повече. А и ти казах, че ако ми заявиш, че не искаш да ме виждаш или да се чуваш повече с мен, ще оттегля обвиненията си, нали помниш?

Изведнъж имам чувството, че ако продължава да ме гледа така, ще се разплача.

— Да — казвам съвсем тихо.

Чувствам се като Естела в „Големите надежди“. Играя си с емоциите на моя собствен Пип, който стои пред мен, а карамелените му очи тъжно гледат в моите. А това е роля, която не искам да играя.

— Наистина съжалявам за всичко. Иска ми се да си останем приятели — казвам.

— И аз. Но на теб не ти е разрешено да имаш приятели — въздъхва, прокарва палец по долната си устна и я пощипва по средата. Решавам да не коментирам последното му изречение, защото не става дума за това, което „ми е позволено“, но възнамерявам да помисля върху това становище на Зед и да се опитам да разбера защо другите хора мислят така за мен, какво толкова имат всички тези хора против Хардин. Защо отношението му към мен ги кара да стигат до подобни заключения? И като говорим за вълка… телефонът на бюрото ми звъни. Вдигам слушалката.

— Теса — грубият глас на Хардин потъва в кожата ми.

Мамка му.

— Здрасти — казвам с разтреперан глас.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Не ми звучиш добре.

Защо винаги ме надушва от километри?

— Добре съм, наистина. Малко съм отнесена — уверявам го.

— Вярвам ти. Както и да е, какво да правя с баща ти? Пуснах ти съобщение, но не ми отговори. Имам ужасно много работа и не знам дали да го оставя у нас, или какво?

Поглеждам към Зед. Сега е застанал до прозореца и ме гледа.

— Не знам. Не можеш ли да го вземеш с теб? — Сърцето ми ще се пръсне.

— Не, по дяволите! Не.

— Остави го в нас — казвам и се моля този разговор да свърши колкото е възможно по-бързо. Разбира се, ще кажа на Хардин за посещението на Зед, но дори не искам да си представя колко ще побеснее, ако разбере, че в момента е тук. Не, не желая да разбере. Със сигурност не искам.

— Добре, като се прибереш, ще се оправяш с него.

— Добре. Ще се видим, когато се върна.

Из стаята се разнася музика и минава време, докато се усетя, че е от телефона на Зед. Той бърка в джоба си и го заглушава, но Хардин вече е чул.

— Какво беше това? Чий телефон е това? — пита настоятелно.

Кръвта ми замръзва. Трябва ми време да помисля. Не бива да се страхувам от това, че Хардин ще разбере за Зед. Не съм направила нищо лошо. Сам дойде и сега си отива. Но веднага се сещам, че Хардин се дразни дори когато Тревър идва в офиса ми, а той е колега и има право да влиза в офиса ми по всяко време.

— Онзи шибаняк Тревър пак ли е там?

— Не, не е Тревър. Зед е тук — отвръщам и спирам да дишам. В слушалката не се чува никакъв шум. Поглеждам екрана да видя да не би да е затворил. Не е. — Хардин?

— Да — казва и въздъхва. Дъхът му е накъсан.

— Чу ли ме?

— Да, Теса, чух те.

Добре, какво става тук? Защо не крещи? Защо не заплашва, че ще го убие?

— Ще говорим за това по-късно. Само го накарай да си тръгне, моля те — казва почти спокойно.

— Добре…

— Благодаря. Ще се видим у дома — изрича Хардин и затваря телефона.

Затварям слушалката леко озадачена. Зед се обръща към мен и казва:

— Извинявай, знам, че ще се побърка и ще ти крещи.

— Не, няма. Всичко е наред. — Осъзнавам, че не е съвсем наред, но ми звучи така хубаво. Реакцията на Хардин по телефона ме изненада. Никога не бях очаквала да е толкова спокоен. Очаквах да ми каже, че идва направо насам. Надявам се да не е тръгнал.

Зед се отправя към вратата:

— Е, тръгвам.

— Благодаря ти, че намина, Зед. Предполагам, че няма да се видим повече, преди да замина.

Той се обръща и в очите му за секунда виждам някаква емоция, но преди да разбера каква е, тя изчезва.

— Не бих казал, че запознанството ми с теб не направи живота ми по-сложен, но дори и да имах възможност да върна времето назад, нямаше да го избегна. Щях да мина през всички сблъсъци с Хардин, да преживея всички загуби на приятели. Бих минал през това заради теб. Предполагам, че такъв ми е късметът: никога не срещам момиче, което вече не е влюбено в другиго.

Както винаги, думите му ме докосват. Винаги е бил толкова открит и това е едно от качествата, които обожавам в него.

— Довиждане, Теса.

Думите му ме трогват повече, отколкото би ме разчувствало едно обикновено сбогуване с обикновен познат, но не искам да казвам нищо повече. Каквото и да изрека, ще го подведа. Отново.

— Довиждане, Зед — усмихвам се едва и той прави крачка към мен. За секунда изпадам в паника, защото си мисля, че ще ме целуне, но той не го прави. Обвива ръце около тялото ми в силна, но много кратка прегръдка. Целува ме по челото. После прави крачка назад и се хваща за дръжката на вратата… сякаш е бастун, без който не може да върви.

— Пази се — казва и отваря вратата.

— Ще се пазя. В Сиатъл не е чак толкова страшно — отвръщам и се усмихвам.

Изведнъж се чувствам по-спокойна. Сякаш най-сетне съм му предоставила онова окончателно приключване, което му е нужно, за да продължи живота си. Лицето му помръква и той излиза от стаята. Докато затваря вратата, казва сякаш на себе си:

— Не говорех за Сиатъл.