Анна Тод
След падането (101)

Глава сто
Хардин

Влизам в кухнята и заварвам Кимбърли да седи зад плота за хранене. Няма грим, косата й е прибрана. Не мисля, че някога съм я виждал без тези лайна по лицето. И в името на щастието на Ванс планирам да скрия всичките й гримове, защото изглежда много по-добре без тях.

— Я виж кой е станал най-сетне — казва бодро и не без известен ентусиазъм.

— Да, да — мърморя и отивам право към кафемашината, положена грижовно в ъгъла на бара от черен гранит.

— Кога тръгваш? — пита и боде някаква трева от купата си.

— Утре. Ако не е проблем, разбира се. Или искаш веднага да се разкарам? — добавям. Пълня си чашата с черната ароматна течност и се обръщам да я погледна.

— Разбира се, че можеш да останеш — отвръща и се усмихва широко. — Ако не се държиш кофти с Теса.

— Всъщност не се държа с нея така, както винаги очакваш — отвръщам раздразнено точно когато Ванс влиза в кухнята. — Пич, трябва ти каишка, а може би и намордник за тази жена — казвам.

Ванс избухва в нечовешки смях точно когато Кимбърли ми показва среден и го развява пред лицето ми.

— Много изискано — отбелязвам.

— Не е по силите ми това веселие, хуморът, който струи от теб тази сутрин — отбелязва Ванс, а Кимбърли ми мята убийствен поглед.

Какво става тук, по дяволите?

— Питам се на какво ли се дължи? — добавя той, а Кимбърли го сръчква в ребрата с лакът.

— Крисчън! — кара му се тя, а той веднага вдига ръце да се брани, ако случайно реши да го атакува пак.

— Вероятно защото Теса му е липсвала — казва Кимбърли и гледа настоятелно годеника си, който забелязва един банан и започва бавно да го бели. Очите му весело проблясват.

— Аз пък съм чувал, че само тренировките в спортната зала посред нощ правят такива чудеса.

Кръвта ми се вледенява.

— Какво каза?

— Спокойно… той изключи камерата преди най-хубавата част.

Камера? Мамка му! Ама разбира се, тоя задник ще сложи камера дори в спортния си салон… Мамка му, сигурно има камери из цялата къща, защото винаги го е гонела параноята да не влезе някой, да не го обере, да не го нападнат.

— Какво видя? — питам и се мъча да укротя пулсиращия гняв.

— Нищо. Видя само, че Теса влезе. И знаеше, че трябва веднага да изключи — казва Кимбърли и едва прикрива усмивката си. Изпитвам нечовешко облекчение. Бях прекалено погълнат от Теса, от присъствието й, от всичко, което стана там, за да мисля за охранителните му камери.

— Защо изобщо си гледал дотогава. Малко ме плаши мисълта, че си ме наблюдавал, докато тренирам.

— Не се ласкай чак толкова. Проверявах камерата в кухнята, понеже беше отчела движение, тогава видях и спортната зала.

— Да беееее. Вярвам ти.

— Хардин ще остане и тази вечер. Няма проблем, нали? — пита Кимбърли.

— Естествено, че няма проблем. Не разбирам защо задникът ти не е вече тук за постоянно. Знаеш, че ще ти плащам повече от „Болтхаус“.

— Преди не ми плащаше повече. Там е работата — напомням му със самодоволна усмивка.

— Защото беше първа година в колежа. Имаше късмет с тоя платен стаж, особено без диплома.

— В „Болтхаус“ не мислят така — кръстосвам ръце пред гърдите си.

— Защото са кретени. Трябва ли да ти припомням, че през последната година сме ги задминали, и то значително. Имаме вече клон тук, а след една година ще отворя офис и в Ню Йорк.

— Има ли смисъл да се тупаш в гърдите?

— Да, има. „Ванс“ е по-добрата, по-голямата компания и е компанията, в която работи тя.

Няма смисъл да споменава името на Теса, за да почувствам тежестта на думите му.

— Завършваш този семестър. И те съветвам да не вземаш прибързани решения, които могат значително да повлияят на бъдещето ти, преди дори да е започнало — нарежда Ванс и отхапва от банана, а аз се мъча да измисля бърз и остроумен отговор, но не мога.

— „Болтхаус“ имат офис в Лондон.

Той ме поглежда с недоверие и с голяма доза присмех.

— Кой ще ходи в Лондон? — не крие сарказма в гласа си.

— Това планирах и все още не съм се отказал.

— Да. И аз така — казва и поглежда бъдещата си съпруга. — Никога няма да се върнеш да живееш там. Както аз никога няма да се върна.

Кимбърли се изчервява и започва да се топи при тези думи, а аз вече достигам до заключението, че са най-противната двойка, която някога съм виждал. Просто разбираш колко много се обичат само от начина, по който се държат един с друг. Дразни ме и е неловко.

— Доказах тезата си.

— Не съм казал, че съм съгласен — отвръщам рязко.

— Да, но не каза и че не си съгласен — обажда се трошачката на ташаци Кимбърли.

Без да обеля и дума повече, вземам си кафето и ташаците и ги отнасям възможно по-далеч от тази жена.