Анна Тод
След падането (110)

Глава сто и девет
Теса

По време на лекцията онзи хубавият, на когото предрекох бъдеще в политиката, се навежда към мен и прошепва:

— За кого гласува на последните избори?

Не се чувствам много добре около него. Чаровен е, прекалено чаровен. И дрехите му са хубави и скъпи, определено не е гледка за изпускане. Хардин има друг чар. И все пак не е привлекателен за окото… и го знае.

— Не гласувах. Не бях достатъчно голяма за целта.

— Да, вярно — смее се той.

Не държах особено да говоря с него, но професорът ни инструктира да беседваме със студента до нас, докато проведе телефонния си разговор. Едва дочаквам да стане десет и да си тръгна. Бъдещият политик продължава с опитите да ме заприказва за дребни неща дори когато излизаме от залата, но не успява, след няколко секунди се извинява и изчезва в другата посока.

Цяла сутрин съм ужасно разсеяна. Не мога да спра да мисля за нещата, които Стеф е наприказвала на Хардин. Какво му е наговорила, че да го вбеси до такава степен? Сигурна съм, че не ми казва всичко. Знам, че ми повярва, когато потвърдих, че клюките за мен и Зед са лъжа, но останалото, което му е наговорила, каквото и да е то, трябва доста да го е наранило, за да не иска да го повтори пред мен. Мразя Стеф. Мразя я за това, което ми причини, и за това, че нарани Хардин по такъв безскрупулен начин, и то пак като е използвала мен.

Докато стигна за часа по история на изкуството, вече съм измислила десет колоритни сценария как да я убия. Сядам до Майкъл, момчето със синята коса и хубавото чувство за хумор, който успява да ме откъсне за малко от престъпните ми кроежи. Най-сетне денят свършва и тръгвам към колата си. Точно преди да се кача, телефонът ми започва да вибрира. Очаквам, че е Хардин, но когато поглеждам, се оказва, че има три нови съобщения, две от които са били пратени току-що. Решавам да прочета съобщението от майка ми:

Обади ми се. Трябва да говорим.

Другото е от Зед. Поемам си дълбоко дъх, преди да го отворя.

Ще бъда в Сиатъл от четвъртък до събота. Кажи ми кога си свободна.

Потърквам слепоочията си и се поздравявам, задето оставих съобщението от Ким за накрая. Това, което Ким има да ми казва, едва ли ще е така стресиращо като перспективата да позвъня на Зед и да му кажа, че оттеглям поканата си да се видим, или пък тази да се обадя на майка ми.

Знаеш ли, че момчето ти заминава за Лондон другия уикенд?

Вземам си думите за Ким назад. Англия? Защо Хардин заминава за Англия?

Дали се мести там след завършването? Чета пак. Две седмици?

Облягам чело на волана и затварям очи. Първият ми инстинкт е да му се обадя и да го питам защо крие от мен за това пътуване, но се спирам, защото това е първата възможност за мен да си докажа, че мога и да не правя прибързани заключения, без да съм говорила с него. Макар и малка, но има някаква вероятност Ким да се е объркала и Хардин да не заминава никъде. Не и за Англия, не и другия уикенд.

Гърдите ме болят, едва дишам при мисълта, че може би иска да се върне там. Все още ми се ще да вярвам, че мога да го убедя да остане тук заради мен. Че аз ще съм достатъчно основателна причина.