Джош Малерман
Кутия за птици (38)

38.

Гари ли те преследва?

Звуците откъм гърба им — отдалеч, но все пак чуваеми — не спират.

Опитва се да те стресне. Би могъл да те настигне по всяко време.

Гари.

Това беше преди четири години!

Възможно ли е да е чакал четири години за отмъщение?

— Мамо? — прошепва Момчето.

— Какво има?

Страх я е да чуе онова, което се кани да й каже той.

— Звукът се приближава.

Къде се е крил Гари четири години? Наблюдавал те е. Дебнел е около къщата. Шпионирал е как растат децата. Гледал е как светът става по-студен, по-тъмен, докато един ден не се спусна мъглата — онази мъгла, която ти погрешно прецени, че може да те скрие. Той те видя през нея. През мъглата. Виждал е всичко, което си правила. ВИЖДАЛ те е, Малори. Всичко, което си правила.

— По дяволите! — крещи. — Това не е възможно! — После завърта глава, докато мускулите на врата й се изопнат, и изкрещява: — Остави ни на мира!

Вече гребе по различен начин. Не като в началото на деня. Тогава имаше две силни мишци. И сърце, пращящо от енергия. Четири години, които да й дават тласък.

След всичко, което преживя, отказва да повярва, че е възможно Гари да е зад нея. Това би било ужасно жестока ексцентричност. През всичките тези години отвън да е имало човек. Не същество — човек.

ЧОВЕКЪТ Е СЪЩЕСТВОТО, ОТ КОЕТО ЧОВЕК СЕ СТРАХУВА

Изречението, онова изречение на Гари, някакви си осем думи, не й дава мира от момента, в който го прочете в зимника. И нима не е вярно? Когато изпука съчка и тя чу звука през усилвателите, които намери с помощта на Виктор, когато проехтяха стъпки на ливадата отвън, от какво се страхуваше най-много тя? Животно? Същество?

Или човек?

Гари. Винаги от Гари.

Би могъл да влезе по всяко време. Би могъл да счупи прозорец. Би могъл да я нападне по пътя й към кладенеца. Защо да чака? Непрестанно да ги следва, все да дебне, без да се решава да атакува.

Той е луд. В класическия смисъл.

ЧОВЕКЪТ Е СЪЩЕСТВОТО, ОТ КОЕТО ЧОВЕК СЕ СТРАХУВА

— Човек ли е, Момче?

— Не мога да кажа, мамо.

— Някой гребе ли?

— Да. Но е ръце, не с гребла.

— Движат ли се? На едно място ли стоят? Кажи ми повече. Кажи ми всичко, което чуваш.

Кой те преследва?

Гари.

Кой те преследва?

Гари.

Кой те преследва?

Гари Гари Гари

— Не мисля, че са в лодка — внезапно казва Момчето. Звучи горд, че най-накрая е успял да разпознае нещо.

— Как така? Плуват ли?

— Не, мамо. Не плуват. Ходят.

Далеч зад тях тя чува нещо, което не е чувала никога преди. Като светкавица. Нов вид. Или като птици, всички, на всяко дърво, вече не пеят, вече не чуруликат, а крещят.

Отеква веднъж, пронизително, над реката, и Малори усеща ледена трънка, каквато октомврийският въздух не би могъл да донесе.

Тя гребе.