Анна Тод
След падането (123)

Глава сто двадесет и две
Теса

Когато с Хардин влизаме в апартамента, всичко ми се струва странно и няма достатъчно въздух.

— Добре ли си? — пита Ландън, докато Хардин затваря вратата.

— Да — лъжа веднага. Объркана съм, наранена, ядосана и изтощена. Минали са само няколко часа в този апартамент, а вече всякакво желание да се върна и да живея отново тук се изпари, докато крачех от асансьора към жилището.

— Теси… не исках да става така — казва баща ми и тръгва след мен към кухнята. Отивам да пия вода. Главата ми ще се пръсне.

— Не желая да говоря за това.

— Мисля, че поне трябва да поговорим…

— Моля те…

Обръщам се и го поглеждам. Не искам да говоря, не искам да чувам грозната истина или някоя благородна лъжа. Искам да се върна към времето, когато бях развълнувана от перспективата да изградя нормална връзка с баща си, връзка, каквато нямах като дете. Знам, че Хардин няма причина да ме лъже за наркотиците, но е възможно да не е разбрал правилно, да се е объркал.

— Теси — умолява ме баща ми.

— Тя каза, че не желае да говори за това — отсича Хардин, който веднага се е появил в кухнята. Прави няколко крачки и застава между баща ми и мен. Този път съм му благодарна за намесата, но се притеснявам от скоростта, с която се повдигат гърдите му, диша трудно, накъсано. Затова изпитвам облекчение, когато баща ми въздъхва и излиза.

— Благодаря — казвам на Хардин и си сипвам още една чаша топла вода.

На челото му се появява онази тревожна черта, по която разбирам, че нещо го яде. Хардин дори не се опитва да прикрие настроението си. Притиска пръсти към слепоочията си и се обляга на другия плот.

— Не трябваше да допускам да си идваш тук. Никога нямаше да се случи. А си знаех, че ще стане точно така.

— Добре съм.

— Винаги казваш така.

— Защото винаги трябва да съм добре. Иначе няма да съм подготвена, когато следващата беда ме сполети.

Адреналина, който пулсираше във вените ми само допреди минути, вече го няма. Изпарил се е с надеждата, че поне веднъж, един-единствен път нищо няма да се прецака в рамките на един уикенд. Не съжалявам, че дойдох, защото Ландън ми липсваше толкова много, а и исках да си взема четеца, гривната и писмото. Сърцето ме боли за това писмо. Знам, че е глупаво един лист хартия да има такова огромно значение в живота на човека, но не мога да направя нищо по въпроса, за мен беше като жив човек. За мен това беше първият опит на Хардин да бъде открит с мен, да няма криене, лъжи и тайни от миналото. Тогава сложи картите си на масата и най-важното е, че не се наложи да го притискам за това признание — решението си беше негово. И мисълта, че бе изразил всичко това в изписаните от него думи, както и споменът за треперещите му ръце, когато ми го подаде… Никога няма да забравя.

Не мога и да му се сърдя. Ще ми се да не го бе унищожавал, но добре познавам нрава му, а и аз направих грешката да го оставя, сякаш не го искам, сякаш не означава нищо за мен. Може би дори в онзи миг съм подозирала, че ще го унищожи. Не, не мога да си позволя да мисля повече за това… но как боли, когато се сетя за летящото парченце, в което, уви, не може да се побере цялата емоция от всичко написано.

— Не искам да е така, не искам да те боли — казва тихо Хардин.

— И аз не искам. Вината не е твоя — отвръщам, защото не мога да издържа да гледам болката, изписана на лицето му.

— Моя е, разбира се, че е моя — отсича. Забива нервно пръсти в косата си. — Аз скъсах проклетото писмо. Аз те докарах тук. Мислех, че мога да те предпазя от истината за баща ти. Мислех, че тоя урод Чад никога повече няма да се върне, след като му дадох часовника, за да платя дълга на баща ти.

Гледам го и искам да го прегърна, да го успокоя. Дал е нещо свое, нещо, което, колкото и да твърди, че е било без стойност за него, знам, че го ценеше по своя си начин. И го е направил, за да извади баща ми от ямата, в която сам, без ничия чужда вина е затънал. Господи, колко обичам този мъж.

— Благодарна съм, че си в живота ми.

Раменете му се изправят и очите му веднага се забиват в моите.

— Не разбирам защо. Аз съм причината за всички беди в живота ти.

— Не, за бедите в живота ми аз нося вина, която не е по-малка от твоята — уверявам го. Не искам да мисли така за себе си, ще ми се да може да се погледне през моите очи. — Безразличието на вселената също дава своя принос — добавям.

— Лъжеш, но ще го приема за истина — казва и ме гледа с очакване. Обръщам поглед към стената. През съзнанието ми с бясна скорост преминават всякакви мисли. — Още съм ядосан, че хукна след онзи човек. Как може да си толкова безразсъдна! — скарва ми се меко Хардин.

Не мога да го виня, не беше никак умно. Но пък някак знаех, че Хардин ще хукне подир мен след жалкия ми опит да догоня Чад и да взема часовника. Какво съм си мислела, за бога? Мислех си, че часовникът символизира началото на една нова връзка между Хардин и баща му. Хардин заяви, че мрази този часовник, отказа да го носи, твърдеше, че е ужасен, но не знае колко пъти съм го виждала как тайно отваря кутията и гледа часовника. Един път дори го извади и го сложи в дланта си, гледаше го отблизо, сякаш може да го опари или да го излекува. Гледаше го раздвоен, колеблив, а накрая го метна небрежно в прекалено голямата черна кутия.

— Мисля, че адреналинът е виновен за действията ми — казвам и за секунда си позволявам да се насладя на мисълта какво бих причинила на онзи гнусен човек, ако бях успяла да го хвана.

Имах лошо предчувствие още първия път, когато дойде да вземе баща ми, но тогава изобщо не ми мина мисълта, че може пак да се появи. Имах десетки подозрения относно случващото се тук, особено след разговора с Хардин, но никога, за нищо на света не би ми хрумнало, че някакви хора, които продават дрога, идват да си търсят парите и им се плаща със златни часовници. Ето, точно това е имал предвид Хардин, когато ми каза да му се доверя, че може да се справи с това, и да не се притеснявам. Ако бях спазила обещанието си да му се доверя, можех все още да живея в блажено незнание и да виждам баща си в малко по-добра светлина.

— Очевидно адреналинът прекъсва притока на кислород към мозъка ти — казва ядосано Хардин.

— Да пускаме ли следващия филм? — чуваме гласа на баща ми от хола и не знам защо изпадам в луда паника. Поглеждам Хардин. Той отговаря вместо мен, а тонът му не е много мек:

— След минутка. Не си задължена да ходиш там и да водиш някакви безсмислени разговори с тях. Не искам никой да говори за случилото се.

— Идеята да гледам филм с баща ми не ми се нрави, но не желая да изпадаме в неловки ситуации. И със сигурност не искам Ландън да си тръгва толкова бързо.

— Знам — въздъхва. — Разбирам, че в момента не искаш да знаеш истината, но рано или късно трябва да застанеш очи в очи с нея. — Думите му са груби, но погледът му е пълен с обич и нежност. Пръстите му нежно се спускат по ръцете ми.

— Предпочитам да го отложа за по-късно — моля го. Той кима. Знам, че не одобрява отказа ми да се изправя пред истината, но не ме и съди.

— Хайде, отивай. Аз ще дойда след минутка.

— Добре. Може ли да направиш малко пуканки? — моля го с усмивка и се опитвам да не издавам с нищо, че дланите ми се потят, а сърцето ми блъска като чук в гърдите.

— Почваш да ми се качваш на главата… — отвръща закачливо, устните му се обтягат в усмивка и ме избутва от кухнята. — Заминавай.

Когато влизам в осветения слабо хол, баща ми е на обичайното си място на дивана, а Ландън се е облегнал на тухлената стена. Ръцете на баща ми са отпуснати в скута му, дърпа кожичките на ноктите си — навик, който имах и аз като дете, докато майка ми не го изкорени. Сега знам откъде го имам и защо тя беше толкова настоятелна да го премахне.

Баща ми вдига тъмните си очи към мен. Побиват ме ледени тръпки. Не знам дали светлината не си играе с въображението ми, но се кълна, че очите му са съвършено черни. Гади ми се. Не разбирам как е възможно зениците му да са толкова големи. Наистина ли взема дрога? Познанията ми в тази област се свеждат до това, което видях в няколкото епизода от един телевизионен сериал, който гледахме с Хардин. Стисках очи всеки път, когато виждах спринцовките, когато иглата пробождаше кожата, когато даваха как загряват течността в лъжица. Не можех да издържа да гледам как унищожават живота си и живота на всички около тях, а Хардин обясняваше как не изпитвал и грам съчувствие към „шибаните наркомани“. Баща ми… дали наистина е един от тях?

— Ако искаш да си тръгна, бих те разбрал — гласът на баща ми е слаб, скършен, тих, но очите му са призрачни. Сърцето ми се свива от болка.

— Не, няма проблем — отвръщам. Преглъщам тежко, сядам на пода и чакам Хардин да дойде при нас. Вече чувам как царевичните зърна пукат в микровълновата и приятният аромат на пуканки се носи из апартамента.

— Ще ти кажа всичко, което…

— Не, няма проблем — отговарям и се опитвам да се усмихна на баща си. Къде е Хардин, за бога?

Секунди след това той влиза с уверена крачка в хола и носи голяма торба с пуканки и една чаша вода в другата ръка. После сяда на земята и слага пуканките в скута ми.

— Малко изгоряха, но стават за ядене.

Очите му се преместват към екрана. Знам, че мисли за милион неща, но също знам, че няма да каже нищо повече по въпроса. Стискам ръката му, за да му благодаря за мълчанието и за подкрепата. Не смятам, че мога да понеса повече драма тази вечер.

— Пуканките са вкусни.

Хардин едва не ме пляска през ръката, когато предлагам на Ландън и на баща ми да си вземат. Може би това е и причината да не посмеят да ги докоснат.

— Каква глупост гледаме сега? — пита Хардин.

— Безсъници в Сиатъл — отговарям с широка усмивка.

— Кажи ми, че се шегуваш, моля те. Това не е ли по-старата версия на онова, което гледахме преди малко?

— Филмът е много приятен — казвам и се усмихвам на коментара му.

— О, да, сигурен съм — отвръща. Поглежда ме, но този път очите му не се спират дълго на моите, което е доста необичайно. После избърсва намаслените си от пуканките пръсти в тениската си. Да не забравя да я накисна утре, когато пусна пералнята.

— Какво има? Филмът наистина не е чак толкова зле — прошепвам. Баща ми яде последното парче пица, а Ландън е седнал на стола.

— Не — отговаря, но не ме поглежда. Не искам да правя коментар във връзка със странното му настроение, защото и бездруго вече всички са изнервени от събитията тази вечер.

Филмът ми помага да не мисля за нищо, дори започвам да се смея с баща ми и Ландън. Хардин гледа в екрана, раменете му са сковани, а съзнанието му пътува на милиони светлинни години. Отчаяно искам да го попитам какъв е проблемът, да го разреша, ако мога, но знам, че засега е най-добре да го оставя на мира. Свивам се в него, сгъвам колене до брадичката и облягам глава на гърдите му, а той ме прегръща нежно и целува косата ми.

— Обичам те — прошепва, но като се има предвид настроението му, мисля, че ми се причува. Едва когато вдигам поглед и виждам очакването в зелените му очи, разбирам, че съм чула добре.

— Обичам те — отговарям тихо.

Позволявам си да го погледам няколко мига. Колко е красив. Буквално ме влудява, както и аз влудявам него, но знам, че ме обича, и спокойното му поведение тази вечер е само доказателство, че полага тези усилия заради мен. Разбирам, че го прави насила, че не му е хубаво да гледа филми с баща ми и Ландън, но се опитва и е моята единствена опора, моята спасителна котва — дори и в най-страшната буря. Преди се страхувах, че може да ме повлече надолу със себе си, но сега… дори и да стане така, нямам нищо против.

И точно тогава на вратата се блъска упорито и ядно. Подскачам в скута му (не знам как съм успяла да прилазя там), измъкната насила от спокойното си кътче. Той развива ръце от тялото ми, нежно ме поставя на пода и става.

Обхождам с очи лицето му и търся следи от гняв, шок… но не. Той изглежда само… притеснен?

— Не мърдай оттук — нарежда и аз веднага се съгласявам, защото не искам да се изправя лице в лице с Чад.

— Мисля, че трябва да се обадим в полицията. Иначе никога няма да спре да идва — казвам и не спирам да се чудя как така този апартамент се е променил толкова много, откакто се изнесох. Няколко седмици, а вече не мога да позная мястото. Паниката се надига в гърдите ми. Поглеждам към баща ми и Ландън, за да видя каква е реакцията им, но едва сега забелязвам, че и двамата спят. Филмът е свършил и май всички сме били задрямали.

— Не — чувам гласа на Хардин и вече съм изправена на колене. А ако Чад не е сам? Дали няма да нападнат Хардин? Ставам и тръгвам към дивана да събудя баща ми и едва тогава слухът ми регистрира тракането на женски токчета. Обръщам се и виждам майка ми: червена рокля, накъдрена коса, ярко червило. Цялата триумфална слава и величие на неизбежното зло върви право към мен. Красивото й лице е изкривено от гняв. Потъмнелите й очи се впиват като пиявици в моите.

— Какво правиш… — започвам, но поглеждам Хардин: спокоен е и сякаш… е очаквал това посещение. Дори й позволява да мине покрай него и да се хвърли върху мен като освирепяла лъвица.

— Ти си й се обадил? Извикал си я? — гласът ми е писклив, а в съзнанието ми вече се нареждат и последните парченца от пъзела. Хардин знае от личен опит каква е майка ми. Защо я е извикал, по дяволите?

— Теса, не си отговорила на нито едно мое обаждане — излайва майка ми. — И сега разбирам, че баща ти е тук и че е минал на наркотици.

Тя преминава като тайфун покрай мен и се насочва право към жертвата. Ноктите й с цвят на пожарна кола се впиват в ръката на баща ми, тя измъква спящото му тяло от дивана и го събаря на земята.

— Ставай, Ричард! — крещи, а аз се сгърчвам от грубия й глас. Баща ми уплашено става и пак сяда на дивана. Клати глава и се опира на дланите си да не падне. Очите му буквално изскачат от орбитите си, когато осъзнава коя е жената пред него. Мига бързо и скача на крака.

— Карол? — гласът му е уплашен, по-тих и от моя.

— Как смееш! — вряка майка ми и размахва пръст пред лицето му, той прави крачка назад да се спаси от нея, но се препъва и пак пада на дивана. Никога не съм виждала по-изплашен човек, но не го виня. Ландън се размърдва в стола си и отваря очи. Изражението му е долу-горе като това на баща ми: объркано и ужасено.

— Тереза, прибирай се в спалнята си — командва майка ми.

Моля?

— Не, няма никъде да се прибирам.

Защо му е трябвало да се обажда на майка ми. Всичко щеше да е наред. Може би щях да измисля начин да се справя с проблема на баща ми.

— Карол, тя не е дете — казва баща ми. Гърдите на майка ми се надигат като море пред цунами и вече знам какво следва.

— Да не си посмял да говориш, сякаш я познаваш! Сякаш изобщо имаш някакви права над нея.

— Опитвам да се компенсирам за изгубеното време. — Мисля, че баща ми се държи доста добре, като се има предвид, че току-що бе нападнат изневиделица от полудялата си бивша жена, която пищи в лицето му. Не знам какво да мисля за това, което се разиграва пред очите ми. Има нещо в гласа на баща ми, нещо в тона му, докато пристъпва към майка ми и бавно събира кураж… нещо много познато… не мога да се сетя на кого ми напомня.

— Изгубено време? Ти нямаш никакво право да наваксваш за никакво време. Сега чувам, че си почнал да вземаш наркотици?

— Вече не — крещи той на свой ред. Искам да се крия зад Хардин, но в момента не знам на чия страна е той самият. Очите на Ландън са върху мен, а Хардин наблюдава майка ми и баща ми.

— Искаш ли да излезеш оттук? — пита с устни Ландън, но аз мълчаливо отхвърлям предложението му. Надявам се погледът ми да успее да му каже колко съм му благодарна.

— Вече не? Вече не? — Майка ми май е обула най-тежките си високи обувки. Вяло се питам дали няма да оставят дупки в пода, докато ги забива безмилостно в него.

— Да, вече не. Виж, не съм безгрешен, знам — отвръща. Ръката му бавно минава над късо подстриганата му коса и аз застивам. Този жест ми е толкова познат!

— Не бил безгрешен! Ха-ха! — смее се майка ми като зловещ хищник и белите й зъби светят в полутъмната стая. Искам да включа още някакво осветление, но не смея да мръдна. Не знам какво да чувствам, не знам какво да мисля, докато гледам как родителите ми си крещят пред очите ми. Сигурна съм, че този апартамент е прокълнат. Няма друго обяснение.

— Няма нищо лошо в това да не си безгрешен, но да повличаш и дъщеря си по същия път, е наказуемо.

— Не я повличам по моя път! Полагам нечовешки усилия да й се реванширам за това, което причиних на нея и… на теб.

— Нищо такова не правиш! Като се навърташ край нея, само ще я объркаш. И бездруго вече достатъчно си е объркала живота.

— Не си е объркала живота — прекъсва я Хардин. Майка ми се опитва да го застреля с поглед, но веднага се обръща пак към баща ми.

— И това е по твоя вина, Ричард Янг. Виновен си за всичко това. Заради теб Теса има тази отровна, погубваща я връзка с този… това момче — кряска и сочи Хардин. Знаех си, че е въпрос на време да подхване и Хардин. — Никога не е имала като пример нормален и свестен мъж у дома, за да си изгради представа какво трябва да е бъдещето й и как следва да се отнася един мъж с една жена. Ето защо се е залепила за него. Неженени, живеят в грях и кой знае какво още прави той с нея! Може би и той се боде заедно с тебе.

И тук вече излизам от транса, тялото ми е горещо, кръвта ми кипва и гневът излиза на повърхността.

— Да не си посмяла да набъркваш Хардин във всичко това! Той се грижи за баща ми, дал му е подслон тук, за да не живее на улицата! — звуча точно като майка си и това никак не ми харесва.

Хардин застава до мен и вече знам, че ще ме предупреди да не се набърквам.

— Вярно е, Карол. Той е добро момче. Никога не съм виждал мъж да обича жена така, както той обича Теси — вика баща ми. Юмруците на майка ми се свиват до тялото й, а перфектно напудреното й лице е тъмночервено.

— Не смей да го защитаваш! Всичко това… — крещи и размахва юмрука си в гъстия въздух. — Всичко това е заради него. Теса трябва да е в Сиатъл и да гради новия си живот, да си намери подходящ мъж…

Почти не чувам нищо от бумтежа в ушите си. Кръвта ми пулсира в мозъка ми, чувствам се ужасно неловко, че и Ландън трябва да е свидетел на всичко това. Слава богу, че по възможно най-деликатния начин момчето се оттегли в банята, за да ни остави да си викаме на воля. Мъчно ми е за Хардин, когото майка ми отново използва като жертвеното агне.

— Тя живее в Сиатъл и е тук само за да види баща си. Казах ти го по телефона — говори Хардин, а гласът му се извисява над хаоса. Знам, че едва се контролира, всеки миг ще гръмне. Усещам как всяко косъмче по тялото ми настръхва.

— Ти какво си въобразяваш? Че само защото си ми се обадил, сме станали приятели? — излайва тя.

Хардин ме хваща за ръката и ме дърпа назад. Едва сега осъзнавам, че съм тръгнала към нея, а той ме е спрял.

— Както винаги, основната ти цел в живота е да съдиш другите хора. Никога няма да се промениш. Винаги ще си останеш същата жена, каквато беше през всичките онези години — казва баща ми и клати глава с неодобрение. Благодарна съм му, че е на страната на Хардин.

— Да съдя ли? Ти имаш ли представа, че това момче, което така настървено защитаваш, се е промъкнало като невестулка между краката на дъщеря ти, за да спечели пари от облог?

Гласът на майка ми е студен, равен, нагъл. Изведнъж някой изсмуква въздуха в стаята и аз започвам да се давя, борейки се за глътка кислород.

— Да, да, точно така. И се е хвалил из целия колеж със завоеванието си. Затова не ми го защитавай — съска майка ми. Очите на баща ми са широко отворени. Виждам как бурята се събира над тях и всеки миг ще се разрази.

— Моля? Това вярно ли е? — пита задавено баща ми.

— Това не е важно, останало е в миналото — казвам.

— Ето, виждаш ли, отишла е и си е намерила същия като теб. Да се молим да не я напомпа с някое бебе и после да си вдигне чукалата, когато стане трудно.

Не мога да слушам повече. Не мога да позволя родителите ми да го дърпат надолу в калта. Това е пълна катастрофа.

— Да не споменавам изобщо за случката преди три седмици, когато някакъв я доведе у дома в пълно безсъзнание заради… заради неговите приятели. Едва не я изнасилиха — крещи майка ми и сочи Хардин с пръст.

Споменът за онази нощ ме пронизва, но Хардин не е виновен, няма грам вина за случилото се, а тя тръгва да обвинява него! Това вече ме съсипва. Тя много добре знае, че Хардин няма нищо общо със случилото се на онова парти.

— Ти, мръсен кучи син — казва баща ми през стиснати зъби.

— Недей — отвръща прекалено спокойно Хардин, а аз се моля баща ми да го послуша.

— Ти ме изигра, заблуди ме! А аз си мислех, че имаш само лоша репутация, някоя и друга татуировка и кофти отношение! Да, с това можех да се справя. Аз съм същият, но ти си използвал дъщеря ми! — отсича баща ми и аз заставам пред Хардин. Съзнанието ми е безсилно да се свърже с устата ми.

— Престанете! И двамата! — изпищявам. — Ако искате да се карате и биете заради миналото си, това си е ваш избор, ваша работа, но няма да ви позволя да въвличате и Хардин! Майко, за да ти се е обадил, значи е имал причина, а ти… Погледни се само! Хвърляш го под гумите на гнева си. Това е неговият апартамент, не е твой, не е и на баща ми! — викам. Очите ми горят, топлите сълзи ще се търкулнат всеки миг, но няма да го позволя. Майка ми и баща ми млъкват и стоят като препарирани. — Оправяйте си лайняните бакии или се махайте и двамата. Аз съм в спалнята.

Увивам пръсти около ръката на Хардин и се опитвам да го дръпна с мен. Той се поколебава за секунда, застава пред мен и ме повежда към спалнята, стискайки ръката ми. Стиска ме толкова силно, че почти ме заболява, но не казвам нищо. Все още съм в шок от появата на майка ми, от скандала, така че едно по-силно стискане на ръката е последната ми грижа. Затварям вратата след себе си, за да заглуша крясъците на майка ми и баща ми.

Изведнъж съм пак на девет и бягам от къщата към малкия парник. Но дори и там можех да ги чувам, независимо че Ноа се мъчеше да говори много високо и да вдига максимално шум, за да ги заглуши.

— Ще ми се да не я беше викал — излизам от ужасните спомени и се връщам в също така ужасната действителност. Ландън е седнал на бюрото и съзнателно е забил поглед в земята.

— Ти имаше нужда от нея, защото отказваше да видиш истината.

— Но тя направи нещата по-зле. Каза му какво си направил ти.

— Когато й се обадих, ми се струваше разумно. Исках само да ти помогна. — Погледът в очите му ми говори, че той наистина си е мислил, че може и да се получи нещо от нейното идване.

— Знам — въздъхвам. Иска ми се да беше говорил първо с мен, но знам, че си е мислил, че прави най-доброто за мен.

— Ако не направя нещо — зле. Ако направя нещо — пак зле — казва тежко Хардин, поклаща глава и сяда на леглото. После вдига очи към мен и изрича с ужас: — Винаги ще ни напомнят за това, нали?

Затваря се, напълно се затваря. Усещам го, виждам с очите си как заприщва всички пътеки към себе си.

— Не, това не е вярно.

В думите ми има известна истина. Когато всички разберат за облога, в един миг ще им писне да говорят за него. Потръпвам при мисълта, че Кимбърли и Крисчън може да научат, а след това вече всички в Сиатъл ще узнаят унизителната истина.

— Да, така е. И ти го знаеш — казва доста високо, става и крачи из стаята. — Никога няма да затихне. Всеки път някой ще изскача иззад гърба ни и ще ти навира в лицето истината за мен: какъв боклук, каква грешка на природата съм.

Юмрукът му се забива в бюрото, преди да успея да го спра. Дървото се сцепва и Ландън скача на крака.

— Не го прави, не й позволявай да пусне отровата си в теб! — викам, хващам тениската му и я увивам около юмрука си, спирам го да не нанесе поредния удар, с който сякаш се самонаказва. Той се опитва да се изскубне, но аз хващам и двата му ръкава и вече е принуден да се обърне с лице към мен.

— Не ти ли писна от всичко това, не се ли умори от тази битка? Ако ме пуснеш да си ида, ако ме разкараш, животът ти ще бъде толкова по-лесен. — Думите на Хардин са кратки, натъртени, излизат като куршуми. Винаги прави това, винаги тръгва към тотално самоунищожение. Но този път няма да му позволя.

— Престани! Знаеш, че не искам лесен живот без любов — възкликвам. Слагам длани върху лицето му и го принуждавам да ме погледне.

— Чуйте ме и двамата — намесва се Ландън. Хардин не го поглежда. Гневният му поглед е прикован в моя. Най-добрият ми приятел, доведеният брат на Хардин прави няколко крачки и застава до нас. — Не бива да позволявате това да се случва повече. Хардин, не може, не трябва да допускаш думите на някого да се загнездват в главата ти. Единственото мнение, което следва да има значение за теб, е това на Теса. Трябва да чуваш само нейните думи. Слушай само нейния глас. — Тъмните кръгове около очите на Хардин видимо намаляват, докато слуша спокойния глас на Ландън. — Тес… Не е нужно да се чувстваш виновна и да се опитваш да убедиш Хардин, че искаш да бъдеш с него. Това, че остана с него след всичко, което преживяхте, е достатъчно силно доказателство.

Ландън е прав, но не съм сигурна, че Хардин ще го разбере през мъглата от гняв и болка.

— Теса има нужда от успокоителна дума. Родителите й се карат и трепят в съседната стая, затова си й необходим да бъдеш до нея. Не превръщай ситуацията само в своя собствена трагедия.

Нещо в думите на Ландън сякаш достига до съзнанието на Хардин. Той бавно кима, навежда глава и опира челото си в моето. Тежкото му дишане бавно се успокоява.

— Съжалявам — прошепва.

— Ще се прибирам вече — казва Ландън и извръща поглед от нас, очевидно сконфузен от интимността на мига. — Ще кажа на майка, че ще минете утре.

Пускам Хардин и заставам пред Ландън, прегръщам го силно.

— Благодаря ти за всичко. Толкова съм щастлива, че си тук — казвам, слагайки глава върху гърдите му. Ръцете му леко ме обгръщат и този път Хардин не ме дърпа от него.

Когато Ландън излиза от стаята, той оглежда разкървавените си кокалчета: гледка, която бях започнала да забравям, но сега стоя и наблюдавам как гъстата кръв капе по пода.

— Това, което каза Ландън… че трябва да чувам само твоя глас в съзнанието си… Това искам, само това — говори и бърше ръцете си в тениската си. После вдига поглед. Очите му са уплашени, пълни с болка. — Толкова много го искам… Не мога да се отърва от всички гласове, които чувам… Стеф, Зед, сега майка ти, баща ти.

— Ще го постигнем, ще намерим начин — обещавам му.

— Тереза! — чувам гласа на майка ми зад вратата. Толкова съм била погълната от Хардин, че не съм забелязала кога крясъците в хола са спрели. — Тереза, влизам.

Вратата се отваря при последната й дума и аз веднага се крия зад Хардин. Това май се превръща в модел на поведение.

— Трябва да поговорим за това. За всичко това — казва и оглежда и двама ни.

Хардин ме наблюдава въпросително и чака мнението ми:

— Не мисля, че имаме какво да обсъждаме — изричам иззад щита си.

— Има много за обсъждане. Извинявам се за поведението си тази вечер. Изгубих си разсъдъка, като видях баща ти тук… след всичките тези години. Моля те, дай ми малко време да обясня. Моля.

Думата „моля“ звучи съвсем като непозната от устните на майка ми. Хардин прави крачка встрани и ме оставя незащитена пред нея. После вдига ранената си ръка и излиза от стаята, преди да успея да го спра.

— Седни. Имаме да обсъждаме доста неща.

Ръката й се плъзва по гъстите й руси кичури, после сяда на ръба на леглото.