Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (4)

Четвърта глава

В този момент някъде в града възрастната Иванел Франклин внезапно се събуди. Взря се в мрака на стаята и се опита да проумее какво бе сънувала току-що. Монотонното бръмчене на кислородния й апарат се беше превърнало в бял шум за нея. Преди машината я притесняваше. Самото й съществуване я ядосваше, дразнеше се, че на тялото й — здраво, надеждно и добре поддържано повече от осемдесет години — преди две години изведнъж му хрумна да я предаде. Диагнозата беше сърдечна недостатъчност и без кислород дробовете й сякаш бяха смачкани с една от онези машини за смаляване във фантастичните филми, които обичаше да гледа с приятеля си Фред. С кислорода се чувстваше добре, макар че тръбичката под носа й, която се закачаше за ушите, беше адски неудобна и напукваше кожата около ноздрите й. Вече трябваше да приема кислород постоянно, дори когато излизаше. Фред носеше преносимата бутилка, когато излизаха от къщи. Изглеждаше като голяма тежка чанта. Той слагаше презрамката през рамо и казваше: „Това е медицинска мода.“ Гейовете са много забавни.

Иванел се изправи и спусна крака от леглото. Трябваше да даде нещо на някого. От време на време я обземаше това непреодолимо желание, което потушаваше само като даде на някого слива, мелничка за кафе или учебник по животновъдство. Не знаеше защо трябва да раздава тези неща, нито защо получателят има нужда от тях, но винаги го правеше, независимо дали на хората им харесва или не.

Това беше нейната дарба на жена от семейство Уейвърли.

Понякога й се искаше дарбата й да беше различна, талантът й да беше по-интересен или поне да можеше да си изкарва прехраната с него. Отдавна беше приела, че е нещото, което е длъжна да прави — трябваше да дава подаръци на свои познати, а понякога и на непознати, на хора, които среща на улицата. Не можеше да промени същността си, а дори да можеше, вече не искаше. Знаеше, че хората трудно се променят. Или цял живот се опитваш да го направиш, или да го приемаш. Изборът е твой.

Докато седеше в леглото, мислеше какво точно трябва да даде. Шпатула. Добре, имаше една. Нямаше нужда да излиза да купува. А на кого да я даде? Помисли малко, после поклати глава. Не, глупаво беше. Ала името продължаваше да се появява.

На братовчедка си Мери Уейвърли.

Която беше починала преди двайсет години.

Ха! Това беше нещо ново.

Иванел се измъкна от леглото и нахлузи чехлите си. Домашният кислороден апарат се намираше в спалнята. Беше нисък и квадратен като сънливо чудовище, което седи и бръмчи. За него беше прикачена много дълга тръба, така че Иванел да може да се разхожда из къщата. Трябваше да я навива, а после да я развива, докато върви, сякаш оставя следа подире си. Фред й каза, че вече не може да играе на криеница.

Иванел събра дългата прозрачна тръба и тръгна към кухнята.

Там прерови боядисаните си в зелено шкафове и най-накрая откри стара шпатула — твърда, със стара дървена дръжка. От години не я беше използвала. Като се замисли, май братовчедка й Мери й я беше дала.

Чу Фред да слиза от стълбата за тавана. Беше си направил хубав апартамент горе. Можеше да си позволи да живее сам, но тук му харесваше. Премести се при нея преди години, когато се раздели с приятеля си, и месеци наред ремонтира тавана — беше пренаредил и живота си. Връзката им беше малко странна, но Иванел трябваше да си признае, че й харесва той да е наоколо. Обаче колкото и да се нуждаеше от него, смяташе, че Фред има по-голяма нужда от нея.

Не знаеше колко още й остава, но тази мисъл сега не я притесняваше толкова, колкото преди петдесет години. Много от познатите й вече бяха отвъд. Отне й много време да насочи внучките на Мери по правилния път, но Клеър и Сидни се подкрепяха взаимно, имаха съпрузи. Най-много се тревожеше за Фред. Какво щеше да прави, когато тя си отиде?

Той светна лампата в кухнята. Беше със стара пижама на шотландско каре, каквато носиш, за да ти е удобно. За Коледа миналата година му беше подарила копринена пижама с монограм на джоба, но той никога не я обличаше. Иванел смяташе, че е прекалено закостенял, и често му го казваше. Беше само на шейсет, с хубаво квадратно лице и остър поглед, прекалено млад, за да е с една старица през цялото време. Не беше излизал на среща от години. Може би просто беше забравил как се прави. Щеше да се наложи малко да му помогне.

— Ходиш насън или си решила да печеш посред нощ? — попита той с усмивка, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.

— Нито едно от двете. Събудих се и почувствах, че трябва да дам шпатула на мъртвата си братовчедка. — Тя размаха шпатулата и Фред вдигна вежди. Това звучеше налудничаво дори и за нея. Тя се разсмя. — О, я не ме гледай така. Знам, че е лудост. Сигурно трябва да я дам на Клеър. Сънувах Мери, преди да се събудя. Може нещата да са се смесили.

— Още тази нощ ли трябва да й я дадеш? — попита той, защото понякога подаръците й го изискваха. Понякога трябваше да даде нещо на някого незабавно. А това беше много неудобно за човек, който има тръбичка, прикрепена за носа. Напоследък излизането трябваше да се планира.

Иванел се пресегна под мивката за една от стотиците хартиени торбички от магазина, които беше събрала, защото човек никога не знае кога ще му потрябва хубава хартиена торбичка. Сложи шпатулата вътре и я остави на плота.

— Не. Ще й я дам следващия път, когато я видя — отвърна тя, вече задъхана.

Фред се отдръпна от рамката на вратата.

— Какво ще кажеш да направя по едно хубаво кафе с аромат на тиква?

— Знаеш точно от какво се нуждая — отвърна тя, докато той й помагаше да седне на масата в малкия уютен дом.

Двамата със съпруга й бяха купили тази къща преди повече от шейсет години. Липсваше й. Много приличаше на Фред, само че харесваше жени. И я обичаше.

Обичаше всичко в нея. „Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака“, казваше той. Не го интересуваше, че е странна. Беше им добре в тази къща. Тук имаше хубави спомени. Това място щеше да й липсва. Всичко щеше да й липсва. И все пак щеше да й олекне, защото на небето няма да се налага да дава нещо на някого. Там горе всички вече имаха това, от което се нуждаят.

Фред зареждаше кафемашината и се чувстваше толкова удобно тук, колкото и тя.

— Фред, е всеки изминал ден заприличваш все повече на мен.

Той се обърна и я погледна, сякаш му беше направила най-големия комплимент.

Беше много забавен.

 

 

На следващата сутрин, докато отключваше вратата на салона, Сидни видя Фред Уокър, четвъртит, спретнат мъж на около шейсет, да отключва вратата на „Деликатесите на Фред“ — неговия малък туристически магазин на същата улица.

— Здрасти, Фред — провикна се тя и му махна. — Как е Иванел?

Той се обърна стреснат и й махна в отговор.

— Добре — отговори, но изглеждаше объркан. — Добре е.

Фред не беше много разговорлив.

Сидни влезе в салон „Бялата врата“. Вратата беше от прозрачно стъкло, но предишният собственик беше сметнал, че „Бялата врата“ звучи загадъчно, като врата, през която Алиса би могла да мине и да се озове в Страната на чудесата. Всички познаваха салона с това име, затова тя не го промени, когато го купи преди няколко години.

Включи осветлението. Това голямо отворено пространство с удобни канапета и стилен полилей, напомняш ледена висулка, увиснала над рецепцията, все още я караше да се усмихва. Тук започна работа, когато се върна в Баскъм преди десет години. Мястото беше част от нишката, която скрепи новия й живот. Ръководеше седем стилисти, от които само двама бяха по-възрастни от нея. Харесваше й. Харесваше й как се обличат и колко безкомпромисни бяха по отношение на стила.

Бей не се интересуваше от тези неща. Харесваше провисналите си джинси и широките тениски.

Сидни включи компютъра на рецепцията, направи кафе и извади курабийките, които беше убедила Бей да прави всяка седмица. Преди ги приготвяше Клеър, но след като се зае с бонбоните, вече не й оставаше време.

Сидни беше казала на Вайълет, новата си рецепционистка, че част от работата й е да идва първа и да върши това, но тя винаги имаше извинение. Никой не знаеше защо Сидни я нае. Понякога сама се чудеше.

Отиде до работното си място и включи машата, за да оправи косата си, с което по-лесно се справяше тук, отколкото в малката баня във фермата. Погледна се в огледалото веднъж, после отново.

Бяха се появили още повече червени кичури. Сигурна беше. Сякаш бяха допълзели и се бяха настанили там през нощта. Сутринта дори Хенри беше направил коментар за тях, преди да тръгне за работа. Беше я нарекъл огнена.

Клеър беше посъветвала Сидни да каже на Хенри какво прави. Вероятно беше права. Съветите на Клеър винаги бяха добри. Справяше се с всичко толкова умело. Успокояваше всички около себе си само с присъствието си. Ако то беше парфюм, можеше да го бутилира и да спечели милиони. И да забрави за бонбоните.

Ала Сидни знаеше какво ще каже Хенри, ако разбере защо тя му се нахвърля така напоследък. Щеше да каже, че няма нищо против, че не могат да имат повече деца. Ала Сидни не вярваше. Дядо му почина малко след като Сидни и Хенри се ожениха и липсваше много на Хенри — копнеж, който понякога беше толкова силен, че кравите притихваха и в млякото, което даваха, се появяваше странна ягодова сладост. Дядото на Хенри го беше отгледал, беше го научил на всичко, за да стане добър мъж от семейство Хопкинс, въвел го беше и в работата на мандрата. През целия си живот Хенри копнееше да порасне и да остарее като дядо си. Имаше нужда от син, когото да обучи. Хенри бе осиновил Бей. Изобщо не се поколеба, когато се ожениха. След това момичето го следваше като сянка. На Хенри му харесваше Бей да става рано и да му помага в мандрата. Обаче какво вършеше тя всъщност — онова, което винаги правеше: уверяваше се, че нещата са на правилните места и че самият той е там, където трябва да бъде. След няколко месеца тя спря да става в тъмни зори с него.

Вратата на салона рязко се отвори. Сидни погледна стенния часовник.

— Знам, знам — каза Вайълет, когато влетя с очарователно кръглолико, едногодишно момченце на ръце. Носеше торба от евтин магазин през рамо и Сидни знаеше, че в нея няма достатъчно памперси за целия ден. — Закъснях. Съжалявам.

Сидни направи няколко къдрици в косата си и ги закрепи с шноли, за да поеме детето от ръцете на Вайълет.

— Никой не иска да го вземе — обясни Вайълет, когато Сидни взе бебето на ръце, разроши тъмната му косичка и то се засмя. — Съседката отсреща, която обикновено го гледа, е в Долиуд този уикенд. Наложи се да го взема с мен.

— Няма проблем — отвърна Сидни, макар да не беше вярно. Вайълет обаче знаеше колко много тя обича малкия Чарли. Знаеше, че има нещо, което Сидни иска. Младите момичета винаги го усещат. Знаят, че по-възрастните жени ги гледат и виждат онова, което са оставили в миналото и не могат да си върнат. Всички знаят тази истина, но никой не признава: няма нищо по-въздействащо от едно осемнайсетгодишно момиче.

Вайълет беше прекъснала училище, когато майка й, жена от клана Търнбул, известни със своята необузданост и способност да зачеват деца като за добър ден — напусна града с последното си гадже. Вайълет постоянно купонясваше, взимаше наркотици и скоро забременя. Дори да знаеше кой е бащата, никога не казваше. Чарли приличаше изцяло на майка си, с тъмна коса с клиновидно очертание на челото му и очи с цвят на кафеени зърна.

Сидни срещна Вайълет преди няколко месеца, когато в една обедна почивка си взе портокалов сок и кисело мляко от магазина на Фред с намерението да седне в парка и да хапне. Беше сезонът на абитуриентските балове и ръцете я боляха от всички прически, които беше направила.

Седнала с кръстосани крака на тревата с шарените си шалвари и черна спортна тениска, тя сложи портокаловия сок и киселото мляко на земята между краката си, затвори очи и вдигна лице към слънцето.

След малко усети как нещо я дърпа за крака, погледна надолу и видя тъмнокосо бебе с разкопчан гащеризон, което се опитваше да се покатери в скута й. Вцепени се, както се вцепеняваш, когато разбереш, че върху теб е кацнала пчела и се опитваш да разбереш накъде ще се запъти, като се стараеш да не реагираш прекалено емоционално. Най-накрая вдигна бебето, когато то се покатери на коляното й и аха да падне по очи на земята.

Изправи се с бебето на ръце и се озърна из парка. Нямаше много хора, но видя момиче с дълга, гъста коса, седнало на една пейка близо до наполовина заровения бюст на Хорас Дж. Ориън, който студентите подминаваха и се шегуваха: „Хорас може и да е мъртъв, но не е погребан.“

— Извинете — подвикна Сидни към слабото момиче с прекалено големи слънчеви очила. — Ваше ли е?

То не помръдна.

— Извинете? — извика отново Сидни, но по-силно.

Момичето се стресна и се обърна към нея.

— Ваше ли е?

Младата майка кимна и се прозя, но не стана, затова Сидни се наведе да вземе портокаловия си сок и киселото мляко и отиде при нея. Когато се приближи, разбра, че познава момичето, което беше само с няколко години по-голямо от Бей.

— Ти си от семейство Търнбул, нали? Вашите не живеят ли близо до фабриката за подвижни къщи?

— Преди живеехме там — отвърна Вайълет, без да вземе детето от ръцете на Сидни, която седна до нея. — Майка ми ме изостави. Наложи се да се преместя.

Сидни разбра, че Вайълет живее в каравана заедно с някаква жена и възрастния й съпруг юрист, който се занимава с инвалиди и срещу заплащане раздава на нуждаещите се лекарства, изписвани с рецепта. Вайълет си търсеше работа, но никой не искаше да я наеме.

— Майка ми беше права — каза невръстната майка, когато Сидни й даде портокаловия сок и нахрани бебето с киселото мляко. — Когато си тръгна, каза, че тук нищо хубаво не може да ти се случи.

Предишната рецепционистка на Сидни, Амбър, току-що се беше омъжила, веднага беше забременяла (разбира се) и заминаваше да живее във Файетвил, защото съпругът й беше преместен във Форт Браг. Затова Сидни предложи работата на Вайълет. Долови в нея нещо, което беше почувствала на същата възраст. Младата жена искаше да се махне. Усещаше го почти като вибрация. Гледаше на живота извън Баскъм като на обетована земя. Смяташе, че всяка погрешна стъпка в живота й е по вина на това място, следователно щеше да е щастлива, стига да можеше да избяга.

Когато замина на осемнайсет, Сидни се чувстваше по същия начин. Отчаяно искаше да избяга от товара на името и репутацията на семейството си. Там в широкия бял свят срещна бащата на Бей и думата „бягство“ придоби изцяло ново значение. Беше й отнело много време да осъзнае, че понякога затворът изобщо не е затвор. Понякога е просто врата, която ти се струва заключена, защото никога не си опитвал да я отвориш.

Все едно хвърли спасителен пояс на Вайълет, като й предложи работата. Тя имаше нужда от нещо, което да я задържи тук. Без работата беше само въпрос на време да замине и да вземе Чарли със себе си.

Вайълет пусна торбата с памперсите веднага щом Сидни взе Чарли, и се отправи към кафемашината и курабийките.

— Може ли да го наглеждаш, докато си пооправя косата? — попита и от устата й се посипаха трохи. — Нямах време, преди да изляза.

— Използвай моя стол. Машата вече е гореща.

— Благодаря.

Хората се чудеха защо Сидни търпи Вайълет.

Сидни вдигна бебето пред себе си и се вгледа в сладкото му кръгло личице, докато то се усмихваше, свиваше пръстите на крачетата си и пъхаше юмруче в устата си.

Ето заради това.