Анна Тод
След падането (142)

Глава сто четиридесет и едно
Хардин

— Къде си? — гърми гневният му глас из коридора и се носи към кухнята.

Входната врата се затръшва, аз скачам от кухненския стол и вземам книгата си. Рамото ми докосва бутилката на масата и тя пада на земята, разбивайки се на милиони парченца. Кафеникавата течност плъзва по пода и аз бързам да я скрия, преди да ме е намерил и да е видял какво съм направил.

— Триш! Знам, че си тук! — крещи пак. Гласът се чува по-отблизо. Ръцете ми издърпват кърпата над печката и аз я пускам върху счупената бутилка.

— Къде е майка ти?

— Тя е… тя не е тук — казвам и се изправям.

— Какво си направил, по дяволите? — крещи, бута ме и вижда счупената бутилка. Знаех си, че ще се ядоса. — Тази бутилка уиски е постара и от теб. — Поглеждам го и се опитвам да преценя колко ми е ядосан. — Счупил си ми шибаната бутилка със скоч.

Гласът му е бавен. Винаги звучи така, когато се прибира късно вечер, което се случва много често напоследък. Отстъпвам назад с малки, колебливи крачки. Ако стигна до стълбите, ще мога да избягам. Прекалено е пиян, за да ме гони. Миналия път, когато се опита да ме хване, падна.

— Какво е това? — пита, а гневните му очи попадат върху книгата ми. Стискам я до гърдите си. Не, не и тази, не и тази.

— Ела тук, момче! — командва. Започва да кръжи около мен като лешояд.

— Моля те, недей — умолявам го, но той изтръгва книгата от ръцете ми. — Госпожа Джоунс казва, че умея да чета много добре. По-добре от всички петокласници.

— Ти ми счупи бутилката, така че сега е мой ред да счупя нещо твое — отсича. Усмихва се, а аз отстъпвам назад и гледам как къса книгата ми на парченца, страница по страница. Запушвам ушите си и гледам как Гетсби и Дейзи танцуват последния си танц в кухнята, сякаш засмукани от бял циклон. Не съм бебе, не мога да плача. Това е само една книга. Очите ми горят, но не съм бебе, не бива да плача.

— Ти си същият като него? С твоите шибани, тъпи книги заваля думите.

Като кого? Като Джей Гетсби? Не, едва ли иска да каже това, защото не чете много книги.

Тя си мисли, че съм глупак и не знам какво става. Но не съм тъп. Знам какво е направила — говори. Хваща се за облегалката на стола, за да не падне, и изведнъж лицето му става много тъжно, сякаш ще се разплаче всеки миг. — Изчисти тези лайна тук — казва, изчезва от кухнята и ме оставя сам. На излизане подритва корицата на книгата ми.

 

 

— Хардин! Хардин! Събуди се! — чувам глас, който вика от кухнята на майка ми. — Хардин, това е само сън. Моля те, събуди се.

Виждам две разтревожени очи и някакъв непознат таван. Отнема ми време да се усетя, че не съм в кухнята на майка ми. Няма никакво разлято уиски и никакъв скъсан роман.

— Извинявай, че те оставих сам тук. Отидох да взема нещо за закуска и… — спира. Гласът на Теса се скършва и тя проплаква. Ръцете й се увиват около потното ми тяло.

— Не плачи, добре съм — казвам, приглаждам косата й и премигвам няколко пъти.

— Искаш ли да поговорим? А съня? — пита тихо.

— Не, не го помня вече.

Сънят наистина се е размазал и започва да избледнява още повече, когато Теса прокарва ръка по гърба ми. Оставям я да ме прегръща и успокоява.

— Взех ти закуска — изрича след малко и избърсва носа си в тениската, с която спах. — Извинявай — добавя срамежливо и държи изцапания ръкав пред очите ми. Не мога да не се засмея и напълно забравям за кошмара.

— По тая тениска е имало и по-страшни петна — напомням й и се опитвам да я разсмея.

Мислите ми се връщат назад към момента, в който ме чука в апартамента точно с тази тениска. Лицето й пламва. Голяма цапаница стана тогава.

Поемам таблата с храната. Натрупала е хляб, различни сирена, плодове и дори малка кутийка „фростед флейкс“.

— Трябваше да се сбия с една стара жена заради това — усмихва се и сочи с поглед корнфлейкса.

— Не си направила нищо такова — подкачам я, а тя ме гледа с отворена уста.

— Добре де, не съм, но щях да се бия — настоява на своето.

Настроението се е променило значително след пристигането ни тук снощи.

— Смени ли полета? — питам, разкъсвам кутийката с корнфлейкс и започвам да ям, без да си правя труда да го изсипвам в малката купа, която е донесла.

— Искам да поговорим за това — казва много тихо. Не е сменила полета. Въздъхвам и чакам да свърши с онова, което има да ми казва. — Говорих с Крисчън снощи… по-точно тази сутрин.

— Какво? Защо? Казах ти… — не довършвам. Ставам и разпръсвам всичко по леглото.

— Знам какво ми каза, но те моля само да ме изслушаш — настоява.

— Добре — въздъхвам, пак сядам и чакам обяснението й.

— Той казва, че наистина съжалява и че е крайно необходимо да ти обясни. Ще разбера, ако не искаш да го чуеш. Ако не желаеш да говориш нито с него, нито с майка си. Ще сменя полетите. Исках преди това да ти кажа мнението си. Знам, че те е грижа за него — изрича и очите й започват да се пълнят със сълзи.

— Не ме е грижа — уверявам я.

— Искаш ли да сменя полетите?

— Да.

Тя сбръчква вежди и се навежда да вдигне лаптопа.

— Какво още каза? — питам колебливо. Не че има значение, но ми е любопитно.

— Че сватба ще има — казва информативно.

Какво… по дяволите?

— Твърди, че ще каже на Кимбърли и че я обича повече от собствения си живот. — Долната й устна започва да трепери при споменаването на името на приятелката й, която сега вероятно би трябвало да се чувства предадена.

— Тогава Майк е голям глупак. Може би наистина не му е мястото до майка ми.

— Не знам какво го е накарало да й прости толкова бързо, но й е простил — казва Теса и млъква, за да прецени настроението ми. — Крисчън ме помоли да те убедя да си вземеш довиждане с майка си, преди да тръгнеш. Знае, че няма да отидеш на сватбата, но поне да й кажеш довиждане — добавя задъхано.

— Няма да стане. Няма никакъв начин да стане! Обличам се и изчезваме от тая лайняна дупка — отсичам и махам с ръце към прекалено скъпата хотелска стая.

— Добре — съгласява се тя.

Това беше лесно. Прекалено лесно.

— Какво искаш да кажеш с това „добре“?

— Нищо. Просто значи „добре“. Бих те разбрала, ако не искаш да се сбогуваш с майка си — добавя и прибира рошавата си коса зад ушите.

— Разбираш?

— Да — усмихва се едва-едва. — Знам, че понякога ти се налагам и те карам да правиш неща, които не искаш, но тук имаш подкрепата ми. Каквото и да решиш. Освен това правото е на твоя страна.

— Добре — казвам с огромно облекчение. Мислех, че ще се бори с мен, че ще вика, ще ме кара да ходим на сватбата, но се оказа, че съм грешал. — Нямам търпение да се върна в Америка — казвам и разтърквам слепоочията си.

— Да, аз също.

И къде ще живее, по дяволите? След всичко, което се случи, не може да отиде пак в къщата на Ванс, но няма да дойде и при мен. Не знам какво ще направи тя, но знам аз какво ще направя: ще скъсам главата на Ванс, задето обърка така живота й. Иска ми се да мога да й намеря работа в „Болтхаус“, но тя е едва първа година. Не е възможно. Платените стажове в издателствата не са нещо, което се намира всеки ден, трудно е дори за завършилите. Няма начин да намери друго издателство. Особено в Сиатъл. Не и докато не напредне в обучението си. Не и докато не завърши.

Вземам лаптопа от ръцете й, за да сменя полетите. Не трябваше да идваме, знаех си. Ванс ме убеди да я доведа тук, за да развали накрая всичко.

— Трябва да си взема нещата от банята и можем да тръгваме към летището — казва тя и започва да прибира мръсните дрехи в страничното отделение на куфара. Лицето й издава тоталното й поражение. Мразя да я виждам такава сломена и тъжна. Искам да изгладя лицето й от тревогата. Обичам Теса, обичам състрадателната й душа. Просто не ми се ще да се товари с проблемите ми, и то когато си има свои. Мога и сам да си ги нося.

— Добре ли си? — питам. Тя вдига поглед и лепва най-неубедителната усмивка на лицето си.

— Да. А ти? — също пита и тревогата й допълнително изкривява чертите й.

— Не съм добре, ако ти не си добре. Теса, не се притеснявай за мен.

— Не се притеснявам — лъже.

— Тес… — започвам, заставам пред нея, вземам от ръцете й дрехата, която досега гледах как сгъва поне десет пъти през последните две минути. — Добре съм. Ядосан съм, но знам, че се тревожиш да не гръмна. Няма да се случи — обещавам. Поглеждам разбитите си ръце. — Искам да кажа, че няма да се случи пак — поправям се и се усмихвам.

— Знам… Просто така добре контролираше гнева си напоследък и не искам нищо да попречи на прогреса, който постигна.

— Знам — казвам, прокарвам ръка през косата си и се опитвам да мисля ясно, без да се ядосвам.

— Наистина се гордея от начина, по който се справи в тази ситуация. Крисчън те нападна пръв.

— Ела тук — викам я, отварям ръце и тя грациозно пристъпва в прегръдката ми и отпуска глава на гърдите ми. — Дори да не ме беше нападнал, битка щеше да има. Ако той не беше действал пръв, аз щях да го направя.

Ръцете ми се плъзват под тениската й и тя леко потръпва от студените ми пръсти.

— Знам и това.

— Тъй като не си на работа до сряда, можем да останем в къщата на баща ми, докато ти…

Телефонът й започва да вибрира. И двамата поглеждаме към масата като по команда.

— Аз няма да вдигна — казва тя.

Пускам я и взимам телефона. Поглеждам екрана, поемам си дъх и вдигам.

— Престани да тормозиш Теса. Ако искаш да говориш с мен, ще звъннеш на моя телефон. Не я въвличай в тези лайна — казвам, преди да му дам възможност да изрече каквото и да било.

— Обаждах се. Изключил си телефона си — отвръща Крисчън.

— И защо ли мислиш съм го изключил? Ако исках да говоря с теб, щях да говоря, следователно не искам. Престани да ме притесняваш.

— Хардин, знам, че си бесен, но трябва да говорим.

— Няма за какво да се говори повече — крещя. Теса ме гледа с разтревожени очи и аз веднага се опитвам да овладея гнева си.

— Има. Имам да ти казвам много неща. Искам само петнадесет минути. Това е всичко — умолява ме, сякаш всеки миг ще се разплаче.

— Защо да говоря с теб?

— Защото знам, че се чувстваш предаден, и трябва да ти обясня. Това е важно за мен и за майка ти.

— Значи сте заформили някаква коалиция срещу мен? — беснея, ръцете ми треперят.

— Може да се държиш така, сякаш не ти пука нито за нея, нито за мен, но гневът ти те издава, показва, че не е така.

Махам телефона от ухото си и се концентрирам върху усилието да се спра да не го строша в стената.

— Петнадесет минути — казва пак. — Сватбата е чак след няколко часа. Всички мъже се събират в „Габриел“ за обед. Можеш ли да се видиш там с мен?

Слагам телефона пак до ухото си.

— Искаш да се видиш с мен в бар? Ти глупак ли си, или какво?

Едно питие ми се струва изключително добра идея. Изгарящият вкус на уискито върху езика ми…

— Не да пием, а да говорим. Добре е да се видим на обществено място… поради очевидни причини — въздъхва. — Но ако искаш, може да се видим и някъде другаде.

— Не, „Габриел“ е добре — съгласявам се. Очите на Теса ме гледат с изумление. Знам, че никой не е очаквал да променя мнението си. И не го правя от някакви чувства към Ванс, а от чисто любопитство. Той казва, че всичко това си има обяснение. И аз искам да го чуя. В противен случай моята, почти несъществуваща, връзка с майка ми окончателно ще престане да съществува.

— Добре… — казва. Знам, че не е очаквал да се съглася. — Сега е дванадесет. Ще се видим в един.

— Разбира се — излайвам. Не знам как тази среща може да приключи без побой, честно казано, не го вярвам.

— Няма да е лошо да оставиш Теса в Хийт. Ким и Смит ще бъдат там. Само на няколко мили е от „Габриел“, а в момента Ким има нужда от приятелка.

Иска ми се да се изсмея на безсрамието в тона и думите му. Проклет задник.

— Теса идва с мен — отсичам.

— Наистина ли искаш да я вкараш в потенциално опасна ситуация… пак?

Да, да, искам. Не, не искам. Не желая да съм далеч от нея, но вече видя достатъчно жестокости. Стигат й за цял живот напред.

— Казваш го само защото искаш Теса да успокоява годеницата ти, след като й изневери — буча в слушалката.

— Не. Трябва да говоря с теб насаме и не мисля, че е разумно да забъркваме която и да е от жените в това.

— Добре, ще се видим след един час.

Затварям телефона и се обръщам към Теса.

— Иска да останеш с Ким за малко, докато ние говорим.

— Тя знае ли? — пита тихо Теса.

— Изглежда, че й е казал.

— Сигурен ли си, че искаш да се виждаш с него? Не бива да го правиш насила.

— Мислиш ли, че трябва да се видя с него? — питам.

— Да — казва тя след кратка пауза.

— Тогава ще се видя с него — отвръщам и започвам да крача из стаята.

Теса скача от леглото и увива ръце около кръста ми.

— Толкова много те обичам — казва, впивайки устни в голите ми гърди.

— Обичам те.

Никога няма да се уморя да чувам тези думи от устата й.

 

 

Когато излиза от банята, едва не се задавям от собствения си дъх.

— Мамка му! — прекосявам стаята с три крачки.

— Тази добре ли изглежда? — пита Теса и се завърта в кръг.

— Добре? — изричам и едва не се задавям пак. Това момиче е лудо. Изглежда абсолютно божествено в бялата рокля, която бе облякла на сватбата на баща ми. И сега й стои много по-добре.

— Едва успях да я закопчая. Можеш ли да се справиш с ципа? — моли. Обръща се и вдига косата си.

Виждал съм всеки милиметър от кожата й поне стотици пъти и все пак тя е запазила непорочността и чистотата си. Бузите й греят като на невинно дете, което е помолило за някаква прекалено голяма услуга. Не съм успял да я омърся съвсем.

— Променил ли си решението си? Не искам да се чувстваш неловко и неудобно и да го правиш насила — казва. Гласът й е нежен.

— Не съм променил решението си. Ще му дам тези петнадесет минути и ще чуя какви глупости има да ми казва. — Въздъхвам. Не искам да ходя никъде. Искам да тръгна към летището. Но след като видях лицето й, докато събираше багажа, се почувствах задължен да го направя. Не само заради нея, а и заради самия себе си. — Приличам на истински просяк до теб — казвам, а тя се усмихва и очите й бавно оглеждат лицето и тялото ми.

— Моля те, не говори така — смее се.

Гледам раздраните си джинси и черната тениска.

— Можеше да се обръснеш — казва внимателно и с усмивка. Знам, че е притеснена и се опитва да оправи и моето настроение. А аз… не съм притеснен, напротив, изведнъж започвам да се чувствам странно спокойно. Просто искам да се приключи с това.

— Брадата ми ти харесва — казвам и потърквам дланта й в бузата си. — Особено когато е между краката ти.

Слагам ръката й пред устните си и целувам връхчетата на пръстите й. Когато свивам устни около показалеца й, тя се отдръпва и ме пляска по гърдите.

— Никога ли не спираш?

— Не. И никога няма да спра.

Закачливото й настроение — или поне това, което се опитва да демонстрира — ме кара да забравя за секунда всичките си тревоги. Пътуването до Хампстед Хийт и парка, където трябва да се види с Кимбърли, е напрегнато, имам чувството, че и двамата ще гръмнем от нерви. Теса дърпа кожичките на ноктите си и гледа тревожно през прозореца.

— А ако не й е казал? Аз ли да й кажа? — пита най-накрая, когато завивам през голямата двойна врата. Въпреки тревогата й очите й се заравят в приказната красота на мястото. Мили боже!

— Знаех си, че Хийт ще ти хареса — казвам.

— Много е красиво. Как е възможно такова приказно място да се намира в центъра на Лондон?

Тя гледа с отворена уста, очите й попиват едно от най-красивите места в града. Незамърсено и неопетнено от безкрайния марш на туристите. Няма никакви офис-сгради. Само безкраен красив парк.

— Ето я… — изричам и карам бавно към блондинката, седнала на една пейка. Смит седи на друга пейка и си играе с влакчето. Това малко дете е толкова странно.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се, ще намеря начин да дойда при теб — обещава Теса и излиза от колата.

— Същото важи и за теб — казвам, навеждам се през седалката и я целувам. — Не се шегувам. Ако стане нещо, веднага ми се обади.

— Аз се тревожа за теб… — прошепва в устните ми.

— Всичко ще е наред. Сега иди и кажи на приятелката си каква торба с лайна е годеникът й — казвам и я целувам пак.

Тя се смръщва, но не изрича нито дума повече и бавно тръгва към Кимбърли.