Анна Тод
След падането (106)

Глава сто и пет
Теса

— Ким, Теса е… чудех се…

— Няма проблем — прекъсва ме веднага. — И без това вече казах на Крисчън, че няма да дойдеш днес.

— Съжалявам, че…

— Теса, моля те, няма никакъв проблем!

Гласът й звучи така откровено и весело и ме кара да се усмихвам въпреки раздразнението, което изпитвам от поведението на Хардин. Толкова е хубаво, че най-сетне имам приятелка. Тежестта от предателството на Стеф все още не е паднала от гърдите ми и явно няма да се махне скоро. Оглеждам се из временната си спалня и си напомням, че съм на часове път от нея и от общежитието, от всички хора, които мислех за мои приятели. Каква лъжа се оказа само! Това е моят живот сега. На това място принадлежа. Животът ми е само тук, в Сиатъл. Никога няма да ми се наложи да видя Стеф или някого от тях през живота си.

— Много благодаря, наистина съм ти признателна — казвам в слушалката.

— Няма защо да ми благодариш. Само не забравяйте, че всички стаи освен спалните имат охранителни камери и се наблюдават — смее се Кимбърли. — Сигурна съм, че след случката в спортната зала няма да забравите, но все пак да напомня.

Очите ми веднага се стрелват към Хардин, който точно влиза в спалнята. Усмивката му и тесните му джинси веднага ме разсейват и забравям, че говоря с Ким по телефона. Трябва да се концентрирам, за да си спомня какво ми казваше Кимбърли.

О, да, спортната зала! Мили боже!

Кръвта ми застива. Хардин върви с едри крачки към мен.

— А, да — промърморвам и вдигам ръка, за да го спра да не ме приближава.

— Забавлявайте се! — казва Ким и затваря.

— Имат камери в спортната зала. Видели са ни — казвам аз, обезумяла от паника. Хардин само свива рамене, сякаш не е кой знае какво. — Хардин, те знаят, че ние… знаеш… там… — Ръцете ми летят из въздуха, махам като обезумяла. — Не мога, ще умра! — покривам лице с длани, но Хардин ги маха внимателно.

— Не са видели нищо. Вече говорих с тях. Успокой се. Мислиш ли, че ако бяха видели нещо на запис, отдавна нямаше да ми е паднало пердето?

Изпитвам съвсем леко облекчение. Прав е. Би бил много ядосан, което не променя факта, че съм напълно съсипана от унижението, че всички знаят какво се е случило, макар да са изключили камерата.

Чакай, за какъв запис става дума. Нали са цифрови камери? Не са могли да ги изключат, а просто не са гледали.

— Ами записът… не се ли пази някъде? — не мога да не попитам. Пръстите ми бавно очертават татуирания кръст на ръката на Хардин. Той свежда поглед.

— Какво искаш да кажеш с този въпрос?

Да, сега разбирам. Хобито на Хардин от миналото…

— О, не, Хардин, не исках да кажа това… — започвам да говоря много бързо и нервно. Прекалено бързо.

— Сигурна ли си? — пита, но очите му се пълнят с вина, чертите му се изострят. — Искам да кажа… как разбра за какво мисля, ако вече сама не си си го помислила?

— Недей — почти извиквам и се приближавам към него.

— Какво недей? — пита. Буквално чета мислите му. Знам, че са свързани с ужасните неща, които е сторил. — Не го прави, не се връщай там.

— Не мога да не се връщам — отговаря. Бавно потърква лицето си, но в движението му има като че едва сдържана лудост. — Това ли си мислеше? Че съм знаел за записа и съм им позволил да го гледат?

— Моля! Не! Никога не бих си помислила такова нещо — казвам откровено. — Просто се сетих за това, което каза вчера за камерите им, и го свързах със случката в спортната зала. Просто… за това се сетих… но изобщо не ми е минало през ума, че правиш нещо такова сега. — Пръстите ми галят раздърпаното деколте на черната му тениска. — Знам, че никога няма да допуснеш някой да ме види или да ме снима. — Гледам го в очите и го моля да ми повярва.

— Ако някой някога ти причини такова нещо… — млъква и въздъхва дълбоко. — Не знам какво ще му се случи. Дори и ако този човек е Ванс — казва мрачно. Да, нравът му и емоционалните му изблици са нещо, с което имах възможността да се запозная отблизо през последните шест месеца. Вдигам се на пръсти, за да го погледна в очите.

— Няма да се случи.

— Да, но все пак почти се случи миналата седмица с Дан и Стеф — казва. Раменете, а после и цялото му тяло потреперва. Аз отчаяно се опитвам да намеря правилното нещо, правилната дума, за да го извлека от това мрачно място.

— Нищо не е станало. — Не е ли странно и смешно, че точно аз трябва да успокоявам него за случилото се с мен? Но точно тази размяна на ролите показва каква всъщност е връзката ни, това, че Хардин винаги обвинява себе си дори за неща, които са извън контрола му и не зависят от него. Както се обвинява за случилото се с майка му, както се обвинява за случилото се с мен. Сега толкова ясно виждам тази вина.

— Ако беше започнал да прави нещо с теб…

Думите му събуждат мътните спомени от онази нощ: пръстите на Дан по бедрата ми, Стеф съблича роклята ми.

— Не искам да обсъждаме хипотетични неща. — Облягам се в него и той ме прегръща през кръста, сякаш да ме пази от спомените.

— Но ние така и не сме говорили за онази нощ.

— Не искам. Достатъчно говорихме в къщата на майка ми и не това е начинът, по който искам да прекарам свободния предобед.

Усмихвам му се с най-сладката си усмивка, правейки отчаян и почти несполучлив опит да разведря настроението.

— Не мога да понеса мисълта някой да ти причини това. Не мога да издържа на това видение. Готов съм да убия човек. Кълна се. Не мога да се справя с това, никога няма да мога.

Чертите на Хардин не само че не се отпускат, а гневът допълнително ги изостря. Зелените му очи горят в моите. Пръстите му силно и грубо се забиват в ханша ми.

— Нека не говорим за това. Искам да се опиташ да спреш да мислиш за такива неща и да забравиш. Както аз съм забравила — умолявам го. Галя гърба му и чрез допира си нежно го моля да забрави за онази ужасна събота. — И за двама ни не е добре да продължаваме да го обсъждаме. Да, беше отвратително, кошмарно, но няма да позволя на тези хора да ме съсипят.

— Обичам те. Толкова много те обичам.

Устните му улавят моите, ръцете ми се увиват около неговите, притегля ме към себе си.

— Тогава мисли само за мен, Хардин, не мисли за др… — казвам между слетите ни дихания, но той веднага ме прекъсва с по-настоятелна, властна, завладяваща целувка, с което иска да ми докаже пълната си отдаденост. Ръцете му се впиват още по-дълбоко в ханша ми, пръстите му се разтварят върху корема ми и после се плъзват нагоре по гърдите ми. Обвива ги с големите си длани, а аз се притискам към него и пълня алчните му ръце.

— Покажи ми, че съм само аз — прошепва в устата ми. Знам точно какво иска, от какво се нуждае.

Падам на колене пред него и разкопчавам единственото копче, но ципът се оказва проблем. Накрая искам да го унищожа, но не мога да си позволя да съсипя тези джинси, защото Хардин изглежда толкова секси в тях. Той веднага стене нетърпеливо:

— Моля те, не ме дразни.

Без да се бавя, смъквам боксерките и джинсите под коленете му и го поемам в уста. Бавното движение на езика ми трябва да го убеди в това, което искам да му кажа с думи, и да накара параноята му да изчезне. Искам да знае, че е различен от другите мъже, че го обичам. Осъзнавам, че онова, което правя сега, не е най-добрият начин да му помогна да се пребори с гнева и неувереността си, но тази му потребност е по-силна от морала и стандартите ми. Стрелката на компаса ми за измерване на морала ми вади някаква книжка с указания „Помогни си сама“.

— Това, което е в състояние да ме побърка, е, че аз съм единственият мъж, който е чукал устата ти. Тези устни са се разтваряли само и единствено около мен.

Рязкото помръдване на таза му едва не ме задавя. Прокарва пръст по челото ми и ме кара да го погледна. Изпълнявам с радост. Мисля, че това ми доставя почти толкова удоволствие, колкото и на него. Обожавам как клепачите му се затварят, когато прокарам език по връхчето, как стене, когато движа ръката си по това, което устата ми не може да поеме, когато засмуквам по-силно.

— Мамка му, знаеш точно какво… — замлъква. Отпуска глава назад и усещам как мускулите на краката му се стягат. — Аз съм единственият мъж, пред когото ще застанеш на колене.

Напрежението между краката ми започва да се трупа. Усещам как с всяко движение в устата ми Хардин се приближава към края. Не откъсвам очи от него. Толкова обичам да му доставям удоволствие. Знам, че когато го гледам в очите, това напълно го побърква.

— Мамка му, Теса.

Тялото му застива, думите се изливат от устата му, казва ми колко му е хубаво, колко ме обича. Поемам го целия и чакам удоволствието му да се излее в устата ми. Усещам го топло, смуча до последната капка, а той нежно гали бузата ми с пръст. После ми помага да стана и ме притиска в прегръдката си. Толкова е интимно и хубаво. Самият жест ме залива като топла вълна.

— Съжалявам, бебо — прошепва в косата ми.

— Не говори — казвам. Не искам да се връщаме към мрачния разговор, който вече оставихме зад гърба си.

— Наведи се над леглото, бебо — казва Хардин.

Нямам време дори да реагирам, защото вече ме води към леглото и ме притиска към матрака. Ръцете му веднага вдигат полата ми нагоре. Краката ми са оголени за него. Толкова много го искам, че чак ме боли. Това е болка, която само той може да успокои.

— Не си махай обувките.

Отмества бикините ми настрани и вкарва един пръст в мен. Почти изпищявам от удоволствие. Пенисът му опира в крака ми и ме дразни. Вкарва още един пръст и ме навежда напред на матрака. Опирам се на лакти и когато бавно започва да движи пръстите си в мен, гръбнакът ми веднага се извива инстинктивно към него.

— Издаваш най-възбуждащите звуци на света — казва нежно и притиска пениса си в мен.

— Моля те, Хардин. Сега.

След няколко секунди той ме изпълва, така както само той може, така както само той някога би могъл да го направи.

Да, желая го, но страстта на тялото не е нищо в сравнение с напълно помитащата, поглъщаща, изкривяваща всеки разум и преценка любов, която изпитвам към него. Дълбоко в себе си знам, сигурна съм, че винаги ще бъде само той, че такова чувство мога да изпитвам единствено и само към него.

 

 

Лежим в леглото и Хардив скимти:

— Не искам да тръгвам.

Не е много в негов стил да се държи така детински. Даже заравя глава в сгъвката на шията ми и увива крака около тялото ми. Гъстата му, остра коса гъделичка кожата ми. Опитвам се да я прибера, но просто вече е много дълга и не мога да я управлявам никак.

— Трябва да се подстрижа — казва.

— Така ми харесваш — отвръщам и подръпвам нежно мокрите кичури.

— Но ако не ти харесваше, нямаше да ми кажеш — контрира ме веднага. Прав е, но само защото знам, че както и да се подстриже, винаги ще изглежда непоносимо красив. Но тази дължина наистина ми харесва.

— Телефонът ти пак звъни — казвам, но той веднага ме поглежда остро. — Какво? Може да се е случило нещо с баща ми. Не забравяй, че полагам големи усилия да не се побърквам. И не забравяй, че ти имам доверие за това, така че отговори, моля те — не спирам да мърморя.

— Ако има проблем с баща ти, Ландън може да се оправи, Теса.

— Хардин, наясно си колко ми е трудно да не знам…

— Теса — прекъсва ме той, става и взема телефона си от бюрото.

— Ето, виждаш ли, майка ми е — отвръща. Вдига телефона така, че да видя името Триш на екрана. Така ми се иска да ме послуша и да смени името й с „мама“, но той отказва. Напомням си, че всичко трябва да става бавно, с бебешки крачки.

— Отговори й. Може да е нещо важно — настоявам, скачам от леглото и се опитвам да взема телефона от ръцете му.

— Нищо й няма. От сутринта звъни и ме притеснява с глупости — казва и като дете вдига телефона над главата си, за да не мога да го стигна.

— Какви глупости? — питам, докато той изключва телефона.

— Нищо съществено. Знаеш какъв дразнител е майка ми.

— Не, не е — бързам да я защитя. Тя е толкова сладка и харесвам чувството й за хумор. Като това на Хардин е, само че той не го проявява често.

— И ти си същият дразнител. Знаех си, че точно това ще кажеш — усмихва се той. Дългите му пръсти прибират косата ми зад ушите, а аз му се усмихвам с престорен гняв.

— Днес си ужасно чаровен. Без да броим, че току-що ми каза, че съм дразнител.

Не се оплаквам, никак даже, но като се има предвид историята на връзката ни, знам, че това поведение няма да трае вечно и че чарът му ще изчезне с края на блажения ни уикенд.

— Би ли предпочела да се държа като изрод? — пита с повдигната вежда. Усмихвам се и решавам да се наслаждавам на игривия Хардин, независимо че това му поведение вероятно е само нещо съвсем мимолетно.