Робин Хоб
Вълшебният кораб (23) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесета
Вербовчици

Във Външния проход имаше малко убежища, които с право да се наричат така, но Кътчето беше едно от тях. По време на отлив до него се достигаше трудно, но веднъж достигнато, това място можеше да предостави истинска почивка за кораби и екипажи в продължение на нощ или две. Повечето пристанища от Външността редовно биваха връхлитани от зимните бури, които вилнееха над Дивото море. Случваше се тези бури да обстрелват брега в продължение на цели седмици. Всеки разумен капитан държеше кораба си далеч от сушата по време на пътуването на юг, защото близостта до нея тук означаваше опасност от разбиване. Ако запасите от вода не бяха станали неизползваеми (включително и по инак непретенциозните моряшки критерии), Жътвар никога не би рискувал да влезе в Кътчето.

Ала именно така се бяха стекли нещата. И по тази причина екипажът получаваше една благословена нощ на брега, която да им предостави жени, различна от осолено месо храна и от рядка помия вода. Трюмовете на кораба бяха пълни с месо, кожи и мас. Богат товар, изработен с мъка. Моряците от Жътвар с право се гордееха с постижението си. Бяха изминали едва петнадесет месеца подир отплаването от родния Кандило.

Поне пътуването към дома бе далеч по-бързо отколкото при напускането му. Професионалните моряци знаеха, че са си заслужили бонусите, очакващи ги в края на курса, а ловците и дерачите бяха водили собствени сметки. Онези, които плаваха принудително, вече знаеха, че стига да пристигнат живи в крайното пристанище, ще стъпят на брега като свободни хора.

Ател, юнгата, се бе отличил, заработвайки и дерачески бонус в допълнение към полагащата му се заплата. Това бе изострило интереса към него на онези от екипажа, които обичаха да играят на зарове, само че техните покани се бяха оказали неуспешни — срамежливото момче отказваше да залага предстоящия му бонус. За изненада на всички, той бе отказал и предложението да се премести при дерачите и ловците и да стане част от тях. Ател бе предпочел да си остане обикновен моряк. На въпросите момчето само се усмихваше и отвръщаше:

— Предпочитам да си бъда моряк. Моряците могат да служат на всеки съд. А ловците и дерачите трябва да идват на север поне веднъж годишно. Таз година за първи път дойдох на север; не ми хареса особено.

Това се оказа най-добрият отговор, който Ател би могъл да даде. Ловците и дерачите получиха възможност да оценят коравостта си, а моряците кимаха одобрително към проявената мъдрост. Интересно дали Алтея бе обмислила всичко това, чудеше се Брашън, или просто бе извадила късмет. Той продължаваше да поглежда към нейната маса в кръчмата. Алтея седеше в края й, надвесена над същата халба тъмна бира. Девойката слушаше внимателно, смееше се на подходящите места и си придаваше убедително свенлив вид, когато курвите се опитаха да я доближат. Тя се бе превърнала в истински член на екипажа.

Онзи следобед на брега я беше променил. Тя си бе доказала, че е в състояние да блести, когато възложената задача не изисква груба сила. По време на целия лов тя бе одирала кожи; с течение на времето бе станала дори още по-бърза. Тази увереност Алтея бе отнесла заедно със себе си на борда, съсредоточавайки се над задачите, където ловкостта и бързината имат по-голяма тежест от силата. Тя все още се затрудняваше, когато трябваше да работи редом с мъжете, но пък от един юноша това се очакваше. Нейната бляскава проява караше останалите да вярват, че по-късно тя ще привикне и към другите си задължения.

Брашън погълна последните две глътки от халбата си и я повдигна за още. Алтея проявяваше разумност и в още едно отношение: тя не пиеше. Той кимна на себе си. Излизаше, че я е подценил. Тя щеше да преживее това пътуване, стига да продължаваше по същия начин. Естествено, не можеше да прекарва години с настоящата си дегизировка, но с това пътуване щеше да се справи.

Една от слугините се приближи, за да напълни чашата му. Брашън кимна и бутна монета към нея. Със сериозен вид момичето я взе и направи реверанс, преди да се стрелне към следващата маса. Девойката беше красива; интересно защо баща й й позволяваше да работи тук? Нейното поведение недвусмислено показваше, че тя не е една от курвите на заведението, но дали всеки моряк би зачел това? Брашън остана загледан след нея, също като повечето клиенти на пивницата. Един от тях се опита да защипе ръкава й, но тя се измъкна умело. Обаче край Ател тя спря и с усмивка се обърна към юнгата. Алтея демонстративно се вторачи в чашата си и позволи на девойката да я напълни. Усмивката, която предполагаемото момче получи, бе далеч по-дружелюбна от полагащата се на останалите клиенти. Брашън се подсмихна; Алтея приличаше на достоверно момче, а свенливостта му веднага би го направила по-интересно от останалите посетители. Може би смущението на Алтея не беше изцяло престорено.

Той остави чашата на плота и разкопча жакета си. Тук му беше прекалено топло. Мисъл, която го накара да се усмихне: отдавна не беше изпитвал горещина. Залата беше суха и топла, а краката му бяха стъпили на под, който не се накланяше. Притеснението, този вечен спътник на моряка, започна да го отпуска. При завръщането им в Кандило Брашън щеше да е спечелил достатъчно, за да си стъпи обратно на краката. И този път той нямаше да сглупи и да прахоса спечеленото. Не. Този път щеше да се вслуша в съвета на капитан Вестрит и да се отнесе по-отговорно. Освен това той разполагаше с избор. Вече знаеше, че капитанът на Жътвар с радост ще го задържи на работа. Вероятно той можеше да остане на този кораб колкото си иска. Другата възможност беше да напусне в Кандило и да се огледа за някой по-добър съд. По-чист, по-бърз. Да се върне към плаването на борда на търговски кораби и тъй да обхожда многобройните пристанища.

Познато изгарящо усещане върху долната му устна го накара да премести късчето киндин. Наркотикът действително притежаваше обещаваните от продавача качества, за да може да прогори кожата толкова бързо. Брашън отпи нова глътка бира, за да охлади усещането. В това отношение капитан Вестрит се бе проявявал като пълен тиранин. Дори най-малкото подозрение, че някой от хората му е употребил киндин, на сушата или на борда, довеждаше до неумолима проверка на долната устна. И най-незначителният белег от изгаряне довеждаше до освобождаването на въпросния моряк още на следващото пристанище, без заплата.

Брашън бе спечелил това късче по-рано днес, на комар. Хазартът представляваше поредното развлечение, което той не си бе позволявал от доста време. Какво пък, човек понякога имаше нужда да се отпусне. Брашън не бе постъпил неразумно и не бе заложил нищо, което да не може да си позволи да загуби. Първият му залог бе представлявал един зъб от морска мечка, който той бе оформил във фигурка през свободното си време. Почти от самото начало бе започнал да печели. Е, веднъж за малко не бе изгубил моряшкия си нож, което би било мъчително, но поредният прилив на късмет го спаси. И Брашън се беше сдобил не само с късчето киндин, но и с достатъчно пари, за да се почерпи с пиво.

Той се чувстваше едва ли не гузен заради успеха си. Парите и наркотика той бе спечелил от помощника и бюфетчията на Веселата маца, друг ловен кораб, спуснал котва тук. Само че трюмовете на Веселата маца бяха пълни единствено с бъчонки неоползотворена сол: корабът тепърва се отправяше на лов. А толкова късно хората му щяха да се затруднят да наловят достатъчно мечки. Брашън не би се изненадал, ако те останеха да изчакват китовете. Това вече бе противна и опасна работа. И той адски се радваше, че няма да му се налага да я върши. Тазвечершният успех бе знаков — показваше, че късметът му започва да се подобрява. И че животът му също започва да се оправя. Разбира се, Вивачия и капитан Вестрит, Са да бди над паметта му, още му липсваха. Ала той поемаше по нов път.

Брашън изпразни халбата си и разтърка очи. Явно беше по-уморен от очакваното, за да се чувства толкова грохнал. Обикновено киндинът го оживяваше. Това бе и обичайното действие на наркотика: да поражда усещане за удовлетворение, съчетано с прилив на енергия да се забавляваш. Но в момента на Брашън се струваше, че на света няма нищо по-хубаво от едно топло, меко легло. Сухо, което не смърди на пот, влага, мас и кълчища. И без дървеници.

Заради вглъбяването си в този райски образ той се сепна при вида на девойката. Тя се усмихна пакостливо на сепването му и посочи към чашата му, отново празна. Морякът я покри с длан и печално поклати глава.

— Боя се, че вече нямам пари. Но това е за добро. Не искам да бъда махмурлия, когато отплаваме утре.

— Утре? В такова време? — със състрадание попита тя.

Брашън раздвижи глава по начин, който потвърждаваше собствената му неохота.

— Буря или не, ще трябва да изтърпим. Времето и вълните не чакат никого. Колкото по-бързо отплаваме, толкова по-бързо ще се приберем у дома.

— У дома — каза тя и отново се усмихна. — Тогава тази бира е от мен. За бързо пътуване към дома, за вас и целия ви екипаж.

Той бавно отдръпна ръка и се загледа в наливаната течност. Късметът му наистина започваше да се усмихва.

— Вие сте от същия кораб като онези мъже, нали? Жътвар?

— Да — потвърди Брашън и отново размести късчето киндин.

— И вие сте помощник-капитан.

— Едва трети след капитана.

— Вие сте Брашън?

Той кимна не можа да сдържи усмивката си. Не можеше да не се поласкае от жена, която знаеше неговото име още преди той да е узнал нейното.

— Разбрах, че Жътвар е напълнил трюма си и е поел обратно. Екипажът ви явно е много добър?

Тя имаше навика да повдига вежда, когато задава въпрос.

— Бива го.

Брашън започваше да се наслаждава на този разговор. Но тогава девойката издаде същинската причина за щедростта си.

— Онзи млад момък в края е вашият юнга, нали? Той не обича да пие много.

— Така е. Той и на думи е пестелив.

— Забелязах — печално каза тя. И подир миг неочаквано додаде: — Истина ли е онова, което се говори за него? Че умеел да одира морските мечки със същата бързина, с която ловците ги прострелват?

Значи тя действително мислеше, че Алтея — Ател — изглежда добре. Брашън поздрави правотата си с бърза усмивка.

— Не е вярно — вече със сериозен вид рече той. — Ател е много по-бърз от ловците. Точно това е проблемът с него. Той скочи да дере мечките още непростреляни. И ловците ни трябваше да си губят времето да преследват одраните от него животни.

И Брашън отпи от бирата си. За момент тя остана вторачена в него. Едва впоследствие девойката осъзна смисъла на думите му, прихна и го побутна игриво. Отпуснатият моряк трябваше да се вкопчи в плота, за да не падне.

— Простете! — възкликна тя и го хвана за ръката, за да му помогне да се намести.

— Няма проблем. Просто съм прекалено уморен.

— В такъв случай… — Сега девойката говореше тихо. Тя замълча, за да привлече погледа му. Очите й бяха сини, по-дълбоки от морето. — Отзад има стая с легло. Моята стая. Бихте могли да си починете там.

Точно преди Брашън да се е убедил изцяло в смисъла на думите й, тя сведе очи, обърна се и започна да се отдалечава. Помощникът повдигна чашата си и отпи. В този момент момичето добави, през рамо:

— Кажете ми, ако решите да се възползвате.

Девойката спря, повдигнала въпросително вежда. Или може би този жест бе подканящ?

Добронамереният късмет е като доброто време — човек трябва да извлича максималното от него. Брашън допи на един дъх оставащата бира и се надигна.

— Бих искал — тихо отвърна той. И беше истина. Без значение дали към предложеното легло спадаше и самата девойка, предложението му звучеше прекрасно. Какво можеше да изгуби? Той за пореден път премести киндина, отлично качество.

 

 

— Хайде още по едно — обяви Релър. — И после най-добре да се връщаме на кораба.

— А, ти не ни чакай — изкикоти се един от моряците. — Върви сам, ние скоро ще дойдем. — Той бе започнал да клюма.

Релър се пресегна през масата и го разтърси.

— Стегни се, Йорд. Никакви припаданици тук. Щом се върнем на кораба, ще можеш да се проснеш направо на палубата и да хъркаш като прасе, ако щеш. Но не и тук.

Нещо в тона му сепна Йорд и го накара бавно да повдигне глава.

— И защо?

Релър се приведе към него.

— По-рано днес един от моряците на борда на Терн ме предупреди. Нали знаеш Веселата маца, дето стои на котва до нас? Те са изгубили седем души заради зараза. Капитанът им обикалял три дни из града в опит да наеме повече хора, но без успех. Говори се, че той е започнал да се отчайва. Корабът му тепърва трябва да се отправи към островите. Всеки ден закъснение ще се превърне в седмица, през която те трябва да ловуват. Та моят човек от Терн ми каза, че би било най-разумно нашите момчета да не се делят един от друг и да спят на борда. От два дена един от техните ловци е изчезнал. Сам можеш да се досетиш какво подозират те. Така че на кораба ще се връщаме всички заедно. Освен ако не искаш отново да се отправиш на север на борда на Веселата маца.

— Вербовчици? — ужасено попита Йорд. — Тук, в Кътчето?

— А какво по-добро място? — продължи да шепне Релър. — Ако някой не се върне на кораба си навреме, никой няма да седне да го чака. Лесно е да се притаиш в тъмното и да нападнеш някой непредпазлив моряк, който вече се вижда у дома. Това не е град, където хора като нас трябва да се разхождат сами.

Йорд рязко се изправи на крака.

— Повдига ми се от северната бълвоч. Хич даже няма и да рискувам. Хайде, момчета, връщаме се на кораба.

Релър се огледа.

— А къде изчезна Браш? Той не седеше ли ей там на бара?

— Струва ми се, че той изчезна с едно от момичетата — за първи път се обади Алтея. Неодобрението в гласа й накара останалите да я погледнат изненадано. — Едно, което май беше хвърлило око на мен — кисело додаде тя. И отпи последна глътка от чашата си. — Да вървим. Тук и без това бирата има вкус на пикня.

— Ти откъде познаваш вкуса й? — подразни я Йорд.

— Не е нужно да я вкусвам. Стига ми да усетя, че тя вони като твоя хамак, Йорд.

— А, ти обичаш хамаците да душиш! — захохоти Йорд. Останалите се присъединиха към смеха, а Алтея само поклати глава. И на брега, и в морето хуморът им си оставаше един и същ. Въпреки това тя нямаше търпение да се завърне на кораба. Колкото по-бързо напуснеха тази вмирисана бърлога, толкова по-бързо щяха да достигнат Кандило.

Алтея се оттласна от масата, а Йорд посочи към чашата й.

— Туй ще го пиеш ли? — поиска да узнае той.

— Моля — каза тя и се обърна да последва останалите. С крайчеца на окото си тя видя как Йорд отмята глава назад и после се отърсва като мокро куче.

— Отврат. Май са ти сипали от плакната бъчва. — Морякът обърса уста в ръкава си и излезе.

Вън бурята още вилнееше. Интересно дали тук някога имаше и спокойно време, уморено се почуди Алтея. И присви очи към натежалия от капки вятър, който се нахвърляше срещу косата и дрехите й. Още на втората крачка от усещането за топлина беше останал единствено спомен. Време й беше да се завърне към живота на юнга.

Заради бурята тя почти чу повика на пивничаря. Релър се обърна; тя проследи погледа му и едва тогава видя въпросния да наднича отвъд прага на заведението си.

— Ти ли си Ател? — изкрещя той към Релър.

Морякът мълчаливо посочи Алтея.

— Брашън те вика. Малко е попрепил. Ела да го извлечеш.

— Прекрасно — промърмори тя. Защо ли Брашън се беше спрял на нея? Релър й направи знак да се върне.

— Среща обратно на кораба! — високо каза той, за да надвика вятъра. Алтея кимна и уморено закрачи обратно към гостилницата. Никак не й се искаше да крачи сред бурята, повлачила залитащ Брашън. Но пък такива задължения се падаха на юнгите. Ако помощникът повърнеше, пак на нея щеше да се падне да почиства.

С недоволно мърморене тя изкачи стъпалата и влезе вътре. Съдържателят посочи към една врата в задната част.

— Той е там — отвратено каза мъжът. — Едва не припадна върху едно от момичетата.

— Веднага ще го изведа — обеща Алтея и, капеща, се отправи към посочената й врата. Отвъд имаше мрачна стая с легло. Девойката от кръчмата също стоеше там, с развързана блуза. Момичето се бе привело над Брашън; при влизането на мнимия юнга то повдигна очи и се усмихна безпомощно.

— Не зная какво да правя — каза девойката. — Ще ми помогнеш ли?

Ако Алтея беше истински юнга, вероятно тя би се разсеяла от оголените гърди на девойката и веднага би пристъпила в стаята. Вероятно не би си помислила, че лежащият Брашън прилича по-скоро на зашеметен човек, който е оставен да легне, вместо на някой, припаднал от препиване. В този миг колебание тя различи някакво движение от лявата си страна. Алтея отскочи назад и ударът само закачи главата й, вместо да се стовари с възнамеряваната сила. Късата палка закачи и рамото й, карайки десницата й да изтръпне. С възклик тя залитна напред. Ударилият я мъж затръшна вратата след нея.

Алтея веднага разбра, че девойката също е съучастник. Раздразнена от болката, тя удари разголената с цялата си сила по лицето. Ударът не се получи според желанието й, но въпреки това девойката изпищя, колкото наранена, толкова и шокирана. Тя залитна назад, сграбчила лицето си, а Алтея се извърна към мъжа край вратата.

— Безсърдечно лекенце! — изръмжа онзи и замахна. Този път Алтея успя да избегне удара му изцяло и да се хвърли край него, към вратата. И дори успя да я отвори.

— Вербовчици! — изкрещя тя с целия дъх, останал в тялото й. Бял приплам я повали на пода.

 

 

Гласовете се завърнаха първи.

— Един от Терн, онзи, когото търсеха. Той беше в избата. Един от Карлайл и тези двамата от Жътвар. Има още двама, посипани с пръст. Вероятно са ги ударили прекалено силно. Гавра е за един моряк да си отиде така.

Вторият глас отвърна небрежно.

— Така си е, но пък моряци бол.

Тя отвори очи и видя преобърнати маси. Бузата й се допираше в някаква локва. (Дано въпросната локва да беше от бира.) Мъжки крака, обути в ботуши, стояха пред лицето й, достатъчно близо, за да я настъпят. Местни хора, облечени в дебели кожени дрехи. Тя се раздвижи и при втория си опит успя да се надигне. Заради движението стаята се разлюля пред очите й.

— Момчето се свестява — каза глас. — Защо удари момичето на Падж, мърльо?

— Тя беше примамката. Тя също е замесена — бавно отвърна Алтея. Мъже. Нима не можеха да видят под носовете си?

— Може и да е, може и да не е — предпазливо отвърна мъжът. — Можеш ли да се изправиш?

— Така мисля. — Тя подири опора в един от столовете, съборен край маса, и успя да се изправи на крака. Виеше й се свят, освен това й се гадеше. Алтея повдигна ръка към тила си и погледна пръстите си. Те бяха почервенели. — Ранен съм — каза тя. Никой не прояви интерес.

— Помощникът ти е още тук — каза мъжът с ботушите. — По-добре го изведи и вървете на кораба си. Падж е побеснял, защото си ударил дъщеря му. Никой ли не те е учил как да се държиш с жени?

— Падж също е замесен, щом това се случва в задната му стаичка и в избата — мрачно изтъкна Алтея.

— Падж? Падж се занимава с тази кръчма от десет години, може и повече. На твое място не бих казвал подобни неща. По твоя вина масите и столовете са скапани. Вече не си добре дошъл тук.

Алтея стисна очи и отново ги отвори. Подът се беше успокоил.

— Ясно — каза тя. — Сега ще изведа Брашън.

Очевидно Кътчето беше техен град и те се разполагаха с него както си поискат. Тя бе имала късмет, че в онзи момент пивницата бе пълна с моряци, които никак не обичаха похитителите. Двамата местни изобщо не изглеждаха притеснени от начина, по който кръчмарят Падж си докарваше допълнителни пари. И ако край огъня не стояха група гневни моряци, дали тези двамата изобщо щяха да пуснат нея и Брашън да си вървят? Трябваше да се маха, докато можеше.

Със залитане тя се приближи към злополучната задна стаичка и надникна вътре. Брашън седеше на леглото, отпуснал глава в ръцете си.

— Браш? — дрезгаво го повика тя.

— Алтея? — Брашън замаяно погледна по посока на гласа.

— Сега съм Ател! — тросна се тя. — И ми е омръзнало всички да ми се присмиват за името. — Младата жена го задърпа за ръката. — Ела, трябва да се връщаме на кораба.

— Лошо ми е. Имало е нещо в бирата — простена той и повдигна ръка да опипа тила си. — Освен това мисля, че някой ме удари.

— Мен също. — Алтея се приведе до ухото му и снижи глас. — Трябва да се махаме колкото се може по-скоро. Онези отвън никак не се притесняваха, че стопанинът си докарва допълнително, като отвлича моряци. Колкото по-бързо напуснем, толкова по-добре.

За човек с неговия замаян вид Брашън разбра изненадващо бързо.

— Дай да се подпра — нареди й той и неловко се изправи. Тя обви ръката му около раменете си. Може би той беше прекалено висок, а може би тя бе твърде ниска, за да напредват бързо. Почти й се струваше, че Брашън умишлено се опитва да я притисне към земята. С бавни стъпки двамата излязоха от стаичката и се отправиха към вратата. Един от моряците край огнището им кимна, а двамата местни ги наблюдаваха безизразно.

На излизане Брашън пропусна едно стъпало; двамата едва не се стовариха сред замръзващата киша на улицата.

Помощникът повдигна глава към небето.

— Става студено.

— Тази нощ дъждът ще се превърне в градушка — мрачно предрече Алтея.

— Мамка му. А вечерта започваше така добре.

Тя се затътри по улицата, като все така влачеше тежестта му. Край една затворена търговска кантора девойката спря, за да се огледа. Цялото градче бе притъмняло; студените струи, които обливаха лицето й, също не помагаха.

— Почакай за момент, Алтея. Трябва да се облекча.

— Ател — уморено му напомни тя.

Неговата скромност се състоеше в отдалечаване на две крачки, подир което Брашън неумело се зае да разкопчава панталоните си.

— Извинявай. — Няколко мига по-късно той продължи разговора.

— Няма проблем — прояви великодушие тя. — Ти още си пиян.

— Не съм пиян — настоя спътникът й и отново се облегна върху рамото й. — Мисля, че е имало нещо в бирата. Не, вече съм сигурен. И вероятно щях да го усетя, ако не беше киндинът.

— Ти дъвчеш киндин? — невярващо го погледна Алтея. — Ти?

— Понякога — оправда се Брашън. — Рядко. От много време не бях употребявал.

— Баща ми винаги казваше, че киндинът е убил повече моряци, отколкото бурите — мрачно каза тя. Главата я болеше.

— Сигурно — съгласи се той. Двамата вече наближаваха пристанището, когато Брашън каза: — Но някой път трябва да го опиташ. Нищо друго не може да прогони проблемите ти.

— Не се съмнявам.

И до този момент хладината на нощта не бе успяла да го отърси от унеса.

— Още малко остана — увери го тя.

— Зная. А какво беше станало там? В кръчмата?

В този момент страшно й се искаше да се разгневи, ала не разполагаше със силите. Беше почти забавно.

— За малко да те отвлекат. Утре ще ти разкажа.

Брашън се умълча. Вятърът започна да утихва.

— По-рано си мислех за теб. За онова, което трябва да направиш. Трябва да отидеш на север.

Тя поклати глава, макар че другият надали можеше да види.

— Не, благодаря, това е последният ловен кораб, на който пътувам. Освен ако случаят не ме принуди.

— Нямах това предвид. Далеч на север и после на запад. Отвъд Калсид, към Херцогствата. Там корабите са по-малки. И капитаните не ги е грижа дали си мъж или жена, стига да работиш здравата. Поне така съм чувал аз. Там не са рядкост и жените капитани, понякога и целият екипаж е от жени.

— Варварки — изтъкна Алтея. — Те са много по-тясно свързани с жителите на Външните острови, отколкото с нас. И освен това те прекарват по-голямата част от времето си в опити да се убият едни други. Поне така съм чувала аз. Брашън, та повечето от тях дори не могат да четат. И, Са всеблаги, се бракосъчетават пред камънаци.

— Клетвени камъни — поправи я той.

— Баща ми търгуваше с тях, преди да започнат войната си — упорито продължаваше Алтея. Те бяха достигнали пристанището; вятърът бе подновил устрема си със злост, която едва не я събори. — Той казваше — говореше тя, задържайки Брашън на краката му, — че те били по-големи варвари и от калсидците. Че половината им постройки дори нямат остъклени прозорци.

Но Брашън също беше неотклонен.

— Това е по крайбрежието. Чувал съм, че във вътрешността имало наистина великолепни градове.

— Ако отида там, аз бих останала по крайбрежието — сприхаво каза Алтея. — Пристигнахме. Гледай си в краката.

Жътвар бе привързан към кея и неспокойно се поклащаше под ударите на вятър и вода. Алтея бе очаквала, че дъсченият мост ще се окаже трудно препятствие, но Брашън го прекоси изненадващо добре. Веднъж стъпил на борда, той се отдели от нея.

— Върви да се наспиш, момче. Утре отплаваме рано.

— Тъй вярно, сър — благодарно отвърна тя. Още й се гадеше и й се виеше свят. Вече достигнала целта си, Алтея се чувстваше още по-уморена. Тя се затътрузи към люка.

Долу тя завари неколцина от екипажа, които още не си бяха легнали, а стояха около слаб фенер.

— Какво ти се е случило? — каза Релър.

— Вербовчици — лаконично отвърна тя. — Опитаха се да отвлекат Брашън и мен, но ние успяхме да им се изплъзнем. Те са били отвлекли един ловец от Терн. И още двама, доколкото разбрах.

Другият изруга.

— Капитанът на Веселата маца ли е бил замесен?

— Не зная — отвърна тя. — Но Падж със сигурност има пръст, дъщеря му също. В бирата имаше сънотворно. Никога повече няма да стъпя в тази кръчма.

— Проклетник. Нищо чудно, че Йорд хърка като заклан. Той изпи дозата, която е била предназначена за теб. Аз отивам на борда на Терн, да чуя какво ще разкаже техният ловец — заключи Релър.

— И аз ще дойда — каза един от другите.

Като по магия останалите, уж унасящи се, се надигнаха и се струпаха да чуят новините. Алтея се надяваше, че за тях историята ще бъде добре украсена. От своя страна тя се интересуваше единствено от хамака си. И от отплаването.

 

 

Едва на четвъртия опит той успя да запали фенера си. Брашън внимателно го затвори и седна върху койката си. Но след миг се надигна, за да се приближи до огледалцето, прикрепено към стената. Там помощникът дръпна надолу долната си устна и я огледа. Мамка му. Цяло чудо щеше да бъде, ако обгарянията не се възпаляха. Той почти беше забравил тази особеност на киндина.

Морякът се отпусна тежко обратно на леглото и започна да свлича куртката си. Едва тогава той видя, че левият ръкав е подгизнал не само от вода, но и от кръв. Подир няколко мига взиране Брашън внимателно опипа тила си. Но там имаше само цицина, не и кръв. Тази кръв не беше негова. Той я разчегърта с нокът. Все още влажна, червенееща. Може би Алтея? Умът му все още се затрудняваше да размишлява ясно. Да, Алтея. Нали тя му беше казала, че също е била ударена по главата? Глупачка, защо не му беше казала, че кърви? С въздишката на връхлетяния от съдбовна несправедливост той отново облече връхната си дреха и напусна каютата.

Трюмът си оставаше все така мрачен и смрадлив. Едва третият от моряците, които Брашън разбуди, се оказа достатъчно адекватен, за да му посочи мястото, където спи Ател: един ъгъл, в който и плъх трудно би се шмугнал. Със светлината на парченце свещ помощникът се добра до мястото и разтърси спящата Алтея, без да обръща внимание на протестите й.

— Ела в каютата ми, момче, за да ти зашия главата. И престани да хленчиш — заповяда той. — Няма да допусна да хванеш треска и да ми лежиш цяла седмица. По-живо, че и аз искам да спя.

Той се постара да изглежда раздразнен, а не притеснен. Алтея го последва обратно горе на палубата и към каютата му. Дори и в светлината на оскъдното пламъче Брашън можеше ясно да различи бледността й. И че косата й е покрита със залепнала кръв.

Вече влизащ в каютата си, помощникът се тросна:

— Затвори вратата след себе си. Няма да стоя на открито.

Тя се подчини с тромаво покорство. В мига, в който вратата бе затворена, Брашън я залости. Подир това мъжът се обърна и хвана Алтея за раменете. Искаше му се да я разтърси, ала той не го стори, а само я сложи да седне върху койката.

— Какво те е прихванало? — просъска Брашън, докато си окачваше куртката. — Защо не ми каза, че си ранена?

Но и той самият знаеше, че тя му бе посочила това. И отчасти очакваше Алтея да му напомни.

Тя повдигна ръка към главата си и каза:

— Просто бях толкова уморена…

Проклинащ теснотията, Брашън прескочи краката й, за да си вземе медицинското сандъче и да започне да рови в него. Избраните лекарства той хвърляше на койката до себе си. Помощникът приближи фенера; светлината му беше прекалено слаба. Алтея трепна, когато пръстите му започнаха да опипват скалпа й, да отгръщат гъстата черна коса в търсене на раната. Много скоро връхчетата им започнаха да аленеят: раната все още кървеше. Това беше обичайно; разкъсванията на скалпа винаги кървяха много. Така че това обстоятелство не биваше да го притеснява. И въпреки това Брашън изпитваше тревога. Безпокоеше го и замаяният й поглед.

— Ще трябва да отрежа от косата ти — предупреди я той. Очакваше възражение.

— Щом трябва.

Брашън се загледа в зениците й.

— Колко пъти те удариха?

— Два пъти. Така ми се струва.

— Разкажи ми всичко. Всичко, което си спомняш за случилото се тази нощ.

И тя го стори — в несвързани изречения. А междувременно Брашън придружаваше разказа й с хрущене на ножица, за да си очисти място около раната. Разказаното от нея не му даваше възможност да се гордее с ума си. В комбинация с всичко, което той си спомняше, ставаше повече от ясно, че те двамата с Алтея са били набелязани за отвличане, за да попълнят оределия екипаж на Веселата маца. Излизаше, че тази вечер Брашън действително е бил късметлия, макар и не по начина, по който първоначално си мислеше, за да се отърве. Само благодарение на късмета си в момента той не се намираше окован в трюма на чуждия съд.

Раната, която той откри върху главата й, бе дълга колкото малкия му пръст и зееше отворена заради опъна на плитката. Дори и след като помощникът отряза околните кичури и я почисти, от процепа продължаваше да сълзи кръв.

— Ще се наложи да я зашия, — каза й той. И се постара да прогони от себе си както замайването от допълнителната съставка, сипана в бирата, така и смущението от мисълта, че ще му се наложи да пронизва скалпа й с игла. За щастие Алтея изглеждаше още по-замаяна и от него. Каквото и да използваха вербовчиците, то бе ефикасно.

Под жълтеникавото сияние на фенера той вдяна конец от рибешко черво в ухото на закривена игла. Тя изглеждаше съвсем дребна сред мазолестите му пръсти. И хлъзгава. Какво пък, нима щеше да се окаже по-различно от кърпенето на дрехи и платна? Та той бе правил това от години.

— Не мърдай — малко излишно я предупреди той. И внимателно допря върха на иглата до кожата. Сега трябваше да приложи лек натиск, за да пробие. Но вместо това кожата на скалпа се плъзна и Брашън не можа да направи първия шев.

Той вложи още натиск, при което Алтея изпищя и блъсна ръката му.

— Какво правиш? — гневно попита тя и се извърна да го погледне.

— Казах ти. Трябва да ти зашия раната.

Девойката замълча.

— Извинявай. Не те слушах. — Тя разтърка очи и внимателно опипа раната. — Да, явно ще трябва да се шие — изсумтя Алтея, отпусна клепачи, а подир това отново го погледна. — Иска ми се или да припадна, или да се свестя. Сега просто се чувствам замаяна. Отвратително е.

— Сега ще погледна с какво разполагам — отвърна Брашън и, отпуснат на едно коляно, се зае да преглежда лекарствата си. — Тези запаси не са били подновявани от години — замърмори той на себе си. Алтея надничаше над рамото му. — Половината от шишенцата и бурканчетата са празни; билките, които би трябвало да са зелени или кафяви, са сиви, а някои неща миришат на мухъл.

— Може би точно така трябва да миришат? — предположи Алтея.

— Не зная.

— Дай аз да погледна. Преди аз подновявах лекарствата на Вивачия при всяко пристанище. — Тя се приведе край него, към сандъчето, разположено между стената и койката. В тази неудобна позиция девойката се зае да повдига шишенцата към светлината на фенера. Едно гърненце привлече вниманието й достатъчно, за да може тя да го отвори, да сбърчи отвратено нос заради миризмата му и отново да го запуши. — Тук няма нищо полезно — реши Алтея и се отпусна обратно на койката. — Аз ще притискам кожата, а ти ще шиеш. Ще се постарая да стоя неподвижно.

— Почакай за момент — неохотно отвърна Брашън. Той бе запазил част от късчето киндин. Неголяма част, само колкото да разполага с нещо, което да му носи утеха в най-противните дни. Помощникът го извади от джоба на куртката си, почисти го и го показа на Алтея, след което го счупи на две. — Киндин. Той ще те разбуди и ще те накара да се почувстваш по-добре. Използва се ето така.

Той го пъхна между долната си устна и зъбите и го намести с езика. Познатата горчивина веднага започна да изпълва устата му. Този път това усещане бе придружено от също тъй горчивата мисъл, че точно този наркотик му бе попречил да усети приспивателното в бирата. Но беше излишно да мисли подобни неща постфактум.

— В началото много ще горчи — предупреди Брашън. — Защото в него има пелин. Но ще те оживи.

Със скептичен вид Алтея последва примера му. Тя веднага сгримасничи и зачака, загледана в събеседника си. След миг тя попита:

— Трябва ли да обгаря?

— Силничък е — призна другият. — Размествай го с език, не го оставяй на едно и също място.

Пред очите му изражението й бавно започна да се променя; усмивка изникна и върху неговото лице.

— Бива го, нали?

Алтея се засмя:

— И действа бързо.

— Бързо връхлита, бързо те пуска. Самият аз никога не съм виждал някаква вреда от него, стига човек да се е отърсил от ефекта, когато дойде негов ред да работи.

Девойката неловко местеше късчето под езика си.

— Баща ми казваше, че моряците крадат от часовете си сън, когато го използват. И така пристигали на вахта изнурени, вместо отпочинали. А ако влиянието му още не ги било отпуснало, те щели да приемат излишни рискове заради изкуствената увереност. — Тя замълча за момент. — Рискуващите застрашават всички, така казваше той.

— Спомням си — потвърди Брашън. — Никога не съм дъвкал киндин на борда на Вивачия, Алтея. Аз уважавах баща ти.

Подир момент мълчание тя въздъхна и предложи:

— Давай да приключваме.

Брашън се съгласи и отново взе иглата с конеца. Алтея следеше движенията му. Може би той я бе направил прекалено будна.

— Така не мога да работя — оплака се той. — Легни на койката и си извърни главата. Да, точно така.

Сам той приседна на пода. В тази позиция наистина беше много по-удобно. Той попи тромаво събиращата се кръв и отстрани няколко отново заплели се косъма.

— Сега защипи кожата. Не, така пръстите ти ми пречат. Извърти ръка. — Брашън се зае да намества ръцете й. Не беше случайност, че в резултат на неговата подредба едната й китка закриваше по-голямата част от видимостта й. — Така е добре. Ще се постарая да бъда бърз.

— По-добре бъди внимателен — предупреди го Алтея. — И недей да го зашиваш прекалено стегнато. Нека бодовете бъдат колкото се може по-равни.

— Ще се опитам. За пръв път правя това. Но неведнъж съм виждал как се прави.

Алтея размести своето късче киндин, с което напомни на Брашън да стори същото. Той едва не трепна, защото парчето докосна вече чувствително място.

Девойката стисна зъби, а той започна. Опитваше се да не мисли за болката, която причинява, а да се съсредоточи над качеството на работата си. Най-сетне му се удаде да пробие кожата. Налагаше му се също да притиска ръбовете на раната, за да изкара иглата. Най-трудното беше прокарването на конеца. По време на този процес нишката издаваше тих звук с изключително неприятно звучене. Алтея скърцаше със зъби и потрепваше в отговор на всеки бод, но мълчеше.

Най-накрая приключил, Брашън пристегна възел и отряза излишния конец.

— Готово е — каза той и пусна иглата. — Отдръпни ръце. Да видим как съм се справил.

Алтея се подчини. Ясно можеше да се види, че лицето й е лъснало от пот. А Брашън критично се вглеждаше в цепнатината. Работата му не беше за изложба, но бе достатъчна, за да придържа кожата. Той кимна доволно.

— Благодаря ти — тихо каза тя.

— Аз трябва да ти благодаря — отвърна Брашън. Най-накрая й признаваше. — Ако не беше ти, в този момент аз щях да се намирам в трюма на Веселата маца.

Той се наведе и я целуна по бузата. Нейната ръка обгърна шията му; Алтея извъртя глава, за да целуне устата му. Брашън изгуби равновесие и трябваше неудобно да се подпре върху койката си, но не прекъсна целувката: тя имаше вкус на киндина, който и двамата споделяха. Пръстите й бяха обгърнали врата му с лек натиск, който бе не по-малко вълнуващ от самото съприкосновение на устните им. От толкова време той не беше усещал подобна нежност…

Алтея беше тази, която първа се отдели. Брашън се изправи.

— Сега да те превържем — неловко заяви той, след като си пое дъх.

Девойката бавно кимна.

Той взе ивица плат и отново се приведе над нея.

— Това беше проява на киндина — неочаквано каза той.

Тя намести парченцето на друго място.

— Може би. Но дори и така да е.

Макар койката да беше тясна, Алтея пак успя да се отдръпне встрани. Подканящо. Тя отпусна глава върху протегнатата си ръка, от която се излъчваше топлина. Брашън настръхна. Тази ръка го подканяше.

Той прочисти гърло и направи един последен опит.

— Това не е добра идея. Не е безопасно.

— Нищо не е безопасно — тъжно отвърна тя.

Пръстите му развързваха ризата й тромаво; под нея имаше и пристегнати ивици плат. Брашън отстрани и тях, за да освободи малките й гърди и да ги целуне. Тя беше толкова крехка. И освен това кожата й бе попила вкуса на солена вода, кълчища и дори на маста, която превозваха. Но тя беше топла, подканяща. И освен това беше жена. Така че Брашън се отпусна върху късия тесен нар, за да бъде с нея. Най-вероятно заради киндина му се струваше, че тъмните й очи са бездънни. Беше стряскащо, че момиче с толкова остър език може да има тъй мека и податлива уста. Дори и когато тя впи зъби в рамото му, за да смълчи несловесните си викове, болката се оказа сладостна.

— Алтея — меко прошепна той в косата й, когато двамата отпочиваха между втория и третия път. — Алтея Вестрит.

Той назоваваше не просто нея, а цялата съвкупност от усещания, които тя бе събудила у него.

 

 

Браш. Брашън Трел. Една частица от нея не можеше да повярва, че тя прави това с Брашън Трел. Не и това. Някаква дребна и саркастична наблюдателка гледаше невярващо как тя утолява импулсите си с неговото тяло. Той беше най-лошият възможен избор.

Вече е прекалено късно да се тревожа за това, каза си тя и го придърпа още по-дълбоко в себе си. Заглъхнала беше онази обичайна предпазливост. Винаги, с изключение на онзи първи път, тя бе проявявала достатъчна разумност да не превръща тези неща в лични. Сега тя не само се отдаваше с невъздържаност, която я шокираше, а и го правеше с човек, когото бе познавала от години. И в случая не можеше да става дума за случайност. Още в момента, когато той се бе отпуснал върху нея след първото им сливане, Алтея бе започнала да го насърчава за поредна проява. Тя се чувстваше като умираща от глад жена, неочаквано натъкнала се на банкет. Тялото й пламтеше. Може би това се дължеше на киндина? А може би и без него би се издигнала нуждата, до този момент укривана, нуждата за обикновена близост. В един момент тя усети сълзи да дразнят очите й, а снагата й да потръпва от ридание. Този изблик Алтея задуши в рамото му, стресната от силата на самотата и страховете, които това сношение изличаваше. Толкова дълго тя бе оставала силна; не можеше да понесе да издава слабостта си по такъв начин пред когото и да било, още по-малко пред човек, който знаеше коя е тя в действителност. Затова тя впи ръце в гърба на Брашън и го накара да повярва, че тази проява също е била израз на страстта й.

Тя не искаше да мисли. Не и сега. В този момент просто желаеше да извлече за себе си всичко, което можеше да получи. И продължаваше да прокарва длани по мускулите на ръцете и гърба му. В средата на гърдите му имаше дебела ивица къдраво окосмение. Останалата част от тях и от корема му бе покрита с черен мъх, ожулен заради грубата тъкан на дрехите му и постоянното движение на кораба.

Отново и отново я целуваше той, без да намира насита. Устата му носеше вкуса на киндин; когато целуваше гърдите й, върху зърната си тя усещаше острото жегване на наркотика. Тя плъзна ръка между телата им, към твърдата хлъзгавина, която се плъзгаше в нея. Миг по-късно Алтея притисна дланта си над устата му, за да заглуши вика му, съпроводил последния тласък — тласък, оставил и двама им край ръба на вечността.

Известно време тя не мислеше за нищо. Реалността я връхлетя рязко и я накара да осъзнае тясната, покрита с пот койка, притискащата я тежест на любовника й и нейната коса, затисната под ръката му. Беше й студено на краката. Освен това кръстът й се беше схванал.

Алтея започна да го избутва.

— Пусни ме да стана — тихо каза тя. И тъй като другият не помръдна, Алтея продължи, по-настойчиво: — Притискаш ме, Брашън. Стани!

Той се раздвижи, което й позволи да се надигне. Брашън остана да лежи, свит, така че приседналата Алтея се оказа обгърната от тялото му. Той я гледаше със загатната усмивка. И повдигна ръка, за да прокара пръст по една от гърдите й. Тя потръпна. С нежност, която я ужаси, Брашън придърпа единственото одеяло и покри раменете й.

— Алтея… — поде той.

— Не казвай нищо — неочаквано го помоли тя. — Не говори.

Ако той заговореше за онова, което двамата бяха сторили току-що, то щеше да придобие още по-голяма плътност и да се превърне в част от живота й, която тя не би могла да отхвърли. Вече удовлетворена, тя възвръщаше предпазливостта си.

— Това не може да се случва повторно — изтърси Алтея.

— Зная. Зная. — Въпреки това той милваше шията й и следеше с поглед ръката си, спускаща се към корема й. Пръстите му леко докоснаха пръстена с талисман в пъпа й. — Това е нещо необичайно.

Под меката светлина на фенера дребният череп намигна.

— Беше подарък от милата ми сестра — горчиво каза Алтея.

Брашън се поколеба.

— Мислех, че само курвите ги носят — смутено каза той.

— Сестра ми също смяташе така.

Без предупреждение тя се оказа нападната от старата болка.

И неочаквано Алтея се сви и успя да легне на койката до него. Брашън я намести към извивката на тялото си. Топлотата беше приятна, както и нежният му допир върху една от гърдите й. Тя знаеше, че трябва да отблъсне ръката му: не биваше да допуска случващото се да продължава. Най-разумно би било да стане, да се облече и да се върне долу. Но никак не беше лесно да се направи подобно нещо, когато надигането би те накарало да усетиш целия студ на каютата… Тя потръпна и се притисна към Брашън. Той я прегърна с две ръце, за да я задържи близо до себе си. В безопасност.

— Тя защо ти е дала талисман от магическо дърво? — В гласа му се долавяше неохотно любопитство.

— За да не се случи да забременея и изложа семейството си. И за да не пипна някаква обезобразяваща зараза, чрез която цял Бингтаун да разбере що за уличница съм аз.

Тя умишлено избра тази дума, лично натърти на нея.

Брашън застина за момент, преди да отпусне ръка върху гърба й и да започне да я милва успокояващо. Подир това той започна да масажира нежно раменете и врата й. Алтея въздъхна безшумно и отново се отпусна.

— Сама съм си виновна — каза гласът й. — Никому не трябваше да казвам за това. Но тогава бях едва на четиринадесет и смятах, че трябва да споделя с някого. А на баща си не можех да кажа, не и след като той прогони Девън.

— Девън. — Брашън повтори името, но не като въпрос.

Алтея въздъхна.

— Това се случи преди ти да постъпиш на борда. Девън беше моряк. Изключително красив. И винаги усмихнат, винаги готов да се пошегува дори със сполетялата го неправда. Той не се страхуваше от нищо. Нищо не бе в състояние да го стресне.

Тя затихна. Известно време мислеше единствено за допира на Брашън, под който напрегнатите мускули на гърба й бавно се отпускаха.

— Точно от това произтичаха неразбирателствата между него и татко. Той би станал най-добрият моряк на борда на кораба, ако беше разсъдлив, веднъж ми каза татко. И би станал отличен помощник-капитан, ако знаеше кога да се страхува. А Девън не плаваше така. Той винаги се оплакваше, че бихме могли да вдигнем допълнителни платна, а когато работеше сред мачтите, винаги беше най-чевръст. Аз още тогава знаех какво има предвид баща ми. Когато останалите моряци се опитваха да не изостават от Девън, работата биваше вършена по-бързо, ала за сметка на старателността. Биваха допускани грешки. Моряци се нараняваха. Нищо сериозно, но ти си спомняш какъв беше баща ми. Той винаги казваше, че инцидентите на борда на жив кораб трябва да се избягват, заради отчетливостта на неприятните емоции.

— Мисля, че е бил прав — тихо каза Брашън и целуна тила й.

— Прав беше — раздразни се Алтея. Но този й прилив не трая дълго. — Тогава бях на четиринадесет. А Девън беше толкова красив. Той имаше сиви очи. Обичаше да сяда на палубата след смяната си, да издялква разни неща за мен и да ми разказва за пътуванията си. Струваше ми се, че няма място, което той да не е посещавал, и че няма нещо, което той да не е правил. Освен това Девън никога не говореше открито против татко, нито пред мен, нито с останалите от екипажа. Ала човек винаги можеше да разбере кога той смята, че плаваме прекалено предпазливо. В онези моменти на лицето му изникваше една почти незабележима подигравателна усмивка. Понякога това му изражение вбесяваше татко, но на мен то се струваше толкова очарователно. Дръзновено. Присмех, захвърлен в лицето на опасността. — Тя въздъхна. — Смятах, че той е непогрешим. Тогава бях влюбена.

— И той се е възползвал от теб? — попита Брашън с осъдителен глас. — На борда на бащиния ти кораб? Подобна постъпка минава отвъд дръзновеност, тя е глупава.

— Не. Не се случи така — колебливо отговори тя. Не й се искаше да му разказва, ала по някаква причина не можеше да спре — Мисля, че той знаеше как го боготворя. Понякога флиртуваше с мен, но шеговито. И аз можех да въздишам над думите му, макар да знаех, че не са сериозни. — Алтея поклати глава в укор към някогашната си личност. — Но една нощ получих своя шанс. Бяхме спуснали котва в Лийс. Нощта беше спокойна, баща ми беше слязъл в пристанището по работа, повечето от моряците също почиваха на брега. Аз бях дежурна, вече се бях върнала от града. Бях си купила… обици, парфюм, копринена блуза и една дълга пола, също копринена. Бях облякла всичките си покупки, за да може той да ме види, когато се прибере. И когато го зърнах да се прибира рано, сам, сърцето ми се разтуптя толкова силно, че почти не можех да си поема дъх. Разбирах, че е настъпил моят шанс.

— Той се качи на борда с един скок, както правеше винаги, приземи се по котешки на палубата и дойде при мен. — Тя прихна да се смее. — Двамата трябва да сме говорили, да сме си разменяли думи. Но аз не си спомням нищо от това. Помня само изключителното щастие да му кажа колко много го обичам. Без да ми се налага да бъда внимателна, защото нямаше кой да ни чуе. А той стоеше и ми се усмихваше, сякаш не можеше да повярва колко е благосклонен към него късметът. И ме хвана за ръката, отведе ме до един от люковете, повдигна полата ми, смъкна долната ми дреха и ме облада направо там. Приведена над един шлюз, като момче.

— Изнасилил те е? — смая се Брашън.

Алтея прихна да се смее.

— Не. Не беше насилване. Той не ме принуди. Онова, което той правеше, ми беше непознато, ала бях убедена, че съм влюбена. Подчиних се доброволно и му позволих да го направи. Той не беше груб, но беше изчерпателен. Изключително изчерпателен. Тогава не знаех какво да очаквам, така че бих могла да кажа, че не съм останала разочарована. След като приключи, той ме погледна с онази очарователна усмивка и каза: Надявам се, че ще си спомняш това до края на живота си, Алтея. Защото аз ще го помня. — Тя си пое дъх. — Тогава той слезе долу и изникна отново, нарамил торбата си. С нея Девън напусна кораба. Никога повече не го видях.

Проточи се мълчание.

— Аз не спирах да го чакам и да се оглеждам за него. Когато два дена по-късно отплавахме, разбрах, че татко го е освободил още при пристигането ни в това пристанище.

Брашън простена и поклати глава:

— Това означава, че с теб той е отмъстил на баща ти.

— Никога не съм гледала на това по такъв начин — бавно отвърна тя. — Винаги смятах, че то е било нещо, което той просто е дръзнал да направи, смятайки, че няма да бъде хванат. — Тя събра храброст да попита: — Наистина ли смяташ, че за него е било отмъщение?

— Така ми се струва — също шепнешком отвърна Брашън. — Мисля, че това е най-лошото нещо, което някога съм чувал — додаде той. — Девън. Ако някога го срещна, ще го убия.

Искреността в гласа му я стресна.

— Най-лошото настъпи после — призна девойката. — В Бингтаун се върнахме няколко седмици по-късно. Тогава бях сигурна, че съм бременна. Просто бях уверена. Не смеех да отида при баща си, а да говоря с майка си би било почти същото. Затова се обърнах към омъжената си сестра, защото бях убедена, че тя ще ме посъветва. Зарекох я да мълчи и й казах — поклати глава тя.

С език Алтея премести късчето киндин. То бе разранило лигавицата, а вкусът му почти бе изчезнал.

— И какво стана? — побутна я Брашън. Той звучеше искрено заинтригуван от историята.

— Тя се ужаси. Започна да плаче и ми каза, че съм унищожена завинаги. Че съм била курва, уличница, срамяща рода си. Тя престана да ми говори. Някъде четири дена по-късно течението ми се появи, точно навреме. Отидох при нея насаме и й казах за това. Казах й още, че ако някога разкаже на татко или мама, аз ще я обвиня в лъжа. Бях много уплашена. Заради казаното от нея бях сигурна, че близките ми ще ме изгонят и никога няма да ме обикнат отново, ако узнаят.

— Нали тя ти е дала думата си?

— Не бях сигурна, че тя ще спази обещанието си. Вече бях почти сигурна, че е казала на Кайл: заради начина, по който съпругът й започна да се държи с мен. Но самата тя не ми крещя. Просто ми даде това украшение и ми каза, че ако го нося, няма да забременея или да се заразя. Каза още, че поне това съм била дължала на семейството си. — Алтея почеса тила си и трепна. — Подир това нещата между двете ни никога вече не бяха същите. С течение на времето се научихме да бъдем учтиви една с друга, главно за да не даваме основание на родителите си да започнат да задават въпроси. Ала онова лято беше най-ужасното в живота ми. Предателство подир предателство.

— Предполагам, че след това не ти се е налагало да се притесняваш от срещите си с мъже?

Тя трябваше да очаква, че Брашън ще зададе подобен въпрос. Мъжете винаги искаха да знаят. Тя сви рамене, решила да разкрие цялата истина.

— Тук-таме. Не беше често. Само два пъти. Имах усещане, че не е било… както трябва да бъде. От начина, по който мъжете на борда на Вивачия говореха за това, аз подозирах, че би трябвало поне да бъде приятно. Аз бях усетила единствено… натиск, малко болка и влага. И това бе всичко. В един момент се престраших и опитах още два пъти, с различни мъже. Беше… беше хубаво.

Брашън повдигна глава, за да я погледне в очите.

— И сега ли беше хубаво?

Още една истина, с която тя не искаше да се разделя.

— Не, не беше хубаво, а както винаги трябва да бъде. По-рано не бях изпитвала подобно нещо. — Подир това, защото не можеше да понесе мекотата, изникнала в очите му, тя додаде: — Може би заради киндина.

И Алтея извади късчето.

— Остана ми раничка — оплака се жената и измести очи от болката, започнала да се изписва върху лицето му.

— По-вероятно е било заради него — призна той. — Чувал съм, че в някои случаи той се отразява на жените по подобен начин. Повечето от тях го избягват, защото той поражда кървене… Като от месечно течение. — Брашън неочаквано придоби смутен вид.

— Намерил кога да ми каже — промърмори тя. Брашън я бе пуснал. Ефектът на киндина вече отслабваше, заменен от сънливост. А в главата й пулсираше неприятна болка. Тя трябваше да става. Но… Студена стая. Влажни дрехи. Не, щеше да полежи само още минутка. След минутка тя щеше да се надигне и да се върне обратно в уединението си. — Трябва да вървя. Ако ни хванат…

— Зная — отвърна Брашън, но не помръдна. Единствено ръката му помилва тялото й, последвана от тръпка.

— Брашън, ти сам разбираш, че това не може да се повтори.

— Да, разбирам. — Устните му стояха почти прилепени до кожата на тила й, за да я целунат бавно. — Не бива да се повтаря. Нито веднъж след този последен път.