Анна Тод
След падането (103)

Глава сто и две
Теса

— Май аз трябва да попълня всички тези благодарствени картички до хората, които се появиха на откриването на клуба, защото благодарение на тях се превърна в такъв огромен успех — казва сухо Кимбърли и размахва един плик пред лицето си. — Какво мислите да правите днес?

Поглеждам към купчината картички, които вече са адресирани, и към тези, които предстои да се попълват. Започвам да се питам в колко бизнес начинания е инвестирал Крисчън, ако всички тези хора са някакви бизнеспартньори. Размерът на тази къща и цената на всичко в нея показва, че само с „Ванс Пъблишинг“ и с един джазклуб не се правят такива пари.

— Не знам. Ще го измислим, когато Хардин излезе от банята.

Трябваше да вкарам Хардин насила в банята без мен. Все още ми беше сърдит, че го заключих пред вратата, когато влязох да се къпя. Колкото и да му повтарях, че бих се чувствала ужасно неловко, ако Ванс разбере, че се къпем заедно, той ме наблюдаваше с дяволит поглед и ми казваше, че през последните дванадесет часа под покрива му са станали далеч по-мръсни неща и че едно влизане под душа заедно не може да се сравни с това, което сме правили в леглото и в други помещения в къщата. Колкото и да ме умоляваше, не отстъпих. Събитията в спортната зала не бяха планирани, а провокирани от чиста похот. Сексът в стаята ми не е проблем, защото засега това е моята стая, а аз съм голяма жена, която прави секс със своя… какъвто и да ми е Хардин сега. Но вземането на съвместен душ поставя нещата в съвсем различна светлина.

И понеже е ужасно твърдоглав, се наложи да му поискам чаша вода от кухнята, нацупих се и той се хвана. Когато се върна с чашата, вече бях заключила вратата на банята, отказвайки да се вслушам в молбите му да го пусна.

— Трябва да излезете и да се разходите из града — казва Кимбърли. — Вероятно ако го хвърлиш сред всички културни забележителности, ще успееш да промениш решението му да не се мести тук.

Не ми се води този тежък разговор, не и сега.

— Саша ми се стори… мила — казвам. Да, доста рязък обрат на разговора, касаещ моите лични любовни тревоги.

— Саша? Мила? Не бих казала — изсумтява пренебрежително Ким.

— Тя нали знае, че Макс е женен?

— Разбира се. Но пука ли й? Не, никак. Харесва парите му и скъпите бижута, които летят към нея при всяка тяхна среща. Изобщо не й пука за жена му и дъщеря му. — Неодобрението в гласа й е тежко. Радвам се, че мислим еднакво по въпроса.

— Макс е задник, но не мога да повярвам, че има наглостта да я води сред хора. Не му ли пука, че Дениз и дъщеря му може да разберат?

— Предполагам, че Дениз вече знае. С такъв мъж. През главата й са минали много други като Саша, а горката Лилиян вече мрази баща си, така че няма никакво значение дали знае, или не.

— Това е толкова тъжно. Женени са от колежа, нали? — Не знам много за семейството на Макс, но като се има предвид, че Ким обича да слуша клюки, сигурна съм, че е информирана много повече от мен.

— Оженили са се веднага след колежа. Бил е голям скандал. — Очите й греят от тръпката, че предстои да разказва пикантна история. — Изглежда Макс е трябвало да се жени за друга, била е дъщеря на приятели на родителите му. Нещо като бизнессделка между семействата. Бащата на Макс е бил от старата аристокрация, разполагал с много пари. Мисля, че отвратителният характер на Макс се дължи именно на баща му. Дениз била съкрушена, когато й съобщил, че ще се жени за друга. — Ким разказва с такова вълнение, сякаш е присъствала на събитията. Може би всички клюки звучат така и хората ги разказват адски убедително, сякаш са видели с очите си. — Та, след като завършили, Макс се опълчил на решението на баща си и буквално зарязал другата жена пред олтара. В деня на сватбата се появил на вратата на Кен и Триш и чакал, докато Дениз излезе, не мръднал оттам с часове. Същата вечер петимата подкупили с бутилка хубаво уиски един свещеник и с малкото пари в джоба си Макс се оженил за Дениз. След няколко седмици Дениз забременяла с Лилиян.

Не мога да си представя Макс като обезумял от любов мъж, който бяга из улиците на Лондон в смокинг и търси жената, която обича. Същата жена, на която сега системно изневерява, скачайки от една Саша на друга.

— Не искам да си вра носа, където не ми е работата, но… — не знам как да нарека бившата жена на Крисчън. — Майката на Смит… тя била ли е…

Кимбърли се усмихва с разбиране и ме прекъсва, за да ми спести мъките.

— Роуз се появява години по-късно. Крисчън винаги е бил като резервно колело с двете семейни двойки. Станало така, че Кен и Крисчън спрели да си говорят и Крисчън дошъл в Америка… И тогава срещнал Роуз.

— Колко години са били женени? — питам. Оглеждам лицето й внимателно, за да разбера дали въпросите ми я притесняват и дали не я карам да се чувства неловко. Не искам да любопитствам, но историята на тази група приятели ми се струва доста интересна. Надявам се, че Кимбърли ме познава достатъчно добре и вероятно знае, че винаги питам много, понякога повече от допустимото.

— Само две години. Били са гаджета само няколко седмици, преди да се разболее. — Гласът й се скършва, очите й се навлажняват. — Но той се оженил за нея. Въпреки заболяването й… Отвели я до олтара в инвалидна количка… Баща й… той искал да я закара. На половината път към олтара Крисчън тръгнал към тях и поел количката.

Кимбърли започва да хълца, а аз бърша сълзите от очите си.

— Съжалявам. Не съм разказвала тази история от много време и винаги плача. — Пресяга се към плота и взима пакетче носни кърпички. Подава една и на мен. — Просто всеки път, когато мисля за това, се уверявам, че зад умния, интелигентен мъж и грубоватия му език стои човек, който може да обича с цялото си сърце.

После Ким поглежда към купа картички, съвзема се бързо и казва:

— Мамка му, трябва да ги допиша.

Искам да я питам за Кен и Триш, за Роуз и Смит, за колежанските им години, но не бива да я притискам повече.

— Ванс е обичал Роуз и тя го е лекувала дори когато смъртта е наближавала. Преди да я срещне, Крисчън е обичал една-единствена жена. През целия си живот само една, но Роуз му е показала, че може да обича пак. Да обикне нея.

Тази история ужасно ме обърква. Коя е била жената, която Крисчън е обичал толкова много и защо е имал нужда от лечение? И какво лечение?

Кимбърли духа носа си и вдига поглед. Обръщам се към вратата. Хардин стои и гледа ту мен, ту нея и се опитва да разбере какво се случва.

— Май се появявам в неподходящо време — казва той, а аз се усмихвам, защото си представям как сме изглеждали отстрани — ревем без причина над два огромни купа с картички и пликове.

Косата му е мокра от душа, избръснал се е. Изглежда страхотно в обикновена черна тениска и джинси. Изражението му ме притегля към него, вика ме да отида.

— Да ви очаквам ли за вечеря? — пита Кимбърли, когато ставам и тръгвам към него.

— Да — отговарям в същото време, в което той отговаря отрицателно.

— Пуснете ми едно съобщение, когато се разберете — смее се Ким и клати глава.

 

 

Пет минути по-късно с Хардин сме на входа, когато Крисчън излиза от една странична врата с огромна усмивка и зачервен от бягане.

— Навън е кучешки студ. Къде ти е якето, момче?

— Първо, не искам яке. И второ, не ме наричай „момче“.

Крисчън вади от гардероба до вратата едно тежко морскосиньо палто с копчета.

— Ето, облечи това. Много топли.

— По дяволите, не! — вика почти с ужас Хардин, а аз не мога да спра да се смея.

— Не се дръж като идиот. Навън е най-малко минус пет. И дамата ти може да има нужда да я постоплиш малко — шегува се той, но Хардин веднага се обръща да ме огледа дали съм достатъчно дебело облечена. Лилав пуловер, лилаво палто и лилава вълнена шапка, за която ми се подиграва от мига, в който я нахлузих на главата си. Бях облечена точно така, когато ме заведе да караме кънки. Тогава също ме подкачаше за тоалета ми и най-вече за шапката. Някои неща никога не се променят.

— Добре — промърморва накрая и набутва дългите си ръце в палтото. Изобщо не съм изненадана, че изглежда страхотно. Дори едрите бронзови копчета му придават още по-мъжествен вид, макар и примесен с простичкия стил на обличане на Хардин. В сините джинси, които така харесвам, и обикновената черна тениска, черните кубинки, а сега и това палто изглежда като изскочил от корицата на модно списание. Не е честно човек да изглежда така съвършен, без да се налага да полага каквито и да е усилия.

— Стига си зяпала — казва той и аз веднага подскачам като ужилена. В замяна получавам топла усмивка и още по-топла ръка, увита в моята.

Точно в този миг Ким побягва от хола към нас. Смит тича след нея.

— Чакайте, Смит иска да ви помоли нещо! — Тя поглежда с любяща усмивка към бъдещия си съпруг. — Хайде, слънце.

Смит се обръща към Хардин и пита:

— Може ли да си направим снимка за едно нещо в училище?

— Какво? — Лицето на Хардин леко пребледнява, веднага ме поглежда за помощ. Знам колко мрази да го фотографират.

— Това е нещо като колаж. Каза, че иска да има и твоя снимка — пояснява Кимбърли и аз го поглеждам с умоляващи очи да не отказва на детето, което гледа на Хардин като на идол.

— Ами… добре — казва несигурно накрая и пристъпва от крак на крак. — Може ли и Теса да бъде на снимката?

— Предполагам — отговаря той и свива рамене.

Усмихвам се, но Смит изобщо не ме забелязва, при което Хардин ми хвърля поглед, казващ: Мен пък ме харесва повече от теб и дори не се налага да се напъвам, на което аз от своя страна отговарям с едно сръчкване в ребрата, докато вървим обратно към хола. Махам си шапката и си връзвам косата за снимката. Хардин е толкова естествено красив, че единственото, което трябва да направи, е да застане, където го наредят, с онова смутено и недоволно изражение и да изглежда божествено.

— Аз ще я щракна бързо — казва Кимбърли.

Хардин застава до мен и мързеливо обвива ръка около кръста ми. Аз му се усмихвам с най-красивата си усмивка, а той се опитва да се ухили, без да показва зъбите си. Сръчквам го точно когато Кимбърли прави снимката.

— Благодаря — казва тя. Звучи истински щастлива.

— Да тръгваме — мърмори Хардин и аз кимвам, махам за довиждане на Смит, докато излизаме навън към фоайето.

— Беше страхотно, че се съгласи — казвам, на което той измърморва нещо и запушва устата ми с устни. Чувам щракването на фотоапарата, обръщам се и хващам Кимбърли да ни снима. Хардин извръща лице и се крие в косата ми, а тя прави още една снимка.

— Стига вече с тези глупости — изръмжава и ме повлича навън. — Какво му става на това лудо семейство с техните снимки и видеозаписи? — продължава да мърмори, докато затварям тежката врата зад гърба си.

— Какви видеозаписи?

— Няма значение.

Студено е. Пускам косата си да ми топли и слагам шапката.

— Първо ще закараме колата ти да й сменят маслото — казва Хардин и свирепият вятър носи думите му. Пъхам ръка в предния си джоб, за да му дам ключа от колата, но той вече размахва резервния ключ пред лицето ми. Сега е сложен на ключодържател.

— Не си взе резервния ключ, когато тръгна. Остави го, както остави и подаръците си от мен.

— О! — възкликвам. Сърцето ми се свива от болка, когато си спомня как оставих най-ценните неща, които притежавам, на леглото в спалнята, на нашето легло.

— Бих искала да си ги получа много скоро, ако няма проблем.

Хардин се качва в колата, без да ме погледне, и промърморва през рамо.

— Аха.

После пуска максимално отоплението, взима ръката ми в своята и с палец гали китката ми там, където преди висеше любимата ми гривна.

— Беше ми много кофти, когато видях, че си я захвърлила там. Сега трябваше да е тук — казва и притиска пръст към китката ми.

— Знам… — едва успявам да прошепна. Тази гривна ми липсва всеки ден. Липсва ми и електронният четец. Искам си обратно и писмото, което той ми написа. Искам да мога да си го препрочитам и пак, и пак.

— Ще ми ги донесеш ли, когато идваш следващия път? Следващата седмица? — питам с надежда.

— Да, разбира се — отвръща. Очите му остават фокусирани върху пътя.

— Защо трябва да сменяме маслото?

— Защото трябва да се сменя — посочва ми малкия стикер на предното стъкло.

— Добре. И?

— Какво?

— Просто е странно да караш някого да си сменя маслото на колата.

— От месеци само аз карам колата ти за смяна на маслото. Защо едва сега се изненадваш?

Прав е. Винаги той е карал колата ми за всякакви видове поддръжка, а понякога си мислех, че го гони някаква параноя, че сменя и проверява неща, които не се нуждаят от никакви смени.

— Не знам. Понякога забравям, че сме обикновена двойка — отвръщам. Размърдвам се неловко на стола си.

— Обясни.

— Трудно е да се помнят онези малки, хубави неща като например смяната на маслото. Или онзи път, когато ми разреши да ти сплета косата на плитки — усмихвам се при спомена. — Защото винаги сме в някаква криза.

— Първо на първо, не ми припомняй онова унижение със сплетената коса — казва, но се смее. — Знаеш, че ти позволих само защото ме подкупи със свирка и курабийки. — Леко стиска бедрото ми и кожата ми веднага пламва. — Второ… предполагам, че си права в известен смисъл. Би било хубаво, ако спомените ти за мен не са винаги опетнени от някоя моя издънка или от навика ми винаги да прецаквам всичко.

— Не си само ти. И двамата правим грешки.

Да, вярно е, че грешките на Хардин водят до много по-сериозни последствия, но аз също не съм невинна. Трябва да спрем да се обвиняваме един друг и да достигнем до някакво място, някаква междинна среда, на която да стъпим заедно. Това не може да се случи, ако Хардин продължи да се обвинява за всяка грешка, направена някъде в миналото. Трябва да намери начин да прости на… на себе си, за да може да загърби всичко и да бъде онзи човек, който знам, че иска да бъде.

— Ти не си правила грешки — бърза да ми възрази.

— Вместо да се караме кой какви грешки е извършил, по-добре да решим какво ще правим след смяната на маслото.

— Отиваме да си купиш Phone — отговаря категорично.

— Колко пъти да ти казвам, че не искам такъв телефон? — роптая. Телефонът ми е бавен, вярно е, но един iPhone струва много пари и е много сложен: две неща, с които не искам да обременявам живота си точно сега.

— Всеки иска iPhone. Ти си просто от онези хора, които нарочно не си купуват нещо, което е ново, модерно и удобно. — Поглежда ме и виждам дяволитите му трапчинки. — Ето защо в колежа носеше поли до пода.

Това му се струва ужасно смешно и смехът му гръмва в колата. Аз се правя, че се сърдя.

— Не мога да си позволя такъв телефон сега. Трябва да спестя пари за жилище и за основни неща, за истински потребности — казвам, но веднага му се усмихвам, за да смекча удара, особено след като му завъртях и очи.

— Освен това, представи си само какви неща можехме да правим, ако имаше iPhone. Съществуват и много други начини да говорим и да общуваме и много добре знаеш, че аз ще го купя, така че спри да ми обясняваш и да споменаваш за пари.

— Да, веднага си представям как ще проследяваш телефона ми и как във всяка секунда ще знаеш къде съм и какво правя — подкачам го и предпочитам да не се замислям за манията му да ми купува неща.

— Не. Има неща като видеочат.

— Защо да го правим?

Той ме поглежда, сякаш ми е пораснало трето око, и клати глава:

— Защото няма ли да ти е хубаво да можеш да ме виждаш всеки ден на лъскавия екран на новия си телефон.

Веднага се сещам за телефонен секс и че наистина ще мога да го виждам; представям си как гледам Хардин да се докосва, докато говори с мен. И какво ми става, за бога? Бузите ми пламват и аз неволно поглеждам между краката му.

— Ето, вече си мислиш за това. Мислиш си за всички мръсни неща, които можеш да правиш за мен с помощта на един iPhone.

— Не, не мисля нищо подобно. — И понеже съм твърдоглава, няма да направя нещо, когато някой започне да ми обяснява, че трябва да го направя… колкото и да е разумно. Бързам да сменя темата. — Новият ми офис е хубав. Гледката е невероятна.

— Нима? — пита. Тонът му веднага става сериозен и закачката изчезва.

— Да. Гледката от стаята за обяд също е прекрасна. Офисът на Тревър… — млъквам, но е прекалено късно. Хардин вече ме гледа с разширени очи и чака да завърша изречението.

— Да, да, слушам те с интерес.

— Офисът на Тревър има най-хубавата гледка — казвам много спокойно, но далеч не се чувствам така.

— Колко време по-точно прекарваш там, Теса? — пита. Очите му се местят между шосето и мен.

— Тази седмица бях там два пъти. Обядвам с него.

— Би ли повторила? — излайва. Знаех си, че мога да спомена за Тревър, след като обядваме някъде. Или изобщо да не му казвам. Не, не биваше изобщо да споменавам името му.

— Обикновено обядвам с него — признавам. За мое нещастие, стигаме светофар и сме на червено. Нямам друг избор: трябва да понеса убийствения му поглед.

— Всеки ден?

— Да…

— Има ли причина да го правиш?

— Той е единственият човек, когото познавам, а и обедната му почивка съвпада с моята. Ким е прекалено заета да помага на Крисчън и почти никога не ползва почивката си.

Не знам защо ръкомахам така ожесточено, за да обясня нещо толкова просто.

— В такъв случай ще си смениш часа за почивка.

Светва зелено, но той не тръгва. Някой зад нас започва нервно да натиска клаксона си и чак тогава Хардин се принуждава да тръгне.

— Няма да си сменям часа за обед. Тревър ми е колега. Точка по въпроса.

— Е, бих предпочел да не обядваш с ебльото Тревър. Не го понасям това лайно.

Засмивам се, слагам ръка върху неговата и казвам:

— Виж, мисля, че изпитваш някаква глупава, неоправдана ревност. Освен това другите две жени, които обядват в същия час, са много гадни с мен цялата седмица.

Той се оглежда и плавно преминава в друго платно.

— Какво значи да се държат гадно?

— Не точно гадно. Не знам, не искам да изпадам в някаква параноя.

— Кажи ми какво е станало!

— Нищо сериозно, наистина. Имам чувството, че не ме харесват. Не знам защо. Винаги ги хващам как се подсмихват и си шушукат, докато ме гледат. Тревър каза, че били клюкарки, та да не им обръщам внимание, но се кълна, че ги чух как говорят за стажа ми, как са ме назначили и защо.

— Какво, какво са казали? — пита. Стиска волана толкова силно, че кокалчетата му побеляват.

— „Всички знаем как е получила работата си“. Така каза едната.

— Каза ли им нещо? Сподели ли нещо с Крисчън?

— Не, не желая да създавам проблеми и интриги. Тук съм само от една седмица, не искам да хуквам да се оплаквам като ученичка.

— Не, остави тези оправдания. Трябва да им кажеш да си го начукат или да говориш с Крисчън, преди аз да съм го направил. Как се казват тези кокошки? Може да ги познавам.

— Не е кой знае какво — опитвам се да деактивирам бомбата, която съвсем сама сглобих и активирах. — Във всеки офис има клюкарска групичка. Тези в нашия просто са избрали мен за мишена. Не желая да правя проблем от това. Искам да съм част от екипа, ако мога да създам нови приятелства дори.

— Няма да стане, ако продължаваш да им позволяваш да се държат като кучки и ако висиш с Тревър по цял ден.

Той тежко си поема въздух и навлажнява устните си. Аз го гледам и се чудя дали да продължавам да защитавам Тревър. Е, добре, майната му, да става каквото ще.

— Тревър е единственият човек, който поне полага някакви усилия да бъде мил с мен. И вече го познавам. Ето защо обядвам с него — казвам и се заглеждам през прозореца. Чакам бомбата да гръмне, но той не казва нищо. Обръщам очи към него. Лазерният му поглед ще разсече асфалта пред нас. — Ландън ужасно ми липсва.

— И ти му липсваш. Баща ти също мисли за теб през цялото време.

— Искам да знам какво става с него — въздъхвам. — Но ако задам един въпрос, ще последват още двадесет. Знаеш каква съм.

Тревогата бумти като разпалена жарава в гърдите ми и полагам всички усилия да я погася, да я заключа и да я оставя за други времена.

— О, това знам. Ето защо няма и да ти отговоря.

— Как е Карен? Баща ти? Лошо ли е, че ми липсват повече, отколкото моите собствени родители?

— Не, особено като се има предвид какви са родителите ти. Но нека отговоря на въпроса: предполагам, че са добре. Не съм обърнал особено внимание.

— Надявам се скоро да започна да усещам това място като дом — казвам, без да се замислям, потъвайки в кожената седалка.

— Струва ми се, че на този етап Сиатъл не ти харесва. Защо тогава си тук? — пита и завива към паркинга на някаква малка сграда.

Голямата табела обещава смяна на маслото до петнадесет минути, също и дружелюбно обслужване. Не знам какво да му кажа. Не искам да споделям точно с Хардин страховете и съмненията си относно Сиатъл. Не защото му нямам доверие, а понеже не искам да го използва като повод да ме притисне да се върна. Наистина ми се иска да поговоря с някого за това, но си затварям устата, защото не желая накрая да ми заяви: „Аз нали ти казах“. А знам, че точно това ще последва.

— Не казвам, че не ми харесва. Просто не съм се приспособила още. Минала е само една седмица, а аз съм свикнала със своята предишна рутина, с Ландън и с теб — обяснявам.

— Чакай ме направо вътре. Ще оставя колата да й сменят маслото — казва Хардин, без да обръща внимание на отговора ми.

Излизам и бягам да се скрия на топло в малката сграда, която се оказва нещо като офис. Мирише на изгоряла гума и старо, студено кафе. Заглеждам се в снимката на някаква стара кола, поставена в рамка. След минутка усещам ръката на Хардин на гърба си.

— Би следвало да не се бавят много — казва и ме повежда за ръката към малкия, прашен диван в средата на помещението.

Двадесет минути по-късно вече е скокнал и крачи нервно напред-назад по черно-белите плочки. Звънчето над вратата звънва и двамата се обръщаме.

— На табелата отпред пише петнадесет минути — крещи Хардин на младото момче, облечено с изцапан с черно масло работен гащеризон.

— Да, така пише — свива рамене момчето. Цигарата зад ухото му пада на плота и то си я прибира с мръсната ръкавица.

— Ти ебаваш ли се, или какво? — настоява. Търпението на Хардин не само е изтъняло, но и е напълно изчерпано.

— Почти е готово — уверява го монтьорът и излиза точно така внезапно, както се и появи. Не го виня.

— Няма проблем, не бързаме за никъде — казвам и ставам.

— Как да няма проблем? Тоя топи времето ми с теб. Имам по-малко от двадесет и четири часа, а тоя ми ги пропилява.

— Спокойно, наистина не е проблем. — Заставам пред него. — Нали и сега сме заедно.

Пъхам ръце в джобовете на палтото на Крисчън, а Хардин стиска устните си в права черта, за да не се усмихне.

— Ако не свършат до десет минути, няма да им платя — заплашва той, а аз клатя глава и после я облягам върху гърдите му. — И моля те, не му се извинявай за поведението ми — добавя и слага два пръста под брадичката ми, повдига главата ми нагоре и ме гледа в очите. — Знам, че вече си намислила извинителна реч.

Той ме целува нежно по устните и изведнъж искам повече. Нямам търпение за повече. Всички теми, които разисквахме в колата, бяха крайно болезнени допреди време, но този път успяхме да стигнем дотук, без да се изпотрепем, без дори да се скараме, което ме кара да се чувствам едновременно щастлива и в някакво палаво настроение. Или може би се дължи на факта, че ръцете му ме притискат силно, че усещам аромата му на мента, макар и примесен с парфюма на Крисчън, останал по плата на палтото му. Не знам на кое се дължи, но знам, че сме сами, и се радвам, че Хардин така свободно показва чувствата си извън дома. Когато ме целува за втори път, устните му се притискат по-силно, езикът му се увива около моя, ръцете ми са в косата му, дърпам я леко. Той простенва и ме притиска по-силно през кръста. Тялото ми е залепено до неговото.

И тогава звънчето ни стряска. Подскачам от изненада и неудобство и започвам нервно да приглаждам плетената си шапка.

— Аааааа, готово — казва момчето с мръсната цигара зад ухото.

— Крайно време беше — отвръща Хардин и вади портфейла от задния си джоб, като в същото време ми мята предупредителен поглед веднага да си прибера парите.