Анна Тод
След падането (102)

Глава сто и едно
Теса

Утрото идва прекалено бързо. Събуждам се сама в леглото. Все още виждам очертанията на тялото му върху матрака. Вероятно е станал преди минутки. Точно се чудя къде е отишъл, когато Хардин влиза в спалнята с чаша кафе в ръка.

— Добро утро — казва, когато забелязва, че съм будна.

— Добро да е — отвръщам. Гърлото ми е сухо и леко ме наболява. Спомням си как Хардин се движеше безмилостно в устата ми и вътрешностите ми се стягат.

— Добре ли си? — пита. Оставя чашата с кафе на тоалетката и сяда на леглото до мен. — Отговори ми — настоява, но със спокоен тон.

— Да. Само ме боли малко между… краката. И ръцете ме болят. И всички мускули. — Да, определено имам мускулна треска. — Къде беше?

— Ходих да си налея кафе и да се обадя на Ландън, че няма да се прибирам днес, ако все още искаш да остана.

— Искам, но защо трябва да се обаждаш на Ландън?

Хардин прокарва пръсти през косата си и очите му изучават лицето ми. Имам чувството, че нещо пропускам.

— Отговори ми — връщам му репликата отпреди минутка.

— Защото гледа баща ти.

— Защо?

Защо баща ми има нужда от бавачка?

— Баща ти се опитва да спре да пие и не съм чак такъв глупак, че да го оставям сам в апартамента.

— Но ти имаш алкохол там, нали?

— Не. Изхвърлих всичко. Просто забрави за това — увещава ме. Тонът му не е никак спокоен и вече не звучи меко. Надушвам, че нещо става.

— Не, няма да забравя и не ме карай да забравям. Имаш ли да ми казваш нещо? Изпитвам чувството, че пак не съм в крачка със събитията и че криеш истината.

Скръствам ръце пред гърдите си и чакам, а той въздъхва драматично и в същото време затваря очи.

— Да, има нещо, което не знаеш, но те умолявам този път да ми се довериш и да оставиш нещата на мен. Става ли?

— Колко зле са нещата? — питам, а вероятностите започват да ме ужасяват.

— Просто ми се довери.

— Да ти се доверя за какво?

— Да ми се довериш, че ще се погрижа за всичко, а когато дойде време да ти кажа, вече няма да има значение. И бездруго имаш достатъчно грижи сега. Просто те моля да ми се довериш за това. Нека ти помогна този път. И затова нека да приключим разговора и да не питаш повече. — Тонът му е настоятелен, параноята ме тресе, иска ми се да изскубна телефона от Хардин и да се обадя на Ландън, за да разбера какво става, но погледът му ме спира. Той ме моли да му се доверя, да му повярвам, че може да поправи нещата с баща ми… или каквото става там… честно казано, ако ми каже истината… не мисля, че мога да се справя с още един проблем.

— Добре — въздъхвам.

Веждите му отскачат нагоре, наклонява глава настрани.

— Наистина ли? — пита. Убедена съм, че се диви колко лесно успя да ме убеди да стоя встрани от събитията.

— Да. Ще направя всичко възможно, за да не се тревожа за баща си, ако се закълнеш, че наистина е по-добре засега да не знам.

— Кълна се.

Вярвам му… май.

— Добре — приключвам споразумението и се опитвам да изтласкам кошмарните мисли от главата си, да не зациклям около тях. Не сега. Освен това за първи път се съгласявам да не ми се каже истината, а за мен това е много трудно. Но може би сега е по-важно да му докажа, че му имам доверие. Ако не мога да му се доверя за такова нещо, как изобщо ще мога да мисля за някакво бъдеще с него?

Въздъхвам, а Хардин се усмихва на колебливостта, с която прекрачвам принципите си.