Анна Тод
След падането (120)

Глава сто и деветнадесет
Хардин

— Не знаех, че сте тук — казва Кимбърли, когато влизам в кухнята. И защо не е на работа, а си е вкъщи?

— Теса не се чувстваше добре — отговарям. — Ти не трябва ли да си на работа? Или да си седиш у дома е едно от предимствата да си жена на шефа?

— Всъщност и аз не се чувствам добре, задник такъв — казва и ме замерва с някакъв смачкан лист хартия, но не ме уцелва.

— Ти и Теса трябва да се научите как се пие шампанско.

Тя ми показва среден пръст, но точно тогава микровълновата издава някакъв пронизващ ушите звук и Кимбърли вади купа с нещо, което мирише и прилича на котешка храна, но тя започва настървено да го яде. Аз стискам носа си и отбелязвам:

— Това смърди на лайна.

— Къде е Теса? Само тя може да ти запуши устата.

— Не бих разчитал днес на това.

Започва да ми харесва да тормозя годеницата на Ванс. Тя е дебелокожа и нетърпима, но аз разполагам с неизчерпаем резерв амуниции.

— На кое да не разчита? — пита Теса, която явно е влязла зад гърба ми. Облякла е пуловер и тесни джинси и на краката й има нещо като пантофи, което в снобските среди минава за обувки. Парче плат около един картон, предлагано в магазините като средство за събиране на помощи за благотворителни цели, за да се издоят кинтите на богатите, които не искат да изглеждат неангажирани в благотворителността. Разбира се, Теса не споделя мнението ми, така че вече си го пазя за себе си. Научил съм си урока.

— Нищо — отвръщам, заравям ръце в джобовете и едва се преборвам с импулса да сритам задника на Кимбърли, така че да падне от стола.

— Нищо, както винаги говори с гъза си — казва Ким и блъска още една вилица котешка храна в устата си.

— Да тръгваме, че започва да ме дразни — казвам достатъчно високо, за да ме чуе и Кимбърли.

— Бъди мил — кара ми се Теса. Хващам я за ръка и я извеждам навън.

Когато влизаме в колата, Теса пъха една шепа тампони в жабката и тогава се сещам:

— Трябва да минеш на някакви контрацептиви — казвам. Напоследък съм доста невнимателен и сега, след като я усетих без презерватив, няма връщане назад.

— Знам. Все се каня да си запиша час за гинеколог, но е малко трудно със студентската ми застраховка.

— Да, да, знам.

— Може би през седмицата. Но трябва да го направя бързо, защото напоследък си доста невнимателен.

— Аз? Невнимателен? — Опитвам се да не изпадам в паника. — Ти ме хващаш неподготвен, когато не мога да мисля с горната си глава.

— О, я стига! — смее се тя и обляга глава назад.

— Хей, ако ти искаш да си съсипеш живота, като родиш дете, давай, но не ме повличай след себе си. — Стискам леко бедрото й, но лицето й посърва. — Какво има? — питам.

— Нищо — отговаря с фалшива усмивка.

— Кажи ми. Сега.

— Децата са тема табу за нас, не помниш ли?

— Напълно съм съгласен. Затова край на презервативите, нека те сложим на контрацептиви и да не се притесняваме за деца.

— Ще намеря клиника още днес, за да не ти се обърка бъдещето — казва с равен и малко плашещ тон.

Знам, че я разстроих, но наистина няма по-мил начин да й се каже, че трябва да мине на противозачатъчни, ако има намерение да ме чука по няколко пъти на ден или всеки път, когато се окажем в една стая.

Теса се обажда в няколко клиники и накрая казва:

— Готово, имам час за понеделник.

— Добре — отвръщам. Прокарвам ръка по косата й и пак я слагам на бедрото й. Пускам радиото и следвам инструкциите към най-близкия мол.

 

 

Една обиколка из мола и вече съм отегчен до смърт от Сиатъл. На ръба съм да изперкам. Единственото нещо, което ме кара да се усмихвам, е Теса. Дори когато мълчи, мога да прочета мислите й само по изражението на лицето й. Гледам как наблюдава хората из мола и как се ядосва на една майка, която пляска детето си по дупето в средата на магазина. Извеждам я оттам, преди сцената — или реакцията на Теса — да излезе от контрол.

Обядваме в една малка, тиха пицария и Теса през цялото време приказва за някаква нова поредица книги, която мислела да чете. Знам колко е критично мнението й за съвременната литература, затова новината ме озадачава.

— Ще трябва да си ги сваля, когато си взема четеца от теб — казва и избърсва устата си с кърпата. — Нямам търпение да си взема гривната. И писмото.

Опитвам се да не изпадам в паника и наблъсквам почти цялото парче пица в устата си, за да не се налага да отговарям. Въздъхвам облекчено, когато тя сменя темата.

На път за къщата на Ванс Теса заспива в колата. Напоследък й става навик и ми харесва, честно казано. Тръгвам по възможно най-дългия път, както направих неотдавна, за да й дам шанс да поспи.

 

 

Не съм се събудил от алармата на Теса. Тя също не ме е събудила и ме е оставила да се наспя. Никак не съм доволен, че не успях да я видя тази сутрин, преди да излезе, а сега няма да я има цял ден. Поглеждам часовника на стената: почти обед е. Поне скоро ще излезе в почивка. Обличам се набързо, изнасям се от къщата и подкарвам към новата сграда на Ванс. Мога да работя тук, с нея, но ми се струва някак странно… Тогава ще ходим заедно на работа, ще се виждаме там, ще се прибираме заедно, ще живеем заедно.

Лично пространство, Хардин. Тя иска лично пространство. Самата мисъл е смешна, защото никой не е дал и милиметър лично пространство на другия. Максимумът беше три дни в седмицата. Това, което правим, е да си утежняваме излишно живота и да си създаваме допълнително проблеми — да даваме пари за бензин, да караме часове наред, за да можем да се видим.

Влизам в сградата. Ужасно скъпо. Нищо не е спестено. Непоносимо разточителство. Много по-голяма е от онзи малък офис, в който работих аз. Със сигурност не ми липсва времето, прекарано на два квадратни метра лично пространство, но това вече е съвсем различно. Ванс не искаше да ми позволи да работя вкъщи. Брент, шефът ми в „Брентхаус“, ми разреши да работя от нас само и само „да не се изпотрепем“ в службата. Сега когато Теса е на работа тук, за мен е дори по-добре и мога с глас да се посмея на тези чувствителни задници, които сигурно още бачкат за Ванс.

Учудвам се, че не се загубих в тоя лабиринт от коридори и архитектурни чудеса. Стигам до рецепцията и Кимбърли ми се усмихва широко:

— Здравейте. Мога ли да Ви помогна? — казва, сякаш да ми демонстрира, че все пак може да бъде професионалист, когато се налага.

— Къде е Теса?

— В офиса си — отговаря и зарязва любезния тон.

— Който е? — питам, облягам се на стената и чакам да ми покаже накъде да тръгна.

— По коридора. Името й е на табелката на вратата — казва и веднага поглежда към монитора, с което ме разкарва най-безцеремонно. Много грубо, бих казал. За какво й плаща Ванс? Каква й е работата? Каквито и кинти да й дава, сигурно си заслужава, за да може да я чука през цялото време и да му е наблизо, да не я изпуска от око. Клатя глава и се опитвам да се отърва от видението как Ким го язди като за световно.

— Благодаря за помощта — излайвам и тръгвам по дългия, тесен коридор.

Виждам името й на табелката и влизам, без да чукам. В стаята няма никого. Вадя телефона да й се обадя, набирам и след секунда виждам и чувам как телефонът й вибрира на бюрото. Къде се е дянала, за бога? Тръгвам по коридора да я търся. Знам, че Зед е в града, и започвам да полудявам. Кълна се, че ако само…

— Хардин Скот? — чувам женски глас зад гърба си и надничам в нещо като стая за почивка.

Лицето ми е познато, но не знам откъде.

— Здрасти — казвам колебливо. — Не помня къде съм я виждал, но със сигурност я познавам отнякъде. И когато към нея се присъединява друга жена, започвам да се досещам. Това е някаква шега, нали? Вселената си прави някакъв ташак с мен. Ебаси гадното чувство за хумор има тая кучка. И сега вече съм бесен.

— Да видим кой е тук… — хили ми се Табита.

Спомням си какво ми каза Теса за двете кучки, които я тормозят в офиса, и сега вече разбирам за какво става дума. Очевидно никой от двама ни няма намерение да се занимава с любезности и директно минавам към въпроса:

— Ти си тая, която се опитва да тормози и да издевателства над Теса, нали?

Ако имах представа, че Табита е прехвърлена в офиса в Сиатъл, щях веднага да се сетя, че тя стои зад тези неща. Беше известна с гнусотиите си още по времето, когато работех за Ванс, и съм сигурен, че нищо не се е променило.

— Кой? Аз ли? — пита, премята косата си през рамо и се усмихва. Изглежда различна. Ужасно неестествена. Дребната кокошка, която я следва навсякъде, има оранжева кожа, сякаш се е къпала в оцветител за „портокалов“ сок.

— Стига с театралните постановки. Дори не се захващай с нея. Момичето се опитва да се приспособи в нов град и вие двенките няма да й пречите и да се държите като змии, без да имате никакво основание.

— Не съм направила нищо. Каквото и да съм казала, е било на шега.

През съзнанието ми минават няколко кадъра, поразяващи нервната ми система: тоя парцал, който ми духа до писоара в банята в старата сграда. При неприятния спомен искам да повърна.

— Не го прави никога повече. Не се шегувам — предупреждавам я. — Дори не й говори.

— Господи, изобщо не си се променил. Жизнерадостен както винаги. Няма да се занимавам повече с нея. Не искам да отидеш да кажеш на господин Ванс и да го накараш да ме уволни, както направи със Сам…

— За това нямам вина.

— Имаш — прошепва с драматичен тон. — Веднага щом мъжът й разбра какво правите вие двамата, още същата седмица я уволниха много мистериозно.

Табита беше толкова лесна. Саманта също. В мига, в който разбрах кой е гаджето на Саманта, жената почна да ми харесва за едното чукане, но след като я изчуках, не исках даже да я погледна, стана ми адски противна и не желаех да имам нищо общо с нея. Моята малка игра ми докара доста лайна и проблеми на главата, а по никакъв начин не искам Теса да се забърква в курвенски истории.

— Не знаеш и половината от това, което се случи, затова си затваряй гадната уста. Остави Теса на мира и ще си запазиш работата.

Честно казано, може и да съм имал лек принос за уволнението на Саманта, но ми навлече такива драми, че нямаше как да работим заедно. Тя беше първа година в колежа и работеше почасово. Набираше ръкописи на компютъра.

— И като стана дума за малката глезла… — казва миньончето и кима с глава към стаята за почивка. Теса влиза усмихната, даже се смее с глас, а точно зад нея, облечен в един от онези мазни, скъпи костюми, е шибаният Тревър. И той ухилен до уши. Малкият педал ме забелязва пръв и я докосва по ръката, за да я предупреди. Едва се сдържам да не го сграбча и да го строша на две части. Когато ме вижда, усмивката й става още по-широка, лицето й грейва и се втурва към мен. Едва когато стига, забелязва Табита, която все още стои като препарирана.

— Здрасти — казва Теса доста нервно и притеснено.

— Чао, Табита — разкарвам я набързо, тя се навежда, прошепва нещо в ухото на другата и двете излизат от стаята.

— Чао, Тревър — казвам тихо, така че само Теса да ме чуе.

— Престани — пляска ме по ръката, както прави винаги.

— Здравей, Хардин — поздравява любезният Тревър и маха нещо с ръка, сякаш се чуди дали да я подаде за здрависване. За негово добро, разбира се, се надявам да не го прави, защото нямам намерение да се ръкувам с него.

— Здрасти — казвам троснато.

— Какво правиш тук? — пита тя и поглежда към коридора, където изчезнаха двете жени.

Знам, че всъщност ме пита: Откъде ги познаваш и какво казаха?

— Табита няма да ти създава повече проблеми.

— Какво си й направил? — пита с разширени от ужас очи.

— Нищо. Просто й казах това, което трябваше да й кажеш ти: да ходи да си го начука.

Теса се усмихва на шибания Тревър, сяда на една от масите и старателно отбягва да погледне към мен или към него. Това неловко положение ми се струва всъщност доста забавно.

— Обядва ли вече? — питам и тя клати глава. — Добре, хайде да отидем да се нахраниш.

Мятам един убийствен поглед на Тревър, който подслушва като селска клюкарка, и повеждам Теса по коридора.

— В съседната сграда правят такос и са доста добри — предлага Теса.

Но се оказва, че греши. Храната е противна, но тя изяжда всичко в чинията си и по-голямата част от моята порция. След това се изчервява и казва, че апетитът й вероятно се дължи на хормоните й. Добавя, че „ще ми навре един тампон в гърлото“, ако се пошегувам още веднъж с цикъла й, на което аз само се смея.

— Не съм се отказала да се прибера с теб утре, да се видя с всички и да си взема нещата — заявява и изпива почти цяло шише с вода.

— Не мислиш ли, че ти се събира доста пътуване. Не забравяй, че другата седмица летим за Англия — опитвам се да я разубедя.

— Не. Искам да видя Ландън. Липсва ми много.

За първи път от самото начало изведнъж изпитвам пронизваща ревност от Ландън, но се окопитвам бързо. Той наистина е единственият й приятел, ако не броим досадната кикимора Кимбърли.

— Той няма да е заминал, когато се върнем.

— Хардин, моля те — категорична е. Изобщо не й трябва мнението ми, просто ми казва, че се прибира. Знам, че ще отиде да се види с Ландън. Независимо дали съм за, или съм против.

— Хубаво, майната му.

Това няма начин да свърши добре. Поглеждам я, а тя се усмихва гордо. Не знам дали е горда от това, че е спечелила спора, или че е успяла да ме убеди, но изглежда красива и спокойна.

— Радвам се, че дойде днес — казва, докато вървим по оживената, претъпкана улица.

Защо толкова много хора са избрали този град? Какво толкова има тук?

— Наистина ли? — питам. Бях се надявал да се зарадва на посещението ми, но леко се тревожех да не я ядосам, задето се появявам неканен и без предупреждение. Не че ми пука особено, но все пак…

— Да — мига насреща ми и спира сред тълпа от хора, които ни бутат от всички страни. — Аз почти… — млъква и не довършва.

— Какво почти? — питам и я издърпвам до един магазин за бижута. Слънцето се отразява в някакъв огромен диамантен пръстен и аз я водя към другия край на прозореца, за да не ослепее от светлината, не за друго.

— Много е глупаво — казва, захапва устната си и гледа в земята. — Но имам чувството, че за първи път от месеци мога да дишам.

— Това хубаво ли е? Или? — пак питам. Повдигам брадичката й и не й позволявам да гледа встрани, само в очите ми.

— Да, хубаво е. Имам чувството, че сега всичко ще е наред. Всичко се нарежда. Знам, че са минали само десетина дни, но никога не сме се радвали на такъв дълъг спокоен период. Имахме само няколко спора, но ги разрешихме с разговор. Горда съм с нас.

Нейният коментар е наистина интересен, защото ние не спираме да се джафкаме. Бяха повече от „няколко“ спора, но е права: уредихме нещата с разговор. Харесва ми, че спорим. Мисля, че и на нея й харесва. Ние сме различни, ужасно различни и ако се разбирахме през цялото време и нямаше спорове, щеше да е адски скучно. Не бих могъл да живея без постоянното й мрънкане, врънкане и цупенето, че разхвърлям. Толкова дразни. Тя е един генератор на дразнене, но не искам да променям нищо в нея. Освен желанието й да живее тук.

— Мисля, че леко преувеличаваш.

И за да й докажа, че съм прав, я вдигам, увивам краката й около кръста си и я целувам, притискайки я до стената в средата на една от най-оживените улици в Сиатъл.