Анна Тод
След падането (104)

Глава сто и три
Хардин

— Не ме е зяпал като изтърван през цялото време — опитва се да ме убеди Теса, докато най-сетне стигаме до колата, която бях принуден да паркирам възможно най-далеч от ресторанта. — Просто му течаха лигите по лазанята.

Очите на мъжа бяха като залепени за Теса през цялото време, докато се опитвах да се насладя на спагетите си. Доста бяха прекалили с цените и със сосовете в тоя ресторант. Иска ми се да я оборя, но после решавам да не го правя. Тя дори не забеляза, не й направи никакво впечатление как лигите му течаха по нея, защото беше прекалено заета да ми се усмихва и да говори с мен, че да го погледне повече от веднъж, и то бегло. Усмихваше се широко и беше забележително търпелива, докато мърморех, задето чакахме прекалено дълго за маса, и постоянно търсеше повод да ме докосне. Слагаше ръка върху моята, пръстите й нежно докосваха челото ми, когато се опитваше да прибере косата ми. Непрестанно ме докосва и аз се чувствам като дете на Коледа, макар че не знам точно какво вълнение изпитва едно дете на Коледа.

Включвам отоплението в колата на максимална степен, за да я сгрея. Носът и бузите й са зачервени по възможно най-чаровния начин, но не мога да се стърпя и прокарвам студената си ръка по треперещите й устни.

— Срамота, че ще плати толкова много пари за лазаня, пълна с лиги — казвам, а тя се смее на гнусния ми коментар. Притискам устни към нейните и заглушавам смеха й.

— Ела тук — изричам. Придърпвам я в скута си и тя не протестира, напротив, прекрачва скоростния лост, сяда в мен и слага ръце в скута ми. Устата й е върху моята. Опитвам се да притисна тялото й до моето, доколкото обаче е възможно заради шибания дизайн на колата. Тогава се пресягам, пускам седалката си назад и тя леко възкликва от изненада, когато тялото й пада върху моето.

— Все още ме боли там — казва.

— Просто исках да те целуна.

Това е вярно. Не че бих се отказал от възможността да я чукам на предната седалка, но не се бях сетил, честно казано. Не и досега.

— Но аз искам повече… — признава срамежливо и скрива лицето си от мен.

— Можем да се приберем у дома… стаята ти…

— А защо не тук?

— Ало, къде е Теса? Някой виждал ли е Теса, защото тази полудяла за секс жена и с побеснели хормони със сигурност не е тя — шегувам се, но Теса, слава богу, разбира шегата.

— Не съм полудяла за секс — цупи се и издава напред долната си устна, която веднага захапвам между зъбите си. Докато устните й се движат върху моите, аз се опитвам да огледам паркинга. Слънцето клони към залез, но заради плътните облаци и гъстия, мръсен въздух изглежда по-тъмно и мрачно, почти вечер. Паркингът е почти препълнен с коли. Последното, което ни трябва, е някой да ни хване как се чукаме на обществено място. Тя откъсва устни от мен и ги плъзга по шията ми.

— Стресирана съм, а и теб те нямаше толкова дълго. И те обичам. — Потръпвам, независимо от горещия въздух, който блъска в телата ни. Ръката й се спуска между нас и се увива около пениса ми през джинсите. — Така че… може би хормоните ми са малко извън контрол и скоро… знаеш… ще дойде… нали се сещаш… онова време в месеца… — прошепва последните две думи, сякаш са някаква голяма тайна.

— О, сега разбирам! — възкликвам, усмихвам се и вече обмислям канонада от закачки да я дразня цяла седмица, докато ме няма, както правя винаги когато е в цикъл.

— Дори не си помисляй да го коментираш — скарва ми се веднага, сякаш прочела мислите ми, но устните й продължават да се движат по кожата на шията ми.

— Тогава престани да правиш това, преди да съм свършил в боксерките си. Прекалено често започна да ми се случва, откакто се запознахме.

— Да, така е — захапва кожата ми, тазът ми се надига нагоре и започвам да го въртя под нея. Това е ужасно мъчение.

— Да се прибираме… Ако някой ни види, докато ме яздиш на паркинга, ще се наложи да го убия.

Едва сега Теса се оглежда и като че изведнъж осъзнава, че сме на публично място. Наблюдавам как лицето й помръква от разочарование.

— Добре — казва нацупено и се връща на мястото си.

— Виж ти… как се променят нещата и как се сменят местата — отбелязвам, но тя веднага ми го връща, като болезнено ме стиска през джинсите. После се усмихва невинно — въпреки почти успешния й опит да ме кастрира — и казва:

— Млъквай и карай.

— Ще минавам на червено на всеки светофар, за да стигнем по-бързо, че да си получиш дозата — заявявам шеговито, но тя само върти очи и обляга глава на прозореца.

На първия светофар вече е заспала. Докосвам я да се уверя, че не й е студено. На челото й са избили леки капки пот. Спирам отоплението. Решавам да я оставя да поспи и като се заслушвам в меките звуци на спокойния й сън, тръгвам по възможно най-дългия път към къщата на Ванс.

 

 

— Теса, прибрахме се — казвам, разтърсвам леко рамото й и тя започва да мига бързо, за да разбере какво става и къде сме.

— Кога е станало толкова късно? — пита и поглежда часовника на таблото.

— Имаше големи задръствания.

Истината е, че карах през града, опитвайки се да разбера какво толкова я привлича и й харесва в този град. Каузата беше предварително обречена. Не можах да проумея какво й допада тук. Сигурно защото беше адски студено или пък защото на всеки светофар трябваше да чакам. Или пък защото подвижният мост задържа колите и трафикът беше натоварен. Единственото нещо, което имаше значение и в което виждах някаква логика, беше спящото момиче до мен. Независимо от стотиците сгради, блещукащи на хоризонта, тя е единственото нещо, заради което този град си струва.

— Все още съм ужасно уморена… Май ядох много — казва и леко ме отблъсква, когато й предлагам да я занеса до стаята й.

Гледам я как върви като сънен пингвин по коридора и в мига, в който главата й докосва възглавницата, пак заспива. Събличам я внимателно и я завивам, оставям тениската си до нея с надеждата да я облече, когато се събуди. Сядам и я гледам. Устните й са леко разтворени, ръцете й се увиват около моята, като че е гушнала мека възглавница. Знам, че спи дълбоко, но се държи за ръката ми, сякаш се страхува, че ще изчезна, докато спи.

Мисля, че ако продължавам да не се дъня през седмицата, тя ще ме възнаграждава с такива красиви, щастливи мигове в края на всяка следваща седмица, а това е достатъчно силен мотив да се посветя напълно на задачата си да стана по-добър човек.

 

 

— Колко пъти ще ми звъниш? — излайвам в слушалката.

Цяла нощ и цяла сутрин телефонът ми вибрира. Майка ми не се усеща кога да спре, честно. Теса се буди през цялото време и ме ръчкаше да вдигна. Кълна се, че му изключих звука и пак го чувам.

— Трябваше да ми вдигнеш. Искам да говорим за нещо важно — гласът й е нежен и сега се учудвам, че не помня кога за последно говорих с нея.

— Давай, казвай — пъшкам и включвам нощната лампа, но светлината е прекалено силна за този ужасно ранен час, така че веднага я изключвам и стаята потъва в мрак.

— Ами… няма защо да го отлагам… — поема си дълбоко дъх. — С Майк ще се женим — изпищява в слушалката, а аз веднага я отдалечавам от ухото си, за да запазя слуха си.

— Да. И? — очаквам да ми каже още нещо.

— Не си ли изненадан? — пита и очевидно е разочарована от реакцията ми.

— Той ми каза, че ще ти предложи, а аз предположих, че ще се съгласиш. Защо да съм изненадан?

— Казал ти е?

— Да — отговарям и се заглеждам в тъмните триъгълни очертания на някакви рамки със снимки на стената.

— Е, какво мислиш по въпроса?

— Има ли значение?

— Разбира се, че има значение, Хардин — въздъхва тя и аз окончателно се разбуждам и сядам в леглото. Теса се размърдва и слепешката търси тялото ми.

— Каквото и да решиш, не ми пука особено. Бях малко изненадан, но какво общо има с мен решението ти да се омъжваш? — прошепвам и увивам ръка около гладкия крак на Теса.

— Не ти искам разрешение. Просто ми се щеше да разбера какво мислиш и как би се чувствал, ако се омъжа, за да мога да ти съобщя причината, поради която звъня от часове.

— Чувствам се нормално. Казвай сега.

— Както вече знаеш, Майк мисли, че е добре да продадем къщата.

— Е?

— Ами… продадохме я. Новите собственици ще се нанесат чак другия месец. След сватбата.

— Другия месец? — питам. Разтърквам слепоочието си. Заех си, че не биваше да вдигам толкова рано.

— Мислехме да чакаме до другата година, но нито аз, нито той ставаме по-млади, а и синът му заминава в университета, така че сега е най-подходящият момент. Може би беше добре да изчакаме по-топло време, но не искам да чакам, честно казано. Може да е хладно, но няма да е непоносим студ. Ще дойдеш, нали? И ще доведеш Теса?

— Значи сватбата е след един месец? Или след две седмици? — пак питам. Мозъкът ми не може да функционира толкова рано сутринта.

— Две седмици — обявява тържествено майка ми.

— Не мисля, че мога…

Не че не искам да се присъединя и да участвам във веселбите и тържеството на непобедимата любов… и всички тези простотии, но не ми се ходи чак до Англия, а и знам, че за Теса времето да се приготви е много малко, пък и едва ли ще иска да дойде, като се има предвид неизясненият статут на връзката ни.

— Защо не? Аз ще я попитам и ще я поканя…

— Не, няма да правиш нищо такова — пресичам ентусиазма й, но осъзнавам, че съм доста груб, и давам леко назад. — Тя дори няма паспорт за задгранично пътуване. — Това е истина и може да мине за извинение.

— Може да си изкара, ако поръчката е бърза.

— Не знам — въздъхвам. — Дай ми време да помисля. Едва шест сутринта е — и с тези думи приключвам разговора. Едва сега осъзнавам, че дори не я поздравих.

Мамка му! Е, не че не е очаквала такова нещо от мен.

От кухнята се чува отварянето и затварянето на шкафове, къщата се разбужда. Завивам се презглава и се опитвам да удавя противните звуци от съдомиялната, но това не помага. Не знам как съм заспал въпреки шума.