Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (15)

Петнайсета глава

„Скъпи Джош,

Знам, че досега не сме говорили, но ти сигурно вече знаеш коя съм. Аз съм Бей Уейвърли, момичето, което знае къде е мястото на всяко нещо. Готино звание, нали? Прави ме малко особнячка. И наистина съм. Но това е друга работа.

Както и да е, имал ли си някога усещането, че чакаш нещо? Аз да. Имам го през цялото време. Непрекъснато чакам нещата да се подредят, да си застанат по местата, та най-сетне да мога да си поема дълбоко дъх. Когато те видях в коридора през първия учебен ден, изпитах точно, това усещане. Не знам как или защо, но знам, че по някакъв начин мястото ми е с теб. Просто искам и ти да го знаеш. Няма да се мотая край теб и да изисквам да ми обърнеш внимание. Не очаквам нищо от теб. Но ние цял живот търсим парченцата от пъзела, който ще ни даде по-ясна представа за самите нас, за това къде трябва да отидем и кои трябва да бъдем. А аз намерих теб. Не мога да ти опиша какво облекчение изпитах. Не е ли облекчение? Въпреки всички неизвестни в живота си ние поне знаем това. Тук съм, ако имаш нужда от мен. Ще те чакам на стълбите пред училище следобед, докато мога, ако ти се говори.“

Искрено твоя,

Бей

Джош прочете писмото толкова пъти, че гънките вече изтъняваха и щяха да се скъсат. Лежеше в спалнята си, все още обзаведена по претенциозния начин, който майка му беше наложила, когато той беше по-малък: легло от бели дъски, завивка на бели и сини райета, големи букви ДЖ над леглото. Ако не беше разхвърляното му бюро с компютъра и футболните плакати и купи, стаята щеше да изглежда като в проспект за недвижими имоти.

Сигурно вече знаеш коя съм.

Разбира се, че знаеше. Джош отдавна беше изслушал лекцията „и през ум да не ти е минало да си с нея“. Първо от майка си, после от баща си, който не знаеше, че майка му вече го е предупредила. Да, ясно, схващаше. Семейство Матисън нямат вземане-даване с Уейвърли. Както не смесваш лепило и кетчуп, каза баща му, извор на нелепи сравнения.

Джош я виждаше из града, откакто се помнеше. Тъмната й коса като буреносен облак непрекъснато се ветрееше след нея, защото тя като че ли постоянно тичаше. Обаче стоеше на разстояние, а и Бей изглежда не го забелязваше — до първия учебен ден в гимназията. И тогава се вдигна шумът с бележката.

Беше й разказал за нещастието си повече, отколкото на всеки друг. Не можеше да повярва, че сподели как си ляга в девет. Тя обаче изглежда нямаше нищо против. Беше много спокойна. Докато седеше до нея, светът някак добиваше смисъл. Не ходи в „Нотр Дам“. Не работи с баща си. Ако искаш, отиди да работиш на футболното игрище в Хикори. Само не се определяй с нещата, които не желаеш да бъдеш. Определяй се с онова, което искаш да бъдеш.

Затова ли родителите му не искаха той да общува с Уейвърли? Защото те внушаваха на хората, че наистина имат избор? Защото можеха така да те омагьосат, че да повярваш в щастието?

Искаше му се да не се беше сближавал с нея. Знаеше, че така биха желали родителите му. Само че сега не бяха тук. Отидоха при брат му Пейтън в колежа, а после заминаха на пътешествието по случай годишнината от сватбата си. Щяха да отсъстват цял месец. Никога не биха оставили брата на Джош, Пейтън, сам вкъщи. И с основание. Пейтън беше популярен и буен — беше господар на света. Ако родителите им отсъстваха цял месец, докато Пейтън учеше в гимназията, той щеше да вдига купони, да бръкне в барчето с алкохола и да надуе корема поне на двеста момичета (по собствените му думи). Родителите им винаги твърдяха, че Джош е по-отговорният. Това го дразнеше. Брат му, който беше висок и имаше широките рамене на баща им, веднъж го притисна към тревата в задния им двор и не престана да му се подиграва: „Хубавецът на мама!“. Хубавецът на мама правеше каквото му кажат. Хубавецът на мама трябва да свири в момчешка група, нали така?

Пейтън доста съзря, откакто учеше в колежа, но двамата все още не бяха истински приятели. Всъщност понякога Пейтън, изглежда, прекрасно знаеше какво прави, например, когато отиде да учи в техническия университет в Джорджия, вместо в „Нотр Дам“ като баща си. И вместо да учи бизнес и да поеме „Матисън Ентърпрайзис“, както искаше баща им, догодина започваше да следва право. Знаеше, че не се налага да се подчини, защото Джош щеше да го направи.

Просто така предполагаха и Джош се съгласяваше, докато не започна стажа си в „Матисън“ през лятото. Беше нещастен. Офисите нямаха прозорци. И за пръв път му се стори пълна лудост да строят цели къщи вътре в завода. Сигурно щеше да е различно, ако строяха къщите по традиционния начин, навън, на слънце. Обаче това беше толкова… промишлено. Всички имаха бледа кожа. Джош се задушаваше. През цялото лято не можеше да си поеме дъх.

На вратата на спалнята му се почука. Той скри бележката под възглавницата, когато икономката Джоан надникна вътре. През последните години косата й се беше прошарила, но още си беше права и не помръдваше. Джош и Пейтън си мислеха, че си слага от лака за мебели.

— Имаш посетител — съобщи му Джоан.

— Кой?

— Уейвърли — набърчи нос тя.

Джош бързо стана, прелетя покрай Джоан и хукна надолу по стълбите. Плъзна се по чорапи по мраморния под, стигна до входната врата и я отвори. На прага стоеше майката на Бей.

Беше по джинси и обточени с кожичка мокасини, които приличаха на пантофи. Косата й беше спусната и на хладното сутрешно слънце в нея просветваха странни червени кичури.

— Госпожо Хопкинс — поздрави Джош.

— Наричай ме Сидни — каза тя, без да се усмихва.

Той отвори вратата по-широко:

— Заповядайте.

— Не, благодаря. — Тя отстъпи назад и каза: — Защо ти не излезеш?

Джош пристъпи навън по чорапи и затвори вратата под носа на Джоан, която стоеше горе на стълбите и се мусеше.

— Какво правите тук?

Сидни пъхна ръце в джобовете на късия си кариран шлифер.

— Не те познавам, Джош. Не знам нищо за теб. Познавам само майка ти и баща ти от гимназията. И признавам, че мнението ми за тях пречи на преценката ми за теб. Баща ти ме нарани. Няма да допусна същото да се случи с дъщеря ми.

Тя зарея поглед над просторната предна морава, все още яркозелена и без опадали листа. Предния ден минаха от фирмата за поддръжка и почистиха целия квартал, защото днес беше Хелоуин и никой не искаше децата, които обикаляха по къщите, да се подхлъзват в богатия квартал, да падат и да съдят хората. Би било доста неудобно, нали?

— Бей не се вписва в твоя свят повече от мен. Затова дори не се опитвай да го направиш.

— Не искам да нараня Бей — искрено отговори Джош. Не искаше. Никога не беше възнамерявал да го направи.

— Вярвам ти — каза тя, все още загледана към моравата. — Наистина.

Той се улови, че се взира в Сидни и вижда колко прилича Бей на нея. Имаха еднакви наситеносини очи, като огнени. Сидни обаче беше видяла повече. Нейните очи бяха по-присвити, по-скептични. Майката на Джош не я харесваше. Тя ревнуваше от всеки, който отнемаше от времето на баща му или ангажираше мислите му. Баща му беше целият й свят. Ако тя разговаряше с Джош, когато баща му се прибереше, майка му млъкваше по средата на изречението и отиваше при него като носена от мощна вълна. И на баща му това му допадаше, както на Пейтън му харесваше да се прави на господар на света. Такива бяха мъжете в неговото семейство. Имаха безброй обожателки, разбиваха им сърцата и пет пари не даваха. Бей беше мила и внимателна, и твърде малка, за да бъде наранена по начин, който ще й тежи до края на живота, както беше станало с майка й. Целият живот беше пред нея. Необикновен живот, Джош изобщо не се съмняваше. Той прехвърляше в главата си мислите, които тя му беше внушила. Не ги приемаше сериозно. Може би в крайна сметка беше истински Матисън и си падаше по себичните флиртове. Не можеше да се отърве от задълженията си. Вече беше на осемнайсет. Време беше да възмъжее, както казваше баща му.

— Повече няма да се виждам с нея, обещавам ви.

Думите му разсмяха Сидни. Извърна се към него и каза:

— О, не бъди толкова мелодраматичен. Ако престанеш да се виждаш с нея, всички ще бъдат нещастни. Включително аз и баща й.

— Не разбирам. — Скръсти ръце пред гърдите си Джош. Беше само по спортните си гащета и фланелка на студа.

— Не мога да решавам вместо теб. И не мога да задължа нито теб, нито дъщеря си да се поучите от моите грешки. Мога само да ти предложа идея. Не е зле да избереш нещо различно. Нещо, което не е хрумвало на баща ти. Ти обаче би могъл.

— И какво е то?

— Бей не може да живее в твоя свят, обаче ти можеш да живееш в нейния. Ако решиш какво искаш, заповядай на нашето парти по случай първата слана следобед в градината на Уейвърли. Ние сме особено семейство, но сме сплотени. Добре дошъл си сред нас. — Потупа го тя по рамото. — Сега влизай, че ще измръзнеш.

Той гледаше как Сидни се връща към миникупъра си. Преди да влезе, той се провикна:

— Сидни! Какво те накара да дойдеш тук?

— Вече не мога да й помагам много. Отдавна отмина времето на лейкопласта и приказките преди лягане. Това обаче мога да оправя с едно простичко „добре дошъл“.

Качи се в колата си и потегли, а Джош се запита наистина ли е толкова просто. Да си избереш как да живееш?

Може би не е нужно някой да те въвежда в бъдещето. Може би трябва сам да си избереш пътя.

Може би любовта не те спохожда, а ти се втурваш в нея.

Може би, просто може би, всичко е въпрос на избор.

 

 

Хенри пристигна в къщата на Уейвърли по-късно през деня и двамата с Тейлър наредиха голямата маса и различните столове в градината, достатъчно далеч от дървото, за да не ги събори.

Иванел и Фред дойдоха късно следобед и всички заедно изнесоха храната навън. Разбира се, имаше много хляб със смокини и пипер. Но сложиха и лазаня с тиквички, и карамелизирани бонбони с тиквено семе, супа от печени червени чушки и пикантни картофени кексчета с карамел. Бяха приготвени царевични мъфини и топки от пуканки и кафява захар, както и десетина кексчета, всяко с различна глазура, защото какво е първата слана без бяла глазура? Имаше крушова бира и лимонада с карамфил и джинджифил в тъмни бутилки във фризера. Храниха се до късно следобед, а храната като че ли се увеличаваше. Кифлички, сирене със сладко от червени боровинки и орехи се появиха точно когато си мислеха, че са опитали от всичко.

Смееха се и разговаряха, защото за тях беше облекчение да бъдат в настроение и да имат сили най-сетне да бъбрят за дреболии.

Когато започна да се смрачава, децата, тръгнали да обикалят къщите, заобикаляха дома на Уейвърли, защото кой знае какви бонбони щеше да им даде Клеър? Нещо, което да ги направи твърде откровени, или нещо, което да ги накара да слушат майките си? Не, благодаря, мислеха си. Купешките десертчета бяха за предпочитане.

Когато се стъмни, изнесоха фенери и халогенни печки и ги сложиха из градината. На масата запалиха свещи, а ябълковото дърво през цялото време се клатеше и продължаваше да сипе цветове. Докоснеха ли пламъка на свещта, те просъскваха и ставаха на пепел, а подире им оставаше толкова прелестен и сладостен аромат, че ухаеше едновременно на вчера и на утре.

Клеър си помисли какво гребане я чака през следващите няколко седмици — всеки ден трябваше да мъкне огромни чували с ябълкови цветчета до тротоара, откъдето винаги ги вземаха жени, които си въобразяваха, че ако се къпят с тях, кожата им ще засияе; и мъже, които си мислеха, че ако натъпчат дюшеците си с цветенца, ще сънуват пари, добри синове и красиви съпруги — все неща, които мъжете би трябвало да искат, обаче всъщност просто сънуваха майките си; и деца, които ще си строят с цветчетата големи бели крепости в задните дворове, убедени, че могат да живеят в тях вечно и да не растат. Тя очакваше работата с нетърпение. Липсваше й всичко това.

Накрая на всички им омръзна да изтупват цветчета от косата и дрехите си и просто седяха и ги оставяха да се трупат, от което на дървото му стана страшно приятно. След известно време изглеждаха като замръзнали във времето, също като участници в прокълнато приказно пиршество, които чакат да пристигне принцът и да ги събуди.

Тейлър и Хенри се изправиха, взеха си по една бира и се отделиха отстрани по мъжки. Отърсиха цветчетата от дрехите си като търпеливи родители или нежни любовници, които дълго са стояли неподвижно и са позволили да бъдат нагиздени. Иванел постоянно проверяваше кислородната си бутилка. С поглед даде на Фред знак, че е време да си тръгват. Сидни току поглеждаше към портата на градината с все по-разочарован вид, докато накрая Бей попита:

— Кого чакаш?

Майка й я прегърна през рамо и каза:

— Мислех, че ще дойде принцът в бляскави доспехи, но съм сбъркала.

И така, празненството по случай първата слана беше към края си. И Клеър разбра, че всичко ще бъде наред.

 

 

Пламъчетата на свещите примигваха, докато жените Уейвърли разговаряха на масата. Мъжете гледаха от другия край на градината — гледаха по онзи начин, за който Бей им завиждаше, като че ли са редки птици.

Някъде на улицата се смееха деца, а гласчетата им долитаха като дим.

— Трябва да ти кажа нещо — обърна се Бей към майка си.

Сидни замълча, както казваше нещо на Клеър, и двете се извърнаха към Бей.

— Онзи старец… видях го вчера следобед — призна момичето. През целия ден пазеше тайната си, но вече трябваше да се издаде и може би, ако го признаеше сега, щеше да усети онова освобождение, онова щастие, което първата слана винаги й носеше. Още не го усещаше, но цяла вечер чакаше. Скоро всички щяха да се приберат у дома, първата слана щеше да се е стопила, а по това време нещата им винаги се оправяха. Така ставаше. — Хрумна ми, че сигурно е отседнал в странноприемницата на Пендланд Стрийт, и отидох там. Заминаваше от града заедно с Ан Ейнсли. Попитах го за майка ви.

— Говорила си с него? — изненада се майка й. — Самичка?

— Само за минутка. Той много бързаше. Попитах го и той каза, че доколкото знае, Клеър е дъщеря на Лорълай. После го попитах каква е била дарбата на Лорълай.

Сестрите се спогледаха, смълчани и неподвижни, застинали като камък.

— Каза, че била скрежът. Можела да замразява нещата.

Едва доловима усмивка разтегли устните на Сидни. Обаче Клеър изглеждаше объркана.

— Скрежът е бил нейната дарба? — повтори. — Не разбирам. Какво означава това?

— Помня — обади се Сидни. — Не помня много, но това го помня. Как издухваше снежинки от дланта си посред лято.

— Иванел, ти знаеше ли? — попита Клеър.

Старицата поклати глава. Цялото й тяло сякаш беше погълнато от грамадното й палто — приличаше на купчина дрехи върху стола до Бей.

— Може да се е случвало, след като изяде някоя ябълка. Дървото винаги е обичало Лорълай.

Клеър се озадачи:

— Скреж значи. Това е удивително дори за една Уейвърли.

Сидни изгледа дъщеря си и отсече:

— Наказана си за още една седмица.

— Моля? — смая се Бей. — Защо?

— Знам, че съм те учила да не го правиш — да не говориш с непознати.

Момичето завъртя отчаяно очи и се прегърби на стола си.

— Мамо, петнайсетгодишна съм.

— Петнайсетгодишна и наказана.

Иванел се изкиска.

— Забравила бях колко ми е приятно тук с вас, момичета. Това ще ми липсва, когато си отида.

Фред изведнъж се изправи, за да се пораздвижи, както обясни, но всички знаеха, че не обича Иванел да говори за смъртта. Той се приближи към Тейлър и Хенри.

Обзе ги меланхолията, докато Марая, която беше до дървото и правеше снежни ангели в цветчетата, неочаквано се изкиска и каза:

— Най-добрата ми приятелка казва да не бързаш толкова да си ходиш, Иванел. Имаш още неща да вършиш.

— Скоро установихме, че Ем не е истинска — обясни Иванел на всички.

И всички край масата възкликнаха:

— Аххх! — Все едно това си беше съвсем логично.

— Истинска е — възрази Марая, оскърбена от това твърдение. Изправи се и вдигна ръце. — Просто не я виждате.

Дървото се пресегна и нежно положи корона от цветчета върху главата на Марая. Тя дори не забеляза.

Както винаги Бей застана на страната на братовчедка си.

— Разкажи ни повече за тази Емили — подкани я тя и й махна да се приближи.

— Коя Емили? — попита Марая и се запъти към масата.

— Ем не е ли съкратено от Емили? — попита Бей и я прегърна. Обичаше това хлапе. Никой не умееше да бъде себе си толкова добре, колкото Марая — с вълшебство или без вълшебство.

— Не, казва се Мери — отговори детето. — Аз просто я наричам Ем. Като буквата „М“. Твърди, че съм кръстена на нея.

Изведнъж всички се умълчаха. Дори гласовете откъм улицата утихнаха.

— Баба Мери? — попита най-накрая Клеър. Плъзна поглед към Тейлър, за да види дали чува. Не чуваше. — Тя тук ли е?

Снижи глас, сякаш искаше да го запази в тайна — тази невероятна нова връзка, която сега имаше между нея и дъщеря й, само между тях двете. Марая сви рамене:

— Казва, че винаги е била тук.

Иванел се плесна по коляното.

— Браво, Мери! Открай време умееш да пазиш тайна!

Сидни се приведе към Клеър и й прошепна:

— А ти се притесняваше, че Марая не е Уейвърли.

— Казва да не се притесняваш за дневника с Карл — продължи Марая. — Там била писала само колко много го обича, а когато престанала да го обича, зачеркнала всичко.

— Попитай я коя от нас е смокинята и коя е пиперът — побутна Сидни Клеър с лакът, все още шептейки.

— Защо ти не я попиташ? — възрази Клеър на сестра си и пред очите на Бей двете се превърнаха в спорещи момиченца. — Тя е тук.

Сидни вирна брадичка.

— Просто те е страх, че ще определи теб като пипера.

— Ясно е, че съм смокинята.

Бей се усмихна — беше доволна, че всички са спокойни и щастливи. Можеше да почака. Това й стигаше.

— Вече я няма — оповести Марая. — Каза, че на вратата има някой.

Иванел кимна, като че ли това й се струваше смислено.

— Мери винаги се криеше, когато дойдеше някой.

Дървото изведнъж започна да поклаща клони напред-назад и предизвика силен вятър, който угаси свещите. Мощна вълна от цветчета се разлетя в градината като снежна виелица. Някой се прокашля на портата и се обади:

— Ехо?

Бей веднага стана, разпознала гласа. Не, не можеше да бъде.

Но точно така се оказа. Джош Матисън пристъпи напред и благоговейно огледа градината. Беше по джинси и спортно горнище; беше поруменял от студа, сякаш е стоял отпред известно време и е събирал смелост да влезе. Изглеждаше красив тук. Е, навсякъде изглеждаше хубав, но тук изглеждаше на мястото си. От него не се надигаше дим. Защо изобщо не й беше хрумнало? Джош в градината по време на първата слана. Беше съвсем логично.

— По-хубаво е, отколкото си го представях — прокашля се той. — Обаче май глътнах едно цветче.

Бей се втурна към него, все едно се бе прицелила, и за малко да го прегърне, обаче се възпря отчасти заради Джош и отчасти защото цялото семейство я гледаше. Вместо това двамата се ръкуваха и тя го придърпа по-близо до масата.

— Какво търсиш тук? — попита щастливо.

— Майка ти ме покани.

— Така ли? — обади се Хенри откъм групата на мъжете. А когато Бей и Джош се приближиха още повече един към друг, той протегна ръка и го възпря: — Полека, синко.

Джош се закова на място. Бей хвърли отчаян поглед на баща си.

— Ние, мъжете в това семейство, бързо се научаваме да не се доближаваме много до дървото — поясни Хенри с усмивка. — Ако мислиш, че цветчетата са ужас, само почакай да видиш ябълките.

— Наздраве — вдигна бирата си Тейлър.

— Остани от тази страна — посъветва Хенри Джош. — Отсам е по-добре.

Джош се усмихна и погледна Бей.

— Май имаш право.

Облечена с фланелка с надпис ЖИВОТЪТ МИ СЕ ОСНОВАВА НА РЕАЛНИ СЪБИТИЯ, Бей вдигна поглед към цветчетата, които се сипеха като снежинки, и си помисли за своята мечта за Джош — как в съня й край тях цареше смут, и се оказа точно каквото си бе мислила. Просто трябваше да почака.

— Определено имам право.