Сара Адисън Алън
Ябълково вълшебство (10)

Десета глава

— Как разбираш точно къде е правилното място на нещата? — попита Джош на стъпалата след училище в сряда следобед. Белеше портокал и във въздуха край него се носеше лека цитрусова мъгла.

— Просто знам — сви рамене тя.

— Значи ако посоча някого, който и да е, ще можеш да ми кажеш къде му е мястото? — Джош посочи едно червенокосо момче от по-долните класове, което седеше върху калъфа на тромбона си на стъпалата и чакаше късните автобуси. — Тим Браун.

— Не става така — засмя се Бей.

— А как става?

— Не знам. Просто ми хрумва. В трети клас отидох у приятелката си Кенеди, за да си играем, а майка й нареди да прибере прането, преди да отидем в стаята й. Докато тя спореше с майка си, аз взех кърпите и се качих при гардероба с бельото на горния етаж. Знаех къде им е мястото. Не останах дълго у тях — додаде шеговито. — А що се отнася до хората, понякога мога точно да определя къде или с кого трябва да бъдат. Имам много ясна представа в главата си. Дакота Олсън трябва да е в Принстън. Просто го знам, ей така. — Момичето щракна с пръсти. — Обаче не виждам нищо за Тим Браун. По-лесно е да кажеш къде не е нечие място, защото усещането е тревожно, както когато губиш равновесие и всеки момент ще паднеш.

— Направо невероятно — отвърна Джош, докато подреждаше корите от портокала на купчинка до себе си на стъпалото. После раздели портокала на две. Даде й половината, която тя взе, сякаш й дава злато.

— Така е, откакто се помня. Просто съм такава.

— Знаеш ли къде е моето място? Какво трябва да правя с живота си?

Тя помисли малко, преди да отговори, защото се чудеше дали той не е тук днес само заради това.

— Не.

— И аз не знам. Да ти призная ли нещо? Приятно ми е да разговарям с човек, който няма мнение относно колежа, в който трябва да уча, или къде трябва да работя, когато завърша.

— Нямам отговор на въпросите ти. — Преди се бе случвало хората да се сприятелят с нея, за да им предсказва бъдещето или каквото там си мислеха, че прави, но винаги си тръгваха разочаровани.

— Няма проблем — каза Джош. — Така или иначе смятам, че трябва да открия тези неща сам. Знаеш ли, завиждам ти. Завиждам на удовлетворението ти.

— Не съм удовлетворена — поклати глава Бей.

— Не си ли?

— Просто знам къде ми е мястото, това е всичко.

— Това не е ли удовлетворение? — попита той.

— Предполагам, че е. Обаче, както отбеляза приятелят ми Фин, аз не съм единствената, която живее в собствен свят, и не мога да убедя всички къде им е мястото. Не мога да накарам хората да повярват в нещо, в което не искат. А това ме тревожи. — Погледна портокала в ръката си. — Не би трябвало, но е така.

Джош изглежда обмисляше казаното, може би разсъждаваше за бележката й. Най-накрая кимна, дъвчейки парченце портокал. Бей усещаше странна близост, докато седеше до него.

— Благодари ли на Фин от мое име? — попита той.

— Още не. Виждам го само на автобусната спирка, а напоследък мама ме кара до училище. Защо искаш да му благодариш?

Момичето изяде своята половина от портокала и избърса ръце в джинсите си.

— Гледа ли видеоклипа?

— Още не.

— Ще разбереш, когато го изгледаш. — Късните автобуси започнаха да се подреждат. — Предполагам, че не искаш да те закарам до вас?

— Не, благодаря. — Тя стана и грабна раницата си.

— Утре следобед няма да дойда — каза Джош, докато дояждаше портокала, после вдигна обелките от земята. — Има събрание на ученическия съвет.

— Няма проблем — отвърна Бей, примигвайки към слънцето, което светеше право в очите й. — Честно казано, недоумявам защо изобщо идваш тук.

— Казах ти, приятно ми е да си говоря с теб. Не знам защо чаках толкова дълго. — Той се изправи. — Искаш ли да дойдеш вкъщи довечера? Родителите ми ги няма, но икономката ни Джоан е там.

Бей се сети как едва миналата седмица беше тичала през гората, за да погледа за малко него и приятелите му. Изобщо не се вписваше там.

— Не познавам приятелите ти толкова добре.

— Те няма да са там довечера. Затова те каня. В сряда вечер родителите ми се обаждат. Спокойни са, когато не чуват да се вихри купон.

— Не го приемай лично, но мястото ми не е в дома ти.

— Тогава нека да излезем — продължи той. — Искам да кажа, само двамата. Но не насаме. Мога да взема храна и да хапнем в парка в центъра, след като мръкне.

Тоест, искаше да каже да я запази в тайна.

Ала най-странното беше, че Бей нямаше нищо против. Защото тайната не беше тя. Беше фактът, че нещо го прави щастлив. И по някаква причина Джош не беше готов другите да го разберат.

— Добре — съгласи се тя по чисто егоистични причини, свързани с това да хапва с Джош и да си бъбрят по здрач, което за нея си беше среща, макар за него да не беше. Дишането й се учести при мисълта за нещо толкова просто и все пак невероятно прекрасно. Да хапват и да си говорят, след като се стъмни. Може би дори щеше за кратко да прехвърчи сняг, както в картината, в която тя се виждаше с него, и всичко да стане идеално, спокойно, истинско.

Обаче изведнъж това просто, прекрасно нещо се натъкна на неочаквано затруднение. Защото Бей си спомни, че е наказана.

Ала също толкова бързо реши, че няма значение. Помисли си, че правилата нямат значение.

Не и когато са погрешни.

Нали така?

 

 

Тази вечер беше облачно и хладно, луната беше скрита зад облаци. Беше още по-хладно и тъмно на земята, зад главата на Хорас Дж. Ориън в парка, но Джош не го усещаше. С Бей носеха якета, шапки и ръкавици и се смееха прекалено много, за да усещат студа.

Джош изяде сандвича си и се облегна на Хорас. Бей седеше срещу него с кръстосани крака и държеше чашата с кафето, която й беше донесъл. Разказа й как веднъж едва не избяга от къщи, защото родителите му бяха позволили на по-големия му брат Пейтън да остане до късно и да гледа телевизия, но не и на него. Икономката Джоан го беше хванала и го беше завела в стаята му, преди родителите му да разберат.

— Никога не го направих отново — каза той. — Джоан ме убеди, че някъде по мен има камера и не мога да избягам, без тя да разбере. Месеци наред се къпех с шортите си. Май за пръв път го споделям с някого.

— Радвам се — отвърна Бей през смях. — Доста е смущаващо.

Той я гледаше. Знаеше, че го харесва. Определено беше очарован от нея, особено напоследък, но не беше сигурен, че чувствата му са романтични. Но пък не се беше чувствал така с никоя друга, така че откъде можеше да знае? Беше се целувал с момичета. Даже почти беше стигнал до края с Тринити Кейл в единайсети клас, преди тя да го спре и да му каже, че трябва да бъдат само приятели. Джош се съгласи толкова бързо, че я засегна. Понякога се чудеше дали нещо не му е наред.

Какво всъщност правеше тук? Наистина ли смяташе, че това симпатично и странно петнайсетгодишно момиче може да му даде всички отговори? Толкова му се искаше да е така. Дори да не беше, Бей го караше да вярва, че е възможно да е така, което му вдъхваше повече надежда от всичко друго напоследък. Тя го караше да се чувства щастлив, сигурен и развълнуван. Очакваше с нетърпение да прекара малко време на стъпалата с нея след училище. Месеци наред всеки ден на път за вкъщи минаваше с колата покрай училище специално за да се увери, че тя наистина го чака, както пишеше в бележката й. Сам избра да го прави, сам предприемаше тези стъпки. Чувството беше странно. Нямаше му доверие.

Джош изпъна крак и побутна нейния.

— Е, какво ще правиш с живота си, Бей Уейвърли?

— Ще живея в къщата на Уейвърли. Само това знам — отвърна тя без колебание. — Обичам да се занимавам с декорация. Може би ще правя нещо такова. Ще разбера, когато стигна до колежа.

— Беше свършила страхотна работа на танците — каза Джош и неочаквано си спомни момента, в който я видя на скамейките. Стоеше права с красивата си рокля, с цветя в косата и изглеждаше като мечта, която бе имал като момче. Единствената му мисъл беше как да се махне, за да не трябва да се изправи пред факта, че няма да може да изживее тази мечта, че всъщност никога не е получавал каквото иска. Пък и така или иначе, нищо от това, което имаше, всъщност не му принадлежеше. — Изглеждаше невероятно онази вечер. Трябваше да ти го кажа. Но докато се усетя, вече беше изцапана с изкуствена кръв.

Тя се изпъчи гордо.

— Мисля, че се справих много добре.

— Да, така е. — Той се взираше в нея толкова дълго, че дори Бей, която беше ненадмината в зяпането, отмести поглед.

— Е, какво трябва да правим сега? — попита най-накрая. — След като сме един за друг?

Бей се разсмя и се премести до него, за да се облегне на главата на Хорас и да се взре в студеното нощно небе, сякаш очакваше нещо да падне. Беше с розова плетена шапка с похлупачета за ушите, от които се спускаха връзки до раменете й.

— Не очаквам да ме целунеш или нещо такова — каза, все още загледана нагоре.

— Така ли?

Тя кимна.

— Да. Това, което правим сега, чувството, разговорите и смехът, а понякога и тишината. Това трябва да правим. Леля ми се обажда на майка ми и понякога просто си седят, без да си говорят. Така трябва да бъде.

При тези думи той усети неочакван прилив на чувства. Това беше облекчение. Тя му носеше такова облекчение. Изглежда искаше да каже, че да са един за друг не е бог знае колко трудно.

— Мислиш ли, че ще завали тази вечер? — попита Бей и го погледна отново, а лицата им се оказаха неочаквано близо едно до друго. Тя ухаеше на студен въздух и рози. Каза му, че е правила бонбони с рози следобед в дома на леля си. Когато по-рано се качи в колата му, сякаш донесе със себе си целия юли месец.

Лицата им бяха съвсем близо, почти се докосваха. Очите му се спряха на устните й.

И тогава телефонът неочаквано звънна в джоба му.

И двамата подскочиха. Бей разля кафе върху джинсите си и веднага скочи, опитвайки се да го избърше. Джош посегна да извади телефона си от джоба на якето и се смути, когато видя какво пише на екрана.

— Ти си. Как го направи?

Бей спря да бърше джинсите си.

— Кое?

Той обърна звънящия телефон към нея, за да й покаже екрана. На него пишеше „Бей Уейвърли“. Той се изсмя.

— Ти ми се обаждаш.

Тя заопипва джобовете си.

— Сигурно съм го изпуснала отвън, когато… — Не довърши изречението.

— Ако не си ти, тогава кой ми звъни от твоя телефон?

— Почакай…

Ала беше прекалено късно. Джош вдигна. След няколко секунди й подаде телефона.

— Майка ти е.

 

 

— Съжалявам — каза Бей, когато седнаха на пейката в парка рамо до рамо и гледаха напред.

— Няма проблем.

— Искам да кажа наистина съжалявам — повтори тя.

— Вината отчасти е моя. Разбрах, че нещо не е наред, когато се срещнахме край пътя, а не пред дома ти.

Бей го погледна — е плетената си шапка и зимното си яке той спокойно очакваше последствията. Отново беше потънал в тъгата си, тлеещият пламък отново се излъчваше от него. Тя осъзнаваше, че проблемът е в неговата вцепененост от нерешителност и страх. Можеше да се чувства единствено нещастен, докато някой не му предложи алтернатива — все едно да получи кислород, когато се задушава.

Тъкмо стигаха до същината на нещата. Защо трябваше майка й да звъни точно сега? Правеше всичко по-трудно, когато не трябва да е трудно.

Така да не я биваше с наказанията, че беше забравила отново да вземе телефона на дъщеря си. Бей го беше оставила на вибрация и след като Джош й се обади, че идва да я вземе със сандвичи и кафе, тя го пъхна в джоба си и се измъкна през прозореца на стаята си. Срещнаха се край пътя, защото му обясни, че баща й си е легнал рано и не иска колата на Джош да го събуди. Което си беше вярно. Сигурно беше изпуснала телефона, докато се спускаше по дървото (което беше по-трудно, отколкото звучеше). Номерът на Джош беше последен в списъка с обажданията, затова когато майка й беше открила телефона под дървото, след като бе разбрала, че Бей я няма, беше позвънила и хоп, намери я.

Бей гледаше навъсено, докато пикапът на Хенри заобиколи моравата и спря. Хенри се появи по джинси, тениска и работното си палто. Майка й беше с червеното си кимоно. Дори не се беше преоблякла.

Момичето покри очи с едната си ръка, сякаш така щяха да изчезнат.

Двамата тихо прекосиха парка и се приближиха.

— Ела с мен, Джош — каза Хенри. — Трябва да обсъдим някои неща.

— Татко! — извика Бей ядосано, защото те смятаха, че Джош е извършил нещо нередно.

— Няма проблем, Бей — каза Джош, докато ставаше.

— Реагираш пресилено — обърна се Бей към майка си, когато Сидни спря отпред и безмълвно впери поглед в нея.

— Имаш ли представа колко се уплаших? Качих се в стаята ти, за да се сдобрим. Носех две чаши чай и кутия бонбони с шоколадова глазура. Щях да прекратя това веднъж завинаги, защото и двете бяхме нещастни, и трябваше да си поговорим. Обаче теб те нямаше. Прозорецът беше широко отворен. Помислих, че са те отвлекли!

О, боже! Бонбоните. Беше взела точно тези бонбони. Наричаха ги храна за помиряване, защото никой не можеше да се кара, докато ги яде. В момента нищо не можеше да накара Бей да се почувства по-виновна. Беше се измъкнала точно вечерта, когато майка й искаше да се помирят. Да се помирят. Звучеше толкова добре. Беше й омръзнало всичко да е толкова трудно.

— Обадих се на леля ти Клеър, за да проверя да не би да си там. Тогава тя ми разказа за странния мъж, когото си видяла на Пендланд Стрийт.

Ставаше все по-зле.

— Приличаше на търговец — опита се да обясни Бей. — Просто лукав и фалшив, не и опасен.

— Значи казваш, че не е трябвало да се тревожа, когато влязох в стаята на дъщеря си и видях, че е изчезнала?

— Не съм изчезнала. — Тя погледна към Джош и Хенри. Хенри се бе навел към Джош със скръстени пред гърдите ръце. И двамата бяха навели глава. Хенри казваше нещо, което тя не можеше да чуе.

До моравата се приближи микробус и паркира зад пикапа на Хенри. Слязоха Клеър, Тейлър и Марая. Клеър поне беше облечена. Обаче Тейлър и Марая бяха по пижами.

— Те какво правят тук? — изстена Бей.

— Обадих се на Клеър и й казах къде си — отвърна майка й. — И тя се тревожеше за теб.

— Сега и Иванел ли ще се появи?

— Може би.

— Бей! Здрасти! — извика Марая и изтича към нея. — Защо всички сме тук през нощта?

— Сидни? — обърна се Клеър към сестра си, когато се приближи. — Сидни?

Сидни най-накрая отмести ядосания си поглед от Бей.

— Оставила ли си да свети в салона?

— Не.

Клеър посочи през парка към „Бялата врата“, където лампите светеха и по тъмния тротоар пред салона се образуваха лимоненожълти квадрати.

— Тогава мисля, че нещо не е наред.

— Ключовете не са у мен — каза Сидни, когато предпазливо се приближиха към салона като банда неумели крадци на коли.

— Не мисля, че ще ти трябват — рече Хенри, след като бутна вратата и тя се отвори широко. Хенри бе оставил Джош в парка и му беше наредил да изчака. И той го направи. Седеше на една пейка и наблюдаваше странното семейство с изражение, което според Сидни беше заинтригувано. Не изглеждаше смутен, развеселен или надменен. Не беше очаквала, че ще се окаже толкова свестен. Сякаш повече от всичко искаше да се присъедини към тях. Не беше допускала, че Джош ще поеме своя дял от вината, макар че очевидно всичко беше дело на дъщеря й. Не беше очаквала да види в него онова, което явно виждаше дъщеря й. Изгубен човек.

Не искаше да харесва Джош Матисън.

След като Хенри огледа салона и не откри нищо, останалите влязоха.

— Сигурна ли си, че не си забравила да загасиш лампите? — попита Тейлър. Всъщност това беше типично за него. Той забравяше всичко. Губеше се, докато отиваше на работа. Тази година си беше купил четиринайсет чифта очила за четене. А в момента носеше две различни обувки. Понякога Сидни напълно разбираше как бе успял да намери път до Клеър. Очевидно се беше загубил в търсене на правилния път и се бе озовал пред таен проход. Това беше единственият начин да стигнеш до Клеър, онези тайни проходи, уязвимите места — семейство, приемане, дълголетие.

— Аз си тръгнах последна — каза Сидни. — Дори да съм забравила осветлението включено, никога няма да оставя вратата отключена.

— Кой друг има ключ? — попита Хенри.

Тогава разбра. Сидни веднага отиде до рецепцията и откри сейфа под касовия апарат отворен и празен.

— Обрали са те — обади се Клеър зад нея. — Трябва да повикаме полиция.

— О, чудесно! — каза Бей и вдигна ръце. — Джош ще си помисли, че искате да го арестувате!

— Не ме интересува какво ще си помисли Джош — отвърна Хенри. Бей не можеше да го погледне в очите.

— Няма да викаме полиция — каза Сидни. — Знам кой го е направил — вече отдавна я няма. Хайде да се прибираме.

Те излязоха, Сидни затвори сейфа и ги последва. Преди да изгаси лампите, тя погледна към стола си.

Вайълет беше взела парите, но бе оставила люлката.

 

 

Когато Сидни, Хенри и Бей се прибраха, Бей веднага отиде в стаята си.

— Лягай си — каза Сидни на Хенри, докато уморено се качваха по стълбите заедно. Не е лесно да си родител. Сигурно беше полудяла, щом иска да го направи отново. — Поспи колкото можеш. Аз ще поговоря с нея.

— Нямаш ли нужда от мен?

Тя поклати глава.

— Ти свърши мъжката работа. Аз ще се оправя с женската.

— Лека нощ — отвърна съпругът й и я целуна. Тръгна по коридора, но спря пред вратата на спалнята. — Тейлър да не би да носеше две различни обувки тази вечер?

— Да.

— Трябваше да се сетя. Като че ли не засрамихме Бей достатъчно.

Сидни се усмихна и отвори вратата на стаята на дъщеря си.

— Джош не беше виновен — каза веднага Бей. Седеше на леглото си, прегърнала една възглавница. — Не му казах, че съм наказана. Само си говорихме. Не сме правили нищо друго.

Сидни отиде до нея. Кутията с бонбони и чашите с чай, вече изстинал, бяха на нощното шкафче, където ги беше оставила по-рано, когато разбра, че дъщеря й е изчезнала. Първата й мисъл беше, че някой я е отвлякъл, и от паника стаята беше затрептяла в ритъм със сърцето й. Докато не откри телефона на Бей отвън, не й хрумна, че може сама да се е измъкнала. Тя никога не го правеше. Беше прекалено пряма. Ала сега беше влязла в света на Матисън, преди майка й да успее да я спре. А в техния речник не фигурираше думата „прям“.

— Странно, защото според теб в събота той дори не знаеше коя си.

— Ами, сближихме се едва в понеделник. Преди време му написах бележка, че ако някога иска да поговорим, ще го чакам пред училище следобед.

— Написала си му бележка? — Бележка. Няма друг миг в живота, когато една бележка да има повече сила, когато опишеш ли чувствата си, ги правиш някак истински, а очакването на отговор става вледеняващо, сякаш минава цяла вечност.

Бей хвърли възглавницата настрани и се излегна, загледана в тавана, където беше залепила стари корици на опърпани книги, които беше купила от разпродажба в библиотеката преди години. Четеше книгите стотици пъти, носеше ги със себе си, докато страниците не се разкъсат и корицата не се отдели, тогава залепваше кориците на тавана, за да ги гледа, сякаш си спомня хубав сън.

— За първи път привлече вниманието ми през първия учебен ден. Тогава разбрах, че мястото ми е до него.

От всичко, по което можеше да прилича на Сидни, точно това ли трябваше да е!

— О, Бей!

— Не разбирам какво нередно има.

Майка й седна на леглото до нея. Взе възглавницата, която Бей беше хвърлила настрани, и я пъхна под гърба си. Замълча, за да подреди мислите си, после каза:

— Имах връзка с бащата на Джош в гимназията.

Момичето веднага се изправи.

— Не беше нещо мимолетно. Бяхме неразделни три години. Обичах го повече, отколкото бях обичала някого преди. Обаче обичах и това, което означаваше да бъдем заедно, фактът, че принадлежах към групата, че ме приемаха. Говорехме за брак. Дърдорех за сватбата и как ще живея в имението на Матисън.

— Какво стана? — попита Бей.

— Заряза ме в деня на завършването. Знаеш ли какво ми каза? „Мислех, че разбираш.“ Синовете в семейство Матисън вървят по стъпките на бащите си. Продължават семейния бизнес. Женят се за момичета от подходящо семейство. Аз не бях такова момиче. Затова напуснах Баскъм. Той разби сърцето ми, но най-вече разби мечтата ми, че мога да бъда нормална. Реших, че щом не може да съм нормална тук, ще успея на друго място. Ала така и не се получи.

— Затова ли си заминала?

Сидни кимна.

— Защо не ми каза?

Сидни се пресегна и погали Бей по бузата, вече беше почервеняла от студа — изглеждаше като порцеланова кукла с нарисувани бузи.

— Сигурно съм смятала, че причината да се върнем, е по-важна от причината да замина.

Бей погледна майка си, сякаш за първи път я виждаше с очите на възрастен. Наистина беше почти възрастна и при тази мисъл очите на Сидни се напълниха със сълзи. Напоследък беше прекалено емоционална.

— Толкова много неща не знам за теб — каза момичето.

Сидни беше сигурна, че ще се стигне дотук. Надяваше се да отложи този разговор с още няколко години. Да кажем, с двайсет.

— Питай — подкани примирено дъщеря си.

Бей се настани на леглото с кръстосани крака.

— Хънтър Джон Матисън първият ли ти беше?

— Да. Следващият въпрос.

— На колко години беше?

— По-голяма от теб. Следващият въпрос.

— Каква беше майка ти?

Сидни не очакваше точно това. Помисли малко и отговори:

— Не си я спомням много добре. И тя напуснала Баскъм на осемнайсет. Върнала се за малко. Била бременна в деветия месец с мен, а Клеър била на шест. След няколко години отново си тръгнала, този път завинаги. Била проблемна, Иванел веднъж ми каза, че станало така, защото изяла ябълка от дървото в задния двор и видяла какво ще бъде най-голямото събитие в живота й. Видяла, че ще умре в ужасна верижна катастрофа, и затова полудяла, сякаш се опитвала да направи нещо по-голямо, за да не се случи това.

— Изяла ябълка ли? — При тази мисъл Бей неволно направи гримаса. — Уейвърли никога не ядат ябълките!

— Не знам дали е вярно, миличка. Никога не съм се замисляла. То е като повечето неща, щом стане дума за семейството ни. Слухове. Легенди. Може да е имала психически проблеми. Спомням си я много превъзбудена. А когато не беше превъзбудена, беше депресирана. Баба Мери се постара много заради мен и Клеър, но тя беше особена жена.

Момичето започна да сплита на плитчици косата си.

— Каква е била дарбата на майка ти?

— С Клеър сме си говорили за това. Всъщност не знаем — сви рамене Сидни.

— Това ли е всичко, което си спомняш за нея?

— Имам един особен спомен с нея. Странно, май не съм го разказвала на никого — засмя се тя. — Бях малка, може би на три или четири, и седях някъде на тревата, сигурно в градината, потна и разплакана, защото бях паднала и си бях ударила лакътя. Майка ми коленичи пред мен и се опита да ме успокои. Не стана. Колкото повече внимание получавах, толкова по-истерична ставах. Обичах да… драматизирам, когато бях дете.

Бей се усмихна, сякаш Сидни не се беше променила особено.

— Както и да е, спомням си, че тя ми каза: „Погледни“. Разтвори дланта си пред мен и в нея нямаше нищо.

Тогава духна в нея, във въздуха се разлетяха кристалчета лед и се приземиха върху лицето ми. Беше толкова приятно и хладно. — Сидни докосна лицето си при този спомен. — Така и не разбрах как го направи. Беше посред лято. Бях толкова изумена, че спрях да плача.

Бей беше запленена, сякаш майка й й разказваше приказка. И сигурно беше точно така. Приказка в стил Уейвърли.

— Кой е баща ти?

— Не знам — отговори Сидни. — Тя не ми каза. Клеър също не знае кой е баща й. Почти сме сигурни, че не е един и същи човек.

— Какво мислеше баба Мери за това, че се срещаш с Хънтър Джон? — попита Бей и разби надеждите на Сидни, че няма да се връщат към тази тема.

Майка й си пое дълбоко въздух и се опита да си спомни нещо, което с големи усилия бе забравила. Посегна към бонбоните. Взе си един и подаде един на Бей.

— Харесваше й. Мисля, че е била малко суетна като млада. Допадаше й мисълта, че ако се омъжа за един Матисън, това ще е неин успех. Също както смяташе за свой успех, че Клеър се научи да готви толкова добре. За добро или лошо, ние сме нейните наследници.

— Джош е различен — изрече момичето с абсолютна увереност.

Сидни се взря в очите на дъщеря си с онзи сериозен поглед, който я предупреждава да внимава.

— Винаги съм те насърчавала да опознаваш света, да излезеш извън границите на Уейвърли, защото никога не съм искала да се ограничаваш. Обаче ти все ме предизвикваш. Няма миг, в който да не си била абсолютно сигурна коя си и къде ти е мястото. А аз не желая едно момче да ти отнеме това. Не желая някой да ти внушава, че си друга, а после да ти отнеме всичко и да изръси: „Мислех, че разбираш.“

— Не мога да го принудя да изпитва към мен това, което изпитвам аз към него. Знам го — каза Бей. — Обаче съм напълно сигурна, че трябва да присъствам в живота му по някакъв начин. И че той трябва да присъства в моя.

— Щом трябва да си в живота му, защо се крие, когато е с теб? Защо просто не е открит?

Бей замълча, а упоритото накланяне на брадичката беше познато на Сидни. Винаги заемаше тази поза, когато някой постави усета й под въпрос.

— Бей, гарантирам ти едно: Джош знае за мен и баща си. Знае и въпреки това постъпва така. И то докато родителите му ги няма.

— Той е различен — повтори Бей.

— Ще видим — отвърна майката. — И никакво тайно измъкване повече.

Сидни щеше да стане от леглото, но Бей я спря:

— Ще останеш ли за малко?

Сидни се усмихна на дъщеря си, която притежаваше невероятната способност мигом да се превръща от жена в дете. Облегна се и прегърна Бей.

Така си останаха до късно сутринта в четвъртък. Бей проспа първите часове, а Сидни — първия си клиент.

Телефонът ги събуди. Звънеше Клеър, изпаднала в истерия.

Изглежда, бедите, които първата слана докарваше на Уейвърли, най-накрая ги бяха връхлетели.