Робин Хоб
Вълшебният кораб (25) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и втора
Планове и заплахи

— Тъй, тъй. Нещата явно не се развиват по начина, очакван от капитан Кенит, краля на пиратите?

— Млъкни.

В тросването на Кенит се долавяше по-скоро умора, отколкото гняв. Изминалият ден бе се оказал мъчителен. Те бяха забелязали жив кораб, тумбест търговски съд с класически корпус. Съдът се бе намирал далеч пред тях, подбиращ път през плитчините на Поредния канал. По дълбокото му нагазване бе личало, че той е натоварен с богат товар. Поне трябваше да успеят да врежат кораба в сушата. Мариета бе вдигнала платна и се бе приближила достатъчно, за да се чуят виковете на фигурата на носа, насочваща кормчията. Бе се приближила достатъчно, за да могат да бъдат различени лицата от екипажа на Търговския кораб; достатъчно близо, за да бъдат чути виковете им, предизвикани от разпознаването на Гарвановия стяг. Соркор бе изстрелял веригите си, но корабът се бе плъзнал в последния момент. Побеснелият Кенит бе наредил обстрел с огнени снаряди и Соркор неохотно се бе подчинил. Един от тези снаряди бе намерил целта, подпалвайки платно. Ала секунди подир попадението платното бе рухнало на палубата, където моряците припряно го бяха угасили. И с всеки изминал момент по някакъв невъзможен начин живият кораб се бе отдалечавал от тях.

Кенит бе крещял до прегракване към хората си, изискващ платна, гребла — всички средства, които биха ускорили кораба. Но по прищявка на самите богове бе изникнала една от онези внезапни зимни бури, които пръсват ветровете във всички възможни посоки. Бяха започнали да се изливат потоци сивкав дъжд, пречещи на видимостта. Ругаещият капитан лично се беше покатерил на мачтата, за да различи живия кораб. Напрегнатите му сетива успяха да го зърнат на няколко пъти, всеки път все по-далече. В един момент преследваният кораб се бе скрил отвъд един нос, а когато Мариета заобиколи скалата на свой ред, живият кораб беше изчезнал. Просто изчезнал.

Сега беше привечер, нощният вятър издуваше платната на Мариета, а монотонният дъжд бе секнал. Пиратите стъпваха на пръсти около Кенит, без да осъзнават, че изпепеляващият му гняв е изчезнал отдавна. Капитанът стоеше на кърмовата палуба, загледан назад, и търсеше спокойствие.

— Предполагам, че сега дължиш на Соркор още един робски кораб, нали? — великодушно припомни талисманът.

— Ако те откъсна от китката си и те изхвърля извън борда, дали ще потънеш?

— Да проверим — съгласи се личицето.

Кенит въздъхна.

— Високата ти цена е единствената причина, поради която продължавам да те търпя.

Дребното лице размърда устни насреща му.

— Интересно дали и за курвата ще казваш така?

Кенит стисна очи.

— Няма ли да млъкнеш и да ме оставиш на мира?

Той чу зад себе си леки стъпки и шумоленето на плат.

— На мен ли говореше? — попита Ета.

— Не.

— Стори ми се, че каза нещо… искаше да останеш сам? Мога да се върна в каютата, щом предпочиташ. — Тя помълча за момент, сетне додаде — Но бих предпочела да остана с теб. Стига да кажеш.

Уханието на парфюма й достигна до него. Лавандула. Връхлетян от нерешителност, Кенит извърна глава към нея. Тя направи реверанс: дама, приветстваща своя лорд.

— О, моля те — невярващо изръмжа той.

— Благодаря ти — отвърна тя. Чехлите й отново затрополиха меко и в следващия момент Ета се озова до него. Без да го докосва. Тя знаеше, че не бива да проявява подобна фамилиарност. Тя не се и облегна на перилото край него. Вместо това остана изправена, отпуснала ръка върху дървото. И гледаше към него. В един момент Кенит не можеше да издържа повече и отново извърна лице към нея.

А тя му се усмихна. Сияйно. Лъчезарно.

— Прекрасно — прошепна гласец откъм китката му. Кенит трябваше да се съгласи. Ета сведе очи и се загледа встрани, може би засрамена. Тя носеше поредният нов костюм. Пиратът, комуто Кенит бе възложил да я доведе на борда, бе изпълнил нареждането и й беше предоставил вана с топла вода, за да се окъпе. Ала за дрехите доста се бе затруднил. Очевидно беше, че грубите моряшки одежди не са подходящи за дамата на капитана. Затова с голямо безпокойство й бе предоставил нощната риза на капитана, а подир това колебливо й бе предложил няколко топа скъп плат от последната им плячка. В началото Кенит се бе раздразнил от това прахосничество, ала впоследствие се беше примирил. Поне игли и конци не липсваха на борда на един платноходен съд, а освен това шиенето предоставяше занимавка на Ета. В крайна сметка капитанът промени първоначалното си мнение и заключи, че морякът е постъпил брилянтно. Докато шиеше, тя нямаше да го безпокои. Дрехите, които тя изработваше за себе си, не приличаха на нищо, виждано от Кенит досега. И бяха изненадващо съобразени с живота на борда.

Не че той възнамеряваше да я остави да живее на борда. Просто още не беше намерил подходящо място, където да я остави. Поне тя беше от хората, които се приспособяват бързо. От пристигането си на борда Ета не се бе оплакала нито веднъж. Освен ако не се броеше вторият ден, когато тя бе нахлула в камбуза и бе смъмрила готвача, задето пресолил яхнията на капитана. Сега тя често надзираваше приготвянето на храната им. Това бе довело до известни подобрения във вкуса.

Но тя пак си оставаше курва, напомни си Кенит. Въпреки лъскавата къса коса, която улавяше светлината на корабните фенери и я отразяваше като блясък; въпреки изумруденозелената коприна на блузата й с широки ръкави; въпреки златистия блясък на шарфа, пристегнал тясната й талия. Тя пак си оставаше неговата курва — дори и на ухото й да проблясваше рубин, а разкошно, украсено с кожа наметало да я предпазваше от нощния хлад.

— Мислех си за живия кораб, който ти избяга по-рано днес — осмели се да каже тя. И повдигна очи към него, прекалено дръзки, за да му се понравят. Изглежда Ета усети това, защото отново сведе поглед, още преди той да изрече остро:

— Не желая да слушам за това.

— Добре — меко обеща тя. Но само след миг наруши думата си, както жените правят винаги. — Бързината на един мотивиран жив кораб е легендарна — тихо каза тя. Обърнала лице право назад, Ета говореше към водата. — Аз нищо не разбирам от пиратство — призна жената. Сякаш това можеше да го изненада. — Но се чудя дали точно тази склонност за бързо бягство по някакъв начин не може да бъде използвана срещу него.

— Не виждам как — изсумтя Кенит.

Тя навлажни устните си, преди да отговори, и за момент цялото му внимание остана насочено към дребното раздвижване на влажното розово връхче. У него пламна неочаквано желание. Проклетница. Постоянната близост до жена не беше полезна за един мъж.

Той издиша бавно и безшумно.

Ета хвърли кос поглед към него. За момент устните й трепнаха; и ако Кенит можеше със сигурност да потвърди, че жестът е бил израз на присмех, той би я зашлевил. Но тя само продължи започнатата тема:

— Заекът намира смъртта си, ако се хвърли стремглаво в мрежата — отбеляза тя. — Ако курсът на даден жив кораб е известен и ако човек разполага с повече от един кораб да устрои засада… Един от корабите лесно би могъл да се впусне в преследване и да насочи живия към мястото. — Тя замълча и отново се загледа във водата. — Чувала съм, че е трудно да бъде спрян един кораб, дори и ако пред него личи опасност. А в тези води има множество тесни канали, където някой преследван съд би бил принуден да излезе на сушата, ако не иска да се сблъска.

— Осъществимо, макар че условностите са прекалено много. Изпълнението на подобен план би изисквало специфични обстоятелства.

— Предполагам.

Тя отметна глава, за да отстрани един кичур, който й влизаше в очите. Късата й и лъскава коса бе съвсем черна, както тъмнее нощното небе между звездите. А Кенит можеше да я целуне по всяко време; сега той беше единственият й мъж.

Тя усещаше, че той я наблюдава. Дишането й и зениците й реагираха на това знание. Кенит рязко притисна тялото си към нейното, притискайки я към парапета. Той принуди устата й да докосне неговата; усети зърната й през затоплената коприна на блузата й.

Когато отдръпна лице, той каза остро:

— Никога не си позволявай да ме напътстваш как да си върша работата. Много добре зная как да получа онова, което искам. Не са ми притрябвали женски съвети.

Очите й бяха се изпълнили с нощта.

— Така е, знаеш — дрезгаво се съгласи тя.

 

 

Той ги чу още по време на приближаването им. Знаеше, че е късно през нощта, защото вечерните птици отдавна бяха притихнали. По влагата, която го обгръщаше, той предполагаше, че тази вечер има гъста мъгла. Затова Парагон изчакваше напрегнато и се чудеше защо само двама души се отправят към него сред нощната мъгла. Корабът не се съмняваше в крайната им цел; на тази ивица от плажа нямаше нищо друго. Доближаването им донесе миризмата на запален фенер. Изглежда тя не им помагаше особено, защото крачките им биваха често придружавани от ругатни. Благодарение на това Парагон разпозна, че единият от тях е Мингсли — неговият глас вече му ставаше познат.

Може би двамата бяха дошли, за да го запалят. Нали при последното идване на Мингсли Парагон го беше подразнил. Може би прекупвачът щеше да хвърли фенера по него. Тогава стъклото щеше да се строши и горящото олио щеше да плисне по дъските. И Парагон щеше да умре тук, сред крясъци, безпомощен: бавна и мъчителна смърт.

— Още малко остана — обеща Мингсли на спътника си.

— Това е третият път, в който чувам това — оплака се друг глас. Неговият акцент напомняше за Калсид по същия начин, по който думите на Мингсли извикваха представата за Джамаилия. — Два пъти вече паднах, коляното ми кърви. За твое добро ще бъде всичко това да си е струвало.

— Струва си, струва си. Само почакай да го видиш.

— В тази мъгла няма да мога да видя нищо. Какво пречеше да дойдем през деня?

Мингсли наистина ли се поколеба, преди да отговори?

— Из града е плъзнало някакво неблагоприятно настроение; на Търговците не се харесва идеята някой извън техните кръгове да закупи жив кораб. Ако те знаеха, че ти проявяваш интерес… Как да ти кажа, вече получих няколко не толкова загатнати предупреждения да не се доближавам до това място. Макар че когато попитам защо, за ответ получавам единствено лъжи и оправдания. Те ми казват, че единствено бингтаунските Търговци могат да притежават жив кораб. Питаш ги защо, а те ти хвърлят още лъжи в лицето. Противоречало на традициите им, казват. Но това е само прах в очите. Истината е съвсем друга, далеч по-различна от всичко, което аз очаквах, когато за първи път подех преговорите. Тъй! Пристигнахме. Той е увреден, а въпреки това пак изглежда величествено.

През цялото време гласовете се бяха приближавали. Едновременно с това у Парагон беше нараствало някакво лошо предчувствие, но той не го допусна в гласа си, а прогърмя решително:

— Величествено? Това не е думата, която ти употреби по мой адрес при последната ни среща. Тогава ти ме обяви за грозен.

Със задоволство той чу как двамата мъже се сепват.

Мингсли се опита да звучи наперено — трудно нещо, когато гласът ти трепери:

— Трябваше да очакваме това. Все пак живият кораб не е наречен така случайно.

Последва метално простъргване. Парагон предположи, че някакъв фенер е бил открит, за да увеличи сиянието. Миризмата на горящо олио се усили.

Корабът се раздвижи неспокойно и скръсти ръце пред гръдта си.

— Е, Фирт, какво ще кажеш? — рече Мингсли.

— Смайващо — промърмори другият. В гласа му се долавяше неподправено възхищение. Веднага след това той се покашля. — Но пак не разбирам защо трябваше да дойдем тук през нощта. По-точно, неразбирането ми е само частично. Зная, че ти искаш моята финансова подкрепа. Но защо ми е да ти помагам да събереш три пъти повече от стойността на обикновен кораб с такъв размер, за да го похарчиш за прогнила бъчва с насечена фигура на носа? Пък дори и да умее да говори.

— Защото този кораб е изработен от магическо дърво. — Мингсли изрече тези думи с тона на човек, разкриващ голяма тайна.

— Е, и? Всички живи кораби са изработени от този материал.

— Но защо? — победоносно отвърна другият. — Защо да построяваш кораб от магическо дърво: субстанция, която е тъй ужасяващо скъпа, че за изплащането й е необходим трудът на цели поколения? Защо?

— Всеки знае защо — изсумтя Фирт. — Тези кораби се съживяват и с тях се плава по-лесно.

— Тогава ми кажи: ако си запознат с тези качества на магическото дърво, би ли склонил да се отречеш от богатствата на няколко родови поколения, само за да се сдобиеш с подобен съд?

— Не бих. Но Търговците от Бингтаун са луди. Това също е известно на всеки.

— Толкова луди, че и последното тяхно семейство е заможно — изтъкна Мингсли. — На какво според теб се дължи това?

— На трижди проклетия монопол, който те държат над най-удивителните стоки в света. Мингсли, за тези неща бихме могли да поговорим и в гостилницата, на по чаша горещ сайдер с подправки. Студено ми е, целият подгизнах от тази противна мъгла, а коляното ме стрелка като отровено. Бъди така добър да минеш направо на въпроса.

— Ако си го наранил върху някоя черупка, то наистина е отровено — вметна гръмовният глас на Парагон. — Много вероятно е мястото да се подуе и загнои. Твоят приятел ти уреди най-малко седмица болка.

— Мълчи! — просъска Мингсли.

— И защо да мълча? — подразни го Парагон. — Задето те е шубе да не те заварят тук, зает да се бъркаш в неща, които изобщо не те касаят? И да говориш за нещо, което никога няма да притежаваш?

— Зная защо не искаш да млъкнеш! — неочаквано заяви Мингсли. — Ти не искаш той да разбере, нали? Не искаш безценната тайна на магическото дърво да бъде разкрита, нали? Защото тогава с бингтаунските Търговци е свършено. Мисли, Фирт. На какво е основан целият Бингтаун в действителност? Не на някакъв древен акт на сатрапа, а на стоките, които идват от Дъждовната река; чудатите и удивителни неща от Дъждовните земи.

— Той иска да те замеси в неща, за които ти изобщо не подозираш — шумно се обърна Парагон към Фирт. — Някои тайни не си струват да бъдат споделяни. Някои тайни струват много по-скъпо от онова, което си склонен да платиш.

— Дъждовната река, чиито води редуват студенина, кипеж, кафяв и сетне белезникав цвят. Откъде извира тази вода в действителност? Ти си чувал същите легенди като мен, за огромно димящо езеро от гореща вода, където гнездят жар-птиците. Това бил източникът на Дъждовната река. Когато земята се тресе, реката побелява и се нажежава. Тази бяла вода може да разяде корпуса на всеки кораб, със същата бързина, с която разяжда и пропадналия в нея клетник. Затова никой не пътува по Дъждовната река, за да търгува. Бреговете са също тъй непристъпни. Коварни мочурища, над които висят киселинни лиани. Дървесният сок на тамошните растения е в състояние да обгори кожата.

— Говори по същество — гневно каза Фирт. В същия момент Парагон изкрещя:

— Млъкни! Затвори си мръсната уста и се махни от плажа ми. Махни се от мен. Или пък ела достатъчно близо, за да те убия. Да, точно така. Ела тук, дребосъко! Ела ми! — Той размахваше огромните си ръце, готов да сграбчва.

— Освен ако не разполагаш с жив кораб — говореше Мингсли. Освен ако не разполагаш с жив кораб, чийто корпус не се трогва от нажежените води на реката. Освен ако не разполагаш с жив кораб, който още в момента на събуждането си сам намира единствения безопасен път по каналите й. Това е същинският източник на техния монопол. Нужен ти е жив кораб, за да се включиш в играта.

— Той лъже — отчаяно изкрещя Парагон. — Той те лъже! Има и много други неща. А дори и да станеш мой стопанин, аз няма да плавам за теб. Ще се преобърна и ще издавя всички ви. Трябва да си чувал, че съм го правил и преди. А ако не си, върви попитай в която си щеш кръчма. Попитай за Парагон, за Парий, мъртвешкия кораб! Хайде, върви, разпитай. Те също ще ти кажат, че ще те убия.

— Той може да бъде принуден — с тиха увереност каза Мингсли. — Или отстранен. Самият корпус е най-важен; един добър лодкар би могъл да ни преведе. Помисли си какво бихме могли да постигнем със собствен жив кораб. Там има някакво племе, с което Търговците поддържат връзки. Едно пътуване ще бъде достатъчно, Фирт. Бихме могли да им плащаме двойно повече от Търговците и пак да излизаме на печалба. Това е нашият шанс да се включим в обмен, до който външни хора не са имали достъп от основаването на Бингтаун насам. Аз вече съм изградил нужните връзки, собствениците само очакват да чуят подходящото предложение. Нужни са ми само средства. А ти разполагаш с тях.

— Той те лъже! — изрева Парагон към мрака. — Той иска да докара смъртта ти! Да те докара до още по-лош край. Да, има и нещо по-лошо от смъртта, калсидска отрепко. Но само един бингтаунски Търговец би знаел това. Само един Търговец би ти казал това.

— Мисля, че проявявам интерес — тихо каза Фирт. — Само че има и по-добри места, където да продължим този разговор.

— Не! — виеше Парагон. — Ти нямаш представа какво ти продава той, не подозираш мъката, която ще закупиш. Нямаш си никаква представа, никаква! — Неочаквано гласът му се задави. — Аз няма да плавам за теб, няма. Няма! Не искам. И ти не можеш да ме накараш, защото аз ще те убия. Всички ви ще убия!

Корабът отново започна да размахва ръце. Ако можеше да достигне до брега, той би хвърлял камъни, водорасли, шепи пясък… Ала ръцете му не докосваха нищо. В един момент той застина и се заслуша. Стъпките се отдалечаваха.

— … да каже на някого?

— Това не бива да ни притеснява — уверено отговори Мингсли. — Ти сам го чу, той е побъркан. Никой не му обръща внимание. А и отдавна никой не идва при него. Дори и по някаква случайност да кажеше на някого, никой не би му повярвал. Точно в това се съдържа красотата на замисъла ми, приятелю. Никой не би заподозрял. Корабът стои тук от години. Години! И никой не се е досещал за това преди…

Гласът му затихваше все повече, докато накрая мъглата и вълните не го погълнаха.

— Не! — изкрещя Парагон към мрака. Той започна да обсипва собствените си дъски с удари. — Не!

Той крещеше в отказ и опълчване. И безнадеждност. Двамата не го слушаха. Никой не го слушаше. Точно в това се състоеше проблемът. Те винаги загърбваха онова, което Парагон им казваше. Те щяха да го спуснат във водата, а той трябваше да ги убие. Отново.

 

 

— Змия!

Гласът на Алтея отекна звънлив и ясен като нощта, която ги обгръщаше. Тя стоеше вкопчена с измръзнали пръсти, стъпила здраво върху наблюдателната платформа. Очите й напрегнато се взираха в тъмата, за да следят създанието. Под нея трополяха припрени нозе, викове подемаха нейното предупреждение. Люковете биваха отваряни с трясък; целият екипаж изскачаше, за да помогне в отблъскването на тази поредна атака.

— Къде?

— Три румба от щирборда, сър! Голяма е.

Всички змии бяха големи, мрачно си помисли тя, докато заповядваше на изнурените си пръсти да се задържат по-здраво. Беше й студено, спеше й се, а зарастващата рана върху главата й все още пулсираше. В студени нощи като тази туптенето прерастваше в тъпа агония. Треската й бе отминала преди дни, а Релър се бе погрижил да отстрани шевовете, когато сърбежът бе станал непоносим. Неговата тромавост и грубиянското шегуване с болката й бяха хилядократно за предпочитане пред предпазливата тревога, която Алтея разпознаваше в Брашъновите очи всеки път, когато той се окажеше край нея. Да върви по дяволите. Тя мислеше за него в момент, когато собственият й живот зависеше от съсредоточението й. Къде беше изчезнала змията? Само преди момент Алтея я беше изгубила.

Тя получи отговор на въпроса си: корабът рязко се люшна към щирборда. Краката й се хлъзнаха върху заледената повърхност; оказа се, че животът й зависи от хватката на грохналите пръсти. Несъзнателно Алтея обви ръка около едно въже и се вкопчи. На палубата под нея капитан Сичъл псуваше и крещеше на ловците да направят нещо, да застрелят проклетия червей, преди той да ги е потопил! Ала още докато те тичаха към борда с опънати лъкове, змията се бе отдръпнала и ги побутваше от другия борд. Това не беше рязък сблъсък, а постоянен натиск нагоре, както акула докосва с муцуната си плаващ труп. Корабът се наклони; някои от моряците не успяха да се задържат изправени.

— Къде е? — гневно попита капитанът. Алтея и останалите наблюдатели присвиваха очи към мрака. Студеният вятър се стрелкаше край нея, вълните се издигаха високо; змии й се привиждаха сред всяка вълна. Но при опит да се съсредоточи върху зърнатото излизаше, че това е било дело на въображението й.

— Отиде си! — извика един от другите наблюдатели. Алтея горещо се надяваше той да се окаже прав. Тази лудост бе продължила прекалено дълго; твърде много дни и нощи на неочаквани произволни атаки и последващото ги напрежение. Понякога змиите се извиваха редом с кораба, над водата, неизменно извън обсега на лъковете. Имаше случаи, в които се струпваха по няколко чудовища, проблясващи с люспите си на зимното слънце — синьо, алено, златисто и зелено. А понякога, като тази нощ, атаката биваше провеждана от едничко, ала огромно създание, което сякаш извличаше удоволствие присмехулно да изтъква лекотата, с която би могло да отнеме живота им.

Тези змии не бяха непознати на Алтея. В минали времена те бяха се срещали достатъчно рядко, за да бъдат смятани за легенда; понастоящем определени райони от Външността гъмжаха от тях; отделно чудовищата следваха и робските кораби през Вътрешния проход. По време на пътуванията си с Вивачия Алтея бе виждала няколко змии, но винаги от разстояние, никога като заплаха. Близостта до тяхната жестокост ги караше да изглеждат като нещо ново.

В следващия момент корабът се наклони. Силно. Хоризонтът се разклати и неочаквано Алтея изгуби опора изпод краката си. За момент тя увисна на реята, като знаме. На наклонената палуба под нея войниците крещяха, също подхлъзнати. Младата жена сви корема си и успя да се закачи с единия си крак за въжетата. Едва стъпила стабилно, корабът се наклони още повече. Змията бе изникнала под него и сега накланяше корпуса към десния борд.

— Дръж се! — изрева някой. Последва пронизителен крясък.

— Тя го изяде! — пищеше глас. Гръмнаха гласове:

— Видяхте ли това? Кого налапа? Глътна го като смокиня! Това иска гадината!

Корабът се изправи. Сред хаоса от гласове Алтея ясно долови ругатните на Брашън.

— Сър! — отекна отчаяният му глас. — Дали да не поставим няколко ловци на кърмата, за да не позволяваме на гадта да се доближава до руля?

— Действайте! — остро нареди капитанът.

Отново затрополиха нозе. Алтея се вкопчваше замаяно. Гадеше й се не само от клатенето на кораба, а и от внезапността на смъртта, която ги беше споходила. Тя знаеше със сигурност, че змията ще се върне. И щеше да разклаща кораба, също както някой палавник брули череши. Според нея създанието не беше достатъчно силно, за да обърне кораба, но пък нямаше как да бъде сигурна. В никой момент от пътуването брегът не беше й се струвал тъй далечен. Тя копнееше за земя, за твърда земя, която няма да се поклаща под нея и няма да прикрива човекоядни скотове, готови да изригнат по всяко време.

Тя продължаваше да стои на омразния си пост — омразен, защото я принуждаваше да вижда всичко, случващо се на палубата. Но това тя не трябваше да знае, напомни си Алтея. От нея се искаше да проявява бдителност и да предупреди навреме. Готовност, която можеше да спаси нечий живот. Очите я боляха от непрестанното взиране в тъмното; ръцете й приличаха на ледени куки. Вятърът не позволяваше никаква топлина да се задържи в тялото й. Ала, припомни си тя, същият този вятър издуваше платната им. Скоро те щяха да напуснат тези змийски води. Скоро.

Нощта обгърна кораба още по-плътно, защото облаци покриха и звезди, и луна. Единствената светлина идваше от фенерите на самия съд. Долу на палубата моряците майсторяха нещо.

Алтея се движеше бързо и често, като паяче върху нишки влажна паяжина, в опит да не допуска тялото й да се вкочани. Дежурството й бе станало почти напразно сред тези условия. Сега тя можеше да се надява единствено на някакъв слаб луминесцентен проблясък сред океанската повърхност.

Най-накрая корабната камбана оповести края на дежурството. Сменена, Алтея бързо се спусна долу — умората и студът не пречеха на грациозността й. С котешко умение тя се отпусна върху дъските и за момент остана неподвижна, сгряваща сковани ръце.

Там тя получи полагащата й се дажба ром, разреден с гореща вода. Девойката обгърна канчето между почти безчувствени длани и се постара да извлече топлина от него.

Във всеки един друг момент тя би отпразнувала края на смяната си, като си легне, ала не и тази нощ. Из целия кораб товарът биваше пристяган, за да не се разпръсне при нова евентуална змийска атака. На палубата ловците изработваха нещо, включващо много осолено месо и около деветдесет метра въже. Те ту се смееха, ту ругаеха, но неизменно се заричаха, че змията щяла да съжалява, задето е зърнала този кораб: погълнатият бе един от другарите им. Алтея също го беше познавала; тя бе работила редом с него на мечите острови. Беше й трудно да осмисли категоричността на смъртта му. Всичко се беше случило тъй бързо.

На нея се струваше, че псувните и заплахите на ловците звучат празно и безсилно, като хленча на дете, неочаквано изправило се срещу неизбежността на съдбата. Сред студения мрак техният гняв изглеждаше жалък. Тя не вярваше, че те биха могли да надвият създание като змията. Коя ли гибел би била по-мъчителна: да бъдеш изяден жив или да се удавиш? Алтея не достигна до отговор, а прогони тази мисъл, за да се потопи в работа. Цялата палуба беше обсипана с предмети, разпръснати от последната змийска атака. Всичко това трябваше да бъде внимателно подредено. В трюма имаше моряци, които работеха на помпите — целостта на корпуса не беше нарушена, ала при разклащането си корабът бе поел вода. Тъй че нямаше заплаха от скука.

Нощта се влачеше като гъст катран. Напрегнатата бдителност деградира до състояние на нервност и умора. Когато всичко бе пристегнато, когато стръвта бе заложена и капанът приготвен, всички зачакаха. И все пак Алтея се съмняваше, че някой друг освен ловците се надява, че змията ще се върне и ще им даде възможност да вкусят мъст. Ловците бяха хора, чийто живот се основаваше на успешното убиване. Те не можеха да приемат тази рязка смяна на ролите, в която друго създание ги бе издебнало и успешно бе унищожило един от другарите им. За ловците това означаваше, че змията трябва да се върне на всяка цена, за да бъде убита. Така те виждаха правилната подредба на света. Моряците, от своя страна, бяха хора, които живееха с постоянното знание, че в един неизбежен момент океанът ще ги погълне. Най-близкото до победа нещо, на което те можеха да се надяват, бе да заявят на смъртта, че тя ще трябва да дойде за тях на следващия ден. Моряците се стараеха единствено да изминат колкото се може по-голямо разстояние.

Онези без конкретни задачи подремваха върху палубата, избрали си ъгълчета, където човек да може да се настани здраво. Онези, които не можеха да заспят, се бяха залепили до перилата. Те не се доверяваха на наблюдателите, покатерени над мачтите.

Алтея също се бе облегнала по този начин, вперила поглед в нощта, когато усети Брашън да се настанява край нея. Тя го разпозна без дори да се обръща. Може би тя бе опознала същината на движенията му, а може би несъзнателно бе доловила миризмата му във въздуха.

— Ще се справим — увери я той.

— Разбира се — отвърна Алтея, макар и без голяма увереност. Въпреки опасността, която все още заплашваше всички им, сега тя мислеше единствено за смущението, изпитвано от близостта на Брашън. Младата жена би била много благодарна, ако можеше да си спомни с безстрастна точност всичко станало и изговорено онази нощ. Тя не бе сигурна какво да вини — приспивателното в бирата, удара по главата или киндина — но във всеки случай не беше изцяло сигурна, че си спомня всичко. Така и не можеше да осмисли причината, накарала я да го целува. Може би, мрачно си помисли Алтея, тази й невъзможност да си припомни е обусловена от нежелание.

— Добре ли си? — попита Брашън с тих глас, който придаваше на въпроса далеч по-дълбоко значение.

— Не мога да се оплача. Ами ти? — с непоколебима любезност отвърна тя.

Брашън се усмихна. Алтея не гледаше към него, но разпозна мимиката в гласа му.

— Аз също. Когато пристигнем в Кандило, всичко това ще ти се струва като лош сън. Ще си припомняме на по чаша и ще се смеем.

— Може би — неутрално каза тя.

— Алтея…

Брашън не успя да довърши: точно в този момент корабът рязко се разтърси и започна да се издига. Алтея паникьосано се вкопчи в перилото и стисна пръсти. Струваше й се, че морето се надига към нея.

— Отдръпни се от борда — остро й нареди Брашън. Самият той се оттласна към кърмата с вик: — Хвърлете й стръвта! Довлечете я и й я хвърлете!

Палубата под нозете й продължаваше да се криви. Отвсякъде долитаха гневни и ужасени викове. Корабът също изпищя, ужасяващ пукот на дърво, привикнало да бъде обгърнато от вода, а не изтиквано от нея. Гъвкавостта на кораба, позволяваща на съда да устоява на морето, сега биваше обърната срещу него. Алтея почти можеше да усети напрежението в дъските, защото цялата корпусна структура бе подложена на натиск. Тя откри, че е стъпила върху парапета, вместо да стои до него, все така вкопчена с две ръце. До нея палубата продължаваше да се накланя. Гладка и изтъркана, повърхността й не предлагаше никакви опори, които да улеснят отдръпването. Под нея черното море неочаквано закипя: опашката на змията разцепи океана, за да придобие по-удобна позиция.

Над нея някакъв моряк изрева в неочаквана и безпомощна ярост. Той не беше успял да се задържи и сега се хлъзгаше по наклонената палуба към нея. Мъжът нямаше да се сблъска с Алтея. Ако тя останеше на мястото си, нищо нямаше да я заплаши. Той щеше да се сблъска с перилата и вероятно да падне в морето, но тя щеше да остане в безопасност. Стига да останеше на мястото си.

Вместо това тя отдели едната си ръка и я протегна към него. Другарят й се сблъска с парапета, тя го сграбчи за дрехата и неочаквано двамата висяха, задържани към кораба единствено от нейния захват и един от краката му, обгърнал перилото.

— Не — простена Алтея, усетила мускулите й да стържат от напрежение. Двамата стояха вкопчени един в друг и в кораба. Ръцете на моряка я стискаха до задушаване; той инстинктивно се опитваше да се покатери обратно — по нея. Под тях водата кипеше.

Отвъд тях, близо до кърмата прозвуча вик на усилие. Огромна мрежа, пълна с късове мазно мече месо, бе хвърлена зад борда. Алтея зърна последвалата я верига. Едва докоснала водната повърхност, огромна паст изникна сред вълните, за да погълне мрежата. Люспестият врат изникна съвсем близо до Алтея, тя можеше да го докосне. Девойката зърна редове зъби и огромни очи, подир това змийското туловище изчезна.

Последва победоносен крясък, последван от настойчивите викове на Брашън да опъват! Палубата се изправяше със същата внезапност, с която се беше и наклонила, а приготвеното въже се извиваше и губеше нови и нови дължини, сякаш към него бе прикрепена котва. Алтея и другарят й неочаквано се озоваха върху парапета, вместо да висят край него. И двамата трескаво се раздвижиха, за да стъпят обратно вътре. Въжето на примамката неочаквано се изопна; целият съд потръпна от този опън. Сред стържене на дърво огромният кнехт, към който краят на въжето бе прикрепен, се откъсна. Последвалите го привързани бъчви отнесоха част от парапета. Макар и празни, те изчезнаха под водата, като каменни.

Корабът още не се беше изправил, а моряците тичаха към бордовете, за да се вгледат във водата. Всички диреха да зърнат някакъв признак от изчезналата змия. Те бяха напрегнати, притихнали и неподвижни. Тихият глас на един от ловците обяви:

— Тя не може да остане под водата вечно. Не и с всичките тези бъчви.

Самата Алтея не беше толкова сигурна. Откъде можеха да знаят какви са способностите на една змия? Може би редиците зъби щяха да съумеят да разкъсат връзката между примамката и бъчвите. А може би змията притежаваше такава сила, че с лекота би могла да отнесе бъчвите до самото дъно, без да изпита затруднение.

Сякаш в отговор на мисълта й край другия борд се разнесе неочакван крясък:

— Ето ги, току-що изскочиха! Гледайте! Не, тя отново се гмурна!

Алтея понечи да прекоси палубата, но бе спряна от крясъка на помощника:

— Стига сте зяпали! Махаме се, докато проклетата гадина е заета.

— Няма да я преследвате и убиете? — смаяно попита един от ловците. — Не искате да бъдете първият кораб, отнесъл главата и кожата на мъртва змия в пристанището си? Човек би събрал една година почерпки само с разказването на подобна история!

— Искам да се прибера в пристанището жив — кисело отвърна помощникът. — Вдигнете още платна!

— Капитане? — не се отказваше ловецът.

Капитан Сичъл стоеше загледан в мястото, където змията бе изникнала за последно. Тялото му бе застинало от омраза; личеше, че той копнее да се впусне подире й с безмозъчната упоритост на ловна хрътка. Самата Алтея също бе затаила дъх. Не, не, не, не, не, мислено крещеше тя.

Ловците вече започваха оживено да говорят помежду си за харпуни, лодки и екипажите им, когато капитанът рязко тръсна глава.

— Не — тихо и със съжаление каза той. И повтори по-високо, по-ясно: — Не. Би било глупаво. Ние разполагаме с пълен трюм, няма да рискуваме товара си. Пък и съм чувал, че самият допир до змийска кожа е достатъчен, за да вцепени мускулите. Нека проклетията да си върви. Стръвта, която тя погълна, може да я убие. А ако се върне, тогава ще се бием с нея. Но ние трябва да се махнем. Да вървят по дяволите бъчвите.

Алтея очакваше, че това нареждане ще бъде изпълнено с оживление, ала в движенията се забелязваше неохота. Мнозина поглеждаха към черните води, където за последно бяха зърнали змията. Ловците не криеха гневното си раздразнение — някои захвърляха лъковете си, други държаха своите оръжия готови за стрелба и продължаваха да оглеждат океана, готови да прострелят змията. Алтея се надяваше, че чудовището няма да се появи повече.

Тя започна да се катери по въжетата. На ръба на света слънцето се канеше да изплува от дълбината. Сивкаво сияние указваше мястото, от което светилото скоро щеше да се издигне. Колкото и нелогично да беше това, девойката вярваше, че ако слънцето успееше да изгрее преди завръщането на змията, те щяха да оцелеят. Нещо в нея инстинктивно копнееше за светлината на деня, за края на този проточил се кошмар.

Змията изникна край кораба като издигащ се във водовъртеж ствол. Създанието разкъса водната повърхност, разперило челюсти и тръскащо глава в опит да се освободи от куката. Това тръскане откъсваше кървави капчици от пастта му. Пръските слюнка полетяха към платната. Една от тях удари бузата на Алтея, предизвиквайки изгарящо усещане. Девойката проплака и веднага се обърса с ръкав. Ужасяваща скованост се разпространяваше от мястото на изгарянето. Долетелите викове показваха, че тя не е единствената поразена. Младата жена се вкопчи във въжетата и се постара да запази спокойствие. Дали това попадение щеше да се окаже достатъчно, за да я убие?

На палубата ловците крещяха победоносно и се струпваха край борда, където змията се гърчеше и се опитваше да се освободи от погълнатата стръв. Веригата подрънкваше по зъбите, а бъчвите подскачаха недалеч. Откъм кораба звъннаха стрелите от първия залп, полетяха харпуни. Някои ловци надхвърлиха или се прицелиха прекалено близо, но имаше и други, които уцелиха. Змията протръби болезнено и се хвърли обратно. Ревът й бе пронизителен, по-скоро наподобяващ писъка на жена, отколкото рева на бик. Привързаните бъчви също изчезнаха — като пукнати мехурчета.

Над Алтея се разнесе стреснат вик. Морякът полетя надолу и се удари върху една рея. Тя успя да сграбчи ръкава на ризата му, само че тялото отново се наклони, натежа и поднови полета си; стисканият от Алтея плат се раздра. След миг другарят й се стовари върху палубата. Девойката остана да се взира в парчето ръкав, останало в ръката й. Змийската слуз бе разяла дебелия памучен плат с лекотата, с която молците поглъщат вълна.

Какво ли причиняваше тази разяждаща лига на лицето й? Тази мисъл, бе последвана от друга, още по-тревожна, накарала я да изкрещи:

— Змийската лига разяжда платната ни!

Други викове потвърдиха предупреждението й. Двама моряци бавно отнасяха до палубата друг поразен, с обгорени ръце. Неговата глава се поклащаше безпомощно; от устата и носа му капеше течност. Той все още се намираше в съзнание, но не изглеждаше способен да възприема. Това представляваше отвратителна гледка.

Ала още по-ужасяващ бе видът на празнините, изникващи сред платната. Под напора на вятъра платът, образувал дупки, започваше да се разкъсва. Капитанът непрекъснато оглеждаше мачтите и се опитваше да сравни скоростта, която корабът развиваше в момента, и времето, от което биха се нуждаели за издигането на новите платна. Изглежда той възнамеряваше да се отдалечи колкото се може повече от змийските води, преди да смени платната. Алтея одобряваше този замисъл.

Крясък откъм кърмата я накара да се обърне. От мястото си тя не можеше да види, но разнеслите се в отговор викове отстраниха тази нужда, съобщаващи за нова поява на чудовището.

— Гадината идва право към нас! — кресна някой. Капитанът веднага нареди на ловците да се стекат на кърмата и да приготвят стрели и харпуни. От поста си Алтея успя да зърне за миг насочващото се към тях създание. То все така беше разтворило паст, от чийто ъгъл се поклащаше въжето. По някакъв начин чудовището бе успяло да разкъса тежкото конопено въже, пристягало бъчвите към нея. Стрелите и харпуните още се поклащаха около шията му. Огромните очи улавяха първата утринна светлина и я отразяваха под формата на ален гняв. Никога преди Алтея не бе съзирала емоция да сияе тъй яростно в животински лик. Змията се издигаше все по-високо и по-високо над вълните, невъзможно дълга — прекалено дълга, за да бъде жива.

Тя връхлетя върху кораба с цялата сила, която можеше да събере. Огромната глава се стовари върху задната палуба с оглушителен звук: огромен пестник, стоварен върху маса. Носът на кораба полетя нагоре в отговор; Алтея по чудо не отхвърча от въжетата. Вкопчена, тя изрази слепия си ужас в крясък, който не един от другарите й повтаряше. Под нея трескаво звънтяха тетиви. По-късно тя щеше да научи как ловците безстрашно скочили напред, за да вбиват копията си отново и отново. Усилия, оказали се напразни: този удар срещу кораба бе нанесен в предсмъртната агония на създанието. Сега то лежеше безжизнено на палубата, с втренчени в нищото очи и с паст, от която капеше млечиста слуз. Тази лига започваше да съска и отделя дим при допира си с дъските.

Тежестта на огромното туловище придърпа змията обратно към тъмните води, отнасяйки половината от парапета на задната палуба. След себе си трупът остави обгорена и димяща ивица. С дрезгав глас капитанът нареди дъските да бъдат облети с кофи морска вода.

— Това не беше обикновено животно — каза глас, който Алтея разпозна като Брашъновия. В него се долавяше страхопочитание. — То искаше да си отмъсти, преди да умре. И за малко да успее.

— Махаме се — каза помощникът.

Този път моряците нямаха нищо против отдалечаването от тези противни морски участъци, а енергично се впуснаха в работа под лъчите на неохотно изникващо слънце.

 

 

Той дойде на предната палуба късно през нощта на четвъртия ден от престоя им в Джамаилия. Беше тъмно, но Вивачия го усети. Тя можеше да го усети навсякъде на борда й.

— Какво има? — прошепна тя.

Корабът беше притихнал. Единственият дежурен моряк стоеше край кормилото, тихо си тананикаше някаква стара любовна песен и се взираше в премигващите светлини на града. На един хвърлей от тях на котва стоеше робски кораб. Неговата близост разваляше покоя на нощта: с вонята и с отчаяното мълвене, което долиташе от окования му товар.

— Тръгвам си — тихо отвърна Уинтроу. — Исках да се сбогувам.

Тя чу и почувства думите, ала те пак й се сториха безсмислени. Той не би могъл да има предвид същинското им значение. Вивачия паникьосано се протегна към съзнанието му, но не успя да го докосне. Юношата стоеше отделен от нея.

— Знаеш, че те обичам. И по-важно, знаеш, че те харесвам. Между нас би възникнало приятелство дори и ако ние не бяхме онова, което сме сега; дори и ако ти беше истинска личност, а аз — обикновен моряк…

— Грешиш! — тихо възкликна тя. Дори и сега, когато тя усещаше решението му да я изостави, Вивачия не можеше да го предаде. Това не можеше да бъде истина. Нямаше смисъл да вдига тревога и да замесва и Кайл. Това касаеше само двама им. Затова тя продължи все така шепнешком. — Уинтроу, във всяка една форма двамата с теб бихме били приятели, макар да ме боли да чуя, че ти не ме смяташ за истинска личност. Но онова, което съществува между двама ни, никога не би могло да бъде заменено. Не се самозалъгвай в противното. Не успокоявай съвестта си, че ако ме напуснеш, аз бих могла да бъбря с Майлд или да се съветвам с Гантри. Те са добри хора, но не могат да те заменят. Нужен си ми самият ти, Уинтроу. Уинтроу? Уинтроу?

Тя бе се извърнала, за да го погледне, ала момчето стоеше скрито в тъмнината. То пристъпи напред, по бельо. Носеше съвсем малък вързоп, нещо, увито в мушама. Най-вероятно жреческата му роба, гневно си помисли тя.

— Позна — тихо каза юношата. — Само това ще взема със себе си, нищо друго. Това е единствената ми принадлежност, която донесох на борда. Не зная какво друго да ти кажа, Вивачия. Трябва да вървя, преди това да е станало невъзможно за мен. Преди баща ми да ме е променил толкова, че и аз самият да се затруднявам да се позная.

Вивачия се опитваше да бъде разумна, да го убеди с помощта на логика.

— Но къде ще отидеш? Какво ще правиш? Твоят манастир се намира далеч. Ти нямаш нито пари, нито приятели. Това е лудост, Уинтроу. Щом си решил да бягаш, подготви се. Изчакай да се приближим до Същин, накарай ги да си мислят, че вече си се предал, и тогава…

— Мисля, че ако не го сторя сега, никога няма да го направя.

В гласа му личеше тиха решителност.

— Бих могла да те спра на секундата — предупреди го тя с дрезгав шепот. — От мен се иска единствено да вдигна тревога. Един мой вик би бил достатъчен, за да изпрати и последния моряк на борда подире ти. Не осъзнаваш ли това?

— Зная го. — Той затвори очи за момент и се пресегна да я докосне. Пръстите му докоснаха един кичур от косата й. — Но не мисля, че ще го сториш. Не мисля, че ти би ми причинила това.

Подир краткия допир Уинтроу се изправи и привърза вързопа за кръста си. Той прескочи парапета и започна да се спуска по котвеното въже.

— Не го прави, Уинтроу. В пристанището има змии, те…

— Ти никога не си ме лъгала — укори я той. — Не го прави сега, за да ме задържиш при себе си.

Шокирана, тя понечи да отвърне, но остана безмълвна. Уинтроу достигна студената вода и потопи единия си крак.

— Нека Са ме закриля — промълви той и решително се потопи. Вивачия го чу да си поема дъх сепнато заради рязката хладина. След отминаването на този първоначален шок юношата пусна котвеното въже и неумело, кучешката, заплува към брега. Вързопът му се поклащаше подире му.

Уинтроу, изпищя тя. Уинтроу, Уинтроу, Уинтроу. Беззвучни писъци и сухи сълзи. Но тя не помръдваше, и то не само защото се боеше, че виковете й биха привлекли змиите. Съкрушителна вярност към него и към нея самата сдържаше гласа й. Той не можеше да е изрекъл тези думи сериозно. Не можеше да направи подобно нещо. Той беше Вестрит, тя беше неговият родов кораб. Уинтроу не можеше да я остави, не и за дълго. Той щеше да достигне брега и да навлезе сред притъмнелия град. Щеше да остане там един час, може би ден, седмица. Мъжете винаги правеха така, слизаха на брега, но после винаги се връщаха. Уинтроу също щеше да се върне, доброволно, и щеше да приеме, че тя е неговата орис.

Вивачия обви ръце около себе си и стисна зъби. Тя нямаше да вдигне тревога. Щеше да чака завръщането му. Щеше да се довери, че действително е познала сърцето му.

 

 

— Почти се съмна.

Гласът на Кенит прозвуча съвсем тихо. За момент Ета дори не бе сигурна, че е чула.

— Да — потвърди тя с подобен шепот. Тя лежеше край гърба му, близо до него, но без да го докосва. Може би той говореше в съня си; тогава тя не искаше да го буди. Той рядко заспиваше, докато тя все още се намираше в леглото му; рядко тя получаваше възможността да сподели постелята и топлината на стройното му тяло за повече от час или два.

Той заговори отново, все така близо до беззвучност:

— Чувала ли си тези стихове? Когато съм далеч от теб, зората ме милва с твоя допир.

— Не зная — колебливо прошепна Ета. — Звучи като поема… Никога не съм имала възможност да изучавам поезия.

— Не е нужно да изучаваш онова, което вече си — тихо каза Кенит, без да се старае да скрива нежността в гласа си. Сърцето на Ета застина. Тя дори не се осмеляваше да си поеме дъх. — Послание на Китрис до неговата любима. Така е озаглавена тази поема. Тя е по-стара и от Джамаилия, наследство от дните на Старата империя.

Той отново замълча.

— Откакто те срещнах, тази поема ме кара да си мисля за теб. Особено тази част. Словата не са достатъчно дълбоки, за да съберат обичта ми. Аз прехапвам език и се мръщя на любовта си, за да не бъда поробен от страстта. — И Кенит добави: — Чужди думи, породени от чужд копнеж. А ми се иска да бяха мои.

Ета остави мълчанието да последва думите му, за да може да им се наслади и да ги вложи в паметта си. В отсъствието на задъхания му шепот тя можеше да чуе дълбокия ритъм на дишането му, който се вплиташе в хармония с мълвенето на вълните. Това беше музика, която тя възприемаше чрез кръговото движение на самата си кръв.

Тя пое дъх и събра цялата си смелост:

— Колкото и да са сладостни думите ти, аз не се нуждая от тях. Никога не съм се нуждаела от тях.

— Тогава нека мълчим и притихнали да изчакаме утрото.

— Нека — промълви тя. Лека като отпускащо се перо, тя отпусна ръка върху бедрото му.

Кенит не помръдна, не се обърна към нея. Тя не възразяваше. Не беше и нужно. Толкова време бе живяла със съвсем малко… Думите, които той бе изрекъл сега, щяха да й стигнат за цял живот. Когато тя затвори очи, една сълзица надникна изпод клепачите й.

 

 

В притъмнялата капитанска каюта дървеното личице се подсмихна.