Робин Хоб
Вълшебният кораб (27) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и четвърта
Търговците от Дъждовните земи

— Защото ми е трудно да бъда спокойна, когато се случват необичайни неща — остро каза баба й.

— Извинявай — оправда се майката на Малта. — Просто питах.

Тя стоеше зад тоалетката на баба й и й оправяше косата. В думите на Кефрия не бе прозвучало съжаление, а по-скоро умора от вечното раздразнение на старицата.

Малта не я винеше. На нея й беше омръзнало от сприхавостта и на двете им. Струваше й се, че майка й и баба й са способни да виждат единствено мрачната страна на живота, единствено тревогите му. Тази вечер щеше да има голямо събиране на Търговците, на което двете щяха да заведат и Малта. Девойката бе заделила по-голямата част от следобеда си в приготовления — в подготовка на прическата си и новата роба. А ето че двете жени се обличаха едва в последния момент и се държаха така, сякаш им предстои някакво досадно задължение, а не възможност да се срещнат с хора сред приятна обстановка. Не, тя просто не можеше да ги разбере.

— Още ли не сте готови? — подкани ги тя. Не й се искаше да бъде сред последните пристигнали. Тази вечер щеше да има много обсъждане, дискусия между Търговците от Бингтаун и онези от Дъждовните земи. Нима това ги притесняваше толкова? Обичайните скучни неща, сред които човек трябваше да внимава да не заспи. Малта искаше да пристигне преди тази част, по времето, когато още имаше приятни разговори, приветствия, ордьоври и напитки. Това щеше да й позволи да потърси Дело и двете да седнат заедно. Но с всеки изминат миг въпросното развитие й изглеждаше все по-малко вероятно, защото двете жени се приготвяха влудяващо бавно…

Наистина да се побърка човек! Всяка от тях трябваше да има слугиня, която да помага за обличането, за прическите и за всичко останало. Всички Търговски семейства притежаваха подобни слугини. Обаче баба Роника твърдеше, че тяхното семейство вече не било в състояние да си го позволи. И майката на Малта я подкрепяше. А когато девойката се осмелеше да протестира, те, вместо да я изслушат, тръсваха пред нея някаква купчина сметки и я караха да ги нанася в една от счетоводните книги. При което баба й непоколебимо изискваше всяка объркана страница да бъде нанесена наново. И освен това те очакваха от нея да се взира в редици числа и да разбира защо те означавали, че семейството им вече не може да си позволи слугини извън старата дойка и Рейч.

Само с какво нетърпение тя очакваше завръщането на баща си… Тя беше сигурна, че майка й и баба й пропускат нещо. Несъмнено трябваше да е така, защото всичко това беше нелепо. Как така те неочаквано се оказваха бедни? Та нали нищо друго не се беше променило. А ето че двете жени се готвеха да отидат на толкова важно събитие със стари роби, най-малко на две години, а може би и повече, сами си правеха прическите и си подмятаха хапливи забележчици.

— Няма ли да тръгваме вече? — за пореден път попита тя. Не разбираше упоритото им желание да подминават питанията й.

— Не виждаш ли, че още не сме готови? — остро каза майка й. — Вместо да ми късаш нервите, върви да видиш дали е дошла каретата на Давад Рестарт.

— Не, само не и той! — проплака Малта. — Само не ми казвай, че ще пътуваме в онази раздрънкана и вмирисана карета! Та нейните врати дори не се затварят изцяло. Ще умра от срам, ако ми се наложи да сляза от…

— Малта, иди да видиш дали каретата не е пристигнала — строго нареди баба й. Тя явно се стараеше да не изостава от дъщеря си в командоренето.

С въздишка Малта излезе. Явно трябваше да се примири: по времето, когато те най-сетне пристигнеха, ордьоврите отдавна щяха да са изчезнали, а събраните щяха да са заели места и да започват заседанието.

Но това не беше справедливо! Щом от нея искаха да присъства на цялата сесия, поне й се полагаше да бъде там и за забавната част. Дали изобщо Дело щеше да бъде там? Керуин със сигурност щеше да е там — още от години неговите близки се отнасяха с него като с възрастен. Вероятно щеше да е довел и сестра си. Ако това беше така, Малта трябваше да открие начин да измоли разрешение да седне с нея. Самата Дело лесно щеше да позволи на приятелката си да седне до брат й. Малта не беше виждала Керуин от деня, в който майка й го беше завлякла в парника. Но това не означаваше, че той е изгубил интерес към нея.

Заключението на горните размисли я накара да се отклони от възложения й маршрут и да се отбие до тоалетната. Там имаше малко огледало. Светлината беше слаба, но и при тези условия Малта можеше да се увери, че видяното заслужава одобрение. Тя бе пристегнала тъмните си коси в плитки, които обгръщаха темето й. Няколко кичура привидно по свое усмотрение се спускаха над челото й. Още не й се разрешаваше да си слага бижута, затова тя бе обрала последните рози от парника — тъмночервени, с тежък и сладостен аромат. Робата, която щеше да носи тази вечер, беше доста семпла, но поне не беше момичешка рокличка. Не, това беше истинска Търговска роба, изисквана от протокола на тези събирания. Одеждата беше тъмнолилава и по оттенък се доближаваше до цветята, подредени сред косата й. Самата Малта би предпочела синьо, ала и този цвят й отиваше. Поне дрехата беше нова.

Това беше първата й Търговска роба. Тези одежди не бяха особено привлекателни на вид — със заоблени яки, дълги до глезените и пристягани в кръста като свещеническо расо. Поне лъскавият колан й харесваше — тъмен, със стилизиран инициал за тока. Малта го беше пристегнала колкото се може повече, за да подчертае талията си и да опъне плата над гръдта си. Баща й беше прав: тя вече бе придобила фигурата на жена. Защо да не получи и привилегиите и дрехите, които се полагаха на една жена? Какво пък, завръщането му беше само въпрос на време. И тогава нещата тук щяха да се променят. Той щеше да се върне, с натежали джобове, щеше да научи как другите са я малтретирали, как не са й позволили да облече обещаната рокля, как…

— Малта! — Майка й рязко отвори вратата. — Какво правиш тук? Само теб чакаме. Вземи си наметалото и ела!

— Каретата пристигна ли? — попита девойката, докато крачеше подир майка си.

— Да — натърти Кефрия. — Търговецът Рестарт ни чака.

— Защо не е почукал или не е позвънил?

— Той звъня — тросна се майка ти. — Но ти пак си била отнесена.

— Наистина ли трябва да си вземам и наметалото? Нали от каретата направо ще отидем в залата. А плащът ми би изглеждал глупаво с новата роба.

— Навън е студено, така че ще го облечеш. И бъди така добра тази вечер да се държиш прилично. И следи внимателно какво се говори. Семействата от Дъждовните земи не свикват събранието без причина. Повече от сигурна съм, че нещата, които ще бъдат обсъждани тази вечер, ще касаят съдбите на всички ни. Освен това запомни, че хората от Дъждовните земи са наши родственици. Не се взирай, бъди учтива, не…

— Да, майко, зная.

Това беше най-малко шестият път, в който Малта трябваше да изслуша тази лекция. Нима я смятаха за глуха? Или за глупава? Нима още от съвсем малка не й бяха набивали в главата, че между Бингтаун и жителите на Дъждовните земи съществува родство? И като стана дума за това…

— Чух, че Дъждовните Търговци са започнали да произвеждат нова атракция. Огнени бижута — поде тя, докато прекрачваше прага, изпратена от суровия поглед на старата дойка. — Зърната били прозрачни като капки изворна вода, а вътре в тях имало дребни пламъчета, които потрепвали.

Майка й дори не си направи труда да отговори.

— Много ти благодаря за търпението, Давад. И за това, че си си направил труда да се отбиеш — обърна се тя към пухкавия дребосък.

Лицето на Давад сияеше от удоволствие и мазнина. Той учтиво помогна на майка й да се качи в купето. Малта мълчаливо мина край него и успя да се качи, изпреварвайки допира му. Тя нито беше забравила, нито беше простила обстоятелствата около предишното си пътуване с тази карета.

В купето двете жени седяха една до друга. Нима те очакваха от нея да седне до плужека? Отвратително.

— Може ли да седна между вас? — каза тя и успя да се смести между двете. — Та, тези огнени бижута… — обнадеждено поде тя. Но противният Давад я прекъсна с дърдоренето си:

— Готови ли сте? Тогава потегляме. Боя се, че аз ще трябва да седна до вратата, за да я придържам. Казах на лакея да се погрижи за поправката й, но той си е питал ушите. Непоносимо е. Каква е ползата да имаш слуги, щом те не обръщат внимание, когато им се говори? В такива моменти човек е готов да защити идеята за робство. Един роб знае, че от благоразположението на неговия господар зависи неговото собствено положение, затова изслушва нарежданията му внимателно.

Така Рестарт не спря да дърдори по целия път. Той говореше, а майка й и баба й слушаха. И само на моменти си позволяваха да възразят смирено, макар Малта да беше чувала баба си стотици пъти да критикува робството и да заявява разгорещено, че то щяло да разруши Бингтаун. Самата девойка не споделяше това мнение: баща й не би се захванал с тази търговия, ако тя не беше доходоносна. И все пак й се струваше жалък начинът, по който старицата вкъщи твърдеше едно, а не дръзваше да защити възгледите си пред Рестарт. Най-дръзкото й възражение се изчерпваше с думите: Давад, достатъчно ми е да си представя себе си като робиня, за да разбера, че тази практика е неморална. Сякаш това представляваше някакъв неоспорим аргумент. Още преди пристигането в залата този едностранен разговор й беше втръснал до припадък. Тя все така не бе намерила възможност да доразкаже на майка си за онези бижута.

Мъничка утеха представляваше обстоятелството, че те не са последните пристигнали. Не точно.

Малта трябваше да използва целия си самоконтрол, за да остане неподвижна, докато Рестарт тромаво се мъчеше да отвори дефектната врата и впоследствие да се изтътрузи през отвора. Тя слезе веднага след него, умело отбягвайки протегнатата в подобие на галантност влажна и месеста длан. От самата близост до този човек девойката се чувстваше омърсена.

— Малта! — Острият вик на майка й не й позволи да направи нова крачка. Без да си прави труда да понижава глас, Кефрия продължи: — Изчакай ни. Трябва да влезем заедно.

Малта стисна устни и бавно издиша през носа. Майка й го правеше нарочно, тя обожаваше да се държи с нея като с дете на публични места. Девойката ги изчака и закрачи заедно с тях, но малко по-назад — достатъчно далеч, за да не може майка й да я мъмри, и същевременно да постави дистанция между двете жени и Рестарт.

Залата на Търговците бе тъмна. Е, не съвсем тъмна, разбира се, ала нямаше и следа от блясъка на Есенния бал. Две скромни факли осветяваха пътеката, а над прозорците бяха спуснати кепенци, през чиито процепи се очертаваше съвсем мътно сияние. Обстановка, съобразена със семействата от Дъждовните земи. Говореше се, че те не обичат светлината. Според Дело това било заради очите им, но самата Малта подозираше, че това се прави заради грозотата им. Брадавичести, така бе чувала да ги наричат. Брадавичести и деформирани. По гърба й полазиха тръпки. Колко ли от тези семейства щяха да присъстват днес?

Почти едновременно с потеглянето на довелата ги карета зад тях пристигна друга кола. Тя имаше старомоден вид, а прозорците й бяха затулени с дебели дантелени завеси. Малта изостана още повече, за да погледне новите пристигащи. Заради сумрака й се наложи да напрегне поглед, та да различи родовия герб, изрисуван върху вратата. Той й беше непознат; не принадлежеше на Търговците от Бингтаун. Това означаваше, че в тази карета пътуват пратеници от Дъждовните земи. Никой друг не би се осмелил да пристигне тази нощ.

Тя отново закрачи, но не можа да се сдържи и погледна през рамо. От купето изникнаха шест фигури, облечени в тъмни наметала с вдигнати качулки. Ала под тези тъмни плащове движенията изтръгваха кехлибарени, алени и оранжеви проблясъци. Малта настръхна при вида им, защото веднага разбра същината на тези светлинки — огнени кристали. Девойката се закова на място. Нищо от онова, което тя бе чувала, не можеше да се сравни с действителната гледка. Тя затаи дъх. Отблизо украшенията изглеждаха още по-смайващи.

— Малта!

В тона на майка й се долавяше предупреждение.

— Добър вечер. — Гласът, долетял изпод качулката, бе дрезгав и женски. От толкова близо Малта можа да различи, че във вътрешността на качулката също има дантелен воал. Що за лице бе толкова грозно, та да налага да бъде крито дори в сумрак?

Бижутата, които тази жена носеше, имаха ален цвят, прикрепени към ръбовете на качулката. Загледана в тях, Малта дори не усети припряното шумолене на плат, разнесло се зад нея. По тази причина гласът на майка й я сепна.

— Добър вечер. Аз съм Кефрия от Търговския род Вестрит.

— Яни от Дъждовния род Купрус ви приветства — отвърна качулатата.

— Позволете да ви представя дъщеря си, Малта Хейвън от семейство Вестрит.

— Позволявам — формално измърка жената. Малта със закъснение се сети да се поклони. Жената се засмя одобрително и се обърна към майка й: — Не мисля, че съм я виждала на нашите Събирания. Приемам, че тя съвсем отскоро е станала част от обществото?

— Това е първото й Събиране. В действителност тя още не е била представена. Баба й и аз смятаме, че тя първо трябва да усвои дълговете и задълженията на една Търговка, преди да бъде представена като такава.

Тонът на майка й коренно се отличаваше от този на Яни — припряна учтивост, бързаща да се извини в аванс. Уф, отвратително угодничество.

— Това наистина звучи изцяло в стила на Роника Вестрит. И е възглед, който самата аз напълно подкрепям. Уви, той все по-рядко се среща в Бингтаун. — Гласът й бе придобил сладостта на гъст крем.

— Вашите огнени бижута са удивителни — изтърси Малта. — Много ли са скъпи?

Още със самото изричане на думите тя осъзна, че е прозвучала като удивено дете.

— Малта! — сгълча я майка й.

Но жената от Дъждовните земи отново се засмя тихо.

— Всъщност алените са най-често срещани и най-лесни за събуждане. Но аз пак ги предпочитам. Червеното е тъй наситен, тъй богат цвят. Зелените и сините са още далеч по-редки и далеч по-трудни за събуждане. Съответно, за тях изискваме и най-висока цена. Огнените бижута са най-скъпата стока, предлагана от рода Купрус.

Кефрия кимна и отвърна:

— За нас е удоволствие да видим, че кръгът на предлаганите от вашето семейство стоки се разширява. Новата ви добавка е възхитителна. — Тя погледна през рамо. — Простете, ние ви забавихме. Най-добре да влезем, за да не започнат без нас.

— Убедена съм, че без мен не биха започнали — бавно отвърна Яни Купрус. — Тазвечершното Събрание е свикано именно по моя молба. Въпреки това вие сте права, не би било учтиво да караме останалите да чакат. За мен беше удоволствие да поговоря с вас, Кефрия. И с вас, млада Малта.

— Удоволствието беше изцяло наше — отвърна майка й и почтително отстъпи встрани, за да позволи на качулатата жена да мине първа. Същевременно тя стисна ръката на дъщеря си: малко по-стегнато от необходимото. — Малта… — укорително въздъхна Кефрия и я поведе вътре.

Баба й ги чакаше отвъд прага на залата, стиснала устни. Тя направи дълбок реверанс на минаващата край нея Яни Купрус, а после насочи опулените си очи към Малта и майка й.

Кефрия изчака няколко мига, за да се убеди, че Яни се е отдалечила достатъчно, и просъска:

— Тя й се представи!

— Бога ми, Малта!… — простена баба й. Покрай тези възклицания Малта бе започнала да намразва името си. И старицата, и майка й обожаваха да влагат ту гняв, ту нетърпение, ту възмута в изричането му. Девойката окачи наметалото си и отново се обърна към тях, свивайки рамене.

— Просто исках да разгледам огнените й бижута — рече тя, ала на опита й да обясни не беше обърнато внимание. Двете мълчаливо я повлякоха към залата.

Вътре беше полумрачно, само на места се издигаха високи свещи. Широкото открито пространство, предназначено за танци, сега беше отрупано с редици столове. И опасенията й се потвърждаваха: те бяха пристигнали късно. Масите с храна вече бяха опразнени; хората или вече седяха, или се отправяха към местата си.

— Може ли да седна при Дело? — веднага се осведоми Малта.

— Дело Трел не е тук — хапливо изтъкна баба й. — Нейните родители са достатъчно разумни, за да я оставят у дома. Иска ми се и ние да можехме да постъпим така с теб.

— Не съм ви молила да идвам; вие ме довлякохте насила! — отвърна Малта.

Този път Кефрия прояви достатъчно достойнство, за да се възмути от изказването на майка си.

Така Малта се озова между двете, в края на една от дългите редици тапицирани столове. В самия край на редицата седеше Давад Рестарт. Непосредствено пред тях седеше възрастна двойка, зад тях седеше някакъв луничавец с бременната си съпруга, а от другата страна на Кефрия седяха двама братя с масивни челюсти. Те с нищо не бяха интересни за Малта.

Тя установи, че ако седи с изправен гръб, може да види Керуин Трел. Той седеше шест реда преди тях, почти в отсрещния край на своята редица. Зад него и близките му имаше свободни места. Малта бе сигурна, че майка й умишлено е седнала толкова далече.

— Стига си се въртяла; слушай какво се говори — просъска баба й.

Малта въздъхна и се плъзна надолу в стола си. Пред редиците Търговецът Трентор бе подел дълга жалба към Са. Монотонното му оплакване изглежда целеше да засегне всички неправди, връхлетели семействата на Търговците. Но вместо да се гневи, задето Са е позволил подобни неща да се случат, той благодарно блееше за помощта, която божеството винаги им оказвало. Колко по-интересно би било това встъпление, ако на мястото на Трентор се бе явил Крион, негов племенник… Сред местата, запазени за Търговците от Дъждовните земи, няколко качулати глави бяха приведени напред. Може би в дрямка?

Подир тази встъпителна тирада последва приветствената реч на Търговеца Друр. А тя повтаряше същата втръснала песен. Как всички те бяха свързани с кръв и с еднаква съдба, с древни клетви и обещания. По време на тази реч отегчената Малта откри, че платът на новата й роба на едно място е леко разкъсан, точно до коляното. Тя се опита да го покаже на майка си, която я изгледа раздразнено в отговор и й направи рязък знак да мълчи.

Друр най-сетне приключи с излиянията си. Той бе заменен от Яни Купрус. Тук Малта се намести на стола си и се приведе с интерес.

Търговката бе снела тежкия си плащ, ала чертите й пак оставаха скрити — тялото й бе обгърнато с по-лека мантия с цвета на слонова кост, също с качулка. Воалът, който Малта бе зърнала по-рано, представляваше част от тази дреха. Огнените бижута сияеха все тъй ярко; дори и в тукашната светлина изглеждаха смайващо. Говорейки, жената извръщаше покритото си лице към различни ъгли на залата, което движение изтръгваше още по-ярко сияние. Петнадесет на брой бяха тези кристали, блестящи като зърната на нар, ала далеч по-големи — колкото небелени бадеми. Тя нямаше търпение да разкаже на Дело, че не само е видяла бижутата, а и е разговаряла с Яни Купрус за тях.

В този момент жената извиси глас едновременно с ръцете си. Малта се заслуша в думите й.

— Повече не можем да чакаме и да се надяваме. Никой от нас не може да си го позволи. Ако го сторим, нашите тайни ще престанат да бъдат тайни. Ако Реката сама не ни беше защитила, разяждайки кораба им, ние щяхме да бъдем принудени да го сторим. Търговци от Бингтаун, защо допуснахте това да се случи? Какво стана с вашите клетви? Тази вечер към вас се обръща Яни Купрус, ала уверена, че изрича мнението на целите Дъждовни земи. Онова, с което ние трябваше да се сблъскаме, беше нещо повече от обикновена заплаха.

Жената замълча. Тежко мълчание изпълни залата. Подир това започна да се усилва мълвене, накарало Малта да реши, че речта е приключила. Тя се приведе към майка си и прошепна:

— Отивам да си взема нещо за пиене.

— Мълчете и не шавайте! — просъска баба й и към двете. Дълбоки бръчки на тревога бяха изникнали върху челото и край страните й. Кефрия не каза нищо. Малта се отпусна с въздишка.

Единият от братята, седящи от лявата им страна, неочаквано се надигна.

— Търговке Купрус! — високо каза той. Когато всички погледи се извърнаха към него, мъжът попита: — Какво очакваш от нас?

— Да спазвате обещанията си! — натърти Яни Купрус. А следващите й думи бяха произнесени с далеч по-мек тон, сякаш самата тя се бе сепнала от остротата си. — Ние трябва да останем единни. И да изпратим посланици до сатрапа. По разбираеми причини тези посланици не могат да бъдат представители на нашите родове. Ала вашите пратеници биха се ползвали с нашата пълна подкрепа.

— А какво ще бъде съобщението, което те ще отнесат? — попита глас от друга част на залата.

— Трябва да поискаме от сатрапа да спазва първоначалната спогодба. Да поискаме от него да отзове новодошлите и да ни върне земите, които той е отстъпил на тях.

— Ами ако сатрапът откаже? — Този въпрос беше зададен от една Търговка, седнала в крайните редове.

Яни Купрус се размърда неловко: тя не искаше да отговаря на това питане.

— За начало ще го помолим да зачете думата на своите предци. До този момент ние никога не сме се обръщали към него с подобна молба. Разменяли сме навъсени оплаквания помежду си, оспорвали сме изолирани случаи. Ала нито веднъж не сме се изправяли единно, за да му кажем: Почитайте собствените си обещания, щом изисквате същото от нас.

— И ако той откаже? — не се отказваше жената.

Яни Купрус сви рамене и отпусна ръцете си, обгърнати в ръкавици. Този път тя отговори.

— Тогава той ще се покаже като човек без чест — каза тя с тих глас, който пак достигна до всички кътчета на залата. — Какви отношения биха могли да имат Търговците с онези, които не почитат дадената дума? Щом той не спазва своите обещания, ние ще последваме примера му. Ще спрем да му изпращаме лепта. Ще продаваме стоките си където пожелаем, вместо да насочваме най-добрите от тях през Джамаилия.

И още по-тихо тя продължи:

— Ще прогоним новодошлите. Сами ще започнем да управляваме себе си.

Тук цялата зала избухна. Някои гласове гърмяха гневно, в други личеше пронизителната нотка на уплаха, а трети високо изразяваха съгласие.

Давад Рестарт се надигна от мястото си.

— Чуйте! — изкрещя той. Никой не обърна внимание на вика му; той се покатери върху стола си и отново кресна: — Чуйте!

Беше изненадващо, че подобен мухльо може да крещи с такава сила. Всички глави се извърнаха към него, гълчавата утихна.

— Това е лудост — поде той. — Помислете какво би последвало. Сатрапът няма да позволи Бингтаун да се отърве тъй лесно. Той ще изпрати военни кораби. Ще конфискува земите ни, за да ги предостави на новодошлите, а нашите семейства ще пороби. Това ли искате? — Рестарт замълча за миг. — Ние трябва да работим с новодошлите. Да направим известен компромис. Не казвам да отстъпим изцяло, а да им предоставим достатъчно, за да бъдат доволни. Да ги превърнем в част от нас, както постъпихме с имигрантите от Трите кораба. Няма нужда да разкриваме пред тях всичко, познато нам, нито трябва да им позволяваме да търгуват с Дъждовните земи, но…

— А тогава от какво има нужда, Рестарт? — гневно попита глас от задните редици. — За всички е ясно, че ти си заел страната на новите си приятели, така че говори направо. Какво точно искат от нас новодошлите?

Заговори друг:

— Ако сатрапът възнамеряваше да изпраща военни кораби във Вътрешния проход, той щеше да е изчистил пиратите отдавна. Всички казват, че патрулните галери гният на кейовете, защото няма пари за поддръжката и поправката им. Всички приходи от данъците отиват за удоволствията на сатрапа. Той не се интересува от змиите и от пиратите, които ни задушават. Интересува го единствено опиянението. Сатрапът не е заплаха за нас. Защо ни е да се съобразяваме с исканията му? Нека сами прогоним спекулантите. Не ни е изтрябвала Джамаилия!

— Тогава къде ще продаваме стоките си? Най-големите ни пазари се намират на юг, освен ако не искаш да си имаш работа със северните варвари.

— Хубаво е, че стана дума за пиратите. Спогодбата повелява, че сатрапът ще ни защитава от морски разбойници. Щом ще пращаме хора при него, трябва да му кажем, че…

— Джамаилия не ни била нужна? Та какво сме ние без Джамаилия? Тя е люлката на изкуството, нашата родна култура. Просто е невъзможно да прекратим търговските взаимоотношения с нея, а същевременно…

— И за змиите трябва да му кажем! Проклетите робски кораби не спират да влачат след себе си червеи! Трябва да поискаме преминаването им през Вътрешния проход да бъде забранено…

— Ние сме честен народ. Дори и ако сатрапът е забравил за думата си, ние все още сме обвързани…

— … отнеме домовете и земите и всички ни ще превърне в роби. И ние отново ще се окажем в позицията на предците си, изгнаници и престъпници, за които не съществува надежда или помилване.

— За начало трябва да оборудваме свои собствени патрулни кораби. Не просто за да държим спекулантите далеч от устието на Дъждовната река, а и за да ловим змии и пирати. И за да припомним на Калсид, че не тази река, а Укритият проток е тяхната граница с нас. Те непрекъснато…

— Две войни ли искате да водим, и с Калсид, и с Джамаилия? Ама че глупост! Спомнете си, ако не бяха Джамаилия и сатрапът, Калсид щеше да ни е завзел още преди години. Това рискуваме, ако прекратим взаимоотношенията си с Джамаилия: война с Калсид!

— Война? Че кой говори за война? Ние просто ще поискаме от сатрап Косго да спази обещанията, дадени от сатрап Есклепий!

И залата отново закънтя от гневни гласове. Някои от Търговците се бяха покатерили върху столовете, други крещяха направо от местата си. Малта не можеше да разбере нищо. Тя подозираше, че същото в голяма сила се отнася и за останалите.

— Майко, умирам от жажда — умолително прошепна тя. — Тук е толкова задушно. Може ли да изляза за малко навън?

— Не сега! — сопна се Кефрия.

— Малта, мълчи — добави баба й, без дори да я поглежда: с неистов интерес тя следеше разговора на двама мъже, седнали три реда пред тях.

— Моля ви — викаше Яни Купрус откъм сцената. — Моля ви, изслушайте ме!

Глъчката поутихна; Търговката Купрус заговори с обичайния си глас, принуждавайки хората да замълчат, за да я чуят.

— Ето най-голямата опасност за нас — казваше тя. — Ние спорим помежду си. Говорим с много гласове, от които сатрапът не чува нито един. Нужно ни е единство. Единни трябва да бъдат хората, които ще се явят пред сатрапа; да разполагат с пълната ни и искрена подкрепа. В един силен, хоров глас той ще се вслуша. Ала докато ние се държим един с друг като…

— Трябва да отида до тоалетна — прошепна Малта. На това вече те нямаше как да възразят. Баба й неодобрително поклати глава, но въпреки това девойката получи разрешение. Давад Рестарт така се беше вторачил в Яни Купрус, че дори не усети измъкването на Малта.

Край масата с предястия девойката спря, за да си налее чаша вино. Тя далеч не беше единствената, напуснала мястото си. В различни части на залата се образуваха групички, които разговаряха помежду си, обърнали гръб на Търговката от Дъждовните земи. Някои от тях спореха помежду си, други кимаха одобрително. Почти всички събрани тук бяха далеч по-възрастни от девойката.

Тя подири с поглед Керуин Трел, само че той все още седеше заедно с близките си и изглеждаше особено заинтригуван от случващото се. Пфу, политика. Самата Малта смяташе, че дори и ако всички престанат да обръщат внимание на политиката, абсолютно нищо в живота не би се променило. Тези обсъждания най-вероятно щяха да погълнат цялата вечер, без да оставят възможност за ново веселие. Девойката въздъхна и отнесе чашата си навън, сред хладната зимна нощ.

Вече се беше стъмнило изцяло. Факлите пред сградата бяха изгорели. Само звездите проблясваха студено. Проблясъкът им напомняше на Малта за огнените бижута. Зелените и сините бяха най-редки. Тя нямаше търпение да каже на Дело. Вече дори беше измислила точния начин, по който щеше да го стори: подмятайки го съвсем небрежно, като нещо, което би трябвало да бъде познато на всички. Дело беше идеалният човек за подобно споделяне заради силната си склонност към клюките — тя щеше да разкаже това на всички. Нима точно тя не беше разказала на всички момичета за зелената рокля на приятелката си? И как Давад Рестарт отвел Малта у дома.

Малта бе постъпила глупаво да й разкаже всичко, ала тогава тя се беше чувствала толкова разгневена, че просто трябваше да сподели с някого. Но пък тази вечер щеше да компенсира това й посрамване. Тя нямаше да разкаже за скуката си, а само щеше да изтъкне, че пред вратата на залата е разговаряла със самата Яни Купрус за огнените кристали.

Отпиваща от виното си, девойката започна да се разхожда край каретите. Някои от кочияшите бяха влезли в купетата, други заемаха обичайното си място, без да се притесняват от студа. Имаше и неколцина слезли, които се бяха оттеглили в ъгъла на алеята, за да споделят клюки и най-вероятно съдържанието на някоя и друга плоска бутилка.

Малта прекоси почти цялата алея, покрай каретата на Давад и последната пристигнала. Тя започваше да усеща студа все по-остро, защото не беше взела плаща си. И затова крачеше с притиснати пред гърдите си ръце, твърдо решена да не разлее виното си.

Девойката се спря, за да разгледа родовия герб на последната карета. Изображението й се стори глупаво — петел с корона.

— Купрус — тихо промърмори тя и прокара пръст по очертанията на знака. За момент металът остана да проблясва в проследяване на допира й: Малта осъзна, че той е изработен от джидзин. Някога изключително разпространен материал. По-рано странстващите актьори бяха го използвали в цимбалите и зиловете си — така всеки удар бе изтръгвал приплам. Тази гледка бе запленявала окото, ала придружаващият я звук отстъпваше на чистото звучене на месинга. Ето още нещо, което тя щеше да каже на Дело. Още по-добре би се получило, ако тя успееше да съчетае двете неща в едно изречение.

— Не е ли странно, че човешкият допир събужда и джидзина, и огнените бижута — пробно изрече тя. Не, не звучеше особено подходящо. Нужен й беше далеч по-завладяващ изказ.

Почти досами нея изникна син блясък. Сепнатата Малта направи крачка назад. Там стоеше човек, облегнат на Купрусовата карета. Синият проблясък долиташе от скъпоценен камък на шията му. Самият човек беше дребен, обгърнат в типичното тежко наметало. Вратът му бе обвит с шал, а лицето му оставаше скрито от воал, като жена. Вероятно това беше кочияшът.

— Добър вечер — дръзко каза тя, за да прикрие стряскането си, и понечи да отмине.

— Всъщност човешки допир не е необходим — тихо каза той. — Веднъж събудени, всяко движение ги кара да припламват. Виждате ли?

Мъжът протегна ръкавицата си към нея и леко тръсна китка. Два малки, сини скъпоценни камъка изгряха върху ръкава му. Малта не можа да не се загледа в тях. Техният блясък не беше блед, а наситен, сапфирен, и се очертаваше в тъмното.

— Мислех, че сините и зелените са най-редки и най-ценни — отбеляза тя и отпи нова глътка вино. Тези думи й се струваха по-учтиви от директното учудване, че един кочияш би могъл да си позволи подобни украшения.

— Това е така — спокойно се съгласи той. — Но тези бижута са много малки. И, боя се, леко дефектни. Увредени по време на изработка. — Мъжът сви рамене; движение, което Малта различи в припламването на бижуто пред врата му. — Най-вероятно няма да пламтят още дълго. Не повече от година, най-много две. Въпреки това сърце не ми даваше да ги изхвърля.

— Разбира се! — почти възмутено възкликна Малта. Да изхвърлят огнени бижута? Нечувано. — Вие казахте, че те пламтят. А нажежават ли се?

Кочияшът тихо се засмя.

— Не, не и по обичайния начин. Ето, убедете се сама. — И той отново протегна ръката си към нея.

Малта отлепи едната си ръка, за да насочи плах пръст. Съвсем предпазливо тя докосна един от кристалите. Не, наистина нямаше топлина. Поуспокоена, девойката задържа допира си по-дълго. Възглавничката на показалеца й усещаше гладка и хладна повърхност, като стъкло, макар на едно място действително да се долавяше лека нащърбеност. Тя докосна и другата скъпоценност, а после отново обви ръце около себе си.

— Толкова са красиви — каза Малта. И несъзнателно потръпна. — Тук е страшно студено. Ще се прибирам.

— Почакайте… Студено ли ви е?

— Малко. Оставих плаща си вътре. — Тя се обърна, за да поеме обратно.

— Вземете моя. — Кочияшът престана да се обляга и понечи да развърже наметалото си.

— Благодаря ви, но няма да е необходимо. Не бих могла да ви оставя без наметало в това време. Просто ще вляза обратно.

Самата мисъл за допир до плаща, обгръщал брадавичест гръб, я накара да потръпне отново. Малта забърза обратно към залата, а мъжът я последва.

— Вземете поне шала ми. Много топли. Ето, вземете.

Говорейки, непознатият бе свалил шала си; когато Малта се обърна към него, той го постави върху ръкава й. Тъканта наистина отблъскваше студа. А синята скъпоценност, припламваща насреща й, не й позволи да захвърли шала обратно.

Да носи такова бижу, пък дори и само за минутка — това беше възможност, която Малта не можеше да пропусне. Просто след прибирането си вкъщи щеше да се изкъпе.

— Бихте ли подържали чашата ми? — помоли тя. Мъжът го стори, а девойката побърза да разгъне шала и да го омотае около раменете си. Кочияшът го бе носил сгънат в няколко ката, около шията си. Плетената тъкан беше приятно мека и страшно топла. Малта го намести така, че синята скъпоценност да остане между гърдите й. И се загледа към приплама.

— Толкова е красиво. Прилича на… Всъщност не зная; не се сещам с какво да го сравня.

— Някои неща не подлежат на сравнение. Понякога красотата е несравнима — тихо каза той.

— Така е — съгласи се Малта, загледана в синия огън.

— Виното ви? — напомни той подир миг мълчание.

Девойката леко се намръщи.

— Вече не го искам. Можете да го допиете, ако искате.

— Наистина ли ми оставяте чашата си? — с шеговита изненада попита той. Сякаш деликатният баланс, установил се между двамата, току-що се беше обърнал към него.

— Исках да кажа… ако ви се пие — объркано се поправи девойката.

— С удоволствие — увери я той. Оказа се, че воалът, прикриващ лицето му, е разцепен. С умело движение кочияшът пъхна чашата и я пресуши на един дъх. Подир това повдигна празната чаша към небето, за да я разгледа на звездната светлина. За момент Малта усети погледа му върху себе си.

Непознатият прибра чашата в ръкава си.

— За спомен — рече той. Едва сега Малта осъзна, че той е по-възрастен от нея и че този им разговор би могъл да бъде взет за непорядъчен. А всички онези думи, които двамата си бяха разменили, можеха да крият и друго значение. Благопристойните момичета не стояха сами в тъмното, за да разговарят с непознати. И то непознати кочияши.

— Вече трябва да се връщам. Майка ми сигурно се притеснява за мен — извини се Малта.

— Сигурно — съгласи се той. В гласа му отново се долавяше онова веселие. Малта започваше да се плаши от него. Не, това не беше страх, а предпазливост. Изглежда той усети това, защото последва отдалечаването й. Всъщност непознатият вървеше до нея.

Тя започна да се опасява, че кочияшът ще я последва и в самата зала, но той спря на прага.

— Преди да се разделим, бих искал да ви помоля за нещо — неочаквано произнесе той.

— Разбира се. — И тя повдигна ръце към шала.

— Кажете ми името си.

Девойката застина. Нима той беше забравил, че й е дал шала си? Шал, към който е прикрепен огнен кристал? Защото тя нямаше намерение да му напомня. Разбира се, нямаше да задържи шала завинаги. Не можеше. Само докато го покаже на Дело…

— Малта — отвърна тя. Разполагайки с това име, непознатият щеше да знае от кого да си поиска шала. И същевременно щеше да изгуби достатъчно време в търсене, за да й позволи да покаже кристала на приятелката си.

— Малта… — подкани я той. Девойката се престори, че не осъзнава питането му. — Разбирам — каза той след миг. — Малта. В такъв случай ви желая приятна вечер, Малта.

— Приятна вечер и на вас.

Тя се обърна и забързано прекоси дверите. Щом се озова вътре, девойката побърза да смъкне шала. Той беше изработен от някаква непозната за нея, но много ефирна материя: смачкан на топка, шалът се побираше в джоба на наметалото й. Приключила, Малта се подсмихна удовлетворено и се върна в залата. Там все още се редуваха оратори. И се говореше за спогодби, въстания, робство, война, ембарго. Още при самото й влизане познатото отегчение я връхлетя отново. Не можеше ли всички те най-сетне да млъкнат и мирясат, та събранието да приключи? И Малта да може да се прибере у дома, където да разгледа на спокойствие огнения кристал?

 

 

Останалата част от плетеницата не усещаше, че нещо не е наред. Сесурея изглеждаше леко смутен, но останалите бяха доволни. Тук храна никога не липсваше и се добиваше лесно, атмосферата на това Обилие бе топла, а новите соли бяха породили вълнуващи цветове в поредните нови кожи. Те бяха започнали да сменят кожите си често, защото богатата храна благоприятстваше растежа. Може би, недоволно си помисли Шривър, това беше всичко, което останалите диреха. Може би те смятаха, че този ленив живот на хранене до насита и смяна на кожи представлява прераждане. Ала самата тя не мислеше така.

Шривър знаеше, че Молкин се стреми към нещо много повече. Явно останалите от плетеницата бяха прекалено късогледи, за да не усетят притеснението на своя водач. Той ги отвеждаше на север, подир сянката на кърмителя. На няколко пъти Молкин бе спирал сред топлите притоци на несолена вода, отново и отново опитващ чудатите атмосфери. Останалите не можеха да разберат тези му усилия — те бяха нетърпеливи да последват източника на храна. Веднъж, при едно подобно спиране, Сесурея бе шокирал всички им, разпервайки грива в готовност да ги поведе по желания от всички път, против намеренията на водача. Но до сблъсък не се беше стигнало, защото скоро след това Молкин бе напуснал топлото течение, затваряйки челюсти неудовлетворено, и за пореден път ги беше повел подир огромната сянка.

Шривър не бе изпитвала притеснение, когато кърмителят бе спрял, а Молкин бе сторил същото. Какво право имаше тя да се съмнява в онзи, който съхранява спомените на древните? Ала когато кърмителят отново бе заплавал на юг, а водачът им отново им беше заповядал да следват, тя започна да се съмнява. Нещо не беше наред. Сесурея също споделяше съмненията й.

По пътя те зърваха други плетеници, следващи други кърмители. Всички тези събратя изглеждаха удовлетворени и сити. Тези гледки понякога караха Шривър да изпитва съмнение — може би наистина нещо не беше наред, ала с нея самата. Може би тя приемаше прекалено сериозно свещените предания. Но тогава тя забелязваше колко разсеян изглежда Молкин, дори по време на хранене. Докато останалите разкъсваха и се тъпчеха, той рязко оставяше своята храна и застиваше неподвижен, разтворил челюсти и трепкащ с хриле в дирене на някаква почти неуловима следа. Често, когато кърмителят спреше за по-продължителен период, а останалите от плетеницата си почиваха, Молкин се издигаше досами Недостига, където започваше виещ се танц, затворил очи. В тези моменти Сесурея го наблюдаваше с напрежение, което почти повтаряше нейното. А близо до повърхността техният водач продължаваше да се извива около себе си, за да обостри чувствителността на кожата си. Това той придружаваше с мълвене — нелепици, примесени с предания. Понякога Молкин повдигаше глава над Обилието, сред Недостига, и отново потъваше, мърморещ за някакви светлини.

При една от тези му прояви Шривър не можа да се сдържи. Тя изчака водача им да се изтощи; когато умората потъмни петната връз кожата му и той се понесе към дъното, Шривър се насочи към него, покорно отпуснала грива.

— Молкин — тихо протръби тя, синхронизирала падането си с неговото. — Какво става с виденията ти? Нима прозрението те е изоставило и си се заблудил?

Той повдигна клепачи и се вторачи в нея. И с ленива небрежност се обви около нея, та двамата да легнат заедно сред мекотата на дъното.

— Не става дума единствено за място — занесено обясни той. — То е също и време. Време, място и плетеница. Плетеница, каквато не се е сбирала още от древните времена. Почти мога да доловя миризмата на един Помнещ.

Шривър напрегна намотките си в опит да прочете паметта му.

— Нима ти не си един от тях, Молкин?

— Аз? — Клепачите му отново се спускаха. — Не. Не изцяло. Аз почти си спомням. Зная, че има място, време и плетеница. Когато ги усетя, веднага ще ги разпозная. Ние се намираме близо, Шривър, съвсем близо. Трябва да продължим и да не се съмняваме. Толкова често времето е наближавало и отминавало, а ние сме го пропускали. Боя се, че ако го пропуснем и този път, всички наши спомени за древните времена ще избледнеят. И ние никога няма да бъдем онуй, което сме били.

— А какво сме били? — попита тя. Поверията й бяха известни; просто й се искаше да го чуе за пореден път.

— Ние сме били господарите на всичко, способни да владеят и Обилието, и Недостига. Познатото на един било познато на всички. Всеки носел спомените на всички. Ние сме били могъщи и мъдри, почитани от всички останали създания.

— И какво станало после? — рече Шривър. Ритуалният въпрос.

— Настъпило време да бъдем преобразени. Да смесим същината на самите си тела, за да създадем нови създания, с нова жизненост и нови силни страни. Настъпило време да извършим древния цикъл от разделяне и сливане — за да продължим да растем. Било време да подновим телата си.

— А какво предстои да се случи? — довърши тя своята роля от ритуала.

— В уреченото време и място всички ще се сберат. Всички спомени ще бъдат споделени отново; всичко, съхранявано от един, ще бъде върнато на всички. Цикълът на прераждане ще се затвори, за нас отново ще настанат дни на величие.

— Тъй ще бъде — потвърди гласът на Сесурея, сплетен недалеч от тях. — Тъй ще бъде.