Анна Тод
След падането (114)

Глава сто и тринадесет
Теса

В пет без пет се опитвам да се обадя на Хардин, но той не вдига. Къде ходи цял ден? Дали Зед ми е казал истината, че Хардин е бил навън цялата нощ. А как го е видял късно снощи, като е пътувал за Сиатъл? Или Зед е тръгнал по-късно? Възможно е Хардин вече да пътува за Сиатъл, но какъв е шансът, честно казано?

Срещата със Зед ми тежи от мига, в който се съгласих да се видим. Знам, че Хардин мрази приятелството ни. Така го мрази, че чак го преследва в сънищата… кошмарите му. И въпреки това съм готова да налея още масло в огъня и да влоша положението.

Не полагам труд да си оправям косата и грима. Тръгвам към асансьора и ловко избягвам критичния поглед на Кимбърли. Не биваше да й казвам за Зед и за плановете за вечеря с него. Виждам джипа на Зед през прозорците на лобито. Каква красива, топла гледка. Не мога да прикрия вълнението си да видя познато лице. Иска ми се да беше Хардин, но Хардин не е тук, а Зед е тук. Нали?

Зед изскача от джипа, виждайки ме да излизам от сградата. Пуснал е брада? В черни джинси и сива тениска с дълъг ръкав. Красив… както винаги, а аз изглеждам като парцал.

— Здрасти — казва, усмихва се и разтваря ръце за прегръдка. Вече не съм толкова сигурна… но може би трябва да се държа вежливо, затова само от чиста любезност се притискам в широко разперените му ръце.

— Хей, колко време мина! — казва в косата ми.

— Как пътува? — питам и се откъсвам от прегръдката му.

— Дълго. Но слушах хубава музика по пътя.

Зед отваря вратата ми и аз бързам да се кача на топло. Колата мирише на него.

— Защо реши да дойдеш днес, а не утре? — питам, докато Зед колебливо излиза от паркинга.

— Беше… просто плановете се промениха, нищо особено.

Очите му се движат между огледалото за обратно виждане и страничното огледало.

— Тук трафикът е доста натоварен — казвам.

— Да, наистина — усмихва се, но не откъсва очи от пътя.

— Знаеш ли къде отиваме? Не съм имала много време да разуча заведенията наоколо — отбелязвам и проверявам телефона си. Нищо от Хардин. Отварям интернета и търся нещо подходящо из района. Накрая решаваме да отидем в един монголски ресторант.

 

ПОРЪЧВАМ СИ ПИЛЕ СЪС ЗЕЛЕНЧУЦИ и с изумление гледам как готвачът приготвя всичко пред очите ми. Никога преди не съм била на такова място. Зед се радва на ентусиазма ми. Седим на една от най-отдалечените маси в малкото заведение. Зед се е настанил срещу мен. И двамата мълчим, доста е неловко.

— Проблем ли има? — питам и започвам да се храня. Очите на Зед са меки и разтревожени.

— Не знам дали да повдигам въпроса… Изглеждаш достатъчно натоварена и притеснена.

— Нищо ми няма. Кажи ми. Какво трябва да знам? — питам и се подготвям за страшния удар, който съм сигурна, че наближава.

— Хардин дойде вчера у нас.

— Моля? — не мога да прикрия изненадата си. Защо Хардин е ходил при Зед? И ако това е вярно, защо Зед няма и драскотина по лицето си, нито е в гипс?

— Да ми каже да стоя далеч от теб — бърза да продължи. Когато снощи споменах за съобщението на Зед, Хардин остана странно безразличен.

— По кое време? — питам и се надявам да е отишъл, след като сме говорили по телефона, защото… ако е било преди това, значи пак крие от мен, постоянно не ми казва!

— Следобед, около три.

Понякога Хардин не знае къде да спре. Списъкът с провиненията му расте с всяка секунда. Не ми се яде. Разтърквам слепоочията си.

— И какво по-точно каза?

— Че не му пука как ще го направя и дали това няма да нарани чувствата ти, но да стоя далеч. Беше толкова спокоен. Честно казано, когато е така спокоен, ме плаши повече. — Забожда парче броколи и го мята в устата си.

— И ти дойде въпреки това?

— Да, дойдох.

Тази битка за надмощие между двамата, този сблъсък на тестостерон започва да ме изморява. Постоянно трябва да стоя някъде на страничната линия, опитвайки се да запазя мира.

— Защо?

Златистокафявите му очи гледат в моите.

— Защото заплахите му няма да повлияят на нито едно мое решение. Вече не. Не може да ми казва с кого да съм приятел и с кого не. Надявам се и ти да си на същото мнение.

Не мога да опиша колко съм раздразнена от факта, че Хардин е отишъл при Зед, но не мисля, разбира се, за нарушеното си обещание към Хардин. Как е могъл да му каже, че не му пука дали ще нарани чувствата ми, но в същото време самата аз не се замислям за чувствата на Хардин. И е искал всичко това да остане покрито? Разбира се, не смятам, че срещата ми със Зед също е един вид криене и предателство спрямо Хардин.

— Да, аз също не желая да ме контролира с кого да бъда в приятелски отношения — казвам. Но в мига, в който Зед чува думите ми, очите му ще прелеят от чувство на триумф, на крайно задоволство, сякаш предвкусва победата. — Но също така Хардин има много основателна причина да не иска това приятелство между нас. Не мислиш ли?

Зед клати глава.

— И да, и не. Няма да крия чувствата си към теб, но знаеш, че не ги натрапвам. Казах ти, че ще взема онова, което си позволиш да ми дадеш. И ако това е приятелство, ще го приема. Ще го преживея.

— Знам, че не натрапваш чувствата си — решавам да отговоря само на половината от казаното от него. Зед никога не ме е принуждавал да правя каквото и да е, не ме е задължавал с нищо, но започвам да се дразня от начина, по който говори за Хардин.

— Но не можеш да кажеш същото за него, нали? — пита предизвикателно и ме гледа напрегнато.

— Не, не мога. И знам, че обича да контролира нещата, но същото правя и аз. Той просто е такъв, това е неговата природа.

— Винаги скачаш да го защитаваш. Не те разбирам.

— Не е нужно да ме разбираш — казвам грубо.

— Наистина ли? — пита тихо и лицето му помръква.

— Да, наистина — отговарям и изправям рамене.

— И не те притеснява, че се държи с теб като със собственост? Че ти казва с кого да…

— Притеснява ме, но…

— Но му позволяваш да го прави.

— Зед, затова ли мина целия път до Сиатъл? За да ми напомниш, че Хардин обича да контролира всичко и всеки?

Зед отваря уста, но после я затваря.

— Какво? Казвай — притискам го.

— Той сякаш те е маркирал като своя територия и аз се тревожа за теб. Изглеждаш толкова стресирана.

Въздъхвам. Наистина съм стресирана, прекалено стресирана, но кавгата със Зед не ми помага, напротив, прави нещата по-сложни и вече започвам да побеснявам.

— Няма да го оправдавам, но ти не знаеш абсолютно нищо за връзката ни. Не си го виждал, когато е с мен. Не го разбираш така, както го разбирам аз. — Избутвам чинията си назад и забелязвам, че двойката до нас ни гледа с внимание и любопитство. — Не искам да се карам с теб, Зед. Изморена съм и наистина с нетърпение очаквах да прекараме малко време заедно.

Той се обляга и казва:

— И аз се държах като истински идиот, нали? — изрича с тъжни очи. — Съжалявам, Теса. Бих се оправдал с трафика по пътя… но не мога. Съжалявам.

— Няма проблем, не исках да се сопвам така. Не знам какво ми стана.

Цикълът ми наближава и вероятно затова съм така изнервена.

— Вината е моя — казва и се пресяга през масата, нежно стискайки ръката ми. Напрежението между нас остава. Не мога да спра да мисля за Хардин и за нарушеното си обещание към него, за това, че постоянно го обвинявам в неща, които самата аз никога не изпълнявам. От друга страна, иска ми се със Зед да прекараме добре, поради което решавам да сменя темата.

— Иначе какво става?

Зед започва да разказва за семейството си и за топлото време във Флорида. Разговорът става по-спокоен и почти нормален, напрежението изчезва и сега вече мога да се донахраня. Когато тръгваме към изхода, той пита:

— Имаш ли други планове за вечерта?

— Да, отивам в джазклуба на Крисчън. Отвориха преди няколко дни.

— Крисчън?

— О, това е шефът ми. В неговата къща съм отседнала.

— Спиш в къщата на шефа си?

— Да, но той е приятел на Кен и Карен. С Кен, бащата на Хардин, са близки от колежа — обяснявам и едва сега се сещам, че Зед не знае почти нищо за живота ми. Макар че ме взе от къщата на Крисчън след партито, на което той предложи брак на Ким, Зед не знае нищо за тях.

— О, ето как са ти дали платен стаж.

Опа! Това беше удар под кръста.

— Да — признавам.

— Е, няма значение. Страхотно е да имаш платен стаж.

Заглеждам се през прозореца и вадя телефона си: все още няма нищо от Хардин.

— Какво мислиш да правиш идните дни? — питам, докато му обяснявам по кой път да мине за къщата на Ким и Крисчън, но не успявам да обясня като хората. Накрая написвам адреса в телефона си, екранът замръзва, телефонът угасва няколко пъти, но след доста усилия успявам да го включа и да извадя указанията.

— Не съм сигурен. Ще видя какво ще правят приятелите ми по-късно. Може да се видим по-късно тази вечер? Или преди да тръгна в събота?

— Няма проблем. Ще ти кажа по-късно.

— Кога пристига Хардин? — пита. Усещам нещо злокобно, отмъстително и недоброжелателно зад въпроса му. Поглеждам телефона си повече по навик.

— Не съм сигурна. Тази вечер вероятно.

— Вие сега… заедно ли сте? Знам, че се разбрахме да не говорим повече за това, но започвам да се обърквам.

— И аз — признавам. — Идеята беше моя. Да си дадем малко лично пространство.

— И работи ли?

— Да.

Поне работеше допреди два дни, когато Хардин започна да се изплъзва назад.

— Е, това е хубаво.

Усещам, че мисли за нещо, сигурна съм, че иска да ми каже още нещо.

— Какво?

— Нищо. Не ти трябва да знаеш такива неща.

— Трябва да знам — настоявам и съм наясно, че ще съжалявам, но пусто любопитство! Не мога да го спра.

— Просто не виждам как така сте си дали лично пространство, след като ти си в дома на приятели на семейството му и домакинът ти е шеф. Той те контролира от десетки километри, Теса. Опитва се да отреже малкото истински приятелства, които имаш. А когато не е зает да го прави, идва при теб тук. Това не ми изглежда като даване на лично пространство.

Не бях мислила за положението с жилището си от тази гледна точка. Дали пък Хардин не е саботирал уреждането на квартирата ми, за да ме принуди, ако все пак реша да дойда тук, да бъда в обсега на бдителните погледи на семейните му приятели? Не, не е възможно.

— Работи добре засега. Знам, че няма да разбереш…

— Той се опита да ми плати, за да не те виждам повече — прекъсва ме Зед.

— Моля?

Да, заплашваше ме, настоя да му кажа какво искам, за да те оставя на мира. Заяви ми да си намеря друга „курва“, с която да си играя.

Курва?

— Каза, че никой никога няма да те има и беше ужасно горд от факта, че си останала с него дори след като ти е признал, че е спал с Моли в началото, когато започнахте да излизате.

При споменаването на Моли и Хардин, на обстоятелството, че са правили секс, след като се запознахме, ужасно пари, въпреки че Хардин наистина ми призна. И Зед е знаел, че ще ме заболи, и го каза точно с тази цел.

— Това вече сме го минали, обсъдили и разрешили. Не желая да говоря за Моли и Хардин — казвам през зъби.

— Просто искам да знаеш с какъв човек си имаш работа. Когато не е край теб, той е съвсем различен.

— В това няма нищо лошо. Защото именно ти не го познаваш — стрелям и аз.

С облекчение забелязвам, че вече сме само на пет минути от палата на Крисчън. Колкото по-бързо изляза от тази кола, толкова по-добре.

— И ти не го познаваш, не познаваш истинския човек, когото си допуснала в живота си — продължава Зед. — През цялото време само се карате.

— Зед, каква е целта ти? — питам. Не ми харесва какъв курс пое разговорът ни, но не мога да го отклоня вече към някаква неутрална територия.

— Нямам никаква лоша цел. Просто си помислих, че след всичко, през което трябваше да минеш заради него, най-сетне ще видиш истината.

И докато той говори, се сещам за нещо:

— А ти каза ли му, че идваш днес?

— Не.

— Не се бориш честно — почти викам.

— Нито пък той — въздъхва и отчаяно се опитва да не крещи, но е на ръба да го стори. — Виж, знам, че ще го защитаваш буквално до посиняване, но не можеш да ме виниш заради това, че искам нещо, което има той. Искам аз да съм този, когото защитаваш, искам аз да съм този, в когото имаш вяра… дори когато не съм я заслужил. Винаги съм бил до теб, когато него го е нямало. Не се боря честно, но и той не го прави. Не се бори честно от самото начало. Понякога си мисля, че единствената причина да бъде с теб е да ми направи напук, защото знае, че имам чувства към теб, и го прави нарочно, за да ме съсипе.

Ето, точно затова със Зед никога няма да бъдем приятели. Колкото и да е мил и разбиращ, никога нищо няма да излезе. Той не се е отказал. Предполагам, че трябва да го уважавам заради постоянството му, но не мога да му дам това, което иска. И не желая да се обяснявам пред него, нито пред когото и да е за избора си да бъда с Хардин. Не искам да говоря с него единствено и само за това! Всеки път, когато се видим, той говори за Хардин. Да, бил е до мен, когато с Хардин сме имали проблеми, но само защото му позволих.

— Не мисля, че имам какво да ти дам. Дори като на приятел — казвам.

— Така е, защото той те е изцедил — отговаря веднага с равен тон.

Мълча и гледам през прозореца боровите дървета покрай пътя. Чувствам огромно напрежение и това никак не ми харесва. Опитвам се да спра сълзите си, когато чувам гласа на Зед.

— Не исках тази вечер да свърши така. Сега вероятно никога повече няма да пожелаеш да ме видиш.

— Това е алеята към къщата — соча през прозореца.

Ужасна, напрегната тишина изпълва колата, докато междувременно къщата на Ванс не се появява на хоризонта. Поглеждам към Зед, който зяпа огромното имение като гръмнат.

— Тази е по-голяма и от оная, от която те взех преди — казва. Знам, че се опитва да намали напрежението. Аз също се мъча да направя същото, като му разказвам за спортната зала, за огромните стаи и за това как Крисчън може да контролира всичко в дома си през мобилния си телефон, както и да следи на камерите какво става. И това е мигът, в който сърцето ми се качва в гърлото, сгърчвам се от ужас. Колата на Хардин е паркирана до аудито на Кимбърли. И Зед я вижда в същото време, но като че не му пука, даже може би се радва? Усещам как кръвта се оттича от лицето ми и едва събирам сили да кажа:

— Трябва да влизам.

Зед спира колата.

— Теса, пак се извинявам. Не исках да те разстройвам. Не желая да влизаш разстроена заради мен. И без това имаш достатъчно много грижи. Не биваше да те карам да се чувстваш още по-зле.

Предлага ми да дойде с мен и да се увери, че няма да ми се случи нищо лошо, но аз на секундата отказвам. Хардин ще обезумее. И този път аз направих голямата изцепка. Сега аз съм отговорна да оправя нещата, ако изобщо мога.

— Няма проблем — уверявам го с фалшива усмивка и излизам от колата. Обещавам му да му пиша, когато имам възможност.

Тръгвам към вратата прекалено бавно, едва се влача, нямам и желание да бързам. Опитвам се да измисля какво да кажа, дали да се извинявам, или да не го правя, а да заема позиция на атака относно нарушеното обещание, че се видях със Зед. Въпреки доверието, което Хардин ми гласува. Но нямам време. Преди да стигна, входната врата се отваря и Хардин излиза пред къщата по черна тениска и тъмносините джинси. Макар че са минали само два дни, откакто го видях, пулсът ми ще изскочи. Нямам търпение да бъда в ръцете му. Тялото ме боли от желание да го усетя до себе си. Толкова много ми липсваше през тези два дни.

Лицето му е като камък. Леденият му поглед бавно проследява джипа на Зед, който се отдалечава от къщата.

— Хардин… аз…

— Влизай — изрича сурово.

— Не ми казвай…

Той слага топлата си ръка на гърба ми и добавя:

— Влизай, навън е студено.

И сега вече не мога дори да му се разкрещя. Изненадана съм от спокойния начин, по който ме повежда галантно към стаята ми. Минаваме покрай хола, където Ким и Смит играят на някаква игра с карти. Хардин не обелва и дума. Влизаме и той внимателно затваря вратата зад нас. После ме поглежда и казва само:

— Защо?

И от начина, по който го произнася, сърцето ми ще се пръсне.

— Хардин, нищо не се е случило. Кълна се. Той каза, че плановете му се променили, и аз се зарадвах, защото помислих, че няма да идва, но излезе, че е пристигнал още снощи. Искаше да вечеряме — обяснявам и свивам рамене, за да успокоя по-скоро себе си. — Просто не знам как да отказвам.

— Никога не знаеш как да отказваш на другите хора, но с мен вършиш доста добра работа — плюе думите, заклещвайки погледа ми в своя.

— Знам, че си ходил в апартамента му вчера. Защо не ми каза?

— Защото не ти е работа да знаеш — отвръща. Диша тежко. Едва се контролира.

— Не си ти този, който ще решава какво трябва да знам и какво не — казвам предизвикателно. — Нямаш право да криеш от мен. И знам и за сватбата на майка ти.

— О, сигурен бях, че ще реагираш точно така — мята ръце във въздуха.

— Говориш пълни глупости — отвръщам и тропам с крака. Той дори не мига. Виждам вените под индиговата му кожа. Ръцете му са леко свити в юмруци.

— Да започнем едно по едно. Всяко нещо с времето си.

— Ще бъда чиято си искам приятелка. А ти ще престанеш да се държиш като дете, да ходиш и да заплашваш хората зад гърба ми и да изпадаш в истерии — предупреждавам го.

— Ти ми обеща, че няма да се виждаш с него.

— Знам. Преди не те разбирах, но след като прекарах тази вечер с него, взех своето собствено решение да не се виждам с него. И не защото ти си ми наредил.

Виждам как премигва от изненада, но изражението му остава все така мрачно.

— Защо тогава?

Отмествам поглед, понеже се срамувам от думите си:

— Защото не желая повече да те взривявам, като се виждам с него. Знам, че си като натиснат спусък, когато стане дума за Зед. Знам колко би ме заболяло, ако ти се виждаше с някоя своя приятелка. Моли или която и да е друга жена. Дори и да бяхте само приятели. Това не означава, че ти е позволено да контролираш избора ми на приятели, но знам, че бих се чувствала по същия начин, ако бях на твое място.

Той скръства ръце.

— Защо сега? Какво е направил, че е променил решението ти? И как така изведнъж?

— Нищо не е направил. Просто не знам защо не съм го проумяла толкова дълго време. Трябва да бъдем равнопоставени в тази връзка. Никой от нас не бива да държи под контрол другия.

Очите му проблясват, иска да каже още нещо, но замълчава. След дълга пауза изрича:

— Ела тук.

Отваря ръцете си и аз бързам да се сгуша в него.

— Как разбра, че съм с него? — питам и притискам буза към гърдите му. Ароматът на мента завладява сетивата ми и напълно забравям всичко, свързано със Зед.

— Кимбърли ми каза — шепне в косата ми, а аз сбръчквам вежди.

— Определено никога не знае кога да си затваря устата.

— Искаш да кажеш, че нямаше да ми признаеш? — пита. Палецът му веднага минава под брадичката ми, вдига главата ми нагоре, за да го погледна в очите.

— Да, щях да ти кажа, но предпочитам такива неща да ги чуваш от мен.

Мисля, че съм благодарна на Кимбърли за честността. Не мога да очаквам да бъде честна с мен, а в същото време да лъже Хардин. Би било крайно лицемерно и непочтено.

— Защо не тръгна да ни търсиш? — питам. Ако е знаел, че съм със Зед, Хардин не би седял на едно място да чака. Щеше да изрине земята да ни намери. Той въздъхва и ме гледа в очите.

— Защото винаги повтаряш, че се чувстваш като в омагьосан кръг, а аз исках да излезем от него.

Сърцето ми се топли и раздува от честния му отговор. Той наистина се опитва, наистина полага огромни усилия, което означава толкова много за мен.

— Но съм все още бесен.

— Знам — отвръщам. Докосва бузата ми с връхчетата на пръстите си и ръцете му ме притискат по-силно. — И аз съм ти бясна. Не ми каза за сватбата и искам да знам защо скри.

— Не и тази вечер — изрича предупредително.

— Да, тази вечер. Казах ти истината за Зед, сега е мой ред да настоявам да чуя истината за сватбата.

— Теса…

— Хардин…

— Ще ме побъркаш, честно.

Той ме пуска и започва да крачи из стаята. Не мога да понеса това разстояние между нас.

— И ти ще ме побъркаш! — казвам ядно и се приближавам към него.

— Не искам да говоря за шибаната сватба сега. И бездруго вече съм на ръба да изригна, едва се контролирам. Не ме притискай. Става ли?

— Добре! — казвам високо, но се съгласявам. Не защото се страхувам от това, което ще каже, а понеже току-що прекарах два часа и половина със Зед и знам, че гневът му е само маска, зад която се крият нечовешка болка и тревога, каквито му причиних с постъпката си.