Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (14)

13

— Да се прибираме и да се залавяме за работа.

Астрид въздъхна тежко и нацупи устни. От другата страна на Чарли се бе настанила Нарсиса Фипс, приятелка и съперница на майка й, чийто втори брак по сметка я бе свързал със семейството на Алфред Хендерсън Фипс. От онези Фипс, които се занимаваха с въгледобив. Астрид разбра, че тя е чула казаното от Чарли, защото извърна леко глава и десертната лъжичка изтрака на порцелановата чинийка. Вече бе станало късно и заведението се беше поизпразнило, нямаше шум, който да прикрива незначителното.

Астрид се разкиска и опря лакти на масата, приведе се напред и отговори тихо (не чак толкова, че госпожа Фипс да не чуе):

— Както кажеш, любими съпруже.

Чарли се ухили и отмести стола назад, за да стане, при което се разнесе шумно стъргане по пода и облегалката леко закачи госпожа Фипс. Той дръпна сакото си от стола и извади дебела пачка от джоба, преди да метне сакото на раменете на Астрид. Докато вървяха към вратата, Астрид се извърна назад и забеляза стодоларовата банкнота на масата.

— Мили, няма ли да чакаме рестото?

Чарли докосна с устни ухото й и продължи напред.

— Защо ми е да чакам? Сега бързам.

Тази екстравагантност накара Астрид да пламне от удоволствие и тя закрачи към вратата с огромно удоволствие.

— Лека нощ! — изчурулика младата съпруга към всички, които слушаха. Докато Чарли й държеше вратата, тя отметна коса и продължи, без да се обръща назад, за да покаже, че е чула хора от „лека нощ“ и „благодаря“, които я последваха.

Вратата се затвори, Чарли грабна ръката й, дръпна я назад и макар тя първо да се опита да се съпротивлява, той се оказа по-силен. Завъртя я към себе си и я притисна към вратата. Стъклото се оказа изненадващо хладно на раменете й и тя разбра как всички вътре виждат как съпругът й стисна шепа коса и я притисна до себе си.

— Чарли! — възкликна Астрид и издаде долната си устна, престори се на шокирана при публичната му проява на страст. Този път го затегли за ръката и се разкиска, когато забързаха по дебелата дъсчена рампа към непавирания парцел, където бяха паркирани автомобилите.

Нощта миришеше на сол и жега. Докато бяха вътре, влагата във въздуха бе станала по-осезаема. Двамата се смееха. Тя внезапно осъзна колко много шампанско бяха изпили. Бяха пияни. Той се облягаше на нея по-тежко, отколкото тя на него, което й напомни колко едър е Чарли, и това, незнайно защо, я накара да се смее още по-високо. В тъмното й трябваха няколко секунди, за да се ориентира и да определи кой е автомобилът на Чарли. Щом забеляза лъскавия му нов седан, звънко възкликна: „Аха!“. В същия момент забеляза мъжа в лъскав син костюм да се оттласва от автомобила и да тръгва към тях.

— Чарли Грей — рече той.

Преди да успее да огледа непознатия, Чарли пристъпи напред да я защити с тялото си. Допреди малко краката му бяха отпуснати, натежали, но сега се стегна, изпъна гръб и рамене.

— Качвай се в колата — прошепна й напрегнато.

Астрид надникна иззад Чарли и забеляза, че макар мъжът да имаше огромен белег на бузата, не изглеждаше чак толкова страшен. Костюмът му беше скъп и се държеше като богаташ — спокойно, точно като хората, които познават добре себе си или имат достатъчно пари, за да не им пука от нищо. Не беше приятел на Чарли — беше повече от очевидно, но й се стори достоен противник.

— Върви!

Този път тя не се възпротиви. Бързо заобиколи и се качи на мястото до шофьора, но се приведе към прозореца до волана, за да слуша.

— Какво искаш? — попита Чарли непоколебимо.

— Представлявам организацията на Койл Минк — обясни мъжът. Говореше небрежно, но начинът, по който произнесе „Койл Минк“, беше, все едно изрича „голяма работа“.

— Нима?!

— Да.

— И? — Чарли спря да запали цигара — Астрид разбра от трите драсвания на клечката кибрит колко е нервен, без гласът му да го издава. — Какво иска Койл Минк от мен?

— Нищо. — Мъжът издаде неприятен звук, който приличаше на подигравателен смях. — Абсолютно нищо. Просто мисли, че пърдиш по-високо от задника си.

— Аз не пърдя — отвърна спокойно Чарли и на Астрид й се прииска да е до него, да се отпусне на рамото му, за да погледне непознатия в очите и да подкрепи съпруга си: „Точно така, господинчо“, като истинско гангстерско момиче.

— Минк пет пари не дава дали пърдиш, или не, стига да не навлизаш в територията му.

— Ти му кажи да не навлиза в моята! Моята територия е там, където продавам, и никой не ми казва какво да правя, нито Минк, нито друг.

Очите на Астрид блестяха от вълнение, докато наблюдаваше словесната престрелка. Първоначално мъжът в синия костюм не отвърна. Отстъпи и се усмихна тайнствено.

— Това е предупреждение, Чарли. Какво ще правиш, си е твоя работа.

— Ей, не говоря с теб! — изрева Чарли.

Мъжът сви рамене и се отправи бавно към автомобила си.

— Не може да ме заплашваш и после да бягаш!

— Аз съм просто вестоносец, Чарли, изпратен да те предупреди честно и почтено. Ако не се махнеш от територията на господин Минк, следващия път няма да е толкова приятелски настроен.

— Приятелски настроен ли? На това ли му викаш приятелски? Заплашваш ме, докато съм със съпругата си? — Чарли крещеше, но мъжът в синия костюм дори не трепна, когато се настани в колата си и запали. Бързо, преди Астрид да разбере какво точно става, Чарли седна зад волана.

— Леле! — ахна Астрид и се намести на своята седалка.

Включи мотора и колата се разтресе. Мъжът в синия костюм потегли. Чарли го последва, направи рязък завой и пое по тъмния провинциален път. Докато фаровете им разсейваха мрака и осветяваха пелената от дъжд, Астрид се подпря на таблото и се усмихна с обожание на съпруга си. Едрото лице на Чарли обаче беше строго, изглеждаше бяло на отблясъците на стоповете на предната кола, а очите му щяха да изхвръкнат от гняв. Той нито погледна Астрид, нито й обърна внимание, а кокалчетата му изпъкваха, докато стискаше волана. Прииска й се той да каже нещо, но беше доволна, че шофира съсредоточено, след като е изпил прекалено много на вечеря.

Автомобилът пред тях зави по Санди Пойнт Драйв и Чарли го последва. Направи широк завой, за да избегне пропълзелите към пътя корени на огромен дъб. Човекът в синия костюм не знаеше за корените. Заби се право в тях и те намалиха скоростта му наполовина. Това го довърши. Чарли се натресе в него, заби се в колата му.

Астрид усети удара с всяка кост от тялото си и удоволствието, което изпитваше досега, се стопи. Замижа преди втория удар, но усети и него. Отвори очи и видя как синият автомобил излита от пътя към ширнало се изоставено поле, в което на светлината на фаровете се виждаха високи до коленете плевели и жълти диви цветя. За момент й се стори, че другата кола ще се измъкне, но тя се заклати напред-назад и ненадейно хлътна в рова. Преобърна се като играчка, изхвърлена от немирно дете.

— Боже господи! — Астрид покри лицето си с ръце.

Вече не можеше да си намери място от страх. Видя преобърнатия автомобил със смачкан покрив и всичко в нея се сви. Преди да отдръпне ръце от широко отворената си уста, Чарли изскочи от колата и се втурна към смачкания автомобил. Тя реши, че мъжът й отива да провери дали човекът е добре и тя също трябва да помогне. Пристъпи към обърнатата кола и разбра, че Чарли няма намерение да помага. Стискаше пистолет.

— Чарли…

Не я слушаше.

— Заплашваш ме пред жена ми! — изкрещя той. — Пред жена ми! — повтори като развалена плоча. — Пред жена ми!

В отговор мъжът простена тихо, мъчително. Астрид чу гласа му, преди да го види, а щом го съгледа, стомахът й се сви. Опитваше се да изпълзи през счупения прозорец. Самоувереността, която излъчваше на паркинга, вече я нямаше. Беше стиснал зъби, очите му гледаха диво. Дъждът, който ту спираше, ту пак започваше през целия ден, сега плисна и катастрофиралият се подхлъзна, когато стигна до неокосената трева.

— Аз съм просто вестоносец — изхриптя човекът. Беше му трудно да говори. Май ребрата бяха пробили дробовете. Мъчеше се да бръкне под сакото, но се оказа прекалено бавен, за да стисне пистолета.

— Вестоносец, а? — Чарли изрита чуждия пистолет. Ръката му описа широка дъга в нощта, преди да насочи дулото в слепоочието на непознатия. От челото му шурна кръв й Астрид инстинктивно покри лицето си с ръце. Чарли заговори отново, а гласът му бе завладян от необичаен бяс. — Това е за вестите, които ми донесе!

Започна да го рита. Тя разбра какво става от начина, по който Чарли пъшкаше и от звука на твърдите обувки в мекото тяло на човека, който не спираше да пъшка. Най-сетне тя не издържа, дръпна ръце от лицето си и се втурна напред.

— Чарли, престани! — изплака Астрид.

— Да престана ли? — Чарли започна да го рита още по-ожесточено. Кичури коса провиснаха над очите му, докато риташе с всички сили. — Мислят си, че могат да ме унижават! Смятат да ме унижават пред жена ми!

Очите на вестоносеца бяха затворени. Той продължаваше да пъшка, но вече беше отвъд болката.

— Ще го убиеш!

Тя посегна към ръката на Чарли, но той се извъртя, преди тя да успее да го хване. Когато се обърна към нея, й се стори по-голям, същински гигант. Очите му блестяха като на животно, а лицето му беше мокро от дъжда.

— Чарли — прошепна тя, но знаеше, че не говори на него. — Чарли, ако не престанеш, ще го убиеш.

— Искаш да го убия ли? Да го убия ли искаш? — изрева той.

Не откъсваше поглед от нея, когато стреля. Не погледна накъде е насочен пистолетът, но куршумът уцели човека в средата на синьото сако. Той изкрещя и мирисът на барут се смеси с металния мирис на кръв.

— Недей, Чарли, не го убивай! — Астрид едва намери сили, за да изрече думите и гласът й прозвуча като на малко дете.

— Сега вече трябва да го убия — отвърна той с някакво раздразнение, все едно говореше за кон, обречен заради счупен крак.

Тя пристъпи към него, но беше твърде късно. Чарли бе с гръб към нея, когато стреля втори път, но тя беше близо и щом главата на човека се пръсна, кръвта полепна по бялата й дантелена рокля. Астрид не можеше да диша, не чуваше нищо, дори не помнеше какво е да можеш да чуваш.

Нито тя, нито Чарли проговориха на връщане към колата. Чарли шофираше бързо, но й изглеждаше невъзможно да се движат толкова стремглаво, колкото й се струваше. Беше като във филмите, когато действието забързва и всеки върши всичко за двойно по-малко време. Това обаче беше комичен ефект, а Астрид не си представяше някога да се засмее отново. Кръвта попи в роклята и тя се страхуваше да погледне, защото не знаеше какво я чака.

Минаха през портите на Догуд с главоломна скорост. Гумите изсвистяха и поднесоха на мократа трева, когато се изкачиха на хълма. Ливадата вече бе подгизнала. Чарли наду клаксона, три дълги, настойчиви изсвирвания, докато Астрид се опитваше да се измъкне от мястото си.

Отново чуваше. Чуваше, но й се искаше да не може, защото това означаваше, че ще чуе гласа на Чарли — натрапчив, жесток, — докато лае заповеди към биячите си какво да направят с мъжа. Притисна длани към ушите и се заклатушка към каменните стъпала. Влезе в жълтата светлина на къщата. Косата и дрехите й бяха мокри, но нямаше особено значение. Хрумна й, докато се качваше по широкото стълбище, че е призрак, защото не чувстваше почти нищо, сякаш стъпалата й не докосваха пода. Стигна на втората площадка и разбра, че е жива, защото стомахът й се преобърна. Избълва на пода пържолата, която бе изяла на вечеря. Пред нея останаха противни, наполовина смлени парченца.