Робин Хоб
Вълшебният кораб (32) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и девета
Насън и наяве

— Кутийката е изчезнала.

Малта местеше поглед между двете притеснени лица. И майка й, и баба й се взираха напрегнато в нея.

Самата тя ги погледна изненадано.

— Как е възможно това? Сигурна ли си?

— Напълно съм сигурна — натърти майка й.

Малта поднови влизането си и се присъедини към закусващите. Още първият поглед след повдигането на похлупака над чинията й й даде повод за оплакване.

— Пак ли овесена каша? Не е възможно да сме чак толкова бедни! И как така кутията е изчезнала?

Тя отново погледна към тях. Присвила очи, баба й отвърна:

— Смятах, че ти би могла да ни кажеш.

— За последно кутията беше у мама. Тя не ми я даде, дори не ми позволи да я докосна — изтъкна Малта. И отново смени темата. — Нямаме ли някакви пресни плодове или сладко към кашата?

— Не, няма. Ако искаме да изплатим дълговете си навреме, ще трябва да живеем скромно. Казвали сме ти това.

Малта въздъхна.

— Съжалявам — оправда се тя. — Понякога забравям. Иска ми се татко да се върне скоро. Много ще се радвам, когато нещата отново тръгнат по нормалния начин. — Девойката се усмихна към двете жени. — А дотогава явно ще трябва да бъдем благодарни за онова, което притежаваме.

С примерен вид момичето напълни първата си лъжица овесена каша.

— И нямаш представа какво би могло да се е случило с изчезналата кутийка? — настояваше баба й.

Малта поклати глава, докато преглъщаше.

— Не, но… слугите може да знаят нещо. Говорихте ли с Рейч или с бавачката?

— Аз я прибрах. Не беше оставена на място, където да бъде преместена случайно. Някой трябва да е влязъл в стаята ми, да я е потърсил и да я е взел.

— Нещо друго изчезнало ли е? — бързо попита Малта.

— Не.

Девойката си взе нова лъжица каша.

— Възможно ли е просто да е изчезнала? — попита тя с наченките на усмивка. — Звучи глупаво, но за Дъждовните стоки всичко е възможно. За тях човек чува какви ли не неща.

— Не, не е възможно — бавно отвърна баба й. — Дори и след отварянето си тези кутийки не изчезват.

— А ти откъде знаеш толкова много за тях? — любопитно се осведоми девойката. Едновременно с това тя си наля чай и прибави мед.

— Моя приятелка получи подобен дар. Тя отвори кутийката, сънува съня и прие ухажването. Но младежът умря преди сватбата. Няколко години по-късно тя се омъжи за брат му.

— Ух — потрепери Малта. Едновременно с поредната лъжица каша тя отбеляза: — Не мога да си представя да се омъжа за човек от Дъждовните земи. Те са наши роднини, но все пак… Как бих могла да целуна някой, който е покрит със струпеи? Или дори да сядам с него на закуска?

— Външният вид далеч не е всичко за мъжете — студено каза баба й. — Когато осъзнаеш това, ще започна да се отнасям към теб като към жена.

Неодобрителния си поглед Роника премести върху дъщеря си.

— Какво ще правим сега? — попита старицата.

Майката на Малта поклати глава.

— Какво бихме могли да направим? Ще обясним с подобаващата любезност, че по някакъв начин дарът е изчезнал, преди да успеем да го изпратим обратно. Но въпреки това не можем да го приемем, защото Малта е прекалено малка.

— Не бихме могли да кажем, че подаръкът е изчезнал! — възкликна възрастната жена.

— А какво друго ни остава? Да излъжем? Да им кажем, че подаръка ще задържим, но жеста отказваме? Или да се престорим, че изобщо не сме го получавали? — С всяко следващо предложение гласът на Кефрия ставаше все по-саркастичен. — Така само ще се изложим още повече. Тъй като вината е моя, аз ще поема отговорността за случилото се. В писмото си ще пиша, че съм оставила кутията на място, което съм смятала за безопасно, ала на сутринта не съм могла да я открия. Ще им предоставя най-искрени извинения. Но освен това ще отхвърля поканата и тактично ще изтъкна, че изпращането на подобен дар тъй рано в ухажването далеч не е подобаващо…

— Не и по Дъждовните стандарти — възрази старицата. — И особено за рода Купрус. Техните богатства са легендарни. За момчето подобна кутия най-вероятно е била обикновена играчка.

— Тогава да вземем да омъжим Малта за него — хапливо каза Кефрия. — Един заможен роднина би ни помогнал значително.

— Майко! — ядосано възкликна Малта. Тя се дразнеше, когато майка й говореше така.

— Това беше шега, Малта. — Кефрия се надигна от масата. — Писмото няма да бъде лесно за съставяне, а нямам много време, ако искам то да пристигне на борда на Кендри. Най-добре да се захващам веднага.

— Увери ги, че ако впоследствие открием кутията, тя ще им бъде върната — предложи Роника.

— Разбира се. Аз така или иначе възнамерявам да претърся стаята си отново. Но писмото е по-важно. Поне него искам да изпратя навреме.

И майката на Малта побърза да излезе.

Девойката бързо погълна последната лъжица каша, ала пак не беше достатъчно чевръста.

— Малта — поде баба й с тих, но непоколебим глас. — Ще те попитам още веднъж: ти ли си откраднала кутията от покоите на майка си? Не, помисли си, преди да ми отговориш. Помисли какво означава това за честта на нашия род, за твоята собствена чест. Отговориш ли ми искрено, обещавам, че няма да ти се сърдя за предишната ти лъжа.

Старицата зачака, вперила змийски поглед в нея.

Малта остави лъжицата си.

— Нищо не съм откраднала — с треперещ глас каза тя. — Не проумявам как можеш да мислиш подобни неща за мен. Какво толкова съм ти направила, за да заслужа тези постоянни обвинения? Така ми се иска татко да беше тук. И да можеше да види как се отнасяте с мен в негово отсъствие. Готова съм да се обзаложа, че той далеч не е възнамерявал единствената му дъщеря да води подобен живот!

— Не. Той отдавна щеше да те е продал като крава — отвърна баба й. — Не се прави на възмутена пред мен. Майка си може и да успееш да заблудиш, но не и мен. Ще ти кажа още нещо. Ако си откраднала кутийката и си я отворила, това ни поставя в изключително трудно положение. Но нещата стават още по-сложни, ако продължиш да лъжеш и задържиш кутийката. Малта, към интереса на едно от най-заможните семейства на Дъждовните Търговци не бива да се отнасяш с подобно лекомислие. Тук не е моментът за детинските ти игри. Във финансово отношение ние се намираме на ръба. До този момент ни е спасявала единствено непоклатимата ни репутация на хора, които винаги удържат на думата си. Ние не лъжем, не мамим, не крадем, а винаги и по честен начин изплащаме задълженията си. Но ако хората престанат да вярват в това, ако започнат да смятат, че ние не удържаме на думата си, с нас ще бъде свършено, Малта. Свършено. И ти също, колкото и да си млада, ще трябва да понесеш последиците от това.

Девойката се надигна бавно. И рязко захвърли лъжицата си, карайки чинията да зазвънти.

— Баща ми скоро ще се върне с натежала кесия. Той ще изплати дълговете ви и няма да допусне разрухата, довлечена от вашето твърдоглавие, да ни сполети. Нямаше да имаме тези нелепи проблеми, ако дядо беше плавал по Дъждовната река, като всички останали собственици на живи кораби. А ако ти беше послушала Давад и беше продала крайбрежната земя или поне му беше позволила да я обработва с робите си, нямаше да ни се налага да мизерстваме. Не моята упоритост заплашва това семейство, а твоята.

Суровостта върху лицето на баба й бе отстъпила пред шок. А устните й бяха пребледнели от гняв.

— Нима ти имаш навика и да подслушваш, скъпа ми внучке? Да подслушваш какво казва един умиращ мъж на съпругата си? Много неща си мислех за теб, Малта, и добри, и лоши. Но никога не си бях помисляла, че ще седнеш да подслушваш като някаква долна прислужничка.

Малта студено отметна глава и отвърна със спокоен глас:

— Непрекъснато чувам как една истинска жена трябвало да познава паричното положение на семейството, да бъде способна да усеща опасностите и възможностите. Обаче ми се струва, че ти си по-скоро готова да пропуснеш всяка възможност, само и само за да държиш баща ми в неведение. Ти не го смяташ за член на това семейство, нали? Него го бива да ти прави внучета и да занимава майка ми. Но да не е посмял да мисли за нещо друго! Защото тогава е възможно да застраши собствените ти намерения. Ти възнамеряваш да задържиш контрола над това семейство на каквато и да било цена. По-скоро си готова да разрушиш всички в него, отколкото да отстъпиш.

Дори самата тя не бе осъзнавала дълбочината на разяждащия гняв.

С треперещ глас баба й отвърна:

— Баща ти не познава нашите обичаи, защото не си е правил труда да се запознае с тях. Ако беше го сторил, аз не бих се опасявала от положението му, Малта. — Тя си пое дъх. — В този момент ти ми показваш, че притежаваш разбиране, каквото аз не подозирах. Ако беше го демонстрирала по-рано, двете с майка ти щяхме да се отнасяме с теб като с възрастна. А сега искам да разбереш следното. Когато Ефрън… Когато дядо ти почина, аз можех да придобия много по-голям контрол над семейното богатство. Той искаше да остави кораба на Алтея, не на Кефрия и баща ти. Аз бях тази, която го убеди, че баща ти би бил по-добър капитан. Щях ли да сторя това, ако желанието ми беше да задържа властта за себе си? Ако не исках баща ти да стане истински член на това семейство? Аз се осланях на мъдростта му. Ала той не се ограничи единствено да наследява, а започна да внася промени, без да притежава същинско разбиране за онова, което променя. И защо тези промени ще се отразят негативно. Той не се консултира с никого. Просто смяташе, че неговото разбиране е най-добро. Аз нямам намерение да крия неща от него, Малта. Неговото невежество е крепост, която той сам издигна около себе си и сам защитава ожесточено.

Малта я слушаше, ала неволно. Тя знаеше, че старицата притежава много по-голям опит от нея, че в изреченото се крият лъжи, които тя завистливо изричаше по адрес на дръзкия и красив мъж. Ала девойката не беше достатъчно умна, за да ги открие сама. Затова тя се усмихна:

— В такъв случай ти няма да имаш нищо против да му кажа всичко, което ми е известно, за да отстраня тъй наскърбяващото те невежество. Няма да имаш нищо против, ако му кажа, че за Дъждовната река няма никакви карти; че живият кораб сам намира пътя си. От това незнание определено трябва да го отърва.

През цялото време тя напрегнато наблюдаваше лицето на баба си, търсейки реакцията. Ала опитната дъртуша не се издаде, а само поклати глава:

— Ти изричаш заплаха, дете, без дори да осъзнаваш, че заплашваш себе си. Общуването с народа от Дъждовните земи носи своите цени и опасности. Те са наш род; аз няма да говоря зле за тях. Договорите, сключени с тях, ще продължавам да спазвам. Ала двамата с Ефрън отдавна решихме, че няма да сключваме нови споразумения с тях. Защото искахме нашите деца и внуци, да, внуци, сами да определят живота си. По тази причина живяхме по-тежко от необходимото, а изплащането на дълговете ни се проточи излишно. Тогава ние нямахме против тази саможертва. — Гласът на баба й започна да трепери. — Саможертва, която ние направихме и заради теб, капризна глезло! И за какво? В твоите жили тече калсидска морска вода, а не бингтаунска кръв.

Възмутената старица бързо напусна стаята — оттегляне без никакво достойнство. Малта знаеше, че това издава победата й. Най-сетне тя се бе изправила лице в лице с деспотичната старица и я бе надвила. От този момент всички те трябваше да се отнасят с нея по различен начин. Защото Малта бе доказала, че волята й по нищо не отстъпва на волята на баба й. А думите, които възрастната жена бе изтърсила на излизане, не я интересуваха. Така или иначе те бяха лъжа.

И като ставаше дума за лъжи… тя не бе възнамерявала да лъже за кутията. Не би излъгала, ако старицата не беше изглеждала тъй уверена във вината й. Ако Роника Вестрит я бе погледнала с колебание, допускащо възможността за невинност, Малта би казала истината. Но каква полза да казваш истината на хора, които вече те смятат за порочна и само биха получили потвърждение за виждането си? Защо да не излъже повторно и да стане онази лъжкиня, за която баба й не само вярваше, а и се надяваше, че е? Да, баба й искаше да има порочна внучка, за да може да си намери оправдание за отвратителния начин, по който се отнася към своя зет. Роника сама си беше виновна за всичко. Отнасяш ли се зле с другите, те заслужено започват да се отнасят зле към теб.

— Малта?

Гласът бе много тих и много предпазлив. Нечия ръка се отпусна на рамото й.

— Добре ли си, мила?

Девойката се извърна, сграбчи купата и я хвърли пред краката на Рейч.

— Мразя каша! Да не си посмяла да ми поднесеш отново каша! Каквото щеш готви, само да не е овесена каша. И не ме докосвай, никой не ти е дал право. Почисти и ме остави на мира!

Тя изблъска смаяната робиня и излезе от стаята. Ама че глупави бяха тези роби.

 

 

— Парагон, има нещо, за което бих искала да поговорим.

Янтар бе прекарала целия следобед с него и с помощта на фенер бе обходила цялата му вътрешност. По време на този оглед тя задаваше множество въпроси, на някои от които Парагон можеше да отговори, а други посрещаше с мълчание — заради неспособност или нежелание да предостави отговор. Тя дори намери вещите на Брашън и невъзмутимо ги бе подредила по свое усмотрение.

— Някоя вечер аз ще дойда, за да нощувам тук. Какво ще кажеш? — предложи тя. — Тогава двамата ще си разказваме истории до разсъмване.

Жената се бе отнасяла с голям интерес към всичките си открития. Кесийка със зарове, скрита от някакъв моряк, за да може да играе на смяната си. Издълбани в една от стените думи — „Три дни, Са да ни е на помощ“. Тя бе поискала да знае кой и защо е оставил това съобщение. Кървавите петна я бяха интересували особено. В диренето си Янтар бе открила седемнадесет петна върху палубата и вътрешността. Освен тях имаше още шест петна, но това Парагон премълча. Той нямаше желание да й разказва за деня, в който тази кръв бе пролята, и за имената на пролелите я. В капитанската каюта тя бе открила шкафа, който трябваше да съдържа бордовите дневници. Те отдавна не бяха там; ключалката бе разбита, заедно с част от самата врата. Към тази тема Янтар бе проявила особено любопитство. Заради липсата на дневниците ли той не можел да си спомни? Наистина ли? Тогава как си спомнял нейните визити и посещенията на Мингсли? Те не били отбелязани в дневник.

Той бе свил рамене.

— След десетина години ти ще си изгубила интерес към мен и няма да идваш повече. Аз също ще съм те забравил. Ти дори не се замисляш, че ме питаш за събития, случили се още преди ти да си била родена. Колко добре си спомняш детските си години?

— Смътно — бе отвърнала тя. И разговорът им бе притихнал, до онзи момент, в който Янтар го бе подела отново, започвайки със сериозен тон, че искала да му съобщи нещо.

— Знаеш ли какво направих вчера? Отидох при Давад Рестарт и му предложих да те купя.

Думите й го сепнаха.

— Давад Рестарт не може да ме продава — студено отвърна Парагон. — Аз не му принадлежа. Освен това един жив кораб може да бъде продаван единствено между роднини. И то само в най-критични условия.

Сега беше ред на Янтар да замълчи.

— Очаквах, че ще знаеш тези неща. Но след като не са ти известни, трябва да ги научиш, защото те те касаят. От месеци сред новодошлите се носят слухове, че ти си обявен за продан. Давад изпълнява ролята на посредник. В началото близките ти настояваха да не бъдеш използван като кораб, защото… не искаха да носят отговорност за още смърт…

Тя затихна.

— Колко откровено мога да говоря с теб? Понякога ти си тъй мъдър, а друг път…

— И ти си предложила да ме купиш? Защо? Какво ще изработиш от тялото ми? Накити? Мебели?

Парагон едва се сдържаше; сарказмът започваше да се просмуква в думите му.

— Не — въздъхна тя. И продължи, по-скоро към себе си. — Боях се, че ще стане така.

След един дълбок дъх Янтар продължи:

— Аз възнамерявам да те задържа тук, в това ти състояние. Това бяха условията на моето предложение.

— Да остана тук завинаги, та да ме кацат чайки и раци да дълбаят край мен? Да остана на брега, докато обикновените ми дъски не изгният и аз не се разпадна на купчина крещящо магическо дърво?

— Парагон! — Викът й съдържаше гняв и мъка. — Успокой се. Успокой се и ме изслушай. Никога не бих допуснала подобно нещо да ти се случи. В един момент ще се нуждая от помощта ти. Но самата аз не бих могла да ти помогна на свой ред, ако не ме оставиш да довърша. А аз много бих искала да ти помогна.

С всяка следваща дума гласът й притихваше.

— Е, ще ме изслушаш ли? Поне ще ми дадеш ли шанс да довърша?

— Да чуем — студено отвърна корабът. Само лъжи и обвинения. Измами и предателства. Но той щеше да я изслуша, за да извлече истината от лъжите й и да успее да се подготви.

— Парагон… — Тя въздъхна задавено и отпусна длан върху корпуса му. Корабът се постара да не обръща внимание на допира и тръпките, които той породи. — Родът Лъдчънс, твоето семейство, е изпаднал в тежко положение. Тежки времена. Това важи за повечето Търговски родове. Много са факторите, виновни за това: робите, северните войни… но това не ни засяга пряко. За нас е от значение, че твоят род спешно се нуждае от пари. Новодошлите знаят това и искат да те купят. Не съди близките си. Те отхвърлиха всички предишни предложения. Ала когато предложената сума бе изключителна, те уточниха, че не биха те продали на човек, който възнамерява да плава с теб.

Парагон почти усети как тя поклаща глава.

— А спекулантите разтълкуваха това условие единствено като намек, че твоите близки са готови да те предадат като кораб, но срещу много по-висока цена.

Жената си пое дъх и направи опит да се успокои.

— Приблизително по същото време започнах да дочувам слухове, че единствено живите кораби били подходящи за плаване по Дъждовната река. Единствено техните корпуси оставали непокътнати от киселинните бели води, които понякога се спускат по течението й. Това ми се стори разумно, предвид факта, че ти си лежал тук толкова време, без да изгниеш. И ме накара да разбера защо Търговските родове са склонни да обричат цели бъдещи поколения, за да се сдобият с подобен кораб. Притежаването на такъв съд е единственият начин да се участва в размяната на стоки по Дъждовната река. И сега са наизлезли нови слухове. Новодошлите, които ще наддават за теб, обещават, че няма да винят никого при евентуално нещастие. — Тя замълча. — Парагон, слушаш ли ме?

— Да — отвърна той, извърнал глава по посока на океана. И със сух глас превърна потвърждението в подкана. — Слушам те.

— Първо искам да разбереш, че ти казвам това, защото смятам, че трябва да го знаеш, а не защото изричането му ми доставя удоволствие. Та. До този момент семейство Лъдчънс отхвърля предложенията. Мисля, че близките ти се опасяват от реакцията на Търговците: това би допуснало външни лица в търговията по Дъждовната река, до този момент изключителна привилегия на старите жители на Бингтаун. А може би близките ти все още проявяват някаква загриженост към теб. На това разчитах аз, когато направих предложението си. Моята оферта не беше тъй висока, защото аз не притежавам богатствата на новодошлите прекупвачи. Но аз вплетох в нея обещанието, че ти ще останеш невредим и на сушата. Струва ми се, че близките ти те държат на брега, защото по свой начин се грижат за теб и искат да те държат в безопасност.

— Разбира се. Още от самото начало в Бингтаун е традиция побърканите и сакатите да бъдат държани на закътано. — Парагон се изсмя горчиво. — Вземи за пример Дъждовните Търговци.

— Кого?

— Именно. Никой не чува за тях, никой не знае за тях, никой не се замисля за някогашните спогодби с тях. Пък ние двамата с теб, още по-малко. Но ти продължи. След като ме закупиш и обещаеш да ме оставиш на същото място, какво включват плановете ти?

— Парагон — с отчаяние в гласа изрече тя. — Ако зависеше от мен, ако можех да мечтая като децата и да се надявам, че тези мечти ще се сбъднат, тогава бих казала, че ще доведа занаятчии, които да те изправят и да те обградят с подпори. И бих дошла да живея на борда ти. На скалите над теб бих засадила градина с уханни цветя, които ще привлекат птици и пеперуди. Лози ще се спускат чак до брега и ще разцъфват прекрасно. А теб самия бих обградила със скулптури и езерца, пълни с морски звезди и червеникави рачета.

С навлизането в това чудато видение тя се разпалваше все повече.

— Бих останала да живея и работя на борда ти; по залез бих вечеряла на палубата, за да разговаряме. А ако смеех да бъда още по-дръзка, щях да се надявам, че някой ден ще намеря магическо дърво и с негова помощ ще успея да ти върна зрението. Тогава заедно ще посрещаме изгрева, а привечер ще наблюдаваме как сенките обгръщат градината. И бих се сбогувала със света, защото ще съм намерила свой собствен свят. И двамата с теб бихме били щастливи.

Парагон не можа да отговори веднага. Детинският образ изникна в мислите му; неочаквано той вече не беше кораб, а момче, което с готовност би търчало из подобно място, напълнило джобове с пъстри камъчета и раковини, пера и…

— Ти не си моя близка. И никога няма да бъдеш. — Тежките му думи потъпкаха образа.

— Зная това — тихо отвърна жената. — Затова казах, че е само мечта. Наистина копнея да сторя това, но не зная колко дълго ще мога да остана в Бингтаун или при теб. Ала това е единствената надежда да те спася, Парагон. Ако отида при близките ти и им кажа, че ти подкрепяш подобна спогодба, възможно е те да се съгласят, заради връзката…

Думите й затихнаха. Парагон скръсти ръце над звездовидния белег на гърдите си.

— Да ме спасиш? От какво да ме спасиш? — презрително се осведоми той. — Умееш да разказваш, трябва да ти се признае. Ала аз съм кораб. Създаден съм, за да плавам. Нима мислиш, че бих избрал да лежа на този бряг и да полудявам от скука? Не. Щом близките ми са избрали да ме продадат като роб, нека поне робството бъде познато. Аз нямам никакво намерение да ставам твоя куклена къщичка.

Особено след като тя бе признала намерението си да напусне, признала, че нейната дружба е само начин за запълване на времето, задържащо я в Бингтаун. Рано или късно тя щеше да го изостави, като всички останали. Всички човеци го изоставяха рано или късно.

— Затова най-добре върви при Давад Рестарт и му кажи, че оттегляш предложението си — посъветва той, нарушавайки натежалата тишина.

— Нямам такова намерение.

— Ако ме купиш и ме обречеш да стоя тук, аз ще те мразя вечно. И ще ти донеса нещастие, каквото не можеш да си представиш.

— Аз не вярвам в късмета, Парагон — със спокоен глас отвърна тя. — Аз вярвам в съдбата. И вярвам, че моята съдба съдържа далеч по-ужасяващи и съкрушителни аспекти, отколкото можеш да си представиш. Ти си един от тях. За доброто на детето, заплашващо ме изсред дървените кости на кораба, ще те купя и ще те държа в безопасност. Или поне доколкото съдбата ми позволи. — Янтар отпусна длан върху корпуса му.

В гласа й нямаше страх. Единствено чудата нежност се долавяше в него.

 

 

— Просто сложи нови бинтове — тросна се Кенит. — В един момент ще зарасне.

Ета поклати глава и със загрижен глас възрази:

— В това състояние раната няма да започне да се подобрява сама. — Тя внимателно докосна бедрото на засегнатия крак. — Кожата ти все така е възпалена и чувствителна. Ти потръпваш и при най-малкия допир. Течностите, които сълзят от нея, не изглеждат като признак на заздравяване…

— Млъкни — нареди той. — Аз съм силен мъж, а не някаква си сополива курва. Само въпрос на време е кракът да оздравее. Щом не искаш да ме превържеш, мога да го сторя и сам. Или да повикам Соркор. Но нямам време да слушам как ми докарваш лош късмет.

Рязка болка, остра като зъбобол, се стрелна по крака му. Пиратът несъзнателно изохка и впи пръсти в чаршафите си, за да не изкрещи.

— Знаеш, че това трябва да се направи, Кенит — умоляваше тя.

Капитанът трябваше да изчака няколко секунди, за да си поеме нужния дъх.

— Да, трябва да те хвърля на змиите, та отново да заживея спокойно. Махай се и изпрати Соркор. Предстои ми да изготвям планове, нямам време да слушам кудкудякането ти.

Тя прибра изцапаните превръзки и мълчаливо излезе. Най-сетне. Кенит взе патерицата, облегната край леглото. Нея бе изработил Соркор. При наклонена палуба омразната проклетия беше безполезна, но в спокоен ден на котва капитанът можеше да се добере до масата. Той я достигна с три болезнени подскока, всеки от които изпълваше чукана му с агония.

Кенит се опря на масата и приведе над нея лицето си, обляно в новоизникнала пот.

На вратата се почука.

— Влез, Соркор.

Помощникът надникна плахо, но при вида на капитана, застанал пред масата, той се усмихна като дете, на което са предложили сладкиши, и побърза да влезе в каютата. Кенит не пропусна да отбележи, че заместникът му си има нова жилетка, с още по-богата везба.

— Виждам, че от лечителя е имало полза — поздрави той. — Очаквах. Предишните двама не ми изглеждаха особено обнадеждаващи. Винаги е за предпочитане да се обърнете към възрастен човек, който притежава опит и…

— Млъкни, Соркор — прекъсна го капитанът. — И от него имаше същата полза като предишните двама. В Биволския залив практиката е, че ако не можеш да излекуваш дадена болежка, трябва да създадеш друга, за да отвлечеш с нея вниманието на жертвата. Защо, питам го аз, си мисли, че ще може да излекува нова рана в крака ми, след като не може да излекува предишната? А той мълчи. — Кенит сви рамене. — Най-вероятно ще се излекувам и сам, без пиявици и еликсири.

Усмивката на Соркор бавно изчезна.

— Да, най-вероятно — сухо се съгласи той.

— Последният също беше на това мнение.

— Само защото ти не спря да го заплашваш — остро изтъкна Ета отвъд прага. — Соркор, кажи му. Кажи му, че кракът трябва да се отреже по-високо, да се отстрани засегнатата част. Теб той ще послуша, защото те уважава.

— Остави ни, Ета.

— Нямам къде да отида.

— Върви да си купиш нещо. Соркор, дай й пари.

— Не са ми нужни пари. Всички в Биволския залив знаят, че съм твоя любовница: стига да погледна към нещо, те вече ми го тикат в ръцете и ме умоляват да го взема. Но аз не искам нищо от тях, искам единствено ти да оздравееш…

Кенит въздъхна.

— Соркор, бъди така добър да затвориш вратата след нея.

— Моля те, Кенит, няма да ви преча. Позволи ми да остана. А ти, Соркор, говори с него, убеди го…

Тя продължи да скимти през цялото време, докато Соркор смутено я избутваше и залостваше вратата след нея. Ако можеше да се оправи с нея сам, Кенит не би бил тъй мек. Ала точно това беше проблемът. Сега тя го виждаше слаб и се опитваше да налага волята си над всичко. А случилото се с пленниците го бе навело на мисълта, че тя е започнала да развива склонност към измъчването на беззащитни мъже. Дали нямаше някакъв начин да я остави в Биволския залив?

— Как са нещата на сушата? — попита Кенит по начин, съответстващ на току-що започнал разговор.

Соркор не отвърна веднага, но в крайна сметка реши да подеме този диалог.

— По-добри не биха и могли да бъдат. Освен ако вие самият не се появите на сушата. Те не спират да ви канят, както вече ви казах. Още при вида на Гарвановия стяг ни предадоха целия град. По кейовете се бяха струпали хлапета, които крещяха името ви. Дори чух едно да казва, че вие сте по-велик пират от Игрот Грозни.

Кенит сгримасничи.

— Като малък познавах Игрот. Славата му е преувеличена.

— И все пак това си заслужава да се отбележи. Хората ви сравняват с човек, който е опожарил двадесет града и…

— Достатъчно за славата ми — прекъсна го капитанът. — Как вървят търговските ни дела?

— Местните ни осигуриха пресни припаси, а Сикерна вече бива поправяна. — Едрият пират тръсна глава. — На много места корпусът е прогнил. Изненадвам се, че сатрапът е изпратил дар с подобна туба.

— Аз пък бих се изненадал, ако той вземе да оглежда корпусите на корабите си — сухо каза Кенит. — Как реагираха тукашните на новото население, което им доведохме?

— С отворени обятия. При последните отвличания изчезнал най-добрият им ковач. Ние им осигурихме двама. А музикантите и другите там са върхът. Вече три пъти те изиграха Освобождението на Сикерна. Един красавец изпълнява вашата роля. Дори са направили змия от хартия, коприна и обръчи, която се издига над водата и… — Тук Соркоровият глас рязко заглъхна. — Представлението много го бива, сър. Надали е останал тукашен човек, който да не го е гледал.

— Радвам се, че загубата на крака ми се е превърнала в източник на забавление за масите.

— Изобщо не е така, капитане… — поде заместникът, но Кенит му направи знак да замълчи.

— Сега да поговорим за живия кораб.

Соркор изруга.

— Нямахме ли споразумение? — напомни Кенит. — Ако не се лъжа, съвсем наскоро ние заловихме и освободихме превозвач на роби. Доколкото си спомням, сега е мой ред да се впусна подир жив кораб.

Помощникът се почеса по брадичката.

— Споразумението не беше съвсем такова, сър. То гласеше, че за всеки робски кораб, на който се натъкнем и освободим, ще нападаме по един жив кораб от онези, с които се сблъскаме. Но вие говорите за умишлено преследване и за залагане на капани.

— Което пак си е същото — подмина възраженията му другият.

— С цялото ми уважение, капитане, не е така. И ми се струва, че ще бъде най-добре за известно време да се върнем към предишната си дейност. Пак да се върнем към търговските кораби. Да си натрупаме пари, да се позабавляваме. Известно време да се държим настрана от робите и змиите. — Масивните му пръсти притеснено си играеха с копчетата на жилетката. — Вие ми показахте, че животът може да бъде различен от онова, което си мислех. Различен и за двама ни. Вие вече си намерихте прекрасна жена. Нейното присъствие веднага промени нещата. Вече разбирам онова, което вие се опитвахте да ми обясните. Ако се върнем в Заграба с добър товар… Е, спомняте си нещата, които Фолдин говореше… за почтителността и…

— Щом се сдобием с жив кораб, ще можеш да си избираш колкото девици искаш, Соркор — обеща Кенит. — Да си избираш нова всяка седмица, ако предпочиташ. Но първо идва живият кораб. Сега да говорим по същество. Ако приемем, че всичко, което сме научили от екипажа на Сикерна, е истина, в такъв случай на юг от нас все още има поне още един жив кораб. Ела да погледнеш картата. Струва ми се, че късметът ни е поставил в прекрасна позиция. На юг от нас се намира канал Буксира. Плаването там е трудно по всяко време, особено по време на прилив и отлив. Всеки кораб, отправен на север, трябва да го прекоси. Виждаш ли?

— Да — неохотно потвърди Соркор.

Кенит не обърна внимание на мусенето му.

— Така. В този пролив се намира Кривият остров. По-безопасно е островът да бъде заобиколен от източната страна. Там има няколко плитки участъка, но самите плитчини са сравнително спокойни. Но от западната страна е съвсем различно. Там течението е силно, особено при прилив. А близо до острова плитчините непрекъснато се разместват. Неслучайно там се намират Прокълнатите скали. — Капитанът замълча. — Спомняш ли си ги?

Соркор се навъси:

— Сякаш бих могъл да ги забравя. Вие ни преведохте през тях онзи път, когато ни преследваше сатрапската галера. Течението ни подхвана и ни запрати като стрела. После три дена не можех да повярвам, че сме оцелели.

— Именно. Много по-бързо, отколкото ако бяхме заобиколили острова от изток.

— И? — предпазливо попита помощникът.

— Ние ще спуснем котва тук. Това място предоставя прекрасна гледка към Буксира. Щом живият кораб навлезе в пролива, ние ще заобиколим от запад, за да го изпреварим. Докато корабът приключи със заобикалянето, ние вече ще го чакаме. Той няма да може да се върне назад, защото течението е прекалено силно. И ще бъде принуден да се вреже в сушата. — Кенит повдигна очи от картата и се усмихна към намръщения Соркор. — Така живият кораб става наш. Без никакви щети.

— Освен ако той просто не се вреже в нас — мрачно изтъкна заместникът.

— Няма — увери го капитанът. — А дори и да стане така, ние просто ще го вземем на абордаж.

— И да изгубим Мариета? — Соркор го погледна ужасено.

— За да придобием жив кораб!

— Това не е добра идея. Има стотици неща, които може да се объркат — възрази Соркор. — Възможно е да се разбием сред скалите. Онзи участък не е сред местата, където бих влязъл доброволно. Или ако те се окажат по-бързи от нас и успеят да ни изпреварят. Или…

Неговите възражения бяха породени от искрено нежелание, а не от стремеж да се убеди в качествата на плана. Наглецът смееше да му противоречи. Да противоречи на човека, без когото изобщо нямаше да се е издигнал до настоящия си пост. Само преди мигове той се бе кълнял, че дължи всичко на своя капитан, а сега не бе склонен да му предостави възможност да се сдобие с жив кораб.

Но Кенит осъзна начин да промени тактиката си.

Той повдигна ръка, за да спре излиянията на помощника си.

— Соркор, теб изобщо грижа ли те, е за мен? — попита той с обезоръжаваща прямота.

Това, очаквано, накара другия да замълчи. Соркор едва не се изчерви, докато заекваше:

— Разбира се, капитане. Ние плаваме заедно от толкова време… Не е имало друг човек, който да се е отнасял с мен по-справедливо…

Еднокракият поклати глава и се извърна, разчувстван.

— Никой друг няма да ми помогне в това начинание, Соркор. Ти си единственият, на когото се доверявам по такъв начин. Още от малък си мечтаех за жив кораб. Мечтаех си, че някой ден ще се разхождам по палубата на мой собствен жив кораб. А сега… — Той отново поклати глава и продължи по-бавно. — Понякога човек осъзнава, че краят му може да настъпи по-рано от очакваното. И се страхува от това. Ако нещата, които ми казаха за раната ми, са истина… — Той повдигна сините си очи към тъмния поглед на другия. — Това може да се окаже моят последен шанс.

— Капитане, не говорете така!

Върху белязаното лице заплашваха да изникнат сълзи! Кенит трябваше да прехапе устни, за да не допусне усмивката си. Освен това той се приведе над масата, за да се прикрие. Това се оказа грешка, защото патерицата му се подхлъзна. Пиратът успя да се залови за ръба на масата, ала върхът на ранения чукан пак докосна пода. Капитанът изрева от болка. И щеше да падне, ако Соркор не беше притичал да му помогне.

— Спокойно, сър, държа ви!

— Соркор — промълви той и напрегна ръце, за да се изправи. — Ще сториш ли това за мен?

Кенит трепереше заради усилието да остава изправен на един крак. Усилие, към което все още не беше привикнал. В действителност той не вярваше, че ще умре. Той щеше да оздравее, както оздравяваше винаги, без значение колко сериозно е ранен.

Но въпреки това той не можа да сдържи гримасата на болка и изменническата пот. Поне можеше да ги използва.

— Ще ми дадеш ли този последен шанс?

— Да, капитане. — В очите на Соркор личаха сляпа вяра и мъка. — Ще ви помогна да се сдобиете с жив кораб. Вие ще стъпите на палубата му, повярвайте ми.

Кенит се засмя напук на болката, прикривайки смеха в кашлица.

— Нима имам избор? — каза си той. И осъзна, че е изрекъл думите гласно. Соркор го наблюдаваше притеснено. С усилие Кенит се усмихна тъжно, придаде топлота на гласа си и поклати глава. — На кого друг бих могъл да се доверя, освен на човека, на когото съм се доверявал винаги през всичките тези години? Не ми остава избор, освен за пореден път да обременя дружбата ни.

Той посегна към патерицата си. И я взе, за да открие, че не разполага със силата да я държи здраво. Раната придърпваше към себе си цялата му сила.

— Боя се, че ще трябва да поискам помощта ти и за да се придвижа до леглото.

— Веднага — отзова се Соркор. Само една дума, но изпълнена с робското послушание на куче. Кенит си отбеляза тема за размисъл, когато се почувстваше по-добре. По някакъв начин молбата за помощ бе увеличила верността на неговия заместник. С назначаването на Соркор той бе направил добър избор. На негово място Кенит инстинктивно би усетил, че настъпва най-подходящата позиция за узурпиране на властта. Но за щастие Соркор разсъждаваше по-бавно.

Помощникът се приведе и вдигна Кенит на ръце, за да го отнесе до леглото. Това рязко раздвижване изостри болката. Капитанът се вкопчи в раменете му, замаян. За частица от мига го споходи отдавнашен спомен, извикан от миризмата на уиски и море — спомен от детството край баща му, едновременно плашещо и щастливо време.

Соркор внимателно го положи върху леглото.

— Да изпратя ли Ета?

Кенит немощно кимна. Той отново подири спомена за баща си, ала той му убягна. В паметта му изникна друго лице, елегантно и презрително. Има хляб в това хлапе. Може би от него ще излезе нещо.

Капитанът тръсна глава върху възглавницата, за да прогони образа. Соркор тъкмо затваряше вратата след себе си.

— Ти не заслужаваш да бъдеш сред подобни хора — тихо се обади гласец. — Не проумявам обичта им към теб. Самият аз бих се наслаждавал на деня, в който те проумеят истината, макар че този ден ще им донесе и страховито разочарование. Що за късмет ти е осигурил верността на подобни люде?

Кенит уморено повдигна китката си. Личицето, пристегнато край пулса му, се взираше в него. Възмущението му откровено разсмя капитана.

— Моят собствен късмет. Късметът на името и на кръвта ми. — И той отново се засмя, този път на себе си. — Верността на един бандит и на една курва.

— Твоят крак изгнива — с неочаквана злост изрече личицето. — Костта изгнива. Крайникът ще се вмирише и плътта му ще окапе, изгубила живота си. И всичко това защото ги не притежаваш смелостта да отстраниш собствената си гнилота. — Талисманът се усмихна презрително. — Разбираш ли метафората ми, Кенит?

— Млъкни — промърмори пиратът. Той отново беше започнал да се поти, като някакъв вмирисан дърт пияница. А беше облякъл чиста риза, чаршафите също бяха чисти! — Щом аз съм зъл, какво говори това за теб? Ти си част от мен, парче от мен.

— Това парче дърво някога имаше добра душа — заяви талисманът. — Ти накара да издълбаят лицето ти върху мен. А от устата ми излиза твоят глас. Аз съм обвързан с теб. Ала материалът, от който съм изработен, помни. Ние с теб не сме едно цяло, Кенит. И аз се заклевам, че никога няма да станем.

— Никой не е искал това от теб — с мъка и на пресекулки изрече пиратът. Сложил край на разговора, той затвори очи и се унесе.