Анна Тод
След падането (109)

Глава сто и осем
Хардин

Целия предобед съм като парцал, като ходещ мъртвец съм. Не помня как съм отишъл на първата лекция и се питам защо изобщо ми трябваше да си правя труда. Когато минавам покрай административната сграда, виждам Нейт и Логан. Седнали са на стълбите и си говорят. Придърпвам качулката си и ги подминавам, без да обеля и дума. Трябва да се махна от това място. Никога не съм вземал по-бързо решение. Обръщам се и хуквам по стълбите на административната сграда. Качвам по две наведнъж. Секретарката на баща ми ме посреща с най-изкуствената усмивка, която съм виждал от доста време насам.

— Мога ли да ви помогна?

— Искам да говоря с Кен Скот.

— Имате ли уговорена среща? — пита захаросано жената, въпреки че отговорът ми й е пределно ясен. И знае кой съм, по дяволите!

— Очевидно не се нуждая от предварителна уговорка да се видя с баща си. Тук ли е, или го няма? — соча към вратата. Стъклото към кабинета му е матирано и не мога да видя дали е вътре.

— Вътре е, но има важен разговор по телефона. Може да седнете… Ще му…

Минавам покрай бюрото й и вървя директно към вратата. Отварям. Погледът на баща ми се стрелва веднага към мен, но спокойно вдига пръст, за да ме помоли да му дам минутка да си довърши разговора. И понеже съм вежлив джентълмен, завъртам очи и сядам на креслото пред бюрото му. След около минута баща ми затваря телефона и става да ме поздрави.

— Не те очаквах.

— И аз не очаквах да се озова тук — признавам.

— Проблем ли има? — пита и поглежда към затворената врата, после очите му се връщат върху лицето ми.

— Имам въпрос — казвам. Слагам ръце върху тъмночервеното бюро от черешово дърво и го поглеждам. Брадата му е по набола. Личи, че не се е бръснал от няколко дни, а бялата му риза е понамачкана около ръкавите. Не мисля, че съм го виждал с намачкана риза, откакто дойдох в Америка. Та това е човек, който слиза на закуска изгладен и спретнат до съвършенство: пуловер без ръкави и спортни панталони с ръб.

— Слушам те — казва накрая.

Напрежението между нас е почти видимо, но ми се налага да си припомня омразата, която навремето изпитвах към този човек. Не знам какво чувствам към него сега. Не мисля, че някога бих му простил напълно, но да продължавам да го мразя… това е толкова изтощително. Никога няма да имаме такива отношения, каквито има с доведения си син, но е хубаво да знам, че ако се нуждая от нещо, той винаги ще направи и невъзможното, за да ми помогне. В повечето от случаите помощта му не ми е била от кой знае каква полза, но все пак ценя усилията му.

— Мислиш ли, че ще е много трудно да се прехвърля в колежа в Сиатъл?

— Сериозно ли питаш? — отвръща. Веждата му се повдига драматично.

— Да. И не желая мнението ти, а отговор — отсичам. Искам да му е ясно, че внезапната промяна на решението ми не подлежи на обсъждане. Той ме оглежда замислено и казва:

— Ще завършиш по-късно. Мисля, че е по-добре да останеш тук до края на семестъра. Докато подадеш документи и се преместиш… ще мине време и от логистична гледна точка няма да си струва. По-добре да завършиш тук.

Облягам се на стола и засега питам спокойно:

— Не може ли да ускорим преместването?

— Мога, но ще завършиш по-късно.

— Значи се оказва, че трябва да стоя тук?

— Не трябва — потърква брадата си замислено. — Но засега е по-логично. Толкова си близо до края.

— Няма да ходя на церемонията накрая — напомням му.

— Надявах се да промениш решението си — въздъхва баща ми и аз отмествам поглед.

— Е, не съм го променил.

— Това е много важен ден за теб. Последните три години от живота ти…

— Не ми пука. Не искам да ходя. Искам да си получа дипломата по пощата. Няма да ида. Това е краят на разговора по тази тема.

Отмества поглед към стената зад мен и оглежда сложените в рамки дипломи и сертификати, натежали на облицованите в дърво стени на кабинета му. От начина, по който ги гледа, знам, че за него са означавали много повече, отколкото моята диплома някога ще означава за мен.

— Съжалявам да го чуя — казва, без да откъсва очи от тях. — Няма да питам повече по този въпрос.

— Защо ти е толкова важно да отида? — продължавам. Враждебността между нас е станала гъста и лепкава. Въздухът е натежал, но чертите на баща ми изведнъж омекват и с всяка изминала секунда става все по-спокоен.

— Защото… — поема си дълбоко въздух. — Имаше време, много дълго време, когато не бях сигурен… — прави още една пауза. — Не бях сигурен как ще се развиеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурен ли си, че имаш време да говориш за това сега? — пита. Погледът му се премества към разбитите ми кокалчета и кръвта по джинсите. Знам какво иска да каже: Сигурен ли си, че не си превъртял и си в достатъчно добра ментална кондиция да говориш точно сега? Знаех си, че трябваше да си сменя джинсите. Като станах тази сутрин, не ми се занимаваше, директно се вдигнах от леглото и се качих на колата.

— Искам да знам — отговарям сурово.

— Добре. Имаше време, когато си мислех, че дори няма да завършиш този колеж. Знаеш, че винаги беше забъркан в някакви неприятности.

Побоища в барове, обири на магазини, разплакани полуголи момичета, жалващи се съседи, една разочарована майка — всичко това минава като на филм пред очите ми.

— Знам. И реално все още съм в пробен срок.

Баща ми ме поглежда. Недоволен е от леко дръзкото ми поведение, като се има предвид, че за него всички тези мизерии са били само безкрайно главоболие и неприятности.

— Не е… не е като преди. Не и след… нея — добавя меко.

— Тя е причината за повечето ми неприятности — изричам. Потърквам врата си и знам, че говоря глупости.

— Не бих казал — отвръща. Веждите му се събират недоволно, пръстите му започват да усукват горното копче на сакото му. И двамата мълчим и не знаем какво да кажем.

След малко той нарушава тишината:

— Хардин, нося такава тежка вина. Ако не беше завършил гимназията и този колеж, не знам какво бих правил със себе си.

— Нищо. Щеше да продължиш да живееш перфектния си живот тук — казвам ядно.

Той се сгърчва, сякаш съм го ударил през лицето.

— Това не е вярно. Искам само най-доброто за теб. Невинаги съм го показвал, знам, но бъдещето ти е много важно за мен.

— Затова ли ме вкара в този колеж?

Никога не сме дискутирали този въпрос, но със сигурност знам, че е използвал всичките си връзки, за да ме приемат тук. В гимназията не направих нищо и оценките ми там го доказват.

— Това е едното. И второто е, че майка ти беше на път да откачи заради теб. Исках да дойдеш тук и за да имам възможност да те опозная. Не си онова момче, което оставих след себе си.

— Ако си искал да ме опознаваш, е трябвало да се навърташ повече около мен и да пиеш по-малко — отсичам. Спомени, които така старателно се опитвах да избутам назад и които не искам никога да изкопавам от миналото, започват да си пробиват път към повърхността. — Ти си отиде и аз нямах възможността да бъда дете. Едно обикновено момче.

Понякога се чудех какво ли е да си обикновено момче, щастливо момче със стабилно семейство, обичащи родители. Докато майка ми работеше от сутрин до мрак, понякога не излизах по цял ден от нас. Седях в хола и с часове гледах противните стари стени. После си правех някакъв лайнян сандвич, който рядко ставаше за ядене, и си представях, че седя на масата с хора, които ме обичат, които се смеят и ме питат какво е станало в училище. Когато се сбиех в училище, понякога ми се е искало баща ми да е до мен и да ме потупа по рамото. Или пък да ми срита задника.

Но когато пораснах, нещата станаха много по-лесни. Едва навлязъл в тийнейджърските години, разбрах, че да нараняваш хората е лесно, много по-лесно, отколкото да нараняваш себе си. И стана. Можех да се заяждам с майка си, че ме е оставила сам цял ден, да й казвам „Триш“, а не „мамо“, да й отнема едничката радост да чуе как синът й възкликва: „Мамо, обичам те“. Можех да си го изкарам на баща ми — спрях да говоря с него. Имах една-единствена цел: да направя всички около мен нещастни и потиснати. Да ги направя като себе си. И чак тогава щях да мога да бъда като всички останали. Използвах секса и лъжата като средство да наранявам момичетата, да си играя с тях. Това обаче гръмна в лицето ми, когато приятелката на майка ми започна да прекарва прекалено много време край мен и в края на краищата разби брака си заради мен, достойнството й беше погребано, а сърцето на майка ми за кой ли път — разбито, защото всичко това беше заслуга на четиринадесетгодишния й син.

Кен ме гледа така, сякаш разбира точно какво мисля.

— Знам и съжалявам, че си бил подложен на всичко това заради мен.

— Не искам да говорим повече за тези неща — отвръщам, избутвам стола назад и се изправям. Баща ми остава в креслото си и не мога да пренебрегна тръпката от надмощието, което имам над него сега. Чувствам се толкова… над него. Във всяко едно отношение. Той е изтормозен от вина и съжаление заради пропуснатото време, а аз най-сетне започвам да се успокоявам и да се пускам от гнева.

— Случиха се толкова неща, че няма дори да можеш да разбереш. Иска ми се да ти кажа, но това няма да промени нищо.

— Заявих ти, че не искам да говоря повече за това. Денят ми е скапан и бездруго. Прекалено нанагорно ми идва. Разбирам, съжаляваш, че си ни напуснал. И вече го преодолях, забравям го — лъжа. Но… всъщност не е съвсем лъжа, но съм така близо да забравя, по-близо съм, отколкото някога съм бил.

Стигам до вратата и изведнъж се сещам… и се обръщам към него.

— Мама се омъжва. Знаеше ли? — питам от чисто любопитство.

От празния му поглед и събраните над очите вежди разбирам, че няма никаква представа.

— За Майк… комшията.

— О! — възкликва. Лицето му става още по-сериозно.

— След две седмици.

— Толкова скоро?

— Да. Проблем ли е… или?

— Не, не. Просто съм малко изненадан.

— Да, аз също.

Облягам се на вратата и гледам как на лицето му изпълзява облекчение.

— Ще ходиш ли на сватбата? — пита.

— Не.

Кен Скот става и бързо заобикаля бюрото си. След секунди е застанал пред мен. Трябва да призная, че съм леко притеснен. Не от него, а от суровата, първична емоция в очите му, когато казва:

— Хардин, трябва да отидеш. Ако не го направиш, ще разбиеш сърцето й. Особено сега, когато знае, че си бил на моята сватба.

— Е, да, но и двамата знаем защо бях там. Нямах избор, а и твоята сватба не беше на другия край на шибания глобус.

— Долу-горе беше така, като се има предвид, че почти не си говорехме. Трябва да отидеш. Теса знае ли?

Мамка му! Защо не помислих за това.

— Не. И няма защо да й казваш. Не казвай и на Ландън, защото ако знае, няма да си държи устата затворена.

— Има ли причина да криеш от нея? — пита с укор.

— Не крия. Просто не искам да се тревожи, че тръгваме в последния момент, а и няма паспорт. Никога не е излизала от този щат.

— Знаеш, че ще иска да отиде. Теса обича Англия.

— Никога не е ходила там! Как може да я обича? — почти викам и веднага си поемам дълбоко дъх, за да се успокоя. Дразня се как се държи, сякаш Теса му е дъщеря и като че я познава по-добре от всеки друг на този свят.

— Няма да кажа нищо — изрича и вдига ръка пред себе си, сякаш да ме успокои. Радвам се, че не продължава да мърмори по темата. Достатъчно говорихме и вече съм ужасно уморен. Снощи след разговора с Теса не можах да мигна и за две минути. Кошмарите се върнаха с ударна сила и след третия бях принуден да седя буден, мокър до кости от пот, за да ги държа надалеч.

— Мини да видиш Карен тези дни. Пита за теб снощи — казва Кен, преди да изляза от офиса.

— Да — промърморвам и затварям вратата след себе си.