Робин Хоб
Вълшебният кораб (20) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава седемнадесета
Курвата на Кенит

Есенните дъждове бяха отмили почти цялата мръсотия на Заграбя. Лагуната се издигаше по-високо, каналите бяха по-дълбоки, а сърцата на онези, които плаваха на борда на Мариета, бяха безпрецедентно развълнувани. И това им вълнение нямаше нищо общо с трюма, пълен с плячка: макар тя да беше сносна, пиратите бяха виждали и още по-доходоносни пътувания.

— Трябва да знаете, че хората започват да гледат на нас по различен начин. Вече като спуснем котва някъде ни познават и ни приветстват. Казах ли ви, че в Литълпорт мадам Рамп ни предостави целия си дом в продължение на цяла смяна, безплатно? И то не просто мадам да заръча на момичетата; те сами приеха. И бяха склонни на всичко… — Гласът на Соркор заглъхна, възторгнат от настъпилите промени.

Кенит потисна въздишка. Нему се бе наложило да изслуша тази история само двадесетина пъти.

— Да, толкова зарази, при това безплатно — тихо промърмори той. Соркор взе думите му за шега и се усмихна привързано към своя капитан. Кенит трябваше да се изплюе през борда, преди да успее да отвърне на усмивката му.

— Кажи на момчетата да не забравят, че никой не е пророк в собствената си родина.

Соркор се намръщи объркано.

Пиратският капитан смогна и да не въздъхне:

— Имах предвид, че макар другаде да виждат в постъпката ни проява на филантропия, някои от тукашните ще я приемат за утежнена конкуренция. И ще сметнат за свой дълг да орежат тези ни амбиции.

— Искате да кажете, че ще ни завиждат и ще дебнат всяка възможност да ни натрият носовете.

Кенит се замисли за момент.

— Именно.

По белязаното лице на Соркор бавно изникна усмивка.

— Но, капитане, та точно това очакват момчетата. Някой да се опита да ни постави на място.

Капитанът повдигна вежди.

— Има и още нещо, сър.

— Слушам те, Соркор.

— Момчетата спретнаха нещо като гласуване, капитане. И онези, дето не бяха съгласни, бяха принудени да се съгласят. Този път всички ще изчакат с изплащането на пая, сър, и ще ви оставят да продадете целия товар. — Соркор енергично разтри лице. — Аз им рекох, че така цяла Заграба ще види доверието, което те изпитват към капитана си. Имайте предвид, че те още не са склонни да правят така при всяко завръщане. Но този път всички са съгласни.

Кенит възкликна доволно и усмивката му се разшири.

— Много добре си се справил, Соркор!

— Благодаря ви, сър. Реших, че това може да ви зарадва.

Двамата мъже останаха загледани в приближаващия се бряг. Дъждът от вчерашния ден бе прогонил и последните листа от малкото широколистни дървета. Сред хълмовете, обграждащи Заграба, преобладаваше иглолистната растителност. В близост до водата се срещаха лиани, а на места се издигаха извисяващи се кедри. Освеженото от валежа селище изглеждаше почти приветливо. От комините се издигаше дим, който прибавяше йодната си миризма към уханието на водата и водораслите. Завръщане у дома, пробно си каза Кенит. Не, не изглеждаше подходящо. Пристанище. Да, това вече ставаше.

Соркор забързано се отдалечи, подел викове по адрес на някакъв моряк, който по негова преценка не се движеше достатъчно чевръсто. Помощникът бе пословично взискателен по време на навлизането в пристанище: за него не беше достатъчно корабът да бъде привързан добре; самото приближаване трябваше да се изпълни безупречно. Като че ли целият бряг щеше да наблюдава навлизането на кораба им.

Но този път действително бе така.

Кенит мислено преброи нападнатите от началото на това пътуване кораби. Седем, четири от които робски. Петкратно Мариета бе правила опит да преследва жив кораб, без дори да се доближи до успеха. Капитанът почти бе готов да се откаже от тази част на плана си. Може би той можеше да постигне същото, като залови достатъчно количество робски кораби. Миналата нощ двамата със Соркор бяха направили някои изчисления над чаша ром. Въпросните изчисления бяха приблизителни, но пак бяха предоставили приятен резултат. По какъвто и начин всеки от пленените кораби да се справеше с плячкосването, половината от съответната плячка щеше да остава за Мариета. Във всеки един от случаите Кенит бе поверил командването на един от опитните си хора. Този му жест също се бе оказал полезен, защото сега оставащите на борда на личния му кораб се надпреварваха да си спечелят доверието му — надяваха се да се отличат достатъчно, за да заслужат привилегията да командват собствени кораби.

Този метод имаше и един недостатък — той заплашваше да изпразни екипажа му от опитни хора. Но Кенит прогони тази си тревога. По това време той щеше да разполага с цяла флотилия. Не — с личен флот от пиратски кораби, намиращ се под негово ръководство. И тези хора щяха да му бъдат верни, обвързани не просто от дълг, а и от благодарност.

Той и Соркор внимателно бяха разпратили подчинените си съдове из вътрешността и бяха прекарали много време в обсъждане на местата, където новите посетители биха били най-добре приети. И, разбира се, където плячката би била най-голяма за неопитния кораб. Кенит смяташе, че се е справил добре с това си начинание. Дори онези освободени роби, които не бяха избрали да се присъединят към пиратството, пак изпитваха към него благодарност и говореха добре за него. Той беше уверен, че когато дойде моментът те да изберат страна, те ще си припомнят своя спасител. Капитанът кимна на себе си. Крал на Пиратските острови. Напълно осъществимо.

Трите търговски кораба не се бяха отличавали с нищо. Един от тях се бе оказал прекалено грохнал, за да им бъде от полза, и пиратите просто го бяха оставили да потъне, без да си правят труда да гасят пожара му. Останалите два съда и екипажите им бяха откупени чрез съдействието на обичайните Кенитови посредници. Този спомен го накара да поклати глава. Дали той не ставаше прекалено самонадеян? Трябваше да се движи сред по-голям обхват, да използва и други хора. Иначе беше само въпрос на време неколцина прекупвачи да се обединят в опита си за отмъщение. Капитанът на последния кораб се беше оказал сприхав негодник, ритал и замахвал далеч подир овързването си. Той бе псувал Кенит и му бе съобщил, че за залавянето му бива предлагана награда не само из цяла Джамаилия, а дори и в Бингтаун. Кенит му бе благодарил и го беше оставил да седи в трюма на собствения си кораб, окован като роб. При последвалото си изваждане капитанът се бе оказал далеч по-учтив. А Кенит бе решил, че несправедливо е подценявал влиянието, което мракът, гнилата влажност и веригите оказват върху духа. Какво пък, човек се учи през целия си живот.

Навлизането в пристанището премина съвсем гладко и моряците слязоха на брега като същински владетели, с преливащи кесии. Кенит и Соркор скоро се присъединиха към тях, оставяйки неколцина доверени люде на борда — разбира се, тези хора щяха да бъдат богато възнаградени за проявата на търпение.

Капитанът и първият му помощник крачеха сред кея, без да обръщат внимание на безочливите предложения на сводници, проститутки и продавачи на наркотици. Те бяха слезли не за да сключват сделки, а за да демонстрират благоденствието си. Кенит смяташе, че всеки поглед би оценил облеклото на ръководителите на Мариета. Или поне на нейния капитан. Соркор, както винаги, бе проявил предпочитанието си към ярки цветове, от които окото се стряскаше. Коприненият шал, пристегнат около кръста му, преди това бе обгръщал тлъстите рамене на една продадена за откуп аристократка. Украсеният със скъпоценни камъни кинжал, подпъхнат във въпросния колан, бе принадлежал на сина й, момче храбро, ала лишено от разбиране за подходящия момент, в който да се предаде. Жълтата копринена риза бе шита в Калсид по поръчка. Заради едрата гръд, издуваща се под нея, за Кенит тя изглеждаше като издуто платно.

За себе си капитанът бе избрал убити цветове: той разчиташе на тъканта и кройката да привличат окото. В Заграба бяха единици онези, които можеха да назоват същинската цена на дантелата, която пищно се диплеше около яката и маншетите му, но и последният невеж можеше да види, че става дума за нещо изключително ценно. Високите черни ботуши блестяха като огледало, а тъмносините панталони, жилетката и сюртукът подчертаваха и силата, и стройността. Тези дрехи бяха ушити от бивш роб, отказал да вземе на Кенит пари за поръчката. Този факт само усилваше доволството на капитана.

Фолдин бе закупувал плячка от Кенит и преди, но никога до този момент не бе проявявал подобно угодничество. Съгласно подозренията на капитана, слуховете за освободените роби и новите кораби, плаващи под Гарвановия стяг, бяха изпреварили завръщането му в Заграба с цели седмици. Слугата, който ги посрещна пред вратата на Фолдин, ги отведе не в кабинета, а в салона му. По сковаността на тапицираните мебели Кенит можа да прецени, че тази стаичка бива употребявана рядко. Няколко мига капитанът и помощникът му останаха сами, през което време Соркор неспокойно барабанеше по бедрото си. Подир това при тях влезе усмихната жена, понесла поднос с вино и дребни сладки. Вероятно това беше съпругата на Фолдин. Тя мълчаливо направи реверанс и бързо се оттегли, за да бъде заменена от самия домакин.

Със себе си той донесе силна миризма на парфюм и помада: тази острота загатваше за скорошно нанасяне. Дрехите не издаваха подобна припряност; те не бяха облечени специално за случая. Просто Фолдин, типично за повечето произхождащи от Дуржа люде, обичаше ярките цветове и екстравагантните бродерии: ризата, обвила обширния му корем, по-скоро приличаше на гоблен. А обиците му бяха изработени от злато и сребро.

Кенит мислено прибави пет процента към онова, което възнамеряваше да поиска за товара.

— Правите ми голяма чест, капитан Кенит, като се обръщате първо към мен — поздрави Фолдин. — А това не е ли вашият помощник, Соркор, за когото съм чувал толкова много?

— Същият — отвърна Кенит, преди Соркор да е успял да заекне. И на свой ред се усмихна. — Вие казвате, че ви правим чест. Но защо? — сухо попита той. — Нима преди не сме се обръщали към вас?

Домакинът се усмихна и махна с ръка.

— Но тогава, ако разрешите, вие бяхте просто един от пиратите. Сега, ако всичко, което чуваме, е истина, вие сте капитан Кенит Освободител. Да не говорим, че сте и капитан Кенит, който притежава четири кораба повече от последната ни среща.

Кенит любезно кимна. Той с радост забеляза, че Соркор проявява достатъчно разумност да мълчи и да се осланя на капитана си. Сега Фолдин трябваше да отправи предложението си. И то действително не закъсня: след като проточи един момент, за да се настани удобно в стола отсреща им, домакинът напълни трите чаши и поде:

— Преди да започнем да преговаряме за поредния товар, предлагам да обсъдим взаимните ползи, които биха изникнали от увереността, че аз винаги ще бъда вашият първи избор за прекупвач.

— Ползата за вас е очевидна веднага. Но трябва да призная, че виждам малка полза за нас от подобно споразумение.

Фолдин сплете пръсти над жилетката си и се усмихна покровителствено.

— Виждате малка полза в наличието на партньор, който е винаги готов и склонен да закупи донесеното от вас? Не виждате полза в гарантираното получаване на най-добрите цени, без значение от големината на товара ви? Когато разполагате с партньор на брега, няма да ви се налага да разпродавате всичко в рамките на ден или два. Един подобен партньор би разполагал с възможността да складира товара и да го изкарва на пазара единствено сред най-благоприятни условия. Как да ви кажа, капитан Кенит, когато пристигнете в някое пристанище и продадете сто бъчви ром наведнъж, количеството на товара превръща качеството в нещо обичайно. Един партньор със склад би задържал същите тези бъчви и би продавал само по няколко наведнъж, с което би увеличил цената им. Има и нещо друго. Един партньор не би продал тези бъчонки в Заграба. Че защо да прави подобно нещо? Достатъчно е той да разполага с един малък кораб, за да обхожда околните острови и поселища, да изгражда пазар. А веднъж или дважди годишно същият този кораб би могъл да пътува до Бингтаун, да речем, или дори до Джамаилия, където да продава най-качествените продукти от последната година на тамошните търговци.

Соркор изглеждаше прекалено впечатлен. Кенит удържа желанието си да го сръчка с ботуша си; това само би прибавило и стреснат вид. Вместо това капитанът се отпусна в неудобния си стол.

— Всеизвестни неща — небрежно заяви той. — Вашите предложения далеч не са нещо необичайно, Фолдин.

Фолдин кимна несмутимо.

— Много от забележителните идеи далеч не са необичайни. Те просто се превръщат в уникални когато хората, които притежават способността да ги въведат, се съберат. — Той замълча, претеглящ следващите си думи. — Из Заграба се говори, че вие имате амбиции. Амбиции, които, ако ми позволите да добавя, далеч не са необичайни. Вие искате да се издигнете. Някои изричат думата крал и се подсмихват. Но аз не съм от тях. Аз не съм изричал тази дума в предложението си към вас. Но в подобно съдружие човек би могъл да се издигне до позиция, притежаваща подобно влияние и богатства. С или без кралско название. Думи като тези имат тенденцията да смущават людете. Но аз смятам, че вие не се стремите към конкретната дума, а към самото съответстващо й съществуване.

И Фолдин се облегна назад, приключил. Удивеният поглед на Соркор подскачаше между капитана и домакина. Едно беше да чуе капитана си да говори за жажда за власт. Съвсем друго беше да открие, че един почитан посредник приема тези думи на сериозно.

Кенит внимателно облиза устни и хвърли поглед към амулета си. Дребното личице се хилеше; то му намигна и прилепи устни като подкана към мълчание. Капитанът с мъка отклони поглед от него. Той установи, че е престанал да се обляга.

Сега пиратът успокои лицето си и отклони поглед от дървената главица.

— Онова, което предлагате, далеч не е свързано с обикновена търговия — каза той, загледан във Фолдин. — Повече от веднъж вие споменахте партньорство. Сътрудничество. Партньор, скъпи ми Фолдин, е дума, на която аз и моят първи помощник отдаваме много специално значение. До този момент двамата с него сме я употребявали единствено по взаимен адрес. Защото ние с него сме хора, които познаваме истинската същина на тази дума. Партньор. Сами по себе си парите не са достатъчни, за да го осигурят.

Кенит се надяваше, че Соркор няма да пропусне това напомняне за взаимна лоялност. Що се отнася до Фолдин, той бе започнал да придобива сепнат вид, затова капитанът му се усмихна.

— Но ние все още сме склонни да ви изслушаме. — И Кенит се облегна назад.

Прекупвачът бавно си пое дъх и погледна гостите си преценяващо.

— Разбирам какво правите, господа. Вие акумулирате не само богатство, но и влияние. Верността на хората ви и силата на корабите се намират зад тази вярност. Но онова, което аз имам да ви предложа, бива трупано далеч по-трудно. То е нещо, което само времето може да предостави. — Той замълча, за да подчертае следващата си дума. — Порядъчност.

Соркор объркано погледна капитана си. Кенит му направи почти незабележим жест. Почакай, напътстваше движението на ръката му. Не променяй нищо.

— Порядъчност? — Кенит прибави известен присмех в повтарянето си.

Фолдин мълчаливо прочисти гърло и рискува.

— За да придобиете желаното от вас, сър, вие трябва да уверите хората. Нищо не закрепва мнението на едно общество по-добре от порядъчността. Ако ми позволите известна дързост, с тукашното общество вас нищо не ви свързва. Нито дом, нито земя, нито съпруга или семейство. Вие не притежавате никакви кръвни връзки с онези, изграждащи този град. Някога тези неща не са били от значение. Тогава всички ние сме били избягали роби, прокуденици, дребни престъпници, длъжници, бунтовници. — Той изчака двамата му гости да кимнат неохотно, преди да продължи. — Но това, господа, е било преди едно-две поколения.

В гласа му започваше да се долавя вълнение.

— И съм убеден, че и самите вие споделяте видяното от мен. Времената ни променят. Самият аз съм тук от двадесет години. Моята съпруга е родена в този град, децата ми също. Ако искаме от тукашната кал и нейните бараки да изникне истинско общество, то ние ще бъдем неговата основа. Ние и останалите като нас. И онези, които са се присъединили към нашите семейства.

Кенит не бе доловил някакъв сигнал от страна на домакина, но знак несъмнено имаше, защото домакинята и две млади момичета се появиха точно в този момент, понесли подноси с хляб, плодове, пушено месо и сирене. Чертите на търговеца веднага личаха в лицата на младите жени: това бяха дъщерите му. Неговите чипове върху игралната маса; негов ключ към порядъчност. Те не бяха курви. Те не посмяха да погледнат към Кенит, но едната срамежливо се усмихна към Соркор и го погледна изпод вежди. Капитанът прецени, че те са най-вероятно и девствени, и никога не са крачили по улиците на Заграба без зоркия поглед на майчица. Освен това те не изглеждаха зле. Дуржа все още личеше в бледата им кожа и руса като мед коса, но очите им бяха тъмнокафяви и издължени. И двете бяха пухкави като узрял плод, с пълнички ръце. Те оставиха донесеното пред гостите и майка си.

Соркор бе свел очи към чинията си, но замислено дъвчеше долната си устна. Неочаквано той дръзко се загледа в една от сестрите. Тя се изчерви в отговор и не го погледна право в очите, но и не се извърна. По-малката надали беше на повече от петнадесет, а сестра й надали надхвърляше седемнадесет години. Те бяха гладки и недокоснати, жив отклик от един нежен свят, където жените бяха нежни и тихи и с отдаденост се грижеха за съпрузите си. Свят, за какъвто много мъже вероятно мечтаеха, помисли си Кенит. Очевидно Соркор бе един от тях. Каква друга награда би могла да бъде по-недостъпна за един белязан и татуиран пират от доброволната прегръдка на една девица с млечнобяла кожа? Най-недостижимото винаги беше и най-желано.

Фолдин се престори, че не забелязва как един от посетителите оглежда дъщеря му. Вместо това той възкликна:

— Нека оставим работата за момент, господа, и да се подкрепим. Предоставям ви гостоприемството на дома си. Ако не се лъжа, с моята съпруга вече се познавате. А това са дъщерите ми, Алисъм и Лили.

Всяка от девойките кимна в отговор на името си. Те се бяха настанили между родителите си.

Тези двете, размишляваше Кенит, бяха само първото предложение от Заграба. Може би не най-доброто. А и никъде не беше казано, че порядъчността трябва да бъде предоставена от Заграба. Из околните острови съществуваха и други пиратски пристанища. С други прекупвачи, по-заможни от Фолдин. Нямаше нужда Кенит да бърза с избора си. Никаква.

Слънцето бе изминало голяма част от своя път, преди Кенит и Соркор да изникнат от дома на Фолдин. Капитанът бе продал товара си с голяма печалба; и нещо повече, той бе сторил това, без да се обвързва категорично. След като жените бяха се оттеглили, Кенит бе заявил, че макар ползите от подобно партньорство да са неоспорими, никой не би могъл да бъде достатъчно безсърдечен, за да избързва в други аспекти на подобен съюз. Фолдин бе останал с привилегията да знае, че ще има възможността първи да наддава за стоките, които Мариета докараше в Заграба. Той беше достатъчно опитен търговец, за да види, че това е лошо предложение, но достатъчно мъдър, за да разбере, че за момента по-добро няма да получи. По тази причина домакинът се бе усмихнал сковано и бе приел.

— Почти се виждаше как сумите щракат в главата му. Колко ли ще ни надплати за следващите ни три товара, за да ни увери в добрите си намерения? — шеговито се обърна Кенит към помощника си.

— По-малката… тя Алисъм ли се казваше, или Лили? — предпазливо запита Соркор.

— Не ги мисли — безсърдечно отвърна Кенит. — Сигурен съм, че ако името й не ти хареса, Фолдин ще ти позволи да го смениш. — И той му връчи разплащателните дъсчици. — Вземи. Ще оставя ти да се погрижиш за товара. Не им позволявай да платят по-малко от обещаното и първо прибери парите, преди да им позволиш да разтоварят. Ще останеш ли на борда тази нощ?

— Разбира се — разсеяно отвърна едрият му спътник.

Кенит не знаеше дали да се навъси, или да се усмихне. Заместникът му можеше толкова лесно да бъде купен с обещанието за недокосната плът.

Капитанът се почеса по брадичката и се загледа в отдалечаващия се Соркор, като леко поклати глава подире му.

— Курви — тихо се поздрави той. — Те значително улесняват нещата.

С наближаването на вечерта бе излязъл вятър. Усещаше се, че зимата е съвсем близо; не по-късно от следващото новолуние тя щеше да се появи.

— Никога не съм обичал студа — промърмори Кенит.

— Никой не го обича — потвърди гласец. — Дори курвите.

Бавно, сякаш върху китката му е кацнало нервно насекомо, Кенит я повдигна. Той се огледа и се престори, че намества маншета си.

— И защо ми казваш това? — попита той.

— Прощавай. — И в подигравката си дървеното личице изглеждаше досущ като неговото. — Реших, че се обръщаш към мен. Просто се съгласявах.

— И зад думите ти не се крие допълнително значение?

Дребният талисман от магическо дърво сви устни в привиден размисъл.

— Не повече от твоите — каза личицето и състрадателно изгледа своя притежател. — Аз не зная нищо повече от теб, друже. Единствената разлика между нас е, че аз съм по-склонен да го призная. Опитай. Изречи гласно следните думи: Но в дългосрочен план една курва може да струва повече и от най-пропадналата жена.

— Какво?

— Моля? — Някакъв възрастен минувач се обърна към него. — На мен ли говорехте?

— Не, нищо.

Старецът се вгледа в него.

— Вие сте капитан Кенит, нали? От Мариета? Дето освобождава роби и ги праща да бъдат пирати?

Старецът носеше сюртук с разкъсани маншети; единият му ботуш бе започнал да се къса. И въпреки това той крачеше с достойнство.

Кенит кимна два пъти, а на последното питане отвърна:

— Така казват някои за мен.

Възрастният минувач се задави и изплю храчката си встрани.

— А пък други не харесват тази идея. Те казват, че вие ставате прекалено самонадеян. Прекалено много пирати означава, че плячката става по-малка. И освен това могат да раздразнят сатрапа достатъчно, за да го накарат да изпрати галерите си насам. Едно е да нападаш тлъсти търговски кораби, момчето ми. Но сатрапът получава дял от всички онези робски кораби. Не е хубаво да опразваш джобовете на човека, който поддържа бойните кораби, ако разбирате.

— Разбирам — сковано потвърди Кенит. Той възнамеряваше да убие стареца.

А онзи отново се изхрачи.

— Обаче аз казвам друго — продължи той с по-хриплив глас. — Аз казвам: само така! Набийте му го отзад, момчето ми, че и от мое име тласнете. Време е някой да му покаже на тоя сатрапин, че синьото мастило върху нечие лице не променя нищо. Аз, естествено, не бих споделил това с всеки срещнат. Някои биха се постарали да ме смълчат, ако ме чуеха да говоря подобно нещо. Но след като се натъкнах на вас, рекох да ви кажа: не всички, които си мълчат, са срещу вас. Тъй. Тъй.

И той отново се задави от болезнената си кашлица.

Кенит установи, че е пъхнал ръка в джоба си. Той извади сребърна монета и я подаде на стареца.

— Малко бренди би се отразило добре на кашлицата ви, сър. И ви желая приятна вечер.

Старецът изумено погледна монетата, преди да я повдигне към вече отдалечаващия се Кенит.

— Ще пия за ваше здраве, капитане!

— За мое здраве — промърмори Кенит. Веднъж започнал да си говори сам, беше трудно да спре. Може би това беше страничен ефект от произволния филантропизъм. Нали повечето лудости изникваха по двойки? Той прогони тази мисъл. Прекомерното мислене само водеше до отчаяние и чернота. По-добре беше да не мисли, а да бъде човек като Соркор. Най-вероятно и в този момент помощникът му си представяше изчервяващата се девица в леглото си. Макар че за него би било много по-добре просто да си купи жена, която може да се изчервява и да скимти убедително, щом това толкова му допадаше.

Капитанът бе отвлечен от тези си мисли при влизането си в публичния дом на Бетел. За такава хладна вечер пред нейната врата имаше необичайно количество изчакващи. Двама от тях бяха обичайните й бабаити, наперени и ухилени по нормалния начин. Някой ден, обеща си Кенит, той щеше да се погрижи за тези им усмивки.

— Добър вечер, капитан Кенит — лениво предъвка единият.

— Добър вечер. — Той натърти отговора си, като му придаде съвсем различно значение. Един от изчакващите гръмна да се смее, разнасящ наоколо миризмата на уиски. Смехът на този безмозъчник се предаде и на другарите му.

Кенит се изкачи бързо по стълбите. Направи му впечатление, че тази вечер музиката звучи по-силно, по-настойчиво. Подир влизането си той изтърпя обичайните приготовления и кимна леко, преди да напусне преддверието.

Необичайните неща, посрещнали го в главния салон, го накараха да приближи ръка до дръжката на меча си. В помещението имаше прекалено много хора. Това беше необичайно, защото клиентите не се задържаха тук: Бетел не разрешаваше. Когато някой дойдеше да плати за курва, той отвеждаше въпросната в отделна стая, за да се наслаждава в усамотение. В крайна сметка това заведение не беше някакъв пропаднал моряшки бардак, където асортиментът да бъде пробно опипван. Бетел ръководеше истински публичен дом, отличаващ се с дискретност.

Но тази нощ въздухът бе натежал от миризмата на киндин, а сред канапетата, където седяха свободните курви, сега им правеха компания мъже. Усмивките на момичетата изглеждаха по-принудени, също като смеха им. Кенит веднага забеляза, че те често поглеждаха към Бетел. Този път нейните черни кичури бяха накъдрени и висяха сковано. Капчици пот бяха пробили слоя пудра върху челото и горната й устна; от дъха й ясно се долавяше миризмата на наркотик.

— Скъпи капитан Кенит! — приветства го тя с обичайната си изкуствена привързаност и се приближи с разперени ръце. Бетел задържа представата за прегръдка до последния момент, преди радостно да събере длани пред себе си. Ноктите й бяха позлатени. — Само почакай да видиш какво съм ти приготвила!

— Бих предпочел да не изчаквам — раздразнено отвърна Кенит и огледа салона.

— Защото знаех, че ще дойдеш! — дърдореше тя. — Ние узнахме веднага, още когато Мариета изникна в залива. А много преди това бяхме чули за твоите приключения. Естествено, с удоволствие бихме изслушали разказа на самия им деятел.

Жената трепна с натежали мигли насреща му и намести гърди към пределите на притискащата ги дреха.

— Вече си запозната с обичайните ми изисквания — изтъкна Кенит, но тя бе хванала ръката му и я притискаше към огромната си гръд.

— Обичайното! — весело извика мадам. — То да върви по дяволите, скъпи ми капитане. Човек не идва в дома на Бетел за обичайното. Ела с мен. Само да видиш какво съм запазила…

В салона имаше поне трима, които следяха разговора им с повече внимание от учтивото. И никой от тях, бързо забеляза Кенит, не изглеждаше особено доволен, когато Бетел го повлече към един сводест вход. Любопитно и предпазливо, капитанът надникна отвъд прага му.

Тя или беше нова, или бе работила по време на предишните му посещения. За любителите на дребните и бледи жени тя би изглеждала смайваща. С големи сини очи и триъгълно лице с розови бузи. Устата й бе дребна, с чувствени устни, начервени. Късата златиста коса бе стегната на къдрици. Бетел я бе облякла в бледосиня рокля, допълнена със златни бижута.

Младата жена се надигна от пискюлените възглавници, върху които седеше, и се усмихна очарователно насреща му. Нервно, но очарователно. Зърната й бяха украсени с розова боя, за да изпъкват по-ясно през полупрозрачния плат на дрехата й.

— Специално за теб, капитане — гальовно оповести Бетел. — Сладка като мед и красива като кукличка. В най-голямата ни стая. Предполагам, че преди това ще искаш да бъде донесена вечерята?

Той се усмихна в отговор.

— Точно така. И ще искам да бъде поднесена в обичайната стая, последвана от обичайната ми жена. Аз не си играя с кукли, те не са ми интересни.

И Кенит се отправи към стълбището. През рамо той не пропусна да напомни:

— Накарай Ета да се изкъпе. И да не забравиш хубавото вино, Бетел.

— Капитане! — възрази тя. С нервност, която започваше да приближава страх. — Моля те. Поне опитай Аворета. Ако тя не ти хареса, няма да ти искам пари.

Кенит бе започнал да се изкачва.

— Тя не ми харесва, така че няма да има нужда да плащам за нея.

Кръстът го болеше от напрежение. Той бе забелязал плам в очите на мъжете по време на изкачването си.

Между първия и останалите етажи стълбището бе разделено от врата. Кенит я затвори след себе си и бързо се изкачи до следващата площадка, където, под светлината на самотен фенер, се извиваше стълбището. Именно край този ъгъл капитанът остана да изчаква — безшумно изтеглил меч и нож. След секунди вратата под него тихо се отвори и отново се затвори. По дочуващите се предпазливи стъпки той можа да прецени, че изкачващите се са поне трима.

Кенит се усмихна мрачно. За предпочитане беше той да ги посрещне тук, на закрито и тясно, отколкото сред мрака на улицата. С малко късмет щеше да повали поне един.

Не му се наложи да чака дълго: нападателите горяха от нетърпение. Когато първият изникна иззад ъгъла, мечът на Кенит разсече гърлото му. Проста работа. В добавка капитанът го блъсна назад, към другарите му. Раненият залитна назад, гълголещ, и рухна върху останалите. Кенит се хвърли подире им, включвайки и лампата в изненадващата си атака. Залети от парчета горещо стъкло, светилно олио и бъдещ труп, оцелелите започнаха да ругаят в мрака. Капитанът направи няколко слепи замаха в тъмното, за да окуражи оттеглянето на нападателите си. Той се надяваше, че умиращият ще е рухнал в краката им. Излишно би било да го намушква отново, затова Кенит съсредоточи ударите си по-високо и бе възнаграден с два отделни болезнени вика. Разстоянието и затворената врата най-вероятно щяха да ги приглушат. Той бе сигурен, че още изненади го очакват и горе; не биваше да разваля очакването им.

Тримата му противници се блъснаха в долната врата. При този знак Кенит отново се хвърли напред, замахващ и с нож, и с меч. Тук той имаше предимство, защото от него се искаше единствено да напада, докато противниците му трябваше да внимават да не се ранят взаимно. Един от тях припряно търсеше дръжката на вратата, но явно не можеше да я открие, защото изруга. В края усилията му доведоха до успех, макар и само за да позволят на него и на умиращите му спътници да се изсипят на площадката. Застанала в подножието на стълбището, Бетел се вторачи в тях ужасено.

— Плъхове — осведоми я Кенит. Един бърз замах на меча му се убеди, че и третият противник ще умре. — На стълбището имаше гризачи. Трябва да бъдеш по-взискателна към хигиената, Бетел.

— Те ме принудиха! Те ме принудиха. Аз се опитах да ти попреча да се качиш. Знаеш, че го сторих!

Кенит отново затвори вратата, приглушавайки воплите й. Дано това хленчене не бе достигнало до горния етаж. Безшумен като котка, той за втори път се отправи нагоре по стълбището. Пред последната врата пиратът спря. Ако противниците му бяха чули суматохата — не, ако бяха достатъчно хитри — те щяха да са оставили човек да чака пред нея. Той отмести резето, стисна оръжията си и безшумно избута преградата, напредвайки колкото се може по-безшумно. Там беше пусто.

Вратата на обичайната му стая бе затворена, а отвъд долитаха шепнещи гласове. Мъжки гласове. Значи следващите нападатели бяха поне двама. Нямаше съмнение, че те са го видели през прозореца. Защо тогава не бяха слезли, за да го пресрещнат? Може би защото очакваха другарите си да го надвият и да го завлекат в тази стая.

След миг размисъл пиратът рязко потропа.

— Пипнахме го! — дрезгаво извика той. Някакъв глупак действително му отвори. Кенит се постара това да бъде последната глупава постъпка в живота на наивника, като заби ножа си в стомаха му и го тласна нагоре с цялата си сила. Уви, острието не нанесе желаните от него щети; по-лошо, то се заплете в ризата. Кенит бе принуден да го изостави. Той блъсна наръгания и скочи да посрещне следващия си противник. Мечът му умело посреща оръжието на Кенит, отклони намушкването му и на свой ред атакува. Този човек беше фехтовчик, осъзна капитанът, докато отклоняваше насочената към гърлото му маневра. С криворазбрано усещане за галантност и умение.

Кенит хвърли бърз поглед из стаята. В нея имаше още един човек, спокойно настанен в креслото пред огъня. В ръката си той държеше чаша бордо, но същевременно демонстрираше и достатъчна съобразителност да отпусне другата си ръка върху оголения меч, лежащ в скута му. Ета лежеше върху кревата, гола. И тя, и завивките бяха окървавени.

— Крал Кенит пристига да се притече на помощ на своята дама — отбеляза седналият и с чашата посочи към курвата. — Не мисля, че тя е готова да те приеме сега. След деня, който ние прекарахме с нея, тя е… неразположена.

Това подмятане целеше да го разсее: и почти успя. Смущаващо обстоятелство. Не, измъчващото го чувство представляваше обикновен гняв — тези негодници му бяха отнели едно от малкото чисти и приятни убежища. Кенит никога повече нямаше да може да се отпуска при идването си тук.

Част от съзнанието му си отбелязваше долитащите откъм улицата викове. Пристигаха още от противниците му. Той трябваше да се разправи бързо с настоящия си съперник, а после да се погрижи и за седящия. Но нещата не се развиха според този му замисъл, защото остроумничещият остави чашата си и на свой ред нападна Кенит. Той поне не беше достатъчно глупав, за да смята, че галантността може да има нещо общо с убиването. А от своя страна Кенит не беше толкова глупав да смята, че би могъл да има голям шанс срещу двама мечоносци. Искаше му се да не беше оставял дългия си нож в корема на първия.

Това беше глупав момент да умре, каза си той, докато отбиваше едното острие с меча си, а другото отклоняваше с ръкав. Дебелият плат на дрехата усвои по-голямата част от атаката. Нападателят му веднага измени тактиката си и започна да залага на разсичания вместо на намушквания. Кенит трябваше постоянно да отстъпва пред двойната заплаха, без да получи възможност за нещо различно от отбрана. Двамата му противници се смееха и весело си подвикваха един на друг — нещо за крале, роби и курви. Кенит не ги слушаше; той не можеше да си позволи да се вслушва, защото и секунда разсеяност би се оказала фатална. Цялото му внимание бе насочено към двете остриета и двамата противници, които си служеха с тях. И той осъзна, че е настъпило време да решава. Да ги накара да го убият сега, бързо, или да се сражава до последно, рискувайки бавна и подигравателна гибел?

Той бе не по-малко сепнат, когато юрганът рязко обгърна единия от противниците. Нападателят не получи възможност да се освободи, защото тази атака бе последвана и от останалите чаршафи. И от възглавниците. Платът обгърна вражеските мечове и се заплете в краката им. Единият се оказа покрит с чаршаф, като ходещ труп. Подходящо, каза си Кенит. Неговият меч разсече лененото покривало; при отдръпването на мястото на разсеченото започна да разцъфва ален цвят. А Ета, пищяща и ругаеща, сграбчи пухения дюшек и се хвърли към последния нападател. Кенит бързо доуби наръгания. Междувременно Ета бе напипала главата на другия противник и методично я стоварваше в пода. Изпод покривката долитаха приглушени викове; онзи се мъчеше да се освободи. Капитанът небрежно се погрижи и за него, заравяйки острието си от лявата страна на гърдите му. Чаршафът престана да се мята. Ета продължи да блъска главата му в дъските.

— Вече можеш да спреш — изтъкна Кенит. Тя рязко престана, но звукът не спря.

И двамата се обърнаха към кънтящите по стълбището стъпки. Ета, приклекнала гола над жертвата си, несъзнателно оголи зъби — това допълни приликата й с подивяла котка. Кенит бързо започна да си проправя път през тела и завивки, за да залости вратата. Той се опита да я тръшне, но трупът на първия противник попречи. Капитанът го изблъска встрани, само че не успя да повтори опита си със затварянето: изритана, вратата отхвърча и се удари в стената. Капитанът успя да я улови, преди тя да се е стоварила в лицето на изникналия Соркор.

Лицето на заместника му бе почервеняло от тичане. Същото се отнасяше и за останалите пирати, които дотичаха зад него.

— Един старец… — задъхано каза той. — Дойде при кораба. Каза, че може би имате неприятности тук.

— Това се казва добре похарчена сребърна монета — отбеляза гласец. Соркор погледна към Ета, решил, че тя е проговорила, и смутено извърна очи от голата и окървавена жена. Със залитане тя се изправи, загледана в нахлулите. И неловко се приведе, за да придърпа едно от одеялата пред себе си. Този й жест отви неподвижната ръка на труп.

— Неприятности — сухо повтори Кенит. — Малко. — Той прибра меча си и посочи към трупа до вратата. — Би ли ми подал ножа?

Соркор приклекна до мъртвеца.

— Вие бяхте прав — ненужно каза той. — В града е имало и такива, които не са били доволни от нас. Някои са били разгневени. Това Рей ли е? От Морската лисана?

— Не зная — призна Кенит. — Той така и не ми се представи.

Капитанът се приведе, за да отгърне останалите мъртъвци.

— Рей беше — промълви Ета с разцепени устни. — Познавам го.

Тя си пое дъх и продължи:

— Всички те бяха от екипажа на Морската лисана. — Проститутката посочи към мъжа, чиято глава тя бе блъскала о дъските. — Това беше техният капитан. Скелт. Те непрекъснато казваха как щели да ти покажат, че всеки пират е крал на себе си. И че нямали нужда от теб. И че ти не би могъл да се разполагаш с тях — додаде тя с по-тих глас.

— Общо шестима — удивено отбеляза един от хората на Кенит. — Капитанът самичък е надвил шестима.

— Колко бяха онези отвън? — любопитно попита Кенит, докато си прибираше ножа.

— Четирима. Десет срещу един. Големи храбреци, нали? — процеди Соркор.

Капитанът сви рамене:

— Ако аз исках да се убедя, че някой ще бъде убит, щях да постъпя по същия начин. — И той се усмихна към заместника си. — И въпреки това те не успяха. Десетима. Те наистина се страхуват от мен, щом прибягват до такива мерки.

Усмивката му продължаваше да нараства.

— Власт, Соркор. Другите ни виждат, че я натрупваме към себе си. Този опит за убийство е доказателство, че ние напредваме към целта си. — Кенит осъзна, че хората му го гледат. — И отвеждаме и екипажа си заедно с нас — увери ги той, кимвайки. Петимата пирати, доведени от Соркор, се ухилиха насреща му.

Помощник-капитанът прибра оръжието си и попита:

— Тъй. А сега какво?

Кенит се замисли за момент, преди да посочи към хората си.

— Вие двамата, вървете да обиколите кръчмите и бардаците. Заедно. Намерете другарите ни и ги предупредете, тихомълком. Тази нощ ще бъде най-разумно всички да преспим на борда на Мариета, със зорка вахта. Двамата със Соркор също възнамеряваме да постъпим така. Но само след като се разходим из града, за да бъдем видени. И ви предупреждавам още отсега, кажете и на другите: никой да не се хвали с това. Разбрахте ли? За нас това не е случка, която да си заслужава разказването. Нека останалите да говорят вместо нас, така ще се разчуе по-бързо.

Хората му кимнаха и си размениха усмивки.

— Вие двамата — продължаваше Кенит — ще последвате Соркор и мен, докато обикаляме. Но не открито. Вие ще ни пазите и ще се ослушвате какво се говори за нас. Слушайте и помнете, защото после ще искам пълен доклад.

Другите двама също кимнаха. А Кенит се огледа. Имаше и още нещо, което той трябваше да стори. Нещо, което бе възнамерявал да стори.

Ета стоеше притихнала и го гледаше. Дребен рубин блестеше на ухото й.

— Ти. — Капитанът посочи към последния моряк. — Погрижи се за жената.

Пиратът се изчерви, преди да пребледнее.

— Слушам, сър. А какво да направя, сър?

Кенит ядосано тръсна глава. Предстоеше му да свърши толкова много, а хората му го безпокояха за дреболии.

— Заведи я на кораба. Нека да ме чака в каютата ми.

Щом градът считаше Ета за негова, Кенит трябваше да я отдели. Той не биваше да оставя уязвими точки. Това ли беше всичко, запита се той, смръщил чело? Да.

Ета изтегли чаршафа от последното тяло. Изправена като кралица, тя омота окървавената завивка около раменете си. Кенит за последно огледа стаята, а после се обърна към хората си, които го гледаха с възхищение. Дори Соркор се усмихваше. Това пък защо?

Разбира се. Жената. Те бяха очаквали, че подобно клане ще е убило желанието му към нея. Тази му постъпка, която за тях доказваше противоположното, го бе издигнала още повече в очите им. Сластта никога не бе мотивирала Кенит; той не намираше насиненото женско тяло за привлекателно. Но те нямаше как да знаят това. Какво пък, нека си го мислят.

Той отново погледна към изчервения моряк.

— Погрижи се тя да получи топла вода, за да се окъпе. Нахрани я. И й намери подходящи дрехи.

Изглежда тази случка означаваше, че Ета трябва да остане в каютата му. Нека поне бъде чиста.

Кенит улови погледа на Соркор.

— Чухте какво нареди капитанът — строго обяви помощникът му към подсмихващите се моряци. — На работа!

С две отсечени потвърждения назначените за вестоносци изчезнаха в стълбището. Онзи, комуто бе поверено да отведе Ета, прекоси стаята, поколеба се за миг и я вдигна на ръце. За изненада на Кенит тя благодарно се притисна към моряка. Капитанът, Соркор и последните двама поеха по стълбището, следвани от носената Ета.

На площадката те се натъкнаха на Бетел. Кършеща ръце, тя възкликна:

— Ти си жив.

— Така излиза — потвърди Кенит.

В следващите й думи се съдържаше гняв.

— Да не си мислиш, че ще изведеш Ета?

— Именно — съгласи се капитанът през рамо.

— Ами всички онези трупове? — изпроводи ги писъкът й.

— Тях можеш да задържиш — отвърна Кенит.

Докато биваше пренасяна отвъд прага, Ета хвана входната врата и я затръшна зад себе си.