Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (2)

1

През втората неделя на Август Астрид беше госпожа Чарли Грей от точно две седмици и започваше да свиква с мисълта. Лежаха край басейна, потънали в спокойствие и мълчание, както всеки ден, откакто жегата стана непоносима. По тъмно той тръгваше на обиколка. Научи, че това е напълно нормално за женените. Съпругата си остава край семейното огнище и се отдава на съпружески мисли, като например кого да покани на обяд или кои мебели да смени. Междувременно съпругът излиза сутринта, за да се впусне в тайнствения свят на бизнеса си. Ако пък се окаже незаконен търговец на алкохол, излита от семейното гнездо нощем.

Нямаше намерение да се омъжва за Чарли. След запознанството той я вълнуваше много повече от останалите й познати, но толкоз. Беше й приятно и напълно достатъчно да го нарича свое гадже, без да губи небезизвестния си вкус към флиртовете. Той беше й изневерил веднъж, поне този случай й бе познат. Двамата имаха забележителна връзка още от самото начало, а след като баща му почина неочаквано и по ужасен начин, се сгодиха. Дори тогава хората се питаха дали годежът ще издържи. Движеха се неотлъчно заедно по гребена на вълната — Чарли и Астрид. Това беше, преди семейство Хейл да я отвлече. Сетне всичко помежду им стана различно. Тогава той се вмъкна във влажния склад, в който тя бе сигурна, че ще умре. Беше убил човека, измъчвал я през онези ужасни часове, а след това я бе отнесъл у дома в силните си ръце. Тогава тя разбра с абсолютна сигурност, че го обича.

Колко много го обичаше само! Обичаше наперената му походка на излизане от някой бар към даймлера, след като тъкмо бе сключил сделка. Обичаше начина, по който поемаше лицето й между дланите си, за да притисне по-силно устните си към нейните. Обичаше начините, по които я изненадваше с бижута. Обожаваше да вижда името му, написано на хартия, когато го споменаваха във връзка с „бившата госпожица Астрид Донъл“. Обичаше тялото му, отпуснато до нейното на двойния шезлонг до басейна в Догуд. Техният басейн. Той беше едър, кожата му блестеше на слънцето и подчертаваше белия бански, същия цвят като нейния. Тъкмо това бе начинът, по който тя винаги си бе представяла брака.

Бяха изпили шампанското и портокаловия сок, които прислужницата Мили им донесе с обяда, и усещаха кожата си изсушена след последното плуване. Той лежеше по гръб, разтворил широко крака, също като морска звезда, а тя беше по корем, подпряла се на лакти, за да го наблюдава. Очите му бяха затворени — дали за да ги защити от слънцето, или защото спеше, тя не можа да определи, — а раменете отпуснати.

— Какво зяпаш?

Младата жена примигна изненадано. Очите му бяха все още затворени, но тогава забеляза зачатъка на усмивка в единия ъгъл на устата му.

— Теб, разбира се, огромен грубиян!

— Да не би да планираш как да ме свалиш от трона, котенце? Отрова, нож за хартия, отряд стрелци?

— О, Чарли — отвърна Астрид с тих, наситен с престорена жалост глас. — Уредя ли да те ликвидират, няма да има предварително предупреждение.

— Да не би да си решила да го направиш бързо и безболезнено, нещо като сантиментален жест заради любовта, която някога изпитвахме един към друг.

— Разбира се! Аз съм безмилостна, мили, не съм злобарка.

— Благодаря, за което. — Чарли театрално намръщи чело и размаха показалец като учител. — Само че, като твой ментор и ръководител в света на рекета и порока, държа да те посъветвам да се въздържаш от сантиментални жестове. За теб това може и да са дребни, но подобни незначителни грешки са проваляли много по-жестоки мъже от теб.

Астрид разтвори пухкавите си устни и ахна.

— Нима е възможно да има по-жестоки мъже от мен? — попита тя престорено възмутена.

Той не отговори и шегата се стопи във влажния следобед.

Настъпи тишина. Астрид затвори очи, за да се скрие от яркия блясък. Усети, че заспива, когато ръцете на Чарли стиснаха раменете й. Той я преобърна бързо, неочаквано и я притисна. Изненадата бе като порив на студен вятър.

— Видя ли? — натякна доволно той и се усмихна. — Ако се размекнеш, както сега, направо се молиш врагът да те нападне изневиделица.

Беше съвсем наблизо и тя усети как кожата му е попила топлината на слънцето.

— На краля му се иска да властва още един ден — отвърна сухо Астрид и й се прииска да може да помръдне ръце. Опита да се измъкне, пробва колко стегната е хватката му, но неговите ръце бяха силни и не помръдваха, също като усмивката му. Слънцето беше толкова жарко, че небето изглеждаше почти бяло, и тя затвори очи, за да не я заслепи.

— Чарли?

И двамата се обърнаха към дошлия. Чарли видя Елайъс Джоунс, дясната ръка на баща си, преобърна се от другата страна на Астрид и се подпря на лакът, без да се отдръпне от тялото на съпругата си.

— Здрасти, Джоунс! Кажи, не съм ли си хванал красива женичка? — попита щастливо и със свободната си ръка обгърна кръста й.

— Да.

Чарли целуна Астрид по челото, после погледна Джоунс, сякаш да му покаже, че е готов да чуе новините.

— Довечера, на пътя за Рай Хейвън.

По начина, по който заговори, Астрид разбра, че всяка една от думите включва още пет.

— След залез ли?

— По залез трябва да сме на позиция.

— Добре.

Чарли смръщи чело, гласът му стана дрезгав, но ръката му не помръдна от корема й.

— Добре — отвърна той, като обмисляше неизказаното в съобщението на Джоунс и го възприемаше.

Нищо повече не беше казано. Астрид разбра, че Джоунс си тръгва, по тихото шумолене на тревата, докато се връщаше към къщата. Прегърна Чарли с две ръце през врата и се превъртя върху него. Два гъсти кичура руса коса се разстлаха и скриха лицата и на двамата от слънцето. Той обгърна с ръце кръста й, притисна с едната основата на главата й, а другата спусна към дупето.

— Довечера кралят заминава на боен поход — прошепна тя.

Притисна я още по-силно към себе си, за да я целуне. Устните му бяха сухи и тя усети лекия вкус на шампанско и портокалов сок по езика му.

— Да, довечера. — Чарли прибра косата й зад ушите и огледа лицето й. — Само че без кралицата.

— И без това кралицата има друг ангажимент. — Астрид извърна лице и тръсна коса с безразличие.

— Виж ти! — Чарли я притисна отново. Този път тя усети ударите на сърцето му, които кънтяха също като барабан, и тайно се зарадва, че той ревнува, макар да нямаше причина.

— Да! Ще вечерям у баба Донъл в Шагбарк Холоу. Нали трябваше и ти да дойдеш? Забрави ли?

Изражението му издаде, че не помни, въпреки това въздъхна пресилено дълбоко, за да покаже колко съжалява.

— Много се извинявам, котенце. Увлякох се и забравих.

— Няма нищо. Просто не започвай да забравяш важни неща, като например, че любимите ми цветя са маковете, или кога е рожденият ми ден. — Зашепна драматично. — На двайсет и трети август. Предстои! Както и да е — продължи. — Баба Донъл ненавижда новите хора.

— Нови хора ли?

— Не нови за мен, мили. Нови за нея! — Астрид млясна бързо Чарли по устата и се измъкна от горещата му прегръдка. Пристъпи на пръсти към басейна и добави: — Бабчето си живее по установени правила — повечето дами от нейното поколение са такива.

— Да не би да си мисли, че си прекалено добра за мен?

Астрид го погледна през рамо и намигна по момичешки закачливо.

— Разбира се, че съм прекалено добра за теб. — Възглавниците на шезлонга бяха смачкани там, където бяха лежали. Чарли я наблюдаваше така, сякаш всеки момент щеше да отлети. — Тази вечер ще правиш нещо различно, нали?

— Да.

— По-опасно ли е от обикновено?

— Няма защо да се тревожиш — ще взема всички необходими мерки. Не казвай на никого къде отиваш довечера, а след като приключиш с баба си, се прибери право вкъщи.

Астрид погледна замислено тюркоазената повърхност на басейна. Умението да пренебрегва онова, което не е непосредствено пред нея, и да избягва бедите, бе вродено. Само че след нощта в склада, когато усети миризмата на туршия и лук по дъха на похитителя, когото по-късно застреляха — тя проявяваше нездраво любопитство за делата на Чарли. Мисълта я плашеше, но не й пречеше да се пита защо вече не може да си затваря очите за онова, което се случваше след падането на мрака.

Чарли продължи през рамо:

— Ще вземеш бодигард и той ще чака отвън през цялото време. Ще кажа на Виктор да се грижи за теб довечера. Той е най-добрият стрелец от момчетата ми и винаги следи изключително зорко.

— Добре. — Астрид намести банския и се гмурна.

 

 

От балкона на апартамент „Кала“ на третия етаж на Догуд Кордилия Грей усещаше присъствието на мъжете, разположили се сред дърветата и в живия плет около имението на покойния й баща. Напоследък някой непрекъснато наблюдаваше и присъствието му не се забелязваше. От нощта, в която хора от семейство Хейл отвлякоха Астрид, на нито едно от момичетата не беше позволено да напуска имението без бодигард. Чарли внимателно следеше къде може и къде не може да ходят.

— Лети, моля те, не тръгвай — рече тя и обърна гръб на ширналия се Догуд, за да влезе в просторната спалня, в която се беше настанила по средата на май.

Лети, най-старата й приятелка, бе застанала до леглото, наведена замислено над отворения куфар, и се колебаеше как да натъпче вътре наскоро придобитите вещи. Тя примигна по типичния си невинен, загрижен начин. За момент на Кордилия й се стори, че са се върнали отново в Охайо и са във влака за Ню Йорк, задъхани заради всичко, от което се бяха отказали, жадни за онова, което предстоеше. В следващия момент изражението в очите на Лети се промени. Сладка усмивка завладя малката като копче уста и тя поклати глава с нещо като тъга.

— Знаеш, че трябва! Нали затова дойдох.

Нито едно от двете момичета не приличаше на провинциалната девойка, която слезе от влака на гара „Пенсилвания“ в първите седмици на лятото, стиснала куфар, със замечтаното изражение на новодошла. Скромността и стеснителността попречиха Лети да се яви на прослушване през първите месеци в Ню Йорк. Сега обаче беше под крилото на Валънтайн О’Дел. Неговите филми двете гледаха в стария си живот в тясното кино в малкото градче Дифайънс. След като две седмици Лети пътуваше с влак до града за уроци с Валънтайн и курс по актьорско майсторство, той и съпругата му, София Рей — която му партнираше във всички филми, за сетен път предложиха на Лети да се премести в апартамента им на Парк Авеню, за да наглеждат по-зорко превръщането й в онова, което тя открай време искаше да бъде: фурия на сцената.

— Знам — въздъхна Кордилия и се отпусна на мекия бял стол край отворените френски прозорци към балкона. Бял килим разделяше двете момичета също като току-що навалял сняг. — Имаш късмет, че се махаш от това място!

— Стига глупости, много скоро и ти ще отлетиш. Ще ми дойдеш на гости, ще пием чай с филмови звезди! — Лети се разсмя с веселие, звънлив смях, като на птичка, която пее по залез. Кордилия също прихна. Яйчо, хрътката на Лети, седнала в краката на господарката си, поклати глава напред и назад, все едно искаше да участва във веселбата.

Лети пристъпи към тоалетката и зарови в неразборията там. Яйчо я последва и се настани в краката й. Кордилия вдигна с въздишка вестника от полираната масичка от орехово дърво и отвори на страниците със светската хроника на „Ню Йорк Импириъл“.

„Снощи в «Трезор» мярнахме дъщерята на покойния контрабандист Дариъс Грей да се грижи за семейния бизнес. Подтичваше напред-назад по мозайката в пищна рокля от черна коприна, кестенявата й коса бе плътно пригладена към главата, устните блестяха. Заведението бе пълно до пръсване със спортисти, светски личности комарджии и поети, но така и не забелязах пилота Макс Дарби, който е добре известен с непоносимостта си към нощните клубове, както и със склонността си към акробатични номера във въздуха. Наскоро се разчу, че развива слабост към Кордилия Грей… Какво става между пълния въздържател и момичето, което стои зад успеха на «Трезор»? Дали ще ги видим отново заедно?“

Пръстите на Кордилия стиснаха вестника, докато преглъщаше странния коктейл от гордост и раздразнение. Беше позволила на журналиста Клод Карион да се мотае в заведението й и да пие безплатно. Така си осигуряваше добър бизнес: името й редовно се появяваше в колонката му, откакто тя пристигна в Ню Йорк, а подобно внимание съществено допринасяше за успеха на „Трезор“. Ако съществуваше автор, създал мита Кордилия Грей, то това беше той. Тя обаче не харесваше никак мъжа в скъп костюм, който не му стоеше добре, с разделена на път в средата коса и кожа като на нощна птица. Бе наясно, че неговото внимание само ще затрудни нови срещи с Макс.

— Имаш невероятен късмет, че можеш да обикаляш, където пожелаеш, без да се тревожиш, че те дебнат журналисти или бодигардове! — подхвърли госпожица Грей, докато сгъваше вестника, за да го остави.

Лети отстъпи от огледалото. Пробваше червило, устата й беше с цвета на мак, който подчертаваше наситеносините й очи. За момент погледна Кордилия със съчувствие. Все пак по устните й затрепка игрива усмивка. Тя стъпи на килима, първоначално разтърси рамене, сетне подскочи като сърничка, накрая размаха ръце и започна див танц. Докато стигна до стола край френските прозорци, и двете се заливаха от смях.

— Не се преструвай пред мен, Корд — подхвърли Лети, когато приключи с изпълнението и приятелката й направи място на стола. — Знам, че тайничко харесваш и славата, и богатството, макар да разправяш колко не желаеш да си в светлината на прожекторите! Просто Макс ти липсва, но ще го видиш съвсем скоро. Познавам те и съм сигурна, че ще намериш начин.

Спряха да се кискат и Кордилия въздъхна. Лети, разбира се, беше права. Уикендът беше дълъг, а Кордилия бе работила упорито в „Трезор“. Сега предстоеше нова седмица и тя бе заредена с много енергия. Дълбоко в себе си чувстваше как в най-скоро време ще види Макс. Ако съдбата не уредеше нещо, то тя самата щеше да се погрижи.