Робин Хоб
Вълшебният кораб (21) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава осемнадесета
Малта

Всичко щеше да е минало прекрасно, ако не беше онзи дебел глупак Давад Рестарт.

Малта намери парите под възглавницата си в онази утрин, когато баща й отплава. Сбитият почерк от бележката й беше познат — тя го бе виждала в писмата, които майка й получаваше от съпруга си. За моята вече не толкова малка дъщеря, пишеше татко. Зелената коприна ще ти подхожда най-много.

В кесийката тя откри четири златни монети. За стойността им девойката не бе сигурна; това бяха чуждестранни пари, от една от земите, които баща й бе посещавал по време на търговските си пътувания. Но още при вида им се беше почувствала уверена в едно: те ще бъдат достатъчни за най-пищната рокля, която Бингтаун някога е съзирал.

В последващите дни, всеки път, когато я споходеха съмнения, Малта прочиташе кратката бележка и се успокояваше, че разполага с бащиното си позволение. И не само позволението, а и съдействието му. Парите доказваха това. По-късно майка й щеше да заклейми това съдействие като съучастничество.

Майка й беше толкова предвидима. Също като баба й. Баба й бе отказала да присъства на есенния бал, посочвайки продължаващия траур като причина. Това беше единственото оправдание, от което майка й се нуждаеше, за да съобщи на дъщеря си, че семейство Вестрит няма да присъства на бала. Така че, бе рекла майка й, разговорите за роклички и рокли ставаха излишни. Тя бе накарала Рейч да я учи да танцува; вече търсеха и добър наставник, който да я запознае с етикета. А до намирането му Рейч щеше да се нагърби и с тези задължения. Това било предостатъчно за една девойка на годините на Малта.

Остротата на майчиния й тон в този разговор я бе изненадала. Когато Малта се бе престрашила да напомни за разрешеното от баща й, собствената й майка се бе нахвърлила отгоре й едва ли не разгневена.

— Баща ти не е тук — студено изтъкна тя. — За разлика от мен. Аз най-добре зная какво е пристойно за едно младо бингтаунско момиче. Нещо, което и на теб би трябвало да е известно. Тепърва ще има предостатъчно време да бъдеш жена, Малта. Напълно естествено е, че тези неща са ти изключително интересни. Също както е естествено да си мечтаеш за красиви рокли и прекрасни вечери, в които танцуваш с красиви младежи. Но прекаленото любопитство и склонността… Те биха могли да те тласнат по пътя на леля ти Алтея. Довери ми се. Аз ще ти кажа кога е настъпило подходящото време. Ти още не можеш да разбереш, че този бал далеч не е свързан само с красиви дрехи и красиви момчета с блеснали очи. Аз съм жена от Бингтаун, бингтаунска Търговка, и познавам тези неща. За разлика от баща ти. Затова се успокой, за да не изгубиш онова, с което си се сдобила.

Тъй бе рекла майка й и бе напуснала трапезарията, без да остави на дъщеря си възможност за възражения. Малта не би възразила. Тя вече бе решила, че не й се налага да спори. Това само би събудило подозренията на майка й и би я направило по-внимателна. Нямаше смисъл да усложнява ситуацията си по подобен начин.

Баща й бе предложил зелена коприна. За щастие в морското сандъче на леля Алтея имаше достатъчно от този плат. Малта бе изгаряла от нетърпение да се запознае със съдържанието му, само че майка й уморено бе заявила, че то не я касае. Сандъчето се бе оказало отключено — леля Алтея никога не си правеше труда да заключва. И тъй като леля й със сигурност нямаше да ползва този плат, Малта не виждаше смисъл в изоставянето му. И друго — използвайки този плат, тя щеше да разполага с повече пари за самата изработка на роклята. Това беше проява на пестеливост. Нима баща й не бе изтъквал, че това е полезно качество за една жена?

От Дело Трел тя се осведоми за името на добра шивачка. Малта се срамуваше от необходимостта да се обръща към приятелката си за нещо толкова важно, ала в случая просто се налагаше: майка й и баба й бяха толкова старомодни… Почти всички техни дрехи биваха кроени и шити у дома, от старата бавачка. Понякога дори те двете се включваха в шиенето. По тази причина нито един от тоалетите им не бе изработен в последния джамаилски стил. Те просто си харесваха дадена кройка на някой от приемите и я използваха като вдъхновение за следващата си рокля. Но съшитите по подобен начин дрехи винаги щяха да си останат копия. Никой не оставаше впечатлен от дрехите, с които се появяваха жените от рода Вестрит. Техните тоалети не бяха тласнали никого към обсъждане; не бяха вдъхновили ничии глави да се сведат в завистлив шепот отвъд ветрилата. Те бяха прекалено консервативни. И прекалено скучни.

Само че Малта нямаше никакво намерение да се проявява със сухостта на майка си, нито като мъжкаранестата си леля Алтея. Тя възнамеряваше да бъде тайнствена и вълшебна, свенливо сдържана и непознаваема и в същото време дръзновена и екстравагантна. Трудно й беше да обясни всичко това на шивачката си, разочароващо стара жена, която неодобрително изсумтя над зелената коприна, донесена й от Малта.

— Този цвят ще те накара да изглеждаш болнава — каза шивачката и поклати сивата си глава. — Розово, червено и оранжево, това са твоите цветове.

Възрастната жена все още носеше силния акцент на родната си Дуржа, който придаваше на думите й тежестта на пророчество. В отговор Малта стисна устни и не каза нищо. Нейният баща беше Търговец, обиколил целия свят. Той много добре знаеше какви цветове отиват на жените.

Подир това възрастната Файла се зае да й взема мерки, като през цялото време мърмореше, притиснала още неизползвани карфици между устните си. Тя отрязваше и наместваше хартиени форми около цялата Малта, без да обръща внимание на възраженията на девойката, които определиха деколтето като прекалено стегнато и полата за прекалено къса. По време на третото възражение Файла Карт изплю карфиците в ръката си и остро изгледа младата си клиентка.

— Да не искаш да приличаш на повлекана? На белезникава повлекана?

Малта безмълвно поклати глава. Тя се опитваше да си припомни как изглежда цветето повлекана.

— Тогава ще ме слушаш. Аз ще ти ушия хубава рокличка, за която мама и тате с радост ще ми платят. Разбрахме ли се?

— Но аз нося парите и сега. Мои собствени пари. Освен това искам истинска рокля, а не рокличка — възвърна смелостта си Малта.

Файла Карт бавно се отдръпна, разтриваща кръста си.

— Женска рокля? А кой ще носи тази рокля, ти или някоя жена?

— Аз. — Малта успя да запази гласа си спокоен.

Шивачката се почеса под долната устна. Там растеше космата брадавица.

— Не. — Тя бавно поклати глава. — Ти си прекалено малка. Ще изглеждаш глупаво. Ще ти ушия прекрасна рокличка. Никое друго момиче няма да има такава. Всички те ще се взират в теб, ще подръпват полите на майките си и ще им те показват.

Вместо отговор Малта рязко свали хартиените форми и ги остави да се свлекат на земята.

— Нямам намерение да се показвам интересна на момичетата — наперено каза тя. — Приятен ден.

И тя напусна магазина, отнасяйки плата със себе си, за да се впусне в собствено търсене. Да намери шивачка, която ще изпълни нейните желания. За момент тя не можа да не се почуди: дали Дело Трел не я беше изпратила умишлено при тази отвратителна старица, загатвайки, че на приятелката й все още се полага да носи колосани момичешки роклички? В последно време Дело бе започнала да се надува и с навирен нос да намеква за много неща, които Малта — малката Малта — просто не би могла да разбере за сегашния й живот. Сякаш двете не бяха другарували още от прохождането си!

Младата шивачка, на която Малта се спря, носеше пола, напомняща дълъг копринен шал, едновременно обгръщащ и загатващ силуета на краката й. Тя не се впусна да мърмори за цвета на плата, не се и опита да опакова клиентката си в хартия. Вместо това шивачката бързо й взе мерки и започна да говори за неща като пеперудени ръкави и как умело разположената дантела би могла да придаде пълнота към развиващата се девическа гръд. Малта бързо разбра, че е направила добър избор. У дома тя се бе прибрала едва ли не пърхаща от щастие, оправдавайки закъснението си с невъзможност да открие свободна кола.

Този й правилен избор отключи цяла лавина късмет. Шивачката имаше братовчед, който изработваше бални обувки; тя изпрати Малта при него, когато девойката се отби за втората проба. Освен това тя й напомни за нуждата от бижута. И й обясни, че самата стойност на бижутата не е толкова важна, колкото ефектът, пораждан от проблясъка им. Стъклените имитации щяха да свършат същата работа като истински скъпоценни камъни; а с бюджет като своя Малта можеше да си позволи от най-големите. Тези бижута също бяха осигурени от роднина — този път братовчедка, която дойде да покаже стоката си по време на третата проба. При посещението за последната проба на роклята и обувките, и бижутата бяха готови. Шивачката Терител бе достатъчно любезна да й покаже как да гримира устните и очите си в съответствие с последната мода. И дори продаде на девойката някои от собствените си гримове. По-голям късмет Малта трудно би могла да извади.

— Да видя мечтата си осъществена — това си струваше всяка монета — каза й Малта и с радост й връчи кесийката, осигурена от баща й. Това се бе случило два дена преди бала.

Бяха й необходими и здрави нерви, и изобретателност, за да успее да отнесе у дома опакованата в хартия рокля и да я скрие успешно от майка си. И от бавачката. Въпросната старица вече не получаваше достатъчно работа — Силдин бе станал прекалено голям, за да бъде обучаван от нея — и непрекъснато се тътреше по петите на Малта. Цялото онова почистване, което тя правеше в стаята й, в действителност беше оправдание за ровене из вещите й. На всичкото отгоре възрастната жена си позволяваше да й задава въпроси за неща, за каквито една слугиня нямаше никакво право да й държи сметка. Откъде си взела този парфюм? Майка ти знае ли, че ще излизаш с тези обици?

Решението се бе оказало просто: Малта възложи на Рейч да съхранява опакованата рокля, бижутата и обувките в стаята си. Неотдавна Роника бе поверила на Рейч цяла стая — с изглед към градината с езерцето. Малта не знаеше с какво Рейч е заслужила това уединение, но в този случай то се оказа полезно. Тя можеше да посещава робинята по всяко време, без това да събуди нечии подозрения. Нали все пак Рейч я учеше да танцува и я запознаваше с етикета.

Беше забавно, че една робиня знае тези неща. Дело и Малта често се смееха на това в кратките моменти, които двете прекарваха заедно. Разбира се, сега приятелката й се смяташе за прекалено възрастна, та да прекарва времето си в компанията на някакво си момиченце. Ала това щеше да се промени веднага щом Малта се представеше като жена.

Отново Рейч щеше да бъде тази, която да й помогне с обличането в навечерието на бала. Малта не я беше предупредила — това само би дало на робинята прекалено време за размисъл и възможност да изтича при майка й или при баба й. Вместо това девойката просто отиде при нея, поиска оставения на съхранение пакет и й нареди да й помогне да се приготви. С чудата усмивка жената се бе съгласила. Малта получи възможност да се убеди в полезността на напълно покорна слугиня.

Вече преоблечена, тя се настани пред малкото огледало на Рейч, за да си сложи бижутата (внимателно, едно по едно) и да се гримира. Тя очерта краищата на ушите си и меката им част в цвета, красящ клепачите й. Получилият се ефект изглеждаше едновременно екзотичен и примамлив. Робинята я наблюдаваше изумено. Очевидно тя бе удивена, че Малта притежава подобни умения.

Когато поръчаната по-рано от Малта кола пристигна, Рейч изглеждаше само леко притеснена. Тя се осведоми къде отивала младата господарка, а Малта отвърна, че отивала да посети Китън Шайев. Родителите на Китън поканили кукловод, който да развлича нея и братчето й, докато те са на бала. Беше всеизвестно, че глезенът на Китън още се възстановява след онзи инцидент с понито. Тъй като и тя, и Малта щяха да пропуснат бала, поне да си правели компания.

Малта изрече тези лъжи с пълна увереност. Рейч повярва напълно, кимна усмихнато и каза, че несъмнено Китън нямало да скучае. Единственото неудобство бе тъмното зимно наметало, което Малта трябваше да носи по пътя: то не си подхождаше с тази прекрасна рокля. Само че девойката не можеше да допусне да напраши дрехата си, нито да позволи да бъде видяна с нея преди самия прием. Традиционният начин на пристигане не включваше наемна кола. Всички останали щяха да пътуват със семейните си карети или да яздят най-скъпите си коне. В този случай тя беше безсилна. Най-расовият й кон представляваше тлъстичкото пони, което двамата със Силдин яздеха. Тя напразно бе умолявала за собствено животно. Както винаги, майка й беше отказала, заявявайки, че семейната кобила е най-подходяща за подобни уроци. Тази кобила бе по-възрастна от Малта. Дори и ако тя бе искала да използва крантата, не би могла да я изведе от конюшнята по това време, без майка й да чуе. Пък и с подобна рокля не би подобавало да язди.

Въпреки всичко, въпреки тежкия подплатен плащ, който накара лицето й да се изпоти в топлата нощ, въпреки грубоватата песничка, която кочияшът очевидно намираше за страшно забавна, въпреки беснеенето, на което щеше да се отдаде майка й впоследствие, Малта се чувстваше страшно развълнувана.

— Аз отивам на бала. Аз наистина отивам на бала — повтаряше си тя. Прекрасно беше това усещане за контрол над собствения си живот. До този момент тя не бе осъзнавала степента, в която й е омръзнало да стои затворена у дома под задушаващата сянка на майка си. Майка й беше толкова улегнала, сдържана и предвидима. Тя никога не предприемаше нещо, което не би било очаквано от нея.

В продължение на изминалата година, по време на боледуването на дядо й, този дом се бе превърнал във възможно най-скучното място на света. А и преди това той не би могъл да бъде определен като забавен. Той изобщо не приличаше на домовете на останалите. Другите Търговски семейства организираха приеми. Сред тях дори имаше хора, които не ограничаваха поканените само до останалите Търговци, а приветстваха и семействата на новодошлите. Неотдавна Бекъртови бяха си изкарали една удивителна вечер в компанията на жонгльорска трупа, наета от семейство новодошли. Полия Бекърт й бе разказвала на следващия ден за младите момчета от трупата, които били облечени единствено с препаски и подмятали във въздуха стъклени топки, факли и ножове. Подобни прояви никога не се случваха в дома Вестрит. Понякога баба й канеше някаква друга възрастна Търговка, с която седяха по цял ден сами, бродираха, отпиваха вино и се убеждаваха взаимно в предимствата на миналото. Но дори и тази старица бе престанала да идва: когато болестта на дядо й се беше влошила, баба Роника беше престанала да кани гости. И в продължение на година под този покрив се бяха наслоявали униние и мрачина. Майка й дори беше спряла да свири на арфа вечер. (Макар че самите изпълнения не липсваха особено на Малта. Всеки път, когато Кефрия сядаше да свири, тя се опитваше да учи и дъщеря си. Не, благодаря. Подръпването на струни не се вписваше в Малтината представа за забавление.)

— Спри тук! — просъска тя към кочияша, а подир това й се наложи да повтори по-силно. — Спри тук. Ще продължа сама. Казах да спреш, идиот такъв!

Той почти бе навлязъл в светлината на факлите пред входа, преди да спре. И дори си позволи да се изсмее на гнева й. Тя му плати точно колкото се полагаше, без никакъв бакшиш. Да видим дали и това ще му е весело. Кочияшът си отмъсти, като не й подаде ръка, за да слезе. Но пък тя не се нуждаеше от подобна помощ; тя беше млада и ловка, а не някаква си саката старица. При слизането Малта за момент настъпи роклята си, но не я разкъса и не се спъна.

— Ела да ме вземеш в полунощ — важно се разпореди девойката. Това беше ранен край, но макар да не й се искаше да го признава, Малта не искаше да разгневява майка си прекомерно. Едно нейно закъснение би разгневило и баба й. Освен това малко след полунощ маските биваха сваляни, а тази стряскаща част от приема никога не се бе харесвала особено на Малта.

Една година, когато тя бе на седем, представителят на Дъждовните земи бе свалил маската си. Малта бе останала поразена от видяното. Той бе изглеждал като дете, започнало с обичаен растеж, но с течение на времето придобило чудата костна структура и издутини, които може би приютяват необичайни органи. С удивление тя бе гледала как дядо й стиска ръката му и го обявява за свой брат. В продължение на много нощи тя бе измъчвана от кошмари, породени от видяното, но винаги се бе успокоявала с мисълта за проявената от дядо й храброст. Тя също не биваше да се страхува от подобни чудовища. И все пак…

— Точно в полунощ — повтори тя.

Коларят многозначително погледна към скромните монети в шепата си.

— На всяка цена, млада госпожице — саркастично отвърна той и пришпори коня си. Докато копитата заглъхваха, Малта бе споходена от моментно неспокойство. Ами ако той не се върнеше? Тя не можеше да си представи да се прибира пеша посред нощ, още по-малко с дълга рокля и бални пантофки.

Девойката решително прогони тази мисъл. Нищо, нищо нямаше да й попречи да се наслади на тази нощ.

Пред Залата на Търговците вече спираха карети. Малта бе виждала тази постройка и преди, много пъти, ала тази вечер сградата изглеждаше особено голяма и внушителна. Факленото сияние придаваше на мрамора почти кехлибарен оттенък. От всяка карета слизаха гости, по двойки или цели семейства, облечени в най-скъпите си дрехи. Разкошните рокли на дамите шумоляха над паважа. Момичетата носеха сред косите си последните от цветята на сезона, а момчетата бяха спретнати и сресани до невъзможност. А мъжете… известно време Малта остана в сенките и ги разглеждаше почти ненаситно. Те слизаха от каретите или скачаха от седлата. На бащите и дядовците тя не обръщаше никакво внимание. Очите й следяха единствено младите съпрузи и ергените, които с размах демонстрираха необвързаността си.

Тя ги наблюдаваше и размишляваше. Как ли една жена правеше своя избор? Те бяха толкова различни, а жената можеше да избира само веднъж. Или два пъти, ако съпругът й умреше преждевременно и я оставеше вдовица във възраст, в която тя все още можеше да добие деца. Ако една жена обичаше своя спътник истински, тя никога не би пожелавала подобно стечение на обстоятелствата, без значение от любопитството й. И все пак това не й изглеждаше справедливо.

Пред залата рязко спираше черен кон, впил копита сред паветата. Това беше Род Каерн. Косите му се стичаха по гърба като черен водопад, лъскав като гривата на коня му. Раменете му опъваха кройката на сакото му. Той имаше остър нос и тесни устни. Дело бе потръпнала, когато двете бяха разговаряли за него. Той е зъл, авторитетно бе казала тя. И мълчаливо бе подбелила очи, когато Малта я бе попитала какво има предвид.

Малта бе изпитала завист, задето приятелката й знае подобни неизвестни на нея неща. Братът на Дело често канеше приятелите си на вечеря; Род бе един от тях. Защо Малта не можеше да има по-голям брат като Керуин, който ходеше на лов и имаше удивителни приятели, вместо глупавия Уинтроу, чиято жреческа роба приличаше на бабешки пеньоар и чието лице си оставаше по бебешки гладко?

Погледът й следеше наперените стъпки на Род. Той рязко спря и с дълбок поклон направи път на една млада невяста. Нейният съпруг не изглеждаше никак доволен от тази проява на галантност.

А пред входа вече спираше поредната карета. Изрисуваният върху вратата й родов герб показваше, че тя е собственост на семейство Трентор. Бели коне бяха впрегнати в нея; над главите им се развяваха щраусови пера. Пред погледа на Малта семейството започна да слиза, най-напред родителите, облечени в изискано гълъбовосиво, а сетне и трите неомъжени дъщери, всичките облечени в червеникаво злато и хванати за ръце — сякаш се бояха, че някой мъж ще се опита да ги открадне. Малта тихо изсумтя при вида им. Брат им Крион слезе последен. Той беше облечен в сиво, като баща си, но шалът му имаше по-златист оттенък от роклите на сестрите му. Тази вечер той бе избрал бели ръкавици. Крион навсякъде ходеше с ръкавици, които прикриваха белезите от изгоряло по ръцете му: като малък той бе паднал в огъня. Той се срамуваше от ръцете си и от стиховете, които пишеше. Тях Крион никога не четеше сам, а оставяше това на сестрите си. Косата му бе кестенява; по-рано лицето му бе изписано с лунички, а очите му бяха зелени. Дело бе доверила на Малта, че може би го обича. Някой ден, бе добавила тя, се надявала лично да чете последните му стихове. Той бил изключително нежна душа, с въздишка бе заключила приятелката й.

Малта го наблюдаваше как се изкачва по стълбите и въздъхна на свой ред. Тя копнееше да се влюби. Копнееше да узнае повече за мъжете, да говори с разбиране за един или друг, да се изчервява при изричането на нечие име или да се навъсва в отговор на нечий тъмноок поглед. Майка й грешеше! Грешеше с настояването си, че има достатъчно време, в което Малта да бъде жена, с настояванията си за изчакване. Годините, в които Малта можеше да бъде жена с избор, бяха прекалено малко. Твърде скоро жените се омъжваха и наедряваха от носените деца. Малта не мечтаеше за покорен съпруг и множество люлки. Тя жадуваше за изживявания като това, за тези нощи в сенките, за тези си копнежи. И за вниманието на мъже, които не можеха да я обявят за своя собственост.

Е, това нямаше да се случи, ако тя останеше да се крие в сенките. Малта решително сне наметалото си, сгъна го и го хвърли под един храст, за да го прибере на излизане. Почти й се искаше майка й и баба й също да бяха дошли, за да може тя да пристигне с карета; да бъде уверена, че пътуването не е развалило прическата й или грима й. Във въображението си тя се появяваше заедно с цялото си семейство и красивият й баща протягаше лакът към нея, за да я придружи до вратата. Ала тази моментна представа доведе със себе си и образа на смутения и дребен Уинтроу, тътрещ се подире им в кафеникавия си жречески пеньоар, и майка й, облечена в строга и затворена рокля. Представата я накара да трепне. Тя не се срамуваше от близките си. И би се радвала на присъствието им, стига те да знаеха как да се държат и обличат. Нима тя не бе молила майка си отново и отново за този бал? Само за да получи отказ. Налагаше се Малта сама да пристъпи в живота като жена. Девойката щеше да стори това храбро, като допуска само отсянка на мъката и самотата й да изникне върху лика й. Тази нощ щеше да бъде посветена на смеха, радостта от живота и очарованието, разбира се, но в един момент на разкриване нечий разбиращ поглед щеше да я докосне и да познае немарата, на която близките й я бяха осъдили.

Тя бавно си пое дъх и закрачи към светлината и разтворените в приветствие двери.

Конете на Трентор вече се отдалечаваха. Мястото на тяхната карета вече биваше заемано от друга семейна кола. Семейство Трел, осъзна Малта, сепната и същевременно възторжена. С тази карета щеше да пристигне Дело, уви, придружавана от родителите си и Керуин. Ако Малта се срещнеше с тях пред входа, родителите на Дело несъмнено щяха да попитат за майка й и баба й. А тя още не беше готова да дава подобни обяснения. Но пък от друга страна щеше да бъде забавно да влезе в залата, хванала Дело под ръка — две смайващи млади жени от Търговски родове, пристъпващи заедно в обществото.

Девойката направи още една крачка към каретата. Ако родителите и братът на Дело слезеха първи, Малта имаше шанс да повика приятелката си и да я накара да я изчака.

Родителите на Дело действително слязоха първи. Нейната майка изглеждаше зашеметяващо. Тя носеше рокля с умишлено изчистена кройка и тъмносин цвят. Раменете и шията стояха открити, красени единствено от сребърна верижка с парфюмни перли. Да можеше и майката на Малта да се появи с подобен тоалет, пък дори и само веднъж. Дори от разстояние се усещаше тежкото ухание на ароматните бижута.

Майката на Дело хвана съпруга си под ръка. Той беше строен и висок, облечен в тон с любимата си. Двамата започнаха да се изкачват по стълбите с достолепни крачки. Зад тях Керуин нетърпеливо изчакваше слизането на сестра си. Подобно на баща си, наследникът също носеше панталон и сако в син цвят, с лъскавочерни ботуши. На едното му ухо проблясваше златна обица, а черната му коса бе дръзновено извита в къдрици. Малта, свикнала да го вижда от години, в този момент гледаше на него по съвсем нов начин, породил леки тръпки. Никога преди той не бе й изглеждал толкова красив. Тя копнееше да го смае с вида си.

Вместо това самата тя се оказа смаяна от вида на приятелката си. Роклята на Дело повтаряше цвета на майчиния й тоалет, но приликата свършваше тук. Косата й бе сплетена в обгръщаща плитка, украсена с цветя. Ръбът на роклята й бе украсен с дантела, която придаваше дължина почти до средата на прасеца. Същата дантела красеше яката (висока) и ръкавите. Тя не носеше никакви бижута.

Малта не можа да се сдържи и се хвърли към приятелката си.

— Нали каза, че тази година ще бъдеш с истинска рокля! Каза, че така ти била обещала майка ти — на един дъх я приветства девойката. — Какво стана?

Дело я погледна тъжно. В следващия миг погледът й придоби изумление; тя буквално зина.

Керуин покровителствено пристъпи пред сестра си.

— Не мисля, че вие бихте могли да познавате моята сестра — надуто заяви той.

— Керуин! — раздразнено възкликна Малта и изви врат леко встрани, за да надникне към озовалата се зад гърба му Дело. — Какво стана?

Приятелката й гледаше още по-изумено.

— Малта? Това ти ли си?

— А кой друг? Кажи, майка ти да не би да си е променила мнението? — настояваше девойката. Неприятно подозрение започваше да си проправя път сред мислите й. — Ти трябва да си ходила да пробваш тоалета си. Няма как да не си знаела, че няма да ти позволят да носиш рокля!

— Очаквах, че тази година ти няма да присъстваш! — изхленчи Дело. А Керуин Трел гледаше удивено.

— Малта? Малта Вестрит?

Неговият поглед я обхождаше по начин, който тя със сигурност можеше да определи като груб. И въпреки това тя отново потръпна.

— Трел! — Шукор Кев слизаше от коня си. — Радвам се да те видя. А коя е приятелката ти? — Невярващият му поглед за момент се задържа върху Малта. — Няма как да я заведеш на бала, друже. Би трябвало да знаеш, че той е само за Търговци.

Нещо в тона му смути Малта.

Близо до тях спря поредната карета. Лакеят й се затрудняваше да отвори вратата, която заяждаше. Малта се постара да не поглежда натам: взирането не подобаваше на една дама. Но лакеят я видя и очевидно остана толкова изненадан от вида й, че напълно забрави за задължението си.

В купето на каретата се возеше тлъстичък мъж, който блъсна вратата. Тя отхвърча и едва не удари Малта. А Давад Рестарт, защото пътникът се оказа именно той, едва не се изтърколи на улицата.

Лакеят я бе хванал над лакътя, за да й помогне да се задържи на крака — Малта бе отстъпила рязко от вратата на каретата. Ако не беше този му жест, тя лесно би могла да се отдръпне и да остане незабелязана. Но това задържане позволи на Давад да я види. Не само това, той настъпи роклята й, докато сграбчваше вратата на каретата си.

— Моля за прошка, госпожице — веднага се извини тромавият. И затихна, останал загледан в нея. В този й вид той не можеше да каже със сигурност, че я познава. Малта не можа да сдържи усмивката си.

— Добър вечер, Търговецо Рестарт — поздрави тя и направи реверанс. С дълга рокля това се оказа малко по-необичайно. — Надявам се, че сте добре.

Той продължи да се взира в нея още няколко секунди, преди да отвори уста и пискливо да се осведоми:

— Малта? Малта Вестрит?

Друга карета заемаше мястото на колата на семейство Трел. Тази кола бе украсена по разкошен начин със зелено и златно. Дъждовните цветове. Пристигаха представителите на семействата от Дъждовните земи. Балът щеше да започне веднага след пристигането им.

Зад нея, подобно на ехо, последва невярващото възклицание на Шукор.

— Малта Вестрит? Не може да бъде!

— Същата. — Тя отново се усмихна на Давад. Доставяше й неочаквано удоволствие да наблюдава смаяния начин, по който погледът му се местеше от огърлицата на врата й към дантелата, обгръщаща гръдта й. Неочаквано той погледна зад нея. Тя се обърна, но там беше пусто. Проклятие. Явно Дело беше влязла в залата сама. А Давад се озърташе припряно. Когато вратата на Дъждовната карета се отвори, той неочаквано я сграбчи за раменете и я блъсна зад себе си, почти в купето на все още отворената си кола.

— Мълчи! — прошепна той. — Не казвай нищо.

Подир това пълничкият мъж се обърна и се поклони ниско на пратениците, които тъкмо слизаха от каретата си. Малта успя да ги зърне покрай туловището му. Тази година те бяха трима, един нисък и двама високи. Единствено този детайл разкриваха наметалата им. Тя никога не бе съзирала подобни плащове — с тъкан, която посрещаше неподвижността с черен цвят, а най-малкото движение подчертаваше с редуващи се багри. Зелено, синьо и червено пламваха при раздвижване.

— Търговецо Рестарт — приветства един от пратениците. Този поздрав бе изречен от женски глас.

— Търговке Винтагли. — Той се поклони още по-ниско. — Приветствам ви в Бингтаун и на нашия бал.

— Благодаря ви, Давад. Предполагам, че ще ви видя вътре?

— Разбира се — отвърна той. — Веднага щом си намеря ръкавиците. Изпуснал съм ги някъде в купето.

— Колко небрежно от ваша страна! — меко го смъмри тя. Гласът й милваше думите по чудат начин.

След тази размяна на приветствия жената последва спътниците си и остави Рестарт да се поти. В момента, в който вратите на залата се затвориха след семейството от Дъждовните земи, той рязко се извъртя към Малта и я сграбчи за ръката.

— Къде е баба ти? — остро попита Търговецът. — Къде е майка ти?

Малта трябваше да излъже. Трябваше да каже, че те отдавна са вътре, а тя просто е излязла да си поеме свеж въздух. Но вместо това тя каза прямо:

— Дойдох сама. — Тя отмести поглед от него и продължи с тона на един възрастен към друг. — Откакто дядо умря, мама и баба станаха още по-затворени. Толкова е тъжно. Аз знаех със сигурност, че ако не изляза, просто ще полудея. Вие не можете да си представите колко мрачно…

Малта изохка, защото той отново я стисна за ръката и я задърпа към купето.

— Бързо… преди някой да те е видял… не си разговаряла с никого, нали?

— Ами… не. Само с Дело и брат й. Току-що пристигнах и… пуснете ме! Ще ми смачкате роклята!

Начинът, по който той я блъсна вътре и се покатери след нея, я вцепени от ужас. Какво беше намислил той? Малта бе чувала за мъже, които буквално полудявали от страст. Но тя не можеше да си представи, че Давад Рестарт е един от тези хора. Та той беше стар! Дори представата за подобна мисъл я отвращаваше.

Той дръпна вратата, ала насиленият по-рано механизъм отказа да я задържи. Давад остана да я държи и подвикна на кочияша:

— Карай към дома на Вестрит. И бързо! — Подир това той се обърна към Малта. — Седни. Ще те заведа вкъщи.

— Защо? Не искам! Искам да отида на бала. Вие нямате право да ми нареждате. Не сте ми баща!

Каретата потегли рязко, с тласък, запратил Малта към седалката. Пуфтящият Рестарт продължаваше да придържа вратата.

— Не, аз не съм ти баща — грубо се съгласи Търговецът. — И съм благодарен на Са за това, защото след подобна постъпка не бих знаел какво да правя с теб. Бедната Роника! Сякаш малко неща й се струпаха на главата тази година. Нима не беше достатъчно лошо, че твоята леля изчезна, та трябва ти да се появяваш на Есенния бал, облечена като джамаилска проститутка? Какво ще каже баща ти?

От ръкава си Давад изтегли голяма носна кърпа и попи струите пот от лицето си. Малта успя да забележи, че той е облечен в същите сини панталони и жакет от предишните две години. Дрехите с мъка удържаха шкембето му; в купето на каретата се долавяше отчетлива кедрова миризма, която издаваше, че тези дрехи са били извадени от сандъка съвсем неотдавна.

И такъв човек смееше да й говори за мода!

— Тази рокля е ушита по моя поръчка, специално за тази вечер. С пари, които татко ми даде, бих добавила. Затова не мисля, че той би се разгневил от това. Но мисля, че той би се поинтересувал с какво право сте отвлекли дъщеря му и сте я отвели против волята й. Не мисля, че той ще остане доволен.

Тя познаваше Давал Рестарт от години и знаеше колко бързо притихва той, когато баба й му се троснеше. Малта очакваше подобна реакция й сега, но за нейна изненада Търговецът само изсумтя.

— Добре дошъл е да дойде, да ме попита и да научи истината. А тя е, че аз се опитвам да спася репутацията ти. Вместо да се възмущаваш, по-добре се засрами, Малта Вестрит! Младо момиче като теб да се облече като улична… и с тези дрехи да отиде самичко на Есенния бал. Моля се на Са никой друг да не те е познал. Освен това по никакъв начин не можеш да ме убедиш, че майка ти или баба ти знаят за тази рокля или че ще ходиш на бал по време, в което едно добродетелно момиче би скърбяло за дядо си.

На тези думи тя можеше да отвърне по десетки начини. Седмица по-късно тя щеше да разполага с пълен набор реплики и дори с най-подходящата интонация за всяка от тях. Но в настоящия момент Малта не можеше да отговори. Не й оставаше друго, освен да се потопи в мълчаливо безсилие. И да седи в поклащащата се карета, която неумолимо я отвеждаше обратно у дома.

На пристигане тя не остана да чака Давад Рестарт, а се промъкна край него, за да слезе първа и първа да стигне до вратата. За съжаление един от пискюлите на роклята й се закачи за ръба на вратата. Малта чу звук от разкъсване и с отчаяно възклицание се обърна — прекалено късно. Пискюлът, заедно с една педя бледозелена коприна, бе останал да се поклаща на вратата. Давад хвърли един поглед към парчето и затръшна вратата. След това той се отправи към входната врата и шумно позвъни.

Бавачката бе тази, която отвори. Защо трябваше да бъде тя? Възрастната жена сприхаво погледна Давад и премести очи към Малта, която отвърна на погледа й невъзмутимо. За момент старицата се възмути в обичайната степен. Едва миг по-късно тя възкликна ужасено и изпищя:

— Малта! Не, това не може да си ти. Какво си направила? Какво си направила?

Тези викове бързо привлякоха цялото семейство. Най-напред се появи майка й и се зае да обсипва Давад Рестарт с десетки гневни въпроси, на които той не можа да отговори. Сетне изникна и бабата, загърнала нощницата си с шал, първоначално с намерение да смъмри разкрещялата се Кефрия. При вида на внучката си тя неочаквано пребледня и отпрати всички слуги с изключение на бавачката, на която бе възложено да приготви чай. Самата Роника стисна Малта за китката и я поведе към кабинета на покойния й дядо. И едва когато Давад, Кефрия и Малта се озоваха вътре, старицата се обърна към нея.

— Чакам обяснението ти, млада госпожице — нареди тя.

Малта дръзко отметна глава.

— Исках да отида на Есенния бал. Татко ми разреши да ида, с истинска рокля, както се полага на една млада жена. Не съм направила нищо, за което да трябва да се срамувам.

Действително, девойката не чувстваше достойнството си накърнено.

Баба й стисна бледи устни. Следващите й думи бяха ледени.

— Значи ти наистина си толкова празноглава, колкото изглежда. — Тя престана да обръща внимание на внучката си и се обърна към мъжа. — Давад, как бих могла да ти се отблагодаря, задето я доведе? Надявам се, че не си изложил на риск своята репутация, докато си спасявал нашата. Колко хора я видяха нацапотена така?

Рестарт изглеждаше видимо смутен.

— Надявам се, че малко. Керуин Трел заедно със сестра си. Някакъв негов приятел. Горещо се надявам, че не е имало други. — Той замълча за момент, колебаещ се да признае. — Дъждовният род Винтагли пристигна, докато тя беше там. Но не смятам, че някой от представителите му я видя. Веднъж и моето шкембе да послужи за нещо. — Търговецът печално потри с длан корема си. — Аз я скрих зад себе си и я отведох веднага щом те влязоха в залата. Моят лакей също беше там, разбира се.

С неохота Давад продължи:

— Имаше и други Търговски семейства, които пристигаха, макар че аз не направих голяма сцена, така че не са имали основания да се заглеждат. — Сега лицето му бе придобило измъчен вид. — Приемам, естествено, че вие не сте знаели нищо за това?

— С облекчение и срам признавам, че не съм знаела нищо — сурово каза баба й. С натежал от обвинение поглед тя се обърна към другата жена. — Кефрия? Ти знаеше ли какво замисля дъщеря ти?

Преди майка й да е успяла да отвърне, старицата продължи:

— И ако не си знаела, как си могла да допуснеш подобна непредпазливост?

Малта очакваше майка й да избухне в сълзи. В подобни ситуации тя винаги започваше да ридае. Вместо това Кефрия нападна дъщеря си.

— Как можа да ми причиниш подобно нещо? — каза тя. — Защо, Малта, защо?

В думите й се долавяше ужасна мъка.

— Не ти ли казах, че трябва единствено да почакаш? Че когато настъпи подходящият момент, ти ще получиш полагащото ти се представяне? Какво те е накарало да… да направиш подобно нещо? — съкрушено питаше майка й.

За момент Малта се поколеба.

— Исках да отида на Есенния бала. Казах ти това. Много пъти. Отново и отново умолявах да ме пуснеш. Но ти не обръщаше никакво внимание на думите ми, дори и след като татко ми разреши да отида. Дори и след като той ми обеща, че мога да отида облечена с истинска рокля. — Тя замълча, за да даде възможност на майка си да си припомни това обещание. Ала Кефрия само се взираше удивена насреща й. И Малта кресна: — Сама си си виновна, че се изненадваш! Аз само правех онова, което татко ми беше разрешил.

Лицето на майка й стана сурово.

— Ако можеше да си представиш колко ми се иска да те зашлевя, нямаше да ми говориш с такъв тон, момиче.

Никога преди Кефрия не се бе обръщала по подобен начин към нея. Момиче! Сякаш разговаряше с някаква проста слугиня!

— Тогава защо не го направиш? — тросна се побеснялата Малта. — За мен вечерта така или иначе е свършена! Защо просто не ме набиеш още тук, пред всички, та да мирясаш?

Мъката от провалените й планове започваше да я дави.

Давад Рестарт се разшава смутено:

— Късно е, трябва да си вървя — надигна се той.

— Остани, Давад — уморено каза баба й. — Сега ще донесат чай. Това е най-малкото, което бихме могли да направим за теб след тази услуга. Не обръщай внимание на тръшканията на внучката ми. Макар че в този момент един хубав бой би ни накарал да се почувстваме по-добре, ние никога не сме прибягвали до подобни мерки. Поне до този момент.

Старицата слабо му се усмихна, хвана го за ръката и го накара да седне обратно. С глуповато изражение той се подчини. На Малта й идеше да повърне. Нима другите не виждаха колко е противен този пухкав дребосък с полуплешиво теме и тесни старомодни дрехи? Защо му благодаряха, задето я е унизил?

Бавачката се появи с чаен поднос. Под мишницата си тя носеше бутилка портвайн; на същата ръка бе окачена кърпа. Възрастната слугиня остави бутилката и подноса на масата, а кърпата, оказала се навлажнена, тя протегна към Малта.

— Почисти си лицето — троснато каза слугинята. Останалите се извърнаха, за да предоставят на девойката поне уединение от погледите си. За момент тя изпита благодарност от това им разбиране. В последвалия го момент тя осъзна, че те изискват и очакват от нея покорството на невръстно дете.

— Няма! — изкрещя Малта и захвърли кърпата на пода.

Последвалото мълчание продължи само миг, ала на всички присъстващи се стори разтеглено. То бе нарушено от баба й, попитала небрежно:

— Осъзнаваш ли, че приличаш на курва?

— Нищо подобно! — отвърна девойката. Тя бе споходена от ново съмнение, но побърза да го прогони. — Керуин Трел не ме сметна за грозна. Този стил на обличане и този грим са много популярни в Джамаилия.

— Да, може би сред тамошните курви — неумолимо продължаваше баба й. — Освен това аз не съм те обявявала за непривлекателна. Ти просто не си привлекателна по начин, който би подобавал на една морална жена.

— Всъщност… — смутено поде Давад Рестарт, но Роника не му даде възможност да се изкаже.

— Ние не се намираме в Джамаилия, а и ти не си курва. Ти си дъщеря от гордо Търговско семейство. Ние не се перчим с телата и с лицата си по такъв начин. Изненадвам се, че до този момент това не ти е направило впечатление.

— В такъв случай ми се иска да бях джамаилска курва! — разпалено заяви Малта. — Дори това би било за предпочитане пред начина, по който ме задушавате тук. Принуждавате ме да се държа и да се обличам като момиченце, когато аз съм почти жена. Принудена вечно да мълча, да се усмихвам и да бъда незабележима. Аз не искам да живея така. Не искам да стана като теб и като майка. Искам… Искам да бъда красива, да бъда харесвана, да се забавлявам, да ме обграждат мъже, които да ми изпращат цветя и подаръци. Не ща да се обличам в старомодни дрехи и да се държа като парче камък. Аз искам…

— Всъщност — отново се намеси Търговецът — в Джамаилия има подобна мода. От миналата година. Една от… компаньонките на сатрапа се появила така. Не публично, а на едно частно събиране. Така тя искала да подчертае… пълната си отдаденост към сатрапа и неговите нужди. И склонността си да бъде приемана като негова…

— Той заекна и си пое дъх. — Това не е сред нещата, които обикновено бих обсъждал с някоя от вас — смотолеви мъжът. — Но въпросното събитие намерило отзвук в модата. В украсените уши и в роклите с… с достъпна кройка…

Той се изчерви и окончателно замлъкна.

Баба й гневно поклати глава.

— Ето в какво се е превърнал настоящият сатрап. Той нарушава обещанията на баща си и дядо си и превръща своите компаньонки в обикновени курви, които да го развличат. Някога дадено семейство се гордееше, ако някоя от дъщерите му бъдеше избрана за компаньонка, защото това беше пост, който изискваше мъдрост и дипломация. А сега какво са те? Негов харем. Аз няма да позволя внучката ми да изглежда по подобен начин, колкото и популярен да стане този стил на обличане.

— Ти искаш да бъда стара и прашасала, като теб и като мама — рече Малта. — Искаш от момиченце направо да стана старица. Е, аз пък не искам. И няма да ви позволя да ми го причините.

— Никога през живота си — неочаквано се намеси Кефрия — не съм си позволявала да говоря по подобен начин на майка си. Няма да търпя ти да се държиш така с баба си. Ако…

— Ако си беше позволила, животът ти би имал някакъв смисъл! — прекъсна я Малта. — Къде ти! Обзалагам се, че ти винаги си била страхлива, мълчалива и покорна. Като крава. Представена една година, омъжена на следващата. Като едра крава, отведена на панаира! Една година забава, след което брак, за да раждаш бебетата на мъжа, който е предложил най-много на родителите ти.

Думите й бяха шокирали цялата стая. Малта се огледа.

— Аз не искам това, майко. Искам собствен живот. Искам да нося красиви дрехи и да посещавам красиви места. А не да се омъжа за някой послушен Търговски син, който вие сте ми избрали. Искам да посетя Джамаилия, да разгледам двореца на сатрапа, но не като омъжена жена, прегърбена под бебетата си. Искам да бъда свободна от всичко това. Искам…

— Ти искаш да разрушиш всички ни — промълви баба й, започнала да налива чай. Тя изпълваше чашите с умели и отмерени движения, като същевременно изричаше осъдителни думи. — Искаш, но не се замисляш за онова, от което се нуждаем всички ние. — Старицата повдигна очи от чашите, за да попита: — Чай или портвайн ще пиеш, Давад?

— Чай — с благодарен тон избра Търговецът. — Но не мога да остана дълго. Трябва да пристигна навреме за представянето. Не искам някой друг да се яви вместо мен. Освен това Търговка Винтагли искаше да разговаря с мен. Вас тази година няма да ви очакват, заради траура…

— Чай? Разбира се. — Баба й напълни още една чаша и погледна бавачката. — Мила, не ми е приятно да искам това от теб, но ще бъдеш ли така добра да сложиш Малта да си легне? Погрижи се тя да се измие добре. Много съжалявам, че ти възлагам това.

— Не се тревожете, господарке. Това е мой дълг.

И бавачката се постара да изпълни дълга си. Едра и непоколебима, каквато Малта я помнеше още от детството си, тя хвана девойката за ръката и я изведе. Малта излезе мълчаливо, за да запази достойнството си, а не заради примирение. По същата причина тя не се възпротиви, докато старата жена я събличаше и й приготвяше вана. Тя мълча през цялото време, дори и когато бавачката се впусна в дълъг и отегчителен монолог, изтъкващ как Малта трябвало да се засрами.

Но тя не се чувстваше засрамена. И не се страхуваше. Когато баща й се върнеше, всички те щяха да отговарят за злобното си отношение. За момента тя трябваше да се задоволи с това очакване.

С него — и с онези тръпки, които погледът на Керуин Трел бе породил. Мисълта за очите му извика усещането отново. Жените от семейството й явно отказваха да го признаят, но Керуин виждаше, че тя вече не е малко момиче.