Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (21)

20

— Пренебрегваш ме, миличка, да не говорим, че отново започна да вали. — Независимо от възрастта си, Върджиния Донъл де Груйте Марш се нацупи, когато дъщеря й се появи откъм далечния край на просторната гостна на Марш Хол. Господарката на къщата бе безупречно издокарана в бял шифон на зелени кръгчета. Тъмната й коса бе прибрана от лицето, но тя се бе изтегнала на канапето, все едно от няколко дни не е сваляла пижамата. Остана намръщена дори след като Астрид я целуна и седна до нея на кремавите възглавници. — Летен дъжд — измърмори старата, сякаш ставаше въпрос за нашествие на скакалци, за което няма лек.

— Това не пречи на Били да излиза — отвърна Астрид.

Дъщерята оправи полата на роклята си в коралов цвят над кръстосаните си крака и погледна към огромните прозорци. Заварената й сестра беше някъде навън и тренираше стрелба с лък, макар през последните дни ту да валеше, ту да спираше. Кожата по голите й ръце беше мокра, а инструкторът бе свалил ризата си. Тя обаче бе съсредоточена над стойката си и стрелите улучваха целта поразително добре.

Върджиния се обърна към Астрид.

— Миличка, Били не е като нас с теб.

— Не е — въздъхна Астрид развеселено. — По въпроса спор няма.

— Разкажи ми всичко. Кой с кого излиза, кой организира най-хубавите партита, при кого е бил пълен провал? Ами бизнесът с алкохол? Колко пари изкарва съпругът ти от тази работа?

— Ооо… — Астрид изящно замахна и колекцията й от тънки гривни издрънча. — Все същите муцуни, мамо, нали ги знаеш. А пък Чарли… е, тъкмо за него исках да поговорим.

Астрид се преструваше на напълно безразлична, но изглежда, бе разкрила част от объркването, което й носеше съпружеският живот, защото майка й изпъна гръб и пресметливостта се върна в погледа й.

— Миличка — прошепна тя, — да не би да са изникнали проблеми в рая?

— А, не, нищо подобно — побърза да я увери Астрид. — Само… мислех, че след като си толкова по-възрастна и много по-опитна от мен, можеш да ми дадеш някои съвети.

Върджиния не обърна внимание на обидата и погали коляното на дъщеря си.

— Разбира се, миличка. Върви първо да приготвиш на старата си майка един бърбън със сода.

Астрид отиде до добре заредения бар. Беше й странно как само допреди няколко месеца не искаше нищо друго, освен да се отърве от майка си и да изчезне от дома на втория си баща заради непрекъснатите скандали и постоянно променящите се правила за приличие. Сега обаче егоистичното поведение на майка й й се струваше забавно като дразнител, от който зависеше. Добре поддържаните стаи в стил „Тюдор“ ухаеха на зюмбюли и докато смесваше напитката (силна, точно както майка й я предпочиташе), разбра, че Догуд отчаяно се нуждае от чистачка, която да бърше прахта и да мие подовете, а сигурно ида върши десетина други задачи, за които никога не бе помисляла.

— И така, миличка — рече майка й, когато Астрид й подаде напитката. — Всички мъже изневеряват, не бива да се отчайваш от една нищо и никаква изневяра.

— Не става въпрос за изневяра — въздъхна Астрид. Тези думи обаче я накараха да се замисли за времето, преди да се сгодят, когато завари Чарли в леглото с Грейси Нортръп, кръглолико девойче, няколко класа пред нея в школата на госпожица Портър. При спомена сърцето й се сви. — Всичко си е супер, честна дума. Богати сме, организираме чудесни малки партита и всички искат да бъдат като нас. Само дето от време на време думата „завинаги“ ми се струва безкрайно дълъг срок. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Дали разбирам?! — отвърна Върджиния и многозначително обърна очи, а после шумно отпи от коктейла. — Какво да ти кажа… понякога се будя сутрин, виждам как Харисън хърка на възглавницата и си мисля…

— Мамо — прекъсна я тихо Астрид. — Всъщност смятах… ами вие с Харисън се разбирате доста добре.

— Просто чудесно! — Върджиния шумно отпи и завъртя кубчетата лед така, че изтракаха в стените на чашата. Астрид не успя да разбере дали говори саркастично, или не. — Знаеш ли, Нарсиса Фипс ми сподели как ви е видяла в яхтклуба. Било е вечерта на голямата буря, когато дърветата са били изкоренени. Разправяше, че двамата сте изнесли истинско представление.

— На кой му пука какви ги приказва дъртата досадница? Знам, на теб ти е все едно.

— Миличка! Разбира се, че ми е все едно. Само че хората… ами приказват. След като някое момиче започне да се излага прекалено много, връщане назад няма. Прави каквото ти е приятно и се забавлявай колкото можеш. Един господ знае дали ще бъде така вечно. Само дето жените като нас… винаги имаме по един ранен брак, който ни помага да наберем опит. Може дори да са два или три. — Върджиния въздъхна и стисна брадичката на дъщеря си. — Миличка, нямам представа какво става между вас с Чарли. Може да сте се поскарали и след седмица, най-много две, това ще ви се струва нелепо обаче не бива да забравяш… Ако нещата се разпаднат, една млада разведена жена може да оправи всичко, като прекара няколко сезона в Европа и поднови гардероба си. Ще излезеш от тази работа като пет пари в кесия. Стига да не се задълбочиш прекалено много.

За момент Астрид забрави, че се прави на изискана и напълно незаинтересована омъжена жена, и гласът й притихна, прозвуча като на дете.

— Наистина ли?

— Разбира се! Погледни майка си. Наясно съм, понякога животът ми се струва черен, а момичетата от време на време се чувстват като хванати в капан. След това обаче винаги изниква нещо. — Върджиния намигна над ръба на високата чаша. — Сама ще се убедиш.

Инстинктът на Астрид нашепваше да прегърне майка си и да я целуне по бузата като дете, но бе спасена, когато вратата към главния коридор се отвори.

— Извинете, че ви прекъсвам. — И двете жени се обърнаха към Виктор, облечен в дочена риза и панталон, които подчертаваха слабото му тяло. Беше застанал в самия край на стаята, на ръба на персийския килим. У семейство Грей Виктор никога не изглеждаше не на място — там винаги се мотаеха груби мъже в работно облекло. В Марш Хол обаче, където хората не влизаха в гостните, преди икономът да е известил за тях, където произведенията на изкуството бяха стари, а мебелите се сменяха всяка година от професионалист, той бе като изпаднал от друг свят.

— Няма нищо. — Гласът на Върджиния прозвуча прелъстително. — С какво мога да ви помогна?

— Просто искам да кажа на госпожа Грей, че позвъни Джоунс. Каза, че… ами трябва да се върнем в Догуд възможно по-скоро.

— Добре. — Раменете на Астрид се отпуснаха с въздишка на разочарование, само наполовина престорена. Дъщерята стана и се наведе да целуне майка си за довиждане. — Благодаря, мамо. Скоро пак ще мина — обеща й.

— Той е толкова сладък, направо да го схрускаш — прошепна майка й на ухото.

Астрид се отдръпна и разбра, че майка й е права. Приемната на Марш Хол беше просторна, а колкото по-близо бе до Виктор, толкова по-приятно й ставаше, че е застанал там, „сладък, направо да го схрускаш“, точно както се изрази майка й. Съветът на Върджиния я бе направил дръзка и полюшна бедра, докато минаваше между високите мраморни лампи и меките кътчета за сядане. Защо толкова много й се искаше да докаже, че няма нищо общо с майка си? Неочаквано й се стори очарователно едно момиче да прояви малко лекомислие и от време на време да променя мнението си, стига това да й носи повече щастие.

На прага не каза нищо, но на бузата й се бе врязала трапчинка и дръзко намигна на Виктор, докато излизаше в коридора.

— Не забравяй. В петък ставам на осемнайсет! — провикна се тя към майка си, преди да излезе от къщата.

 

 

От задната седалка на даймлера светът изглеждаше препълнен. Шофираше го слабо момче с красиви очи, което, изглежда, знаеше как да се целува. Не беше нужно Астрид да поглежда Виктор, за да почувства електричеството между тях. Виктор, моят любовник, помисли си тя. Виктор, моят възлюбен. Дори в мислите й изреченията накараха устните й да потръпнат, а по гръбнака й да пропълзи удоволствие.

Автомобилът спря. Тя вдигна сънено клепки, наведе се напред и отпусна ръка на седалката на шофьора.

— Виктор, нали знаеш, че те обичам?

Тогава забеляза колко е напрегнат. Той изви глава наляво, сякаш понечи да отрече, и очите им се срещнаха в огледалото за обратно виждане. Не поклати глава, но направи гримаса и тя усети, че е допуснала грешка. Докато пътуваха и тя се бе отпуснала на задната седалка, бодигардът изобщо не бе фантазирал възторжено като нея. Преди тя да успее да го попита за какво се тревожи, забеляза нещо друго — не бяха в Догуд. Паркираха на Мейн Стрийт, пред квадратна тухлена сграда, на която пишеше: „ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ НА УАЙТ КОУВ“.

— И аз те обичам.

— Виктор, какво правим тук? — започна тя.

Преди да успее да й отговори, разбра. Джоунс и Чарли излязоха от тухлената сграда и се качиха в автомобила. Интимният момент отпреди малко — четирите стени, между които бяха с Виктор, и всичко прекрасно във Вселената — й се сториха далечен спомен. Щом съпругът й хлопна вратата, след като се настани, тя усети как светът я притиска, както бе почувствала, че я понесе на крилете си, докато бе в просторната приемна на Марш Хол и вървеше към Виктор. Мъжът й не я погледна — очите му изглеждаха по-малки, отколкото ги помнеше, и горяха над свитите устни. Джоунс се настани на предната седалка и той нареди да тръгват.

Прибраха се, когато сумракът оцветяваше ливадите на Догуд в оранжево. Всички мълчаха. Виктор спря автомобила пред къщата. Слязоха и тръгнаха към стълбите. Бодигардът ги следваше. Астрид бе почти стигнала до входа, когато Чарли стисна ръката й и я врътна толкова рязко, че тя забеляза втренчения му поглед.

— Ау! — Отвърна с възмутена гримаса на гневния му поглед, но той впи пръсти още по-силно в плътта й. В продължение на няколко секунди нито един от двамата не продума, а лицето му ставаше все по-мрачно и строго.

— Защо беше в полицията? — попита най-сетне тя.

Той пусна ръката й, сякаш бе обзет от отвращение, и се извърна от нея с ръмжене.

— Нищо. Нямат нищо, което да използват срещу мен. Нито тяло, нищо.

— След като наистина е нищо, разкарай тази грозна муцуна! — Опитваше се да говори весело, небрежно, както обикновено, но долови напрежението в гласа си и бе сигурна, че и той го е усетил. Той каза тяло, което означаваше, че става въпрос за човек.

— Искаха да говорят с мен за човека на Койл Минк, но всъщност не даваха пет пари за него. — Очите на Чарли се стрелнаха на юг. В басейна имаше някой, плискаше се, но той, изглежда, прецени бързо и реши, че не представлява заплаха.

— Така ли? — Астрид се осмели да вдигне очи и огледа гърба на Чарли. — Голям късмет, нали?

— Не искат да ме обесят за убийство. Ще им се да ме спипат за контрабанда, да сринат цялата ми организация.

— Как разбра?

— Защото не бяха единствено полицаи. Бяха се довлекли и федералните в тъпите си костюми. Всички до един плещеха глупости. Нямат на какво да заложат, освен на репутацията ни.

— Това е чудесно, Чарли. Хайде да пийнем по чаша и да забравим гадните им изпълнения.

Той продължаваше да гледа настрани, а широкият му гръб сякаш я обвиняваше. В последвалото мълчание Астрид чу другите шумове на Догуд и как плувецът излиза от басейна. Беше сигурна, че е Кордилия, от която течеше вода по плочите на вътрешния двор. Фактът, че е там, съвсем наблизо, бе единственият, за който Астрид беше в състояние да мисли.

— Само че знаеха някои неща.

Стомахът на Астрид се преобърна.

— Какви неща?

— Знаеха къде автомобилът е излязъл от пътя, което е напълно възможно да са открили сами, ако са ровили и оглеждали, а може и просто да са налучкали. Знаеха името на човека, но може да са го научили от клюките за операциите на Койл Минк. — Чарли замълча, за да запали цигара. Мирисът й нахлу в уханния нощен въздух и на нея й се догади. Междувременно съгледа сенките на момчетата на втория етаж. Запита се дали Виктор е с тях и дали мисли за нея и й се прииска да затвори очи и да се притисне в него. — Не разбирам обаче откъде знаят какво съм ти казал точно преди да го застрелям.

— Какво си ми казал? — опита да се засмее Астрид. — Кой ли помни какво е казал другият в подобен момент?

— Ти. И си разказала на някого. А въпросният някой е разказал на федералните. Може да има още някой в това уравнение, а може и да няма. Кажи ми, госпожо Грей, говорила ли си с федерален агент.

— Не! — изсумтя Астрид.

— Тогава на кого си казала?

— Какво да съм казала? — сопна се тя.

— На кого си издрънкала какво се е случило, кой какво е казал, точно преди да го гръмна онзи?

— На никого! — изпищя тя.

Той вдигна ръка и я зашлеви през лицето. Ударът не беше силен, но съпругът й не й бе посягал и болката и обидата плъзнаха от бузата надолу към гърдите.

— О! — извика тя и притисна мястото, на което я бе ударил.

Лицето му се сгърчи, щом видя болката й. В миг очите му омекнаха и тя разбра колко е объркан и в каква степен съжалява. Разбра, че я обича и не може да си прости, задето й е говорил така, и му се иска да поправи стореното. Погледна го и се опита да се ококори невинно, с надеждата любовта му да вземе надмощие и да забрави гнева си. Нямаше късмет — в следващата минута изражението му пак се промени.

— Добре. Правиш нещата по-трудни. Не мисли, че няма да разбера. Междувременно няма да разговаряш с никого, освен с мен и Кордилия. Няма да напускаш стаята си. Под домашен арест си и ще наблюдавам отблизо всичко, което вършиш, чу ли?

Нямаше какво да каже. Естествено, че те чух, прииска й се да изсъска, но лицето продължаваше да я боли. Наблюдаваше го с омраза, докато не усети, че и Кордилия е до тях. Приближила се е от басейна и от известно време ги наблюдава.

— Отведи я в стаята й! — изрева Чарли, без да се обръща към нито едно от момичетата. Просто имаше нужда да отпусне гласа си.

Астрид се обърна към Кордилия, изпълнена с очакване, но тя не гледаше Астрид както обикновено. Липсваше обичайното усещане, че й е приятелка. Наблюдаваше я като напълно непозната. Поколеба се, пригладила мократа си коса зад ушите, докато разсъждаваше над видяното. Все едно от известно време е оглеждала Астрид като ястреб. В очите й не гореше пламъкът на Чарли, въпреки това те уплашиха Астрид, защото бяха способни да видят скритото.

Кордилия погледна брат си, после отново Астрид.

— Добре — отвърна тя, този път като приятелка, и прегърна Астрид през кръста.

През тези секунди усети, че Кордилия е разбрала какво се случва между нея и Виктор. Какво друго би могло да я накара да се отдалечи така. Със свито сърце Астрид проумя, че приятелката й се опитва да реши на чия страна да застане.