Ана Годбърсън
Полет към бъдещето (10)

9

На следващата сутрин Кордилия слизаше по стълбите, когато чу крясъци иззад една от вратите. Разбра, че нещо не е по вкуса на Чарли. Джоунс също говореше, но по-тихо, с повече самообладание, което й подсказа, че с бизнеса има проблем и ще научи по-късно. Тялото й бе все още отпуснато от съня и нямаше желание да разговаря с брат си, когато е разгневен. Заметна дългата си плитка през рамо и слезе на първия етаж, където завари готвача Лен да чете вицове от сутрешния вестник, качил крак на един стол.

— Какво да ви направя, госпожице Грей?

— Ще пия кафе, портокалов сок и кроасан — отвърна тя и излезе на верандата.

Стори й се малко странно да произнася „кроасан“ пред човек като Лен, който имаше само един крак и умееше да приготвя ястия като спагети с кюфтета. Дариъс обичаше фините ястия и дъщеря му свикваше да иска същите. На верандата нагласи леката си ленена рокля и седна на стола от ковано желязо с изящни орнаменти.

Небето беше натежало от безформени сиви облаци, на места изпъстрени в жълто от слънцето, което — Кордилия предположи, макар да не го виждаше — бе в зенита си. В този час в Догуд цареше тишина и спокойствие.

Днес времето не беше лошо, поне под каменните арки, които защитаваха южната част на къщата.

— Благодаря ти, Лен — вдигна тя глава към готвача, когато й постави подноса със закуската на бялата метална масичка. — Благодаря — повтори с повече признателност, щом съгледа пъхнатия под сребърния кафеник сгънат вестник, който той четеше допреди малко.

Потърси името на Макс на спортните страници, но го откри в рубриките с местни новини. Гневът й пламна, когато разбра защо. По-голямата част от статията беше интервю с госпожа Лоръл. Тя обясняваше как нямала проблем с негрите, ами както повечето хора ненавиждала лъжите и тъкмо затова съпругът й отрязал финансирането на бившето им протеже. Още повече заявяваше подкрепата си за досаден политик в надпреварата за губернатор и размишляваше за вълната от имигранти — ирландци, италианци и германци, — които съсипвали страната с пиянските си навици, донесени от родните им страни, и храна със странен мирис.

Кордилия изпъшка тежко, захвърли вестника тъкмо преди Чарли да влети през френските прозорци и да профучи покрай нея.

— Какво ти става? — попита тя към широкия му гръб.

Чарли застана на най-ниското каменно стъпало към поляната, ширнала се чак до овощната градина и скупчените дървета, закрили хоризонта.

— Астрид — отвърна мрачно той.

— Това ли е всичко?

Чарли я стрелна с подозрителен поглед през рамо, затова тя продължи:

— Чух ви двамата с Джоунс да говорите…

В отговор Чарли само изсумтя.

— Тя отказва да ме погледне в очите — продължи той. — Може да й е писнало да виси вкъщи, да живее с бодигард и изобщо да не си показва носа навън.

— И на мен не ми е лесно, след като някой непрекъснато ми се влачи по петите.

— Да, да. Свиквай.

— Чарли… — Кордилия изпъна гръб и пъхна плитката в роклята. В главата й започваше да се оформя идея, но нямаше намерение да я сподели с Чарли точно сега, когато е най-кисел. — Знаеш ли, не се живее… Дали не е време за примирие със семейство Хейл?

На Чарли му бе необходимо време, за да се обърне. Погледна Кордилия и тя забеляза, че изражението му е на човек, когото току-що са нарекли грозник.

— И защо ни е подобно нещо?

— Първо, защото те го поискаха.

— От теб ли го поискаха?

— Том го каза. Дойде в „Трезор“ онази вечер и заяви, че искат да преговарят.

Очите на Чарли заблестяха от гняв.

— Том Хейл е бил в нашето заведение! — изрева той. Не беше въпрос. Повтори думите и връхлетя срещу Кордилия. Стисна масата с две ръце и я разтресе. Кафето се разплиска, а портокаловият сок потече по белите орнаменти. — Том Хейл е бил в мое заведение и ти не си ми съобщила.

— Щях… — Кордилия погледна брат си, — просто премислях посланието на Том.

— Трябва да се преструваме, че не е убил татко ли? Или да забравя как се опита да убие Астрид? Може би това е начинът да им развържем ръцете и да ги улесним да си въртят бизнеса?

Едната страна на устата на Чарли бе извита нагоре. Той изгледа Кордилия с отвращение, преди да се обърне. Седна на най-горното стъпало и подпря лакти на коленете. Тя забеляза, че ръкавите на ризата му са навити до лактите, и тутакси се сети, че той е станал отдавна и е много разтревожен.

— Защо си отмъкнал пратката им? — попита тя.

Чарли се врътна към нея.

— Ти пък откъде знаеш?

Тя срещна погледа му и го задържа, докато той пак не й обърна гръб.

— Отмъкнахме много клиенти на Хейл, след като убиха татко — започна бавно братът. — Известно ли ти е?

Кордилия остави чашката с кафе и започна да сплита отново косата си.

— Да.

— Изгубихме някои, докато ме нямаше. Също и стари клиенти, верни на татко от самото начало.

— О, Чарли, ти не отсъства чак толкова дълго, мисля, че…

— Не сме ги изгубили, защото съм заминал. Загубихме ги, защото семейство Хейл имат нови доставки, разчитат на супер стока. Май идва през Нова Скотия.

— Ако семейство Хейл е успяло да се добере до подобна стока, значи и ние можем — отвърна спокойно Кордилия.

Беше приключила с плитката, но сега я усети прекалено стегната, затова вплете пръсти между кичурите да я разхлаби.

— И Джоунс смята така. — Чарли ехидно се разсмя. — За мен обаче не е вариант. Отнема прекалено много време.

Кордилия мълчеше и наблюдаваше как брат й пали цигара. Не й стана приятно как говори, особено зловещият начин, по който изрече „Отнема прекалено много време“.

— Ти какво направи?

— Вече знаеш, струва ми се. Отмъкнахме им доставката. Голяма доставка. Направихме го преди няколко дни, на пътя към Рай Хейвън.

Кордилия дълбоко си пое въздух. Потръпна, щом се сети колко лекомислено е постъпила, когато отиде до града съвсем сама, за да се види с Макс. След като Чарли е отмъкнал пратка на семейство Хейл, те със сигурност щяха да си отмъстят по един или друг начин. Снощи явно се бе прибрала благодарение на късмета си. Макс се оказа прав.

— Какво ще правиш с алкохола? — не й дойде наум какво друго да попита.

— Ще го продам! На по-висока цена, на мръсници, решили, че ще са по-добре без нас.

Кордилия кимна. Все още не й беше приятно как говори Чарли, но знаеше колко е безсмислено да спори с него. Сигурно и Дариъс щеше да постъпи по същия начин.

— Не се ли притесняваш, че те ще ни нападнат?

Чарли запали цигара, като драсна с ожесточен замах клечката по камъка.

— Престани да говориш като Джоунс — измърмори той. — Разбира се, че ще си отмъстят.

— Нека преговаряме с тях.

Чарли стана и се изправи срещу сестра си. Беше стиснал цигарата със зъби и месестите му ръце бяха скръстени на корема, докато я наблюдаваше в продължение на няколко секунди, без да продума. Тя остана силно изненадана от следващия му въпрос.

— Те поставиха ли някакви условия?

Кордилия мигна. Припомни си Том в „Трезор“ онази вечер, как я наблюдаваше. Представи си пак самодоволното му изражение, дързостта да влезе в нейния клуб. Беше й трудно да мисли за него като за нещо повече от момче, разбило сърцето й. Истината обаче бе, че това момче заплашваше всичко, което й бе свидно. Том се бе настанил на бара в скъп костюм, имаше тен от корта, а тя не се уплаши ни най-малко от него.

— Само че искат да говорят с мен.

— С теб ли? — изсмя се високо Чарли. — Защо пък с теб?

Кордилия сви рамене.

— И аз се питам същото.

Облак дим изскочи от устата на Чарли. Той присви очи и за момент задържа цигарата между показалеца и средния пръст, после я пусна на земята и я стъпка.

— Позволи ми да го направя — помоли Кордилия и кръстоса дългите си крака на другата страна.

— Как ли пък не. — Чарли поклати рязко глава, качи се по стълбите и седна до нея. Посегна към чашката кафе и отпи голяма глътка.

Кордилия се отпусна назад. Не можа да си обясни откъде дойде дълбокото разочарование.

— Какво ще стане, ако не говорим с тях, Чарли? — попита тихо тя.

— Не знам. — И двамата бяха зареяли погледи на юг, към града, и едновременно забелязаха две фигури да се приближават по възвишението. — Не знам, но той да вземе да се подготви. А, да, това пристигна за теб. — Извади от джоба на панталона си избеляло жълто квадратче и го постави на масата. — Нямам представа какво сте намислили вие двамата и ще ти направя услуга да не питам. Искам само да се пазиш, нали?

Чарли стана и се взря в далечината. Тя бързо отвори листа и прочете телеграмата. Мястото на изпращач не бе попълнено, но Кордилия много добре знаеше от кого е.

„Благодаря ти, че дойде вчера. Не бях особено забавен и едва ли заслужавах посещението ти. Щом видях лицето ти, повярвах, че слънцето може да изгрее отново. Така и стана.“

— Има ли игра, в която си добър? — попита Астрид. Беше победила в първата на крокет без особено усилие, а сега, тъкмо когато реши да даде възможност на Виктор, той бе нагласил оранжевата си топка така, че щеше да го разбие с един удар. — Като си спомня колко беше трагичен на карти, потръпвам и си приготвям питие.

В тъмните очи на Виктор блесна пламъче. Усмихна й се скромно, без да се притеснява особено. Беше подпрял чукчето на рамо и не бързаше да й отговори.

— Знам, че не бива да ти разкривам уменията си — отвърна най-сетне той. — Ще трябва да ме победиш на всички игри, за да разбереш.

— Така ли? — Астрид се подсмихна, преди да се завърти и да пристъпи към зелената топка и да заеме поза. Тънкият бял памук на роклята с шпиц деколте, без ръкави, едва докосваше кожата й, а ниските обувки на бос крак бяха износени, удобни. Тя отметна коса от лицето и стисна чукчето с две ръце. Направи два пробни замаха, спря точно пред топката и отпусна чукчето. Чу се трак и по-тихо чук, когато зелената топка перна оранжевата. — Ха! — Астрид вдигна победоносно юмрук. — Това е то, скъпи. Никога няма да се възстановиш след този удар.

— Можеш да направиш и допълнителен.

Тя се завъртя към него и забеляза колко му е все едно — усмихваше й се щастливо. Разбра, че той не предлага подобен ход, за да спечели. Просто се стремеше играта да продължи по-дълго. И на нея й се искаше играта да продължи. Харесваше го, задето му е безразлично дали ще победи, но забеляза, че небето притъмнява, а мразеше да губи.

— Нямаш никакъв шанс, господинчо — намигна му тя.

Виктор пристъпи към нея и тя подпря с крак топката си, за да я задържи. С един замах запрати оранжевата топка във въздуха. И двамата си поеха дълбоко дъх, докато топката се извисяваше по-високо, отколкото Астрид бе възнамерявала, нагоре по хълма и живия плет.

— По дяволите! — възкликна тя, когато разбра, че топката изчезна.

— Стига, де. — Виктор посегна към ръката й и я повлече към плета. — Няма страшно, ще я намерим.

— Не. — Тъй я погледна в очите, после ръката й, все едно изведнъж се сети, че не е особено разумно да я държи. Тя го чакаше да продължи, но той не помръдна, затова го подкани. — Не виждаш ли, че ще завали? По-късно ще изпратя Мили да я намери.

— Добре.

Във въздуха се носеше сухият мирис на пръст, както обикновено преди порой. Статичното електричество във въздуха рошеше русата й коса. Тя се усмихна и го задърпа в обратната посока, към къщата.

— Обзалагам се, сега ще те бия на табла — предизвика го тя, докато вървяха през тревата.

— Както кажеш.

— Ще ми се… после знам ли, може би тенис на маса. Първо трябва да помоля Чарли да купи, защото в къщата няма… Ти добър ли си на тенис на маса?

— Няма да ти кажа, за да не разваля изненадата — ухили се той. — Дали пък да не започнем с билярд, след като в Догуд вече има маса за билярд?

— А-ха! Ето къде си добър. И си мислеше, че ще скриеш от мен. Слушай сега, Виктор, ще ти дам преднина, само на крачка пред мен…

Тя замълча, когато стигнаха върха на възвишението, което разделяше южната поляна от по-неподдържаната, на която играеха. Първото, което усети, бе, че стиска ръката му. После съгледа Догуд в ниското, също като провинциален замък на английски лорд. Не искаше да го пусне — дланта му беше едра, суха, беше й приятно да я усеща до своята. Сетне мярна високата фигура да се показва от сенките на верандата от южната страна на къщата и пулсът й се ускори. Вече не помнеше какво се е опитвала да каже, затова го пусна и продължи напред сама.

Не си продумаха, докато не стигнаха сравнително близо до къщата, откъдето можеше да различи чертите на съпруга си, изправен на стълбите.

— Благодаря ти, че напомпа егото ми, миличък. Ако настояваш, ще ти върна услугата в игра на билярд. — Вдигна ръка над главата и се провикна, за да я чуе Чарли: — Ето те и теб!

Чарли все още беше намръщен, когато тя се качи по стълбите. На масата зад него се бе отпуснала Кордилия, погълната от съдържанието на телеграма, и не поздрави приятелката си. Астрид разтегли яркочервените си устни в пленителна усмивка, която не трепна, въпреки че той не отвърна. Прегърна го през кръста с две ръце.

— Не се цупи — рече тя през смях и тръсна глава.

— Къде беше цяла сутрин?

— Играх крокет. — Погледна през рамо и забеляза Виктор на поляната, облегнат на една от каменните статуи, загледан към града, сякаш нещо можеше да ги нападне оттам. — Ти къде беше?

— По работа. Имам задължения. — Говореше сърдито и я наблюдаваше, все едно не я познава достатъчно добре. — Напоследък прекарваш много повече време с бодигарда си, отколкото с мен — изсъска възмутено той.

Сърцето на Астрид се сви, леден страх се загнезди в слепоочията й. Усмивката й обаче не трепна, а гласът й звънна ведър и чист.

— Да, защото собственият ми съпруг е прекалено зает за мен! — Тялото му си остана напрегнато, но тя се притисна в него и продължи: — Обръщай ми внимание, извеждай ме от време на време и няма да съм принудена да се мотая с как му беше името на онзи там долу?

В първия момент на Астрид й се стори, че Чарли ще се разбеснее. Уплаши се дали незнайно как не е разбрал за басейна снощи. Тогава с Виктор яко бяха загазили. В далечината се чу гръм и първите дъждовни капки цопнаха на верандата. Най-сетне тя усети как коремът му се отпуска и ръката му я обгръща.

— Извинявай, миличка, прекалено много ми се струпа на главата — обясни той. Зарови лице във врата й и я целуна там. Почувства се неловко, но при докосването разтвори устни и й се прииска да продължи с ласките под косата. — Петък вечерта! — рече той и я повдигна, та краката й провиснаха над пода. — В петък вечерта ще те изведа.

Ако можеше, щеше да се обърне, за да разбере дали Виктор ги наблюдава, но от това положение беше невъзможно.

В следващия момент Чарли се провикна:

— Чу ли, Виктор? В петък вечерта ще изведа съпругата си, дотогава е твоя работа да я забавляваш.

Сега вече Виктор определено видя как Чарли я прегръща. Беше произнесъл името на бодигарда самодоволно, заплашително и на нея й стана неприятно, усети омраза, задето я притиска до себе си, а Виктор ги наблюдава. Сама не знаеше защо, но се сгърчи при мисълта, че той е свидетел как съпругът й я подмята, все едно е негова играчка.

— И още нещо, Корд — рече Чарли, когато я остави. Кордилия изненадана го погледна и помаха на Астрид. — Промених мнението си. Да звъннем на гадовете и да им кажем „да“.