Анна Тод
След падането (127)

Глава сто двадесет и шест
Хардин

За мое щастие и за късмет на Ландън, не го заварвам да блъска ръчни в леглото. Както и предполагах, той е седнал на стола си и чете.

— Какво правиш тук? — пита с пресипнал глас.

— Нали знаеше, че ще идваме — казвам и сядам на леглото му, без да го питам.

— Имах предвид какво правиш в стаята ми — пояснява някак нервно.

Предпочитам да не отговарям на въпроса, защото истината е, че не знам какво правя. Просто избягах от три пищящи жени, всяка от които хвали другата.

— Изглеждаш зле — казвам.

— Благодаря — отвръща. Свежда поглед към учебника си.

— Какво става с теб? Защо седиш затворен тук и каква е тази мирова скръб?

Оглеждам стаята му, която винаги е била изрядно подредена, но не и сега. Не че е мръсно, но не отговаря на стандартите на Теса, ако мога така да опиша ситуацията.

— Няма никаква мирова скръб.

— Ако има нещо, кажи ми. Ако изобщо съм добър в нещо, това е да… проявявам загриженост — казвам с надеждата шегата ми да е от помощ. Той затръшва учебника и ме гледа.

— Защо да ти казвам каквото и да било? За да ми се смееш ли?

— Не, не бих се смял.

Всъщност бих. Вече си представях как ми се оплаква, че има лоша оценка или нещо от сорта, та после да му скъсам задника от подигравки, за да си изкарам гнева на него. Но като го гледам такъв… тъжен, нещастен дори… някак не се кефя така, както в добрите стари времена.

— Просто ми кажи. Може и да съм в състояние да ти помогна — предлагам и май съм сериозен.

И двамата перфектно знаем, че никак не ме бива да помагам. Само погледни в каква катастрофа превърнах вечерта, и то само защото се опитах да помогна. Думите на Ричард ме разяждат като киселина цяла сутрин.

— Да ми помогнеш? — пита Ландън шокиран, меко казано, от офертата.

— О, хайде, моля те, не ме карай да те бия, за да ми кажеш — отвръщам, лягам на леглото и се заглеждам в перките на вентилатора. Искам да е лято, за да мога да се радвам на сензационното чувство, когато въздухът се охлажда и бавно се спуска към мен. Чувам как Ландън тихо се смее на думите ми, после оставя книгата на бюрото си и казва:

— С Дакота скъсахме.

Скачам и го гледам.

— Моля?

Това беше последното нещо, което очаквах да чуя НЯКОГА от устата му.

— Да. Опитахме се да разрешим нещата, да накараме тая връзка да проработи пак… — млъква и очите му се навлажняват. Ако се разреве, изчезвам.

— О… — отвръщам и не знам къде да гледам.

— Мисля, че тя се опитваше да прекрати от известно време.

Поглеждам го пак и се опитвам да не мисля за тъгата, изкривила чертите му. Той е като… малко пале, особено сега. За жалост, не обичам кученца… освен може би това тук пред мен. Отвращението и презрението ми към онова чернокосо, къдраво момиче ме изненадват.

— Защо мислиш така?

— Не знам. Тя просто не каза направо, не беше открита, не застана пред мен да ми заяви, че иска да приключим. И после изведнъж се оказа прекалено заета… и никога не си вдигаше телефона, не ми се обаждаше. Колкото повече наближаваше времето да замина за Ню Йорк, толкова по-студена ставаше.

— Вероятно чука някой друг — казвам, без да се замисля.

Лицето му се сгърчва болезнено.

— Не. Тя не е такава — защитава я веднага.

Не биваше да го казвам, знам.

— Съжалявам.

— Тя изобщо не е такова момиче.

И Теса не беше такова момиче. Но аз я накарах да стане и да пищи името ми, докато още се виждаше с Ноа, но не искам да му казвам това, не искам да го казвам на никого.

— Добре, разбирам — бързам да се съглася.

— Бяхме заедно толкова дълго, че дори не си спомням живота без нея — изрича. Гласът му е толкова тих, тъжен. Гърдите ме болят, ребрата се свиват около сърцето ми. Странно.

— Знам точно за какво говориш — казвам. — Животът преди Теса представляваше само размазани, мъгливи, черни, пропити с алкохол спомени. Мрак. И точно такъв би бил и след нея.

— Да, но поне на теб няма да ти се наложи да разбереш какво е след…

— Защо си толкова сигурен? — питам. Не бягам от разговора за раздялата му с Дакота, но наистина искам да знам.

— Не мога да си представя, че някога нещо ще бъде в състояние да ви раздели. Нищо досега не успя да ви раздели — казва, сякаш това е най-очевидният отговор на света и само аз не съм го видял. Може би за него е така, но на мен ми се иска и аз да можех да го видя.

— И сега? Все още ли мислиш да заминаваш за Ню Йорк? Трябваше да заминеш след… две седмици?

— Да, две. Но не знам. Толкова много усилия да ме прехвърлят в университета в Ню Йорк. Вече съм се записал за летния семестър и прочее. Би било жалко толкова усилия да бъдат хвърлени за нищо, ако не замина, но в същото време няма смисъл да ходя. Не знам какво да правя — признава и започва да разтърква слепоочията си.

— Не трябва да заминаваш. Ще е супер тъпо и неловко.

— Градът е голям, едва ли ще се срещнем някога. Освен това сме все още приятели.

— Да, знам я тая работа с приятелството — въртя очи, но веднага съжалявам. — Защо не каза на Теса какво става? — питам, но знам, че ужасно ще страда заради него.

— Тес има…

— Теса — поправям го.

— Достатъчно проблеми има в момента. Не искам да се тревожи и за мен.

— Искаш да не й казвам, нали? — питам. От виновното му изражение знам, че ще иска да пазя тайната му.

— Само засега. Докато си поеме глътка въздух. Толкова е стресирана напоследък. Страхувам се, че съвсем скоро ще превърти, ако нещата не се успокоят. — Тревогата му за моето момиче е откровена, силна и дразнеща, но решавам да захапя езика си и да не казвам нищо.

— Ще ме убие, ако разбере, че не съм й казал. Нали знаеш?

От друга страна, аз също не искам да й казвам, защото Ландън е прав — прекалено много й се събра. И аз съм виновен за деветдесет процента от напрежението в живота й.

— Има и друго… — продължава той.

Разбира се, че ще има и друго!

— Майка ми… тя…

И тогава някой чука деликатно на вратата.

— Ландън? Хардин? — Теса е.

— Влизай — вика Ландън и ме гледа с умоляващи очи да обещая пак, че няма да казвам на Теса за раздялата им с Дакота.

— Знам — уверявам го.

Вратата се отваря и Теса влиза с чиния, от която се носи гъст аромат на кленов сироп.

— Карен искаше да ги опитате. Пробвайте бисквитите първо — предлага и слага чинията на бюрото, гледа ме, после оглежда Ландън.

— София ни научи как да правим глазурата. — Малките й пръсти сочат към някакви бели цветенца върху шоколадовата коричка. — Тя е прекрасна.

— Коя? — пита Ландън.

— София. Току-що си тръгна. Родителите й живеят през няколко къщи. Майка ти записваше като луда милиони рецепти за сладки — усмихва се Теса и напъхва една бисквита в устата си. Знаех си, че ще я хареса. Веднага усетих, че пет минути след като се запознаят, ще започнат да писукат, да подскачат и да се прегръщат из кухнята. Ето защо се махнах оттам.

— Аха — казва Ландън и си взема една бисквита. Теса поднася чинията към мен и ме гледа с надежда да си взема, но аз отказвам. Раменете й се отпускат някак отчаяно, но не казва нищо.

— Ще си взема една — промърморвам и чакам лицето й да грейне. Цяла сутрин се държа кофти, знам. Тя веднага скача и ми подава една. Тая глазура от цветя изглежда като цопнат върху бисквитата жълт сопол.

— Май ти си правила тази — подкачам я и я дърпам, за да седне в скута ми.

— Това беше първият ми опит — вдига гордо брадичка и се брани от сарказма ми. Освен това е доста объркана от внезапната промяна на настроението ми. Аз също.

— Разбира се, бебо — усмихвам се, тя маха от тениската ми малко парче от сополената глазура и продължава да цупи устни.

— Не съм професионален готвач.

Поглеждам към Ландън, който е пъхнал в устата си огромно парче капкейк и гледа в пода. Преди Теса да успее да ме спре, прокарвам пръст по носа й и размазвам ужасното жълто по него.

— Хардин!

Тя се опитва да се изчисти, но аз стискам китките й и чинията със сладките пада на пода.

— О, стига вече — клати глава Ландън, но не е ядосан. — И бездруго в тази стая е кочина.

Не му обръщам внимание и продължавам да облизвам носа й, а тя се дърпа.

— Ще ти помогна да изчистиш — смее се тя, докато езикът ми се плъзва по врата й.

— Знаеш ли, така ми липсват дните, когато не смееше да я хванеш за ръката пред мен — оплаква се Ландън и се навежда да събере начупените бисквити и смачканите капкейкчета.

— Аз със сигурност не изпитвам никаква носталгия към онези дни и се надявам и Теса да не тъгува за отминалите времена.

 

 

— Харесаха ли ти сладките с кленов сироп, Хардин? — пита Карен, докато вади шунката от фурната и я слага на дъската за рязане.

— Хубави бяха — свивам рамене и сядам на стола си на масата. Теса веднага ми мята укорителен поглед и аз се поправям: — Много вкусни.

С това си спечелвам усмивката на моето момиче. Започнах да разбирам, че и най-малкото нещо може да я накара да се усмихне. Много е странно, но работи, затова играя играта. Баща ми пита:

— Как вървят нещата с дипломирането? — Вдига чашата си с вода и отпива. Днес изглежда по-добре, отколкото беше преди няколко дни в офиса.

— Добре. Попълнил съм всичко. Но не забравяй, че няма да излизам.

Знам, че не е забравил. Просто се надява да съм променил решението си.

— Какво искаш да кажеш с това? Къде няма да излизаш? — пита Теса с такъв тон, че дори Карен спира да реже шунката и се обръща към нас.

Мамка му!

— Няма да ходя на дипломирането. Искам да си получа дипломата по пощата — отговарям сурово. Този път няма да позволя това събиране да се превърне в клуб „Да съюзим сили, за да накараме Хардин да промени решението си“.

— Защо не? — недоумява Теса, а баща ми изглежда крайно доволен от намесата й. Планирал е да ме пита пред нея, за да ме притисне. Кълна се, че точно това си е наумил.

— Защото не искам — отсичам. Поглеждам Ландън за подкрепа, но той се разсейва и отбягва погледа ми. Дотук с приятелските приказки. Пак е на страната на Теса. — Не ме притискайте и не ме предизвиквайте. Няма да изляза, няма да променя решението си — казвам достатъчно високо, за да ме чуят всички, ако някой случайно се е объркал, че решението ми може и да не е окончателно.

— После ще говорим за това — казва заканително тя.

Да, разбира се, Тес, разбира се, че ще поговорим.

Карен влиза с голямо плато с шунка и изглежда много горда. Честно казано, трябва да се гордее, защото изглежда разкошно и мирише добре. Питам се дали не е намерила начин да сложи малко кленов сироп и тук.

— Майка ти сподели, че сте решили да заминете за Англия — казва баща ми. Предполагам, че с Карен си споделят всичко и затова баща ми не се притеснява да говори за бившата си жена пред нея.

— Да — отговарям едносрично и започвам да се храня, за да покажа на баща си, че съм приключил с раздумката на масата.

— И ти отиваш, нали, Теса? — подкарва ни с въпросите по домова книга.

— Да. Паспортът ми не е готов, но заминавам, да — отвръща. Усмивката на лицето й леко смекчава раздразнението ми.

— Знам, че ще е страхотно изживяване за теб. Не искам да развалям впечатленията ти, но днешният Лондон не е като Лондон от онези времена, за които пише в книгите ти — усмихва й се той, а тя се смее.

— Благодаря, че ме предупреди. Знам, че мъглата по времето на Дикенс е била всъщност смог.

Теса си пасва и се разбира с новото семейство на баща ми много по-добре от мен. Ако не беше тя, нямаше да говоря с никого от тях.

— Накарай Хардин да те закара в Чотън. На около два часа е от Хампстед, където живее Триш — казва баща ми. Благодаря, но вече бях решил да я водя там.

— Би било прекрасно — радва се Теса и ме поглежда, а ръката й нежно стиска бедрото ми под масата. Знам, че иска да се държа добре по време на обяда, но баща ми прави невъзможното още по-невъзможно. — Много съм слушала за Хампстед.

— Доста се промени с годините. Не е онова малко, тихо селце, където живях като дете. Цените на недвижимите имоти са стигнали безумни цифри — обяснява, като че на Теса й пука за цените на недвижимите имоти в родния ми град. — Има толкова много да се види. Колко време ще останете?

— Три дни — отговаря Теса от името на двама ни. Нямам намерение да я водя никъде освен в Чотън. Планирам да я държа заключена, за да не попаднем на някой от духовете от миналото ми и да й разваля пътуването.

— Мислех си… — започва баща ми, прави пауза, бърше устата си и изръсва: — Обадих се на няколко места тази сутрин и намерих много хубаво… място за баща ти.

Вилицата на Теса пада в чинията и звукът дълго кънти. Всички я гледат и чакат да каже нещо.

— Какво? — нарушавам гробовната тишина, за да не се налага да го прави тя.

— Намерих наистина хубаво място, където предлагат много добра тримесечна програма за възстановяване…

Теса проскимтява тихичко и болезнено. Толкова тихо, че само аз чувам, но звукът отеква в цялото ми тяло. Как смее да говори за това пред всички, и то по време на обед?

— … най-доброто във Вашингтон, но ако искаш, можем да потърсим нещо друго, където ти предложиш… — продължава, а гласът му е мек и няма и грам укор, но бузите й пламват от срам и унижение и вече искам да му откъсна главата.

— Сега не е времето да й говориш за това — предупреждавам го. Теса леко потреперва от грубия ми тон.

— Няма проблем, Хардин — очите й ме молят. — Просто бях малко неподготвена — казва любезно.

— Не, Теса, има проблем. — Обръщам се към Кен. — Откъде знаеш, че баща й взема наркотици? — Теса потръпва пак. В състояние съм да изпочупя всички чинии в тази къща. Пак.

— С Ландън говорихме снощи и решихме, че е добра идея да обсъдим с Теса план за възстановяване. Хората, които са пристрастени към нещо, минават през големи трудности, за да се пречистят.

— Е, да, сигурен съм, че знаеш от личен опит — думите ми излизат, преди да ги обмисля, но не постигат желания от мен ефект. Той само прави кратка пауза и казва:

— Да, като възстановяващ се алкохолик знам много добре.

— Колко струва? — питам. Изкарвам достатъчно да покривам разходите ни с Теса, без да й липсва нищо, но не знам дали мога да си позволя такава клиника. Обикновено са много скъпи.

— Аз мога да покрия този разход — отговаря спокойно баща ми.

— Не, по дяволите — отсичам. Опитвам се да стана от масата, но Теса ме стиска прекалено силно и аз сядам. — Няма да плащаш за нищо.

— Хардин, наистина имам желание.

— Може би е най-добре вие двамата да го обсъдите в другата стая — предлага Ландън, с което иска да каже да не говорим за това пред Теса.

Теса бавно пуска ръката ми в мига, в който баща ми става, но не вдига очи от чинията си. Отиваме в хола.

— Съжалявам — чувам гласа на Ландън точно преди да закова баща си за стената. Почвам да откачам. Не мога да контролирам гнева си. Баща ми ме отблъсква доста силно и ме изненадва.

— Защо не каза първо на мен, преди да й го хвърлиш в лицето, и то по време на хранене. Пред всички! — крещя и стискам юмруци до тялото си.

— Мисля, че Теса трябва да каже мнението си по въпроса, а и знаех, че ще се опълчиш на предложението ми да платя — казва спокойно за разлика от мен.

Кръвта ми кипи и неволно си спомням колко пъти съм провалял подобни събирания заради яростта си. Може би се превръща в традиция. Защо да я нарушавам сега?

— Много си прав. Отказвам. Няма нужда да размахваш пачките си в лицата ни. Нямаме нужда от тях.

— Не това съм искал да направя с предложението си. Просто желая да ти помогна по всякакъв възможен начин.

— И как ми помагаш, като пратиш баща й в клиника? — питам, макар че знам отговора.

Той въздъхва тежко.

— Защото ако той е добре, и тя ще е добре. А тя е единственият човек, който може да ти помогне. Аз го знам и ти го знаеш.

Въздъхвам и не споря, защото този път е прав. Просто ми трябват няколко минути да възвърна разума си.