Анна Тод
След падането (10)

Глава девет
Хардин

Моят партньор по чашка е вече за четвърти път в тоалетната. Имам чувството, че Бетси Барманката май му е хвърлила око, което ме кара да се чувствам крайно неудобно.

— Искаш ли още едно? — пита ме тя.

Кимам, без дори да я погледна. Минава два следобед, а аз вече съм изпил четири, което нямаше да е кой знае колко лошо, ако не беше чист скоч с едно парченце лед. Мислите ми са размътени, гневът ми не се е уталожил. Не знам на кого да се ядосвам по-напред, затова съм заел общоприетата позиция, майната му на всичко.

— Ето — казва Бетси и плъзва чашата по плота. Ричард точно се връща от тоалетната и сяда на стола до мен. Не знам защо останах с впечатлението, че е разбрал какво значение има за мен празният стол между нас. Явно съм сбъркал.

Ричард се обръща към мен и прокарва ръка по брадата си. Звукът ме дразни. Стърженето на пръсти върху косми е отвратителен звук.

— Поръча ли ми още едно?

— Трябва да обръснеш това нещо — предлагам му леко замъгленото си становище.

— Това ли? — пита и пак стърже с ръката си.

— Да, не изглежда добре.

— Напротив, добре е. Пази ми топло — смее се, а аз отпивам, за да не се засмея с него. — Бетси! — вика той и плъзва празната си чаша към нея, след което ме поглежда и пита:

— Ще ми кажеш ли защо пиеш?

— Не. — Въртя уискито в чашата, парчето лед се удря в стените.

— Добре, няма да задаваме въпроси, само ще пием — казва той весело.

Омразата ми към него като цяло се изпарява… когато не си представям русото десетгодишно момиченце, скрито в парника. Сиво-сините й очи са разширени от страх… и тогава се появява русото момче с шибаната си жилетка и я спасява.

— Един въпрос — притиска ме той и ме откъсва от мислите ми. Поемам си голяма глътка въздух и още по-голяма глътка алкохол, за да не направя нещо идиотско. Искам да кажа, нещо по-идиотско от това да пия с алкохолизирания й баща. В това семейство всички обичат да задават въпроси. Начело с дъщерята.

— Само един — казвам.

— Наистина ли те изключиха от колежа?

Гледам неоновата светлина и ми се иска да можех да отговоря на въпроса му, преди да изпия четири… не, пет питиета.

— Не, но тя мисли, че са ме изключили — признавам.

— И защо мисли така?

Нахален ебалник.

— Защото така й казах. — Обръщам се към него и го гледам с мъртви очи. — Стига толкова изповеди за една нощ.

— Както искаш — казва и вдига чашата си за наздравица, но аз не откликвам.

Секунда след това разбирам, че той дори не е очаквал да се чукна с него и че намира жеста ми за много смешен, така както аз го намирам за ужасно дразнещ. Една жена на неговата възраст се появява отникъде и сяда от другата му страна. Тя слага тънката си ръка около рамото му и той я поздравява топло. Не ми прилича на бездомница, но очевидно го познава добре. Вероятно Ричард прекарва по-голямата част от времето си в тая дупка. Използвам момента, докато си говорят нещо, за да погледна телефона си за пропуснати обаждания или съобщения от Теса. Няма нищо.

Изпитвам облекчение, защото съм пиян и съм престъпил обещанието си да не пия, но в същото време чувствам и гняв, че не си е направила труда дори да ми се обади. С всяка изпита чаша я искам по-силно. Празнината в гърдите ми, породена от отсъствието й, се превръща в бездна.

Мамка му, какво направи това момиче с мен?

Винаги ме вбесява, винаги натиска всички копчета, за да ме взриви. Сякаш по цял ден не прави нищо друго, освен да крои планове как да ме разгневи и ядоса. И най-вероятно това е самата истина. Вероятно седи с кръстосани крака на леглото с тоя неин шибан планер, с молив между зъбите и още един зад ухото и си записва нови стратегии, нови дела или думи, с които да ме вкара в лудница. Шест месеца! Минали са шест месеца! Това е ужасно дълго време, много повече, отколкото някога съм си представял, че мога да бъда само с един човек. И при това не сме били заедно през цялото време, прекарахме… не, аз пропилях цели три месеца да стоя далеч от нея.

Гласът на Ричард ме изважда от мислите ми.

— Това е Нанси.

Кимам вяло на жената и пак се заглеждам в тъмното дърво на бара.

— Нанси, този младеж с изключително добрите обноски е Хардин. Той е приятелят на Теси — казва гордо той.

И защо е горд, че отрепка като мен ходи с дъщеря му?

— Теси има приятел? Тя тук ли е? Много искам най-сетне да се запозная с нея. Ричард ми е разказвал толкова много за нея.

— Не е тук — изръмжавам.

— Колко жалко. Как мина рожденият й ден? — пита тя.

Моля?

Ричард ме поглежда и ме моли с очи да кажа нещо, колкото да прикрия вероятно някоя лъжа, която е казал на хората в бара.

— Хубаво беше — отговаря вместо мен и изпива остатъка от питието си.

— Много се радвам — казва Нанси и сочи към входа.

— О, ето я и нея!

Очите ми веднага се обръщат към входа, защото решавам, че говори за Теса, но в това няма никаква логика. Тази жена никога не е виждала Теса. Очевидно говори за прекалено слабото русо момиче, което върви към нас. Този бар започва да ми се струва доста пренаселен. Вдигам чашата високо и поръчвам:

— Още едно.

Барманката върти очи, дава ми питието и ми казва, че съм задник.

— Това е дъщеря ми Шанън — информира ни гордо Нанси.

Нанси ме оглежда от глава до пети. Имам чувството, че за миглите й са закачени паяци или някакви такива космати насекоми. Това момиче е сложило толкова много грим, че се чудя как се задържа на лицето й.

— Шанън, това е Хардин — представя ме Ричард, но аз не правя никакво усилие да се здрависам с нея или дори да проговоря.

Преди много, много месеци може би бих обърнал поне малко внимание на това отчаяно момиче. Може би дори щях да й позволя да ми направи свирка в гадния кенеф на бара, но сега само искам да спре да ме гледа.

— Мисля, че няма да слезе по-надолу, освен ако не решиш да я съблечеш — казвам, докато наблюдавам как дърпа ризата си надолу, за да покаже почти несъществуващите си гърди.

— Моля? — пита заканително тя и слага ръце на кръста си.

— Чу ме.

— Добре, добре, всички да се успокоят — казва Ричард, размятайки ръце във въздуха. След това Нанси и дъщерята с вид на курва отиват да седнат на една от масите.

— Пак заповядай — казвам, но той клати глава.

— Ти си един неприятен кучи син. — И преди да реагирам, добавя: — Точно такива мъже ми допадат най-много.

 

 

След още три шота едва седя на стола. Ричард, който очевидно пие професионално, май има същия проблем, защото се е облегнал на мен.

— Когато се събудих на другата сутрин, трябваше да ходя пеша три километра. И разбира се, започна да вали…

Той продължава да ми разказва как го арестували последния път, а аз продължавам да се правя, че не говори на мен.

— Ако от мен се очаква да пазя тайната ти, трябва поне да споделиш защо каза на Теси, че си изключен — казва след време. Някак подозирах, че ще изчака, докато съм пиян като змей, за да повдигне пак въпроса.

— По-лесно е, ако мисли, че съм изключен — признавам.

— Как така?

— Защото искам да дойде с мен в Англия, а тя не е особено въодушевена от идеята.

— Не разбирам — казва и пощипва върха на носа си.

— Дъщеря ти иска да ме зареже, а аз не мога да допусна това да се случи.

— И ти й казваш, че са те изключили, за да дойде с теб в Англия?

— Като цяло — да.

Той поглежда към питието си и после към мен.

— Това е много глупаво.

— Знам.

И наистина звучи ужасно глупаво, като го кажеш на глас, но някак в моята объркана, пияна глава има смисъл, разбирам защо го правя.

— Ти пък кой си, че да ми даваш съвети? — питам след време.

— Никой. Само казвам, че ще завършиш като мен, ако продължаваш така.

Искам да му кажа да се разкара от главата ми, да го напсувам, но когато вдигам поглед, в лицето му виждам онази прилика между нас, която ме порази в началото.

Мамка му.

— Не й казвай — напомням му.

— Няма. — После се обръща към Бетси. — Още по едно.

Тя му се усмихва и започва да приготвя напитките ни. Не мисля, че съм в състояние да изпия още едно.

— На мен ми стига. В момента имаш три очи — казвам, а той свива рамене:

— Толкова по-добре. Повече за мен.

Не заслужавам да бъда с нея, мисля си и се чудя какво ли прави сега Теси…

Мамка му, Теса.

— Не заслужавам да съм й баща — казва Ричард.

Прекалено съм пиян, за да правя разлика между мислите си и това, което говоря на глас, поради тази причина не знам дали това, което казва Ричард, е просто съвпадение.

— Разкарай се по-нататък — чувам груб мъжки глас. Поглеждам зад Ричард, моя партньор по чашка.

— Няма повече столове, приятелю — отговаря бавно Ричард.

— Тогава ти стани — заплашва го мъжът.

Мамка му, не и това, не и сега.

— Няма да се местя никъде — казвам, а мъжът прави фаталната грешка да хване Ричард за яката и да го вдигне от стола.