Анна Тод
След падането (137)

Глава сто тридесет и шест
Хардин

Какво? Какво става? Един или два пъти ми се е случвало да остана без думи и сега е един от тези случаи. Ръцете на майка ми се изплъзват от косата на Ванс и сега вече са върху лицето му. Устата й се притиска към неговата. Трябва да съм издал някакъв звук, не знам какъв, по дяволите, не знам, нищо не знам, защото очите на майка ми се отварят рязко и тя започва да го блъска назад. Той обръща глава към мен, очите му се разширяват и веднага прави крачка назад. Как не са ме чули, когато съм слизал по стълбите? И защо той е тук? В тази кухня?

Какво е това? Какво се случва?

— Хардин — гласът на майка ми звучи почти истерично от паниката. Скача от плота.

— Хардин, мога да обя… — започва Ванс, но аз вдигам ръка да млъкват и двамата. Мозъкът ми се опитва да се свърже с устата, с очите, с ушите и да намери някакво обяснение на това, което виждам.

— Как… — разбърканите думи летят в съзнанието ми, но не се свързват. — Как…? — питам. Краката ми сами правят крачка назад. Искам да се махна оттук колкото е възможно по-бързо, но искам и да ми бъде обяснено. Гледам ту единия, ту другия, и се опитвам да свържа лицата на тези хора с лицата на хората, които мислех, че познавам, но не успявам. Няма никаква логика. Петите ми се удрят в първото стъпало. Майка ми тръгва към мен.

— Не е това, което…

И тогава, за мое облекчение, познатото ужилване на гнева започва да притъпява шока и да взема връх, залива ме, изтласква болката и чувството, което може би допреди секунди бе взело превес, че някой ме е прекършил. Гневът е нещо, с което мога да се справя. Гневът е нещо, което ми дава сила. Шокът и мълчанието никога не са били от нещата, с които съм можел да се справя. Майка ми отстъпва назад, а Ванс застава пред нея.

Моля? Какво става тук?

— Какво ти става? Полудяла ли си? — прекъсвам я, без да обръщам внимание на егоистичните й сълзи. — Утре се омъжваш! — Обръщам се към бившия си шеф. — И ти също! Сгоден, скоро се жениш, а ето те в нашата кухня, каниш се да чукаш майка ми на шибания плот.

Свалям бавно ръка и удрям по плота. Пропукването на дървото под юмрука ми почти успява да ме развълнува. Искам да блъскам и още, и още.

— Хардин — вика майка ми.

— Не ми викай! — почти крещя. Чувам забързани стъпки. Събудили сме Теса и знам, че е тръгнала да ме търси.

— Не говори на майка си така — Ванс не говори високо, но звучи заканително.

— Не ми казвай какво да правя! Ти си никой. Кой си ти, по дяволите? — беснея. Ноктите ми се забиват в дланите, гневът ми расте, набира и всеки миг ще гръмне.

— Аз съм… — започва, но ръката на майка ми се увива около рамото му и го дърпа назад.

— Крисчън, недей — умолява го.

— Хардин? — чувам гласа на Теса от стълбите и след две секунди тя вече е в кухнята. Оглежда се, вижда неочаквания гост, поглежда ме и застава до мен.

— Наред ли е всичко? — почти шепти и увива малката си ръка около моята.

— Не може да е по-добре. Направо е идеално! — викам. Издърпвам ръката си от нейната и махам към майка ми и Ванс. — Макар че може да се наложи да предупредиш приятелката си Кимбърли, че възлюбеният й годеник чука майка ми. И вероятно не е за първи път.

Очите на Теса буквално изскачат и имам чувството, че всеки миг ще цопнат на пода, но не казва нищо. Иска ми се да бе останала горе, но знам, че и аз на нейно място не бих седял и чакал.

— Къде е прекрасната ти Кимбърли? В някой хотел наблизо със сина ти? — сарказмът пищи в думите ми. Не харесвам Кимбърли, прекалено е шумна, вре си носа във всичко и… като цяло е противна жена, но тя го обича. И бях останал с впечатлението, че и той я обича. Очевидно съм грешал за второто. Не му пука нито за нея, нито за предстоящата им сватба. Ако му пукаше, нямаше да е тук сега.

— Хардин, нека всички се успокоим — полага безплодни усилия да разреди напрежението майка ми. Ръцете й бавно се откъсват от раменете на Ванс.

— Да се успокоим? — викам. Не мога да повярвам, че го казва. — Утре се жениш, а аз те намирам посред нощ, просната на кухненския плот като курва.

В мига, в който думата се понася във въздуха, той е отгоре ми. Тялото му се удря в моето, събаря ме на земята, главата ми се удря с тътен в плочките на пода.

— Крисчън! — пищи майка ми. Той ме затиска с цялото си тяло и миг след това юмрукът му се стоварва върху носа ми. Адреналинът буквално гръмва във вените ми. Виждам само червено.