Анна Тод
След падането (121)

Сто и двадесет
Теса

— Колко още? — оплаква се от съседната седалка Хардин.

— По-малко от пет минути. Точно подминахме „Корнърс“.

Наясно съм, че идеално знае колко време остава, но просто не може да спре да се оплаква. Хардин кара през по-голямата част от пътя, докато накрая успях да го убедя да шофирам до града. Очите му се затваряха и исках да си почине. В момента, в който седна на моето място, се протегна и почти веднага заспа.

— Ландън нали е все още там? Говори ли с него? — питам. Толкова се вълнувам, така се радвам, че ще го видя. Толкова отдавна не съм го виждала. Липсват ми милите му думи, мъдростта му и усмивката му. Усмивката, която никога не слиза от лицето му и която винаги е искрена.

— Да, за десети път, обадих му се — отговаря Хардин и очевидно е раздразнен. През целия път е притеснен, нещо го яде, но не иска да ми каже. По едно време отсече, че пътят е много дълъг и това го дразни, но имам чувството, че има и друго. Не съм напълно сигурна дали искам да знам какво е.

Когато спирам на паркинга пред сградата, която беше мой дом, стомахът ми се свива и нервите ми се изопват.

— Всичко ще е наред — успокоителните думи на Хардин ме изненадват.

Малкият асансьор ми се струва така непознат, странен. Имам чувството, че са минали много повече от три седмици. Хардин ме държи за ръката, докато отключва вратата. Влизаме. Ландън скача от дивана в хола с най-широката усмивка, която съм виждала на лицето му през всичките седем месеца от началото на приятелството ни. Ръцете му ме обгръщат, прегръща ме и разбирам колко много ми е липсвал. Не знам кога съм започнала да плача и да хълцам в ръцете му. Не знам защо плача. Сигурно защото ми липсваше до болка и сега топлината, с която ме посреща, ме прави толкова емоционална.

— Може ли една прегръдка и за стареца? — чувам отнякъде гласа на баща ми.

Ландън се опитва да направи крачка назад, но Хардин казва:

— След минутка.

Кима към Ландън. Мисля, че нещо го тревожи.

Аз пак се хвърлям към Ландън и познатите ми ръце отново обгръщат тялото ми.

— Толкова ми липсваше — казвам.

Раменете му видимо се отпускат от облекчение. Отивам да прегърна баща си. Ландън е зад мен. Усмивката му е все така обичаща, светла. Предполагам, че баща ми е знаел, че ще идвам. Облякъл е дрехи на Ландън. Тесни са му. Избръснат е.

— Гледай ти — възкликвам щастливо. — Нямаш брада!

Той се смее с цяло гърло и ме прегръща пак.

— Не, край на брадатия ми период.

— Как пътувахте? — пита Ландън и заравя ръце в тъмносините си панталони.

— Гадно — обажда се Хардин точно в момента, в който аз казвам, че е минало много добре.

Ландън и баща ми се смеят, Хардин изглежда раздразнен, а аз съм щастлива да бъда у дома с най-добрия си приятел и най-близкия си роднина. Което ми напомня, че трябва да се обадя на майка ми. Отлагам го от толкова много време.

— Ще занеса багажа ти в спалнята — казва Хардин и ни оставя. Гледам как изчезва в стаята, която преди беше „нашата спалня“. Раменете му са отпуснати. Искам да тръгна след него, но се спирам.

— Толкова ми липсваше, Теси. Как е в Сиатъл? Добре ли ти се отразява? — пита баща ми.

Странно е да го видя без брада, облечен в риза с яка (на Ландън) и в един от спортните му панталони. Изглежда съвсем различен човек. Торбичките под очите му са станали по-подпухнали и забелязвам, че ръцете му леко треперят.

— Хубаво е. Все още се опитвам да свикна.

— Това са добри новини.

Баща ми сяда на дивана, а Ландън застава до мен с гръб към него, сякаш иска разговорът ни да си остане само между нас.

— Имам чувството, че са минали месеци, откакто си тръгна — казва и гледа в очите ми. И той изглежда изморен. Може би… защото е бил тук покрай баща ми… Не знам, но ще разбера.

— Така е. Изпълнена съм с чувството, че в Сиатъл имат друг начин за измерване на времето. Как е… всичко? Почти не сме говорили по телефона.

Истината е, че не му се обаждах много често, за което вината е само моя. Предполагам, че и той е бил доста зает покрай последния семестър тук. Три седмици едва издържах без него, а какво ще правя, когато замине за Ню Йорк?

— Знаех, че ще си доста заета, няма проблем. Всичко е наред — казва, неволно въздиша и забива поглед в стената. Защо имам чувството, че пропускам нещо очевидно?

— Сигурен ли си? — питам и гледам ту него, ту баща си. Лицето на Ландън сега ми се струва изпито, уморено, тревожно.

— Да, после ще говорим за това. Сега ми разкажи за Сиатъл.

Мътната, мрачна светлинка, която видях в очите му преди минутка, изчезва и там се появява най-яркият, най-щастливият горящ лъч, който така ми липсваше.

— Ами… наред е… — отвръщам. Челото му се сбръчква тревожно. — Наистина, по-добре е, откакто Хардин започна да идва по-често.

— Какво стана с личното пространство? — подкача ме той и ме подбутва леко с длан по рамото. — Вие двамата сте най-странният… пример за… раздяла?

Въртя очи, но не мога да не се съглася.

— Наистина е много хубаво, когато той е там. Все още съм доста объркана, но Сиатъл започва да прилича на Сиатъл от мечтите ми само когато и той е там.

Ландън се усмихва и погледът ми се отмества към Хардин, който току-що е влязъл в стаята. Оглеждам се и казвам на тримата:

— Апартаментът е в отлично състояние. Очаквах да заваря ад.

— Чистихме, докато Хардин беше в Сиатъл — отвръща баща ми.

Спомням си как Хардин врънкаше по телефона за това чистене и че са му преместили нещата. Сега ми е смешно. Поглеждам към подреденото фоайе и си спомням първия път, когато прекрачих този праг с Хардин. Просто се влюбих от пръв поглед в старомодния чар на този апартамент. Голата тухлена стена и рафтовете за книги от пода до тавана ми взеха акъла. Бетонният под беше още един плюс за това задушевно място. Уникално и красиво. Не можех да повярвам, че Хардин бе успял да намери възможно най-хубавото място за двама ни. Не беше нищо екстравагантно, но имаше някаква деликатна красота. Спомням си колко беше нервен и притеснен, че няма да го харесам. Тогава мислех, че е луд да иска да живее с мен, при положение че връзката ни беше никаква, карахме се и усещането ми за предстояща беда се оправда. Хардин бе използвал този апартамент като капан. Мислеше, че ще бъда принудена да остана с него, след като разбера за облога. И в известен смисъл капанът ме стисна. Не харесвам тази част от нашето минало, но сега не бих променила нищо.

Въпреки първите ни щастливи дни тук не мога да се отърва от неприятното, тревожно чувство в стомаха си. Сега съм като на гости. Красивата тухлена стена е попивала кръвта от кокалчетата му толкова много пъти, книгите по рафтовете са били свидетели на писъци и крясъци. Страниците са попили прекалено много сълзи след кавгите, а споменът за Хардин, паднал на колене пред мен, буквално е оставил отпечатък върху пода.

Това място не е онази съкровищница, не е онзи рай. Между тези стени са заключени спомени за тъга и предателство. Не само това на Хардин, но и предателството на Стеф.

— Какво има? — пита Хардин, очевидно забелязал меланхоличното ми изражение.

— Нищо, добре съм.

Искам да се отърва от неприятните спомени, изпълзели като духове в съзнанието ми, които само крадат миговете на щастие, че съм с Ландън и баща ми след дългите самотни дни, които трябваше да понеса в Сиатъл.

— Не ми минават тези — отсича тежко Хардин, но не пита повече и отива в кухнята. След секунда гласът му избумтява:

— Няма ли никаква храна в тая къща?

— А, ето, започва се! А беше така спокойно и тихо — казва баща ми на Ландън и двамата се засмиват приятелски. Благодарна съм, че имам Ландън в живота си. Благодарна съм и за възможността да изградя връзка с баща си, макар да имам усещането, че Хардин и Ландън го познават по-добре от мен.

— Връщам се след секунда — казвам.

Искам да се преоблека, да махна дебелия пуловер. Доста е топло тук, а и имам нужда от глътка въздух след толкова много емоции. Дробовете ми копнеят да дишат свободно.

Жадувам да прочета писмото на Хардин. Това е най-любимото ми нещо на света. То е много повече от писмо. Там мога да прочета за любовта и страстта му, описани така, както той никога не би могъл да го каже с думи. Чела съм го толкова много пъти, знам го наизуст, но имам нужда да го докосна. Знам, че веднага щом усетя в пръстите си намачканите страници, тревогата ми ще изчезне, на нейно място ще дойдат красивите му мисли и ще мога пак да дишам и да се насладя на уикенда си тук.

Отварям най-горния шкаф на тоалетката. Няма го. До секунди съм претърсила всички шкафове и вече ровя в бюрото. Пръстите ми опипват всеки един лист, ровя сред купища кламери и химикали. Няма го.

Къде може да го е сложил?

Намирам електронния си четец върху дневника по религия, но писмото го няма.

Оставям гривната на бюрото, отивам в дрешника и започвам да ровя в празните кутии от обувки, където Хардин прибира листовете си от лекциите и ръкописите, по които работи. Вдигам капака, но намирам само един лист. И това не е писмото. Виждам, че е писано от Хардин, изписал е цял лист, но не, това не е писмото. Ако не бях толкова притеснена за писмото си, щях да проверя, но решавам да погледна по-късно и да видя какво е. Странно, че този хвърчащ лист е сложен в кутията за обувки. Да, като намеря писмото, ще погледна какво е това.

Решавам, че не съм претърсила добре шкафа, и пак започвам да ровя там. А ако Хардин го е изхвърлил? Не, не би направил такова нещо. Той знае колко много означава това писмо за мен. Никога не би го сторил. Вадя журнала по религия и го обръщам надолу, за да разтърся страниците с надеждата да го е оставил там. Тръскам и вече губя вяра, когато нещо дребно и бяло привлича вниманието ми. Парченце хартия. Лети и се носи като снежинка към пода. Веднага разпознавам думите. Само половин изречение е, но всяка дума е запечатана в съзнанието ми. Стомахът ми буквално пада в петите. Гледам парченцето хартия и разбирам. Просто разбирам, че той наистина го е унищожил.

Заплаквам и пускам парченцето да полети към пода. Пръстите ми треперят. Душата ми е разбита и започвам да се питам колко още мога да издържа Хардин постоянно да смазва сърцето ми.