Анна Тод
След падането (113)

Глава сто и дванадесет
Теса

Когато на другата сутрин алармата ми звъни, едва отварям очи. Изтощена съм. Почти не съм мигнала. Въртях се с часове на ръба на съня, но не успях да заспя. Не знам дали от радост, че Хардин идва да живее с мен, или заради раздразнението и мисълта за предстоящата кавга по повод скриването на истината за сватбата, но все тая — не мигнах и сега изглеждам кошмарно. Под очите ми има огромни тъмни кръгове, които никаква козметика не успява да скрие, колкото и да те лъжат, че пудрата може всичко. Косата ми е ужасна: сякаш съм лежала с пръсти в контакта. Каквото и да казвам, радостта, че най-сетне се реши да живее с мен, е да засенчена от горчивината, че крие, че пак лъже, че пак е като преди. Не разбирам себе си. Допреди часове исках само едно — да е тук, — но сега и това не ми стига.

Кимбърли ми предлага да отидем заедно на работа и аз оставям колата си. Използвам времето да сложа още няколко слоя грим по лицето си, докато тя най-безразсъдно се мята от едно платно в друго. Напомня ми на Хардин — псува като него и натиска клаксона като обезумяла, всички коли й пречат. Името на Хардин не се споменава, независимо че казах, че може да дойде още днес. Когато го попитах снощи, преди да си пожелаем лека нощ, обеща, че ще ми пусне съобщение сутринта дали ще дойде днес, или няма. Вече е почти девет, а не е писал. Не мога да се отърва от чувството, че нещо става с него, нещо, към което трябва да подходя много внимателно, за да не стане по-лошо. Знам, че Стеф е успяла да го натрови. Усещам го в съмнението, което изпитва към всяка моя дума. Пак крие от мен и се ужасявам, че това ще ни върне в началото, ще доведе до огромни проблеми.

— Може би е по-добре ти да отидеш да го видиш тази седмица, а не да го караш да идва пак и после да чакаш да ти каже — предлага Кимбърли между псувните.

— Толкова ли ми личи? — питам и вдигам глава от студения прозорец.

— Извинявай. Не исках да ти развалям допълнително настроението.

Въздъхвам. Не е зле да си ида тази седмица. Ландън ужасно ми липсва и ми се иска да видя баща ми.

— Вече беше развалено.

Тя ми се усмихва.

— Но едно кафе и малко червило правят всичко — казва и се смее.

Кимам в съгласие, тя веднага слиза от магистралата и прави обратен завой в средата на оживено кръстовище.

— Знам страхотно малко кафене, точно ни е по път.

 

 

Към обяд лошото ми настроение от сутринта съвсем се е изпарило, макар че не съм се чула с Хардин. Пуснах му две съобщения, но успях да се спра навреме, преди да му се обадя.

Тревър ме чака на празната маса в стаята за почивка и вече е взел паста и за двама ни.

— Изпратиха ми двойна порция и реших поне днес да те отърва от претоплено в микровълновата ядене — казва, усмихва се и плъзга пластмасовата вилица към мен. Пастата ухае божествено и е точно толкова вкусна. Невероятният сос „Алфредо“ ми напомня, че не ядох нищо на закуска. Когато опитвам първата хапка, от устните ми се откъртва почти сексуален стон и веднага се изчервявам.

— Вкусно, нали? — усмихва се широко Тревър и с палец обърсва капка от белия сос, останала в ъгълчето на устата му. Гледам го и за първи път ми минава през ума как един толкова обикновен жест не отива на човек в костюм.

— Мхм… — кимам и продължавам да блъскам нудли в устата си.

— Радвам се… — казва и се размърдва неудобно в стола си. Погледът му се рее някъде зад мен.

— Наред ли е всичко? — питам.

— Да… Аз… исках да говоря с теб… за нещо.

И сега вече си мисля, че тези нудли не са поръчани по грешка като двойна порция.

— Да…? — питам. Надявам се да не е някой смущаващ разговор.

— Може да се смутиш леко от разговора.

Страхотно.

— Казвай — кимам с окуражителна усмивка.

— Добре… добре… — започва. Пръстите му се заиграват със сребърния ръкавел на ризата му. — Карин ме покани да я придружа на сватбата на Кристъл.

Използвам паузата да напъхам още една вилица в устата си, за да не се налага да говоря. Честно казано, изобщо не знам защо ми говори тези неща. Не знам и какво очаква да му отвърна. Кимам и се опитвам да не си представям сравнението с омарите, което Кимбърли така добре изигра.

— Чудех се дали има причина да й откажа — продължава той и ме поглежда. И сега вече чака отговор.

Абсолютно съм сигурна, че давенето и кашлянето ми му изкарват акъла и вече виждам как набира бърза помощ. Вдигам пръст, правейки му знак да изчака да се преборя с хапката, дъвча бързо и преглъщам драматично.

— Не, не виждам причина да й отказваш.

Надявам се това да му стига и да приключим темата. Но той не спира.

— Исках да кажа…

Надявам се чрез силата на някаква магия да се сети, че знам какво ще ми каже, и да не го казва. Просто не искам да довършва изречението.

Уви, нямам късмет.

— Виждам, че с Хардин сте ту заедно, ту се разделяте, и знам, че сега е един от тези периоди, когато… не сте заедно, така че исках да съм сигурен, греди да й отговоря, за да мога да обърна вниманието си изцяло към нея. Без да се разсейвам и да мисля за друго.

Не знам какво да кажа, затова питам тихо:

— Аз… разсейвам ли те?

Така да ми е неудобно. Тревър е толкова сладък, бузите му са почервенели и изглежда така мил. Иска ми се да мога да го успокоя.

— Да, от мига, в който дойде във „Ванс“ — отговаря забързано той. — С това не искам да кажа нищо. Просто чаках… в сянката… и исках намеренията ми да са ясни, преди да се впусна във връзка с някоя друга.

Моят собствен господин Колинс седи пред мен: много по-красива вариация всъщност на онзи Колинс, а аз се чувствам точно толкова притеснена и смутена заради него, колкото е Елизабет Бенет в „Гордост и предразсъдъци“.

— Тревър, съжалявам… аз…

— Няма проблем, наистина. — Честността в очите му почти ме разплаква. — Разбирам. Просто исках да съм напълно сигурен. — Подбутва храната си с вилицата и добавя. — Предполагам, че последните ми няколко опита не са били в моя полза — засмива се тихичко, а аз се усмихвам съчувствено.

— Има късмета да отиде с мъж като теб на сватбата на колежката си — казвам с надеждата да притъпя болката и неудобството му. Много добре знам какво изпитва. Не биваше да го сравнявам с господин Колинс. Тревър не е противен и агресивен. Отпивам от водата си и се надявам това да е краят на разговора.

— Благодаря — казва Тревър и се усмихва. — Може би сега вече Хардин ще спре да ме нарича „шибания Тревър“?

Ръката ми полита към устата, за да спра водата, която съм на ръба да изплюя, защото знам, че пак ще се задавя.

— Не знаех, че си чул това! — ужасеният ми смях изпълва стаята.

— Да, забелязал съм — отвръща. Очите му блестят весело и изведнъж изпитвам истинско облекчение, че можем да се посмеем заедно като приятели, без някой от нас да се чувства неловко. Временното спокойствие обаче веднага е прекъснато, защото на вратата се появяват двете клюкарки.

— Тук ухае божествено — казва едната на другата. Не ми се иска да ги мразя така, но не мога да се насиля да ги харесвам, нали?

— Да вървим — прошепва Тревър и оглежда по-ниската жена. Поглеждам го озадачена, но ставам и хвърлям празната кутия от храната си.

— Днес изглеждаш страхотно, Теса — казва по-високата. По изражението й разбирам, че ми се подиграва. Знам, че днес изглеждам ужасно.

— Благодаря.

— Светът е малък, нали? Хардин все още ли работи в „Болтхаус“?

Дръжката на чантата ми се изплъзва от рамото и аз се опитвам да я задържа, преди да падне на пода. Как така тази познава Хардин?

— Да, все още работи там — отвръщам, изправям рамене и се опитвам да изглеждам съвсем спокойна при споменаването на името му.

— Предай му поздрави от мен — киска се тя, обръща се на токовете си и изчезва.

— Какво беше това, за бога? Знаеше ли, че се канят да ми говорят за него? — питам и се оглеждам в коридора да видя дали не са наблизо.

— Не бях сигурен, но предполагах. Чух ги да говорят за теб.

— Какво за мен? Та те дори не ме познават.

Отново настава неловка тишина. Тревър е от онези хора, които са ти като отворена книга.

— Не беше точно за теб…

— Говорили са за Хардин, нали? — питам и той кима в потвърждение на подозренията ми. — Какво говореха?

Тревър оправя яркочервената си вратовръзка и казва колебливо:

— Не искам да повтарям в това, което съм чул. По-добре питай него.

Съдейки по нежеланието на Тревър да ми каже, изведнъж изтръпвам при мисълта, че Хардин може да е спал с някоя от тях. Или и с двете. Не са много по-големи от мен — и двете са около двадесет и пет или шест — и трябва да призная, че и двете са хубави. Е, понаправени са да изглеждат добре: прекалено много солариум и грим, а и малко се поизхвърлят в избора на дрехи, но все пак са привлекателни жени.

Струва ми се, че минават часове, докато стигна до кабинета си. Безумна ревност започва да ме яде и гори едновременно. Ако не, питам Хардин за тая жена, мисля, че ще превъртя. Влизам и веднага вадя телефона да му се обадя, да го питам дали ще идва тази вечер. И искам да ме увери, че всичко е наред, както и да питам за тази жена. И тогава телефонът звъни, но не е Хардин, Зед е. Сгърчвам се от разочарование, но решавам, че е време да приключа и с това.

— Здрасти — звуча прекалено ентусиазирано, фалшиво.

— Здрасти, Теса. Как вървят нещата? — Имам чувството, че са минали години, откакто за последен път чух мекия му, успокояващ глас, макар че са минали само дни, откакто говорихме по телефона.

— Вървят… — казвам и опирам чело в хладната повърхност на бюрото си.

— Не звучиш добре.

— Няма проблем, просто доста неща се събраха напоследък.

— Всъщност точно затова се обаждам. Знам, че ти казах, че ще идвам в четвъртък, но се наложи да променя плановете си.

— О! — възкликвам. Какво облекчение! Слава богу, че няма да се налага аз да му казвам да не идва. — Е, няма никакъв проблем, другия път…

— Не, искам да кажа, че вече съм в Сиатъл — отвръща и на секундата пулсът ми се изстрелва нагоре като ракета. — Пристигнах снощи, по пътищата беше ужасно натоварено и в момента съм на няколко пресечки от офиса ти. Няма да идвам там, но ако искаш, можем да вечеряме, когато свършиш работа.

— Ами… — подхващам. Поглеждам към часовника. Вече е два без петнадесет и Хардин все още не ми е отговорил на съобщенията. — Не знам дали сега е удобното време да се виждаме. Мисля, че Хардин идва тази вечер — признавам. Първо Тревър, сега и Зед. Тези пластове грим, които сложих сутринта, да не би да привличат нежелани обаждания? Или какво?

— Сигурна ли си? — пита Зед. — Видях го вчера. Беше доста късно.

Моля? С Хардин си пожелахме лека нощ около единадесет. Възможно ли е да е излизал пак, след като говорихме? Да не би да е бил пак с компанията си?

— Не знам — казвам и блъскам глава в бюрото за по-драматичен ефект.

— Това е само една вечеря, Теса. После те оставям и можеш да продължиш с плановете си за вечерта. Няма ли да ти е хубаво да видиш едно познато лице? — пита. Вече си представям усмивката му. Онази усмивка, която така обожавам.

— Днес ме докараха до работа, нямам кола. Можеш ли да ме вземеш в пет?

Той се съгласява с готовност и звучи щастлив, а аз не знам дали да се вълнувам, или да започвам да се ужасявам от постъпката си.