Робин Хоб
Вълшебният кораб (14) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава единадесета
Последици и размисли

— А ако реша да оспорвам завещанието? — бавно попита Алтея. Тя се стараеше да изрече тези думи безстрастно, но вътре в себе си все още трепереше от гняв и наскърбление.

Картил колебливо почеса остатъка от сивеещата си коса.

— Подобен случай е специално упоменат. Всяко от изброените лица, което си позволи да оспори някой аспект, автоматично бива изключено. — Той поклати глава почти със съжаление. — Това е част от стандартната процедура — меко уточни възрастният мъж. — Не е нещо, което баща ти е включил специално заради теб.

Алтея повдигна поглед от сплетените си пръсти и решително погледна събеседника си в очите.

— И ти вярваш, че това е било истинското му желание? Да остави Вивачия на Кайл, а мен — да разчитам на подаянията на сестра си?

— Съмнявам се, че Ефрън си е представял точно подобно развитие на нещата — благоразумно отвърна Картил и отпи от чая си. Може би този отговор целеше да му предостави време за размисъл, през което да измисли същинския си ответ.

Старецът се намести в стола си и седна по-изправен.

— Но вярвам, че той беше с ненакърнен разсъдък. Никой не го беше заблудил или принудил. Никога не бих взел участие в нещо подобно. Баща ти искаше да припише всичките си богатства на сестра ти. Той стори това не от желание да те наказва, а за да запази цялото си семейство.

— А пък се провали и в двете си намерения — остро каза Алтея. Веднага след това тя отпусна лице върху дланите си, засрамена от изказването си. Картил не коментира думите й. След известно време девойката повдигна глава и отбеляза: — Сигурно ме мислиш за някакъв лешояд. Баща ми умря вчера, а още на следващия ден аз вече пристигам, за да настоявам за част от наследството му.

Картил й предложи носната си кърпичка, която бе приета с благодарност.

— Не, не мисля така. Когато човек изгуби опората си, обичайно е той да се вкопчи в остатъка, да направи отчаян опит да задържи нещата по предишния им начин. — Старецът скръбно поклати глава. — Но никой не може да се върне във вчерашния ден.

— Така е. Никой не може. — Алтея въздъхна. Бе й останала една-единствена сламчица надежда. — Търговецо Картил, ако някой се закълне в името на Са, законът на Бингтаун не смята ли тази клетва за равностойна на договор?

Широкото чело на събеседника й се набръчка.

— Зависи. Ако в пристъп на гняв обявя в някоя кръчма, че, Са ми е свидетел, ще убия еди-кого си, това не е обвързано със закона, така че…

Алтея престана да увърта.

— Ако Кайл Хейвън се е заклел в Са пред свидетели, че ако му предоставя доказателство за качествата си като мореплавател, той ще ми върне Вивачия, мога ли да го принудя да изпълни обещанието си?

— Технически корабът се води собственост на сестра ти, а не на…

— Тя го отстъпи на него — нетърпеливо каза Алтея. — Има ли подобна клетва тежест пред закона?

Картил сви рамене:

— С такъв проблем би се озовала пред Съвета на Търговците, но мисля, че би спечелила. Съветниците са консервативни и старите обичаи значат много за тях. Една клетва в името на Са би трябвало да бъде зачетена. Имаш ли свидетели, които да потвърдят изричането на тази клетва? Поне двама?

С въздишка Алтея се облегна в стола си.

— Може би един, който би казал истината. Останалите двама… вече не зная какво да очаквам от майка си и сестра си.

Събеседникът й поклати глава.

— Семейните спорове като тези са толкова неприятни неща. Съветвам те да не се занимаваш повече с това, Алтея. Това само би изострило неразбирателството между вас.

— Не мисля, че нещата могат да се влошат повече от това — мрачно отбеляза тя, преди да се надигне.

 

 

Кръвта на Ефрън Вестрит бе проличала за пореден път: от бившия си дом Алтея бе отишла право в кабинета на Картил, който от своя страна не се бе изненадал от появата й.

Още при влизането й възрастният човек се бе надигнал, за да донесе няколко свитъка. Един след друг документите се бяха разгърнали пред нея, за да изтъкнат недвусмислено безнадеждността на ситуацията й. Не можеше да се отрече, че Роника е проявила изчерпателност — цялата ситуация бе подсигурена като товар по време на буря. Според закона Алтея не притежаваше нищо. Според закона тя трябваше изцяло да се осланя на сестра си.

Според закона. Но Алтея нямаше намерение да обвързва живота си с подобна спогодба. Тя нямаше да живее от подаянията на Кефрия, още по-малко когато сестра й изцяло играеше по свирката на Кайл. Нека си мислят, че баща й е умрял, без да й остави нищо. Това не беше вярно. Всичко онова, на което той я бе научил, цялото знание, натрупано по време на пътуванията, все още й принадлежеше. И ако тя не можеше да си проправи собствен път с тези си способности, значи наистина заслужаваше да умре от глад. Тя си припомни, че първият Вестрит, пристигнал в Бингтаун, не е притежавал по-различно знание. А въпреки това той бе успял. И тя също щеше да оцелее.

Не. Не само това. Тя щеше да се сдобие с проклетото доказателство за способностите си и щеше да принуди Кайл да спази клетвата си. Уинтроу със сигурност щеше да я подкрепи. За него това беше единственият начин да се измъкне от тиранията на баща си. Но дали майка й и Кефрия щяха също да я подкрепят? На този въпрос Алтея не можеше да отговори веднага. Надали, не и доброволно. Но пък тя не очакваше, че те двете ще се изправят пред Съвета и ще излъжат. И увереността й се затвърди. По един или друг начин тя щеше да се опълчи на Кайл и да си върне онова, което й принадлежеше.

Пристанището беше оживено. Алтея се отправи към Вивачия, заобикаляйки работници с ръчни колички, товарни коли, теглени от изпотени коне, доставчици, докарали пресни припаси, и прекупвачи, забързани да прегледат стоката си за последен път. Някога това оживление веднага се бе предавало и на нея самата. Днес то я потискаше. Тя се чувстваше откъсната от тази среда, невидима. Облечена като дъщерята на Търговец, никой от моряците не смееше да се заглежда към нея, още по-малко да я поздрави весело. Иронично. Тази сутрин тя бе избрала да се облече в простовата тъмна рокля и сандали като частично извинение за снощната си проява. Тя изобщо не бе подозирала, че тази дреха ще се окаже единствената й принадлежност за започващото й пътуване в света.

Обзелото я униние се бе разпространило и до увереността й, за да започне да я подкопава. По какъв начин тя щеше да си послужи със знанията си, за да не умре от глад? Как можеше да потърси някой капитан или помощник-капитан, облечена по подобен начин, и да го убеди в качествата си? Подобни прояви не бяха чак толкова редки в Бингтаун, но и не бяха нещо обичайно. По палубите на корабите от Шестте херцогства човек често можеше да види жени сред екипажа. Много от имигрантите от Трите кораба бяха започнали да се препитават с риболов, а сред тях по традиция работеше цялото семейство. Така че желанието й нямаше да представлява нещо необичайно, само че Алтея трябваше да се докаже като не по-малко издръжлива от мъжете, с които се очакваше да работи редом. Но с тези й дрехи никой не би й дал шанс дори да се докаже. Топлината на издигащото се слънце допълнително подчерта тежестта на тъмната пола и жилетката. Колко по-удобни бяха платнените панталони, съчетани с памучна риза.

Най-сетне тя достигна Вивачия и погледна към фигурата на носа. Всеки друг би решил, че корабът е задрямал, препичайки се на слънцето. Без дори да го докосва Алтея знаеше, че мислите и усещанията на Вивачия са съсредоточени към вътрешността й и следят разтоварването. Тази задача напредваше бързо — докери непрекъснато се изливаха по дъсчените мостове, понесли товари. Те приличаха на мравки, пренасящи мравуняка си.

Работниците не й обърнаха внимание; за тях Алтея беше поредният пристанищен зяпач. Така младата жена необезпокоявана се приближи до Вивачия и отпусна ръка върху затопления от слънцето корпус.

— Здравей — тихо каза тя.

— Алтея.

Гласът на кораба бе топъл контраалт. Вивачия отвори очи, усмихна се към посетителката и протегна ръка. Заради разтоварването корабът се бе надигнал прекалено високо, олекнал, и ръцете им не можаха да се докоснат. Алтея трябваше да се ограничи до усещанията, които се вливаха в нея през грубата дъска, до която бе опряна дланта й. Вивачия бе придобила по-голяма съзнателност: тя можеше да разговаря с Алтея, без това да отнема от съсредоточението, с което наблюдаваше разтоварването си. И както младата жена осъзна с болка, съсредоточението си върху Уинтроу. Момчето стоеше в котвеното отделение и навиваше въжета. Горещината на тясното помещение бе потискаща, а от обграждащите го миризми му се гадеше. Напрежението му се предаваше и на кораба, то обтягаше дъските и сковаваше рангоута. В пристанището от това нямаше голямо значение, но в открито море корабът трябваше да си взаимодейства с морето и вятъра, а не да им се противи.

— Той ще се оправи — успокои я Алтея, макар да изпитваше ревност към загрижеността на кораба. — За един новак е мъчително, но той ще се справи. Опитай се да не мислиш за смущението му.

— Не е само това — тихо призна Вивачия. — На практика той е затворник на борда. Той не иска да пътува, а да бъде жрец. Двамата започнахме приятелството си по такъв чуден начин, а сега те го карат да ме намрази.

— Никой не би могъл да те мрази — увери я девойката и се постара да звучи уверено. — Той наистина иска да бъде другаде, няма смисъл да лъжа за това. Той мрази факта, че не се намира там, където иска да бъде. Не би могъл да мрази теб. — Вътрешно тя се напрегна, преди да добави: — Ти би могла да му помогнеш. Да му обясниш колко много значи той за теб; колко те успокоява присъствието му на борда. Както някога стори с мен.

Алтея не успя да запази гласа си спокоен.

— Но аз съм кораб, а не твое дете — отвърна Вивачия, по-скоро на неизречената Алтеина мисъл, отколкото на думите й. — Ти не се разделяш с малко дете, което не познава света. Зная, че в много отношения аз съм още наивна, но разполагам с цяло богатство спомени и знания, на което да се осланям. Просто трябва да подредя някои от тях и да видя по какъв начин те са свързани с онова, което съм. Аз те познавам, Алтея. Аз зная, че ти не ме изоставяш по своя воля. Но ти също ме познаваш. И трябва да разбереш колко ме боли, че Уинтроу е принуден да пътува с мен. Принуден да бъде мой най-близък приятел, когато той копнее да бъде другаде. Между двама ни с него съществува привличане. Но неговият гняв го кара да се противи на тази връзка. И ме кара да се срамувам, че толкова често се обръщам към него.

Разцеплението в сърцето на кораба бе ужасно. Вивачия се бореше със собствената си нужда за другарството на Уинтроу и се принуждаваше да стои неподвижно сред студена изолация, която бе сива като мъгла. Алтея почти можеше да почувства представата осезаемо — ужасно място на неизменен леден дъжд и безкрайна сивота. Тази представа я отврати.

Но тя не можа да измисли някаква утеха, защото сред заобикалящата я глъчка кресна заповеднически глас:

— Ти там! Махай се от кораба! По заповед на капитана ти нямаш право да стъпваш на борда.

Алтея повдига глава и заслони очи. И съвсем спокойно се вгледа в изникналия Торг.

— Това, господине, е обществено пристанище — изтъкна тя.

— Ама това не ти е обществен кораб. Пръждосвай се!

Само преди два месеца Алтея би изригнала насреща му. Но времето, прекарано в компанията на Вивачия, и събитията от последните три дни я бяха променили. Самият й характер не се бе променил, размишляваше тя. Просто гневът й се бе научил на търпение. Каква полза имаше да избухва срещу един дребен и жалък мъчител? Той беше давещо се от злоба паленце. Тя беше тигрица. Срещу подобно нищожно създание беше излишно да се ръмжи. Не, просто трябваше да се изчака ситуация, в която гръбнакът му може да бъде строшен с един замах. Торг бе предрешил съдбата си със злобното си отношение към Уинтроу. Грубостта му към Алтея само се прибавяше към това.

С известно замайване Алтея осъзна, че заради допира до корпуса тя споделя мислите на Вивачия, а Вивачия споделя нейните. Със закъснение младата жена отдръпна ръка. Допирът се разделяше с лепкава студенина.

— Не, Вивачия — тихо каза девойката. — Не поемай гнева ми. Остави отмъщението на мен, не се опетнявай с него. Ти си прекалено голяма и прекалено красива; за теб то е недостойно.

— А пък той е недостоен да се намира на моите палуби — с горчилка отвърна Вивачия. — Защо трябва да търпя отрепки като него, когато ти си изблъскана на брега? Не бих могла да повярвам, че подобно отношение към роднини е типично за семейство Вестрит.

— Не е — побърза да я увери Алтея.

— Не ме ли чу? — отново изкрещя Торг. Девойката отново погледна към него. Той се бе надвесил над перилото и я заплашваше с юмрук. — Ако не се разкараш, ей сегичка ще ти помогна.

— Празни заплахи; той не може да направи нищо — каза Алтея. Едновременно с думите й откъм трюма на Вивачия долетя трополене. Някой на палубата започна да псува, а Торг изчезна, за да насочи виковете си към суматохата. Сред избухналата глъчка ясно долетя гласът на някакъв млад моряк:

— Макарата се откачи, сър! Кълна се, че беше фиксирана здраво, когато започнахме.

Торг вече тичаше по палубата. Разтоварването на Вивачия спря: половината моряци отидоха да се взират в строшената платформа и пръснатите ядки.

— Това ще им създаде известно занимание — невинно отбеляза Вивачия.

— Но аз наистина трябва да си вървя — бързо реши Алтея. Ако останеше, тя трябваше да запита Вивачия дали тя има нещо общо с току-що случилия се инцидент. Подобно знание се оказваше прекалено плашещо; за Алтея бе по-лесно да живее с подозрения. — Пази се. Грижи се за Уинтроу.

— Ще се върнеш ли, Алтея?

— Разбира се, че ще се върна. Просто има някои неща, за които трябва да се погрижа. Но ще те посетя още веднъж, преди да отплаваш.

— Не мога да си представя да плавам без теб — тъжно каза Вивачия. Фигурата на носа повдигна очи към далечния хоризонт. Вятър раздвижваше тежките кичури от косата й.

— Ще ми бъде мъчно да стоя на кея и да гледам как се отдалечаваш. Ти поне имаш Уинтроу.

— Който мрази, че е с мен. — Неочаквано Вивачия отново звучеше млада. И много притеснена.

— Ти знаеш, че не можеш да останеш тук, Вивачия. Но аз ще се върна. Искам да знаеш, че аз работя над начин отново да се върна на борда ти. Ще ми отнеме известно време, но отново ще бъда с теб. А дотогава се дръж.

— Разбирам — въздъхна Вивачия.

— Радвам се. До скоро виждане.

Алтея се обърна и с бърза крачка се отдалечи. Неискреността й едва не я беше задавила. Дали Вивачия й бе повярвала? Девойката се надяваше това да е така, ала инстинктите й се съмняваха и посочваха, че Вивачия не би се заблудила толкова лесно. Несъмнено тя бе усетила ревността на Алтея към Уинтроу, а също и дълбокия й гняв към начина, по който се бяха развили нещата. И въпреки това младата жена се надяваше, че Вивачия няма нищо общо с падналата макара, и горещо се молеше на Са, че тя няма да се опита сама да промени нещата.

Интересно беше, че съживеният кораб се бе оказал само отчасти онова, което Алтея бе очаквала. Тя бе съзирала съд, притежаващ всички добри качества на горда и красива жена. Тя не се бе замисляла, че Вивачия е наследила не само опита на баща й, но и на дядо й и прабаба й, а също и добавеното от самата Алтея. Сега девойката се опасяваше, че корабът ще се окаже не по-малко твърдоглав от всеки друг Вестрит, също тъй несклонен да прощава и също тъй неотклонен в собствените си цели. Ако аз бях на борда, щях да я насочвам, както моят баща ме напътстваше през упоритите ми времена. Уинтроу няма да има и най-малката представа как да се държи с нея. Дребна черна мисъл пролази в ума й. И ако тя убие Кайл, той ще си го е заслужил.

Ледени тръпки на отвращение веднага последваха тази мисъл — погнуса от факта, че тя е могла дори да си помисли подобно нещо. Алтея побърза да се приведе, за да почука върху дъските на кея, за да не допуска подобна мисъл да се превръща в съдба. По време на изправянето си тя усети нечий поглед.

Пред нея стоеше Янтар. Златистата жена бе облечена в дълга роба с цвета на зрял жълъд, а косата й бе стегната в лъскава плитка. Диплите на плата скриваха очертанията на обгърнатото от него тяло. Ръцете й бяха скрити от ръкавици, които прикриваха под аристократизма си белезите и мазолите на занаятчийски ръце. Тя стоеше неподвижна сред гълчавата на пристанището, незасегната, като обгърната от някаква невидима граница. За миг тъмножълтите й очи докоснаха погледа на Алтея, при което устата на девойката пресъхна. Тази жена притежаваше някакво излъчване на отчужденост. Навсякъде около нея кипеше труд, но самата тя бе обгърната от застиналост и съсредоточение. На врата си тя носеше огърлица от дървени топчета, които проблясваха във всички оттенъци на кафявото, достъпни за дървесината. Дори от разстояние те привлякоха погледа на Алтея. Изглеждаше малко вероятно, че някой може да зърне тази огърлица и да не я пожелае за себе си.

Тя погледна към лицето на Янтар и погледите им се срещнаха за втори път. Янтар не се усмихна. Тя бавно обърна глава, първо на една страна, а после на друга, демонстрираща профила си. Но вниманието на Алтея бе привлечено от различните обици. Жената носеше по няколко на всяко ухо, но онези, които впечатлиха девойката, изобразяваха извита змия от лъскаво дърво на лявото ухо и блестящ дракон в дясното. Всяка от тези обици притежаваше дължината на човешки палец и бе тъй умело изработена, че погледът всеки миг очакваше да зърне движението им.

Едва сега Алтея осъзна колко дълго се е взирала. За трети път погледът на Янтар срещна нейния. Жената се усмихна питащо. Когато Алтея не реагира, насрещната усмивка бързо преля в презрителна гримаса. Със същото изражение жената отпусна длан върху плоския си корем. Алтея почувства тръпки на отвращение, сякаш обгърнатите в ръкавица пръсти бяха докоснали нея самата. Сега лицето на Янтар изглеждаше решително. Тя се взираше в Алтея с погледа на стрелец, втренчващ се в целта. Насред забързаните работници двете стояха сами, съединени от взор, изолирани от тълпата. С усилие, превърнало се почти във физическо, Алтея се обърна и напусна пристанището, за да се насочи към пазара.

Тя бързаше тромаво сред препълнения летен пазар, като се блъскаше в хората. Веднъж дори събори масичка с шалове при едно поглеждане през рамо. Янтар не я следеше. Девойката започна да крачи по-решително. Ударите на сърцето й се успокоиха; тя установи, че се е изпотила. Срещите с кораба и с Янтар я бяха оставили с пресъхнала уста и почти трепереща. Глупаво. Нелепо. Та жената единствено я беше погледнала. Каква заплаха имаше в това? По-рано Алтея никога не се бе поддавала на подобна лудост. Вероятно стресът от последните дни започваше да се натрупва. Освен това тя не можеше да си спомни кога за последно се е нахранвала истински. Сега като се замислеше, от вчера тя бе консумирала единствено бира. Това беше причината.

Тя се настани на една от изолираните маси в улична чайна. Сянката веднага я накара да се почувства по-добре. От дошлото да вземе поръчката й момче тя поиска вино, пушена риба и пъпеш. Едва след оттеглянето му тя осъзна, че е възможно да не разполага с достатъчно пари, за да плати. Сутринта Алтея бе насочвала грижите към външния си вид, а не към парите. Нейната стая бе изящно подредена — както след всяко нейно завръщане от морето. В едно от чекмеджетата тя бе открила малко монети и банкноти, които беше изсипала в джобовете си, преди да ги привърже — по-скоро по навик. Дори и ако тези пари се окажеха достатъчни, за да заплатят тукашната й консумация, за стая в гостилница надали щяха да стигнат. Освен ако тя не възнамеряваше да се прибере с подвита опашка, трябваше сериозно да обмисли следващите си действия.

Междувременно храната й пристигна. Алтея безразсъдно поиска восък и притисна пръстена си. Най-вероятно това бе последният път, в който тя можеше да изпрати сметка до родния си дом. Ако се бе сетила по-рано, щеше да накара Кефрия да плати за по-изтънчено меню. Но пъпешът бе съвсем пресен и сладък, месото на рибата бе приятно сочно и крехко, а виното… какво пък, виното ставаше за пиене. През живота си Алтея бе пила и по-лошо, и не за последен път. За момента тя трябваше да проявява сдържаност. По-късно нещата щяха да се оправят. Трябваше да се оправят.

Докато допиваше виното си тя бе връхлетяна от осъзнаването, че баща й все още е мъртъв и ще си остане мъртъв до края на дните й. Тази част от нейния живот никога нямаше да се подобри. Алтея почти бе привикнала с мъката си; това ново усещане за празнота накара нозете й да омекнат. Това беше нова, болезнена перспектива. Колкото и дълго да успееше да се справя тя, Ефрън Вестрит никога повече нямаше да се прибере, за да разреши проблемите й. И никой друг нямаше да го стори. Всичко зависеше от нея самата. Тя се съмняваше, че Кефрия ще успее да се справя със семейните дела. Тя и майка й се бяха справяли достатъчно сносно, само че присъствието на Кайл щеше да промени всичко. До каква степен можеше да се влоши положението на семейство Вестрит в отсъствието на Алтея.

Имаше напълно реална възможност те да изгубят всичко.

Включително Вивачия.

До този момент подобно нещо не се бе случвало в Бингтаун, но родът Девуше се бе оказал опасно близо до подобен развой. Неговите представители бяха натрупали такива дългове, че Съветът бе одобрил искането на главните им кредитори, Търговците Конри и Риш, да получат живия кораб на семейството. Най-големият син трябваше да остане на борда му до изплащането на дълговете. Малко преди изготвянето на споразумението същият син бе пристигнал, донасяйки със себе си достатъчно доходоносен товар, за да удовлетвори исканията на заемодателите. Цял Бингтаун бе посрещнал с ликуване тази развръзка; за известно време синът се бе превърнал в нещо като герой. Само че Алтея не можеше да си представи Кайл в тази роля. Най-вероятно той щеше да предаде и сина си, и кораба на кредиторите и грубо щеше да каже на Уинтроу, че вината е негова.

С въздишка тя насочи мислите си към онова, от което се боеше най-много. Какво се случваше с Вивачия? Тя се бе събудила съвсем наскоро; личността й щеше да се развива в течение на следващите няколко седмици. Всички бяха единодушни, че е невъзможно да бъде предвиден темпераментът на един жив кораб — последният можеше да се окаже същинско копие на стопаните си, а можеше и да се прояви като пълна тяхна противоположност. Сред Вивачия Алтея бе зърнала плашеща безпощадност. Дали през задаващите се седмици тази черта щеше да се затвърди, или корабът щеше да прояви справедливостта и честността на баща й?

Алтея си помисли за Кендри, пословично известен със своеволието си жив кораб. Той не търпеше жив товар и ненавиждаше леда. На юг към Джамаилия той плаваше с готовност, но моряците му казваха, че да се работи на борда му по време на пътуване на север до Шестте херцогства и отвъд било като да плаваш с оловен кораб. С уханен товар и южна цел корабът плавал почти без чужда намеса, бърз като вятъра. Така че силната воля не беше нещо лошо за един кораб.

Освен ако корабът не полудееше.

Алтея започна да чопли последните хапки от рибата си. Летният ден наближаваше пладне, но въпреки това тази й мисъл я накара да изпита хлад. Не. Вивачия никога нямаше да свърши като Парагон. Невъзможно. Тя се бе събудила по съответстващия начин, с приветстваща церемония, сред спомените от три живота мореплаване. А причината за разрухата на Парагон бе всеизвестна — алчността на стопаните му бе създала луд кораб и бе съкрушила рода им.

Парагон притежавал спомените само от един живот, когато Уто Лъдчънс станал негов капитан. Всички казвали, че Палуик, бащата на Уто, бил честен Търговец и отличен капитан. Най-доброто нещо, което би могло да се каже за Уто, било, че той е лукав и хитър. И склонен към рискове. Нетърпелив да изплати живия кораб още приживе, той винаги претоварвал Парагон. Малцина от моряците му оставали за повече от един курс, защото Уто бил суров надзирател — не само към екипажа си, а и към собствения си син, Кер, който също служел на борда. Имало слухове, че още спящият кораб бил страшно неповратлив, макар че повечето приписвали това на прекомерните платна и претоварването, предизвикано от алчността на Уто.

И неизбежното се случило. Един зимен ден в сезона на бурите Парагон не се завърнал. Сетра Лъдчънс обхождала пристанището и разпитвала екипажите на всеки пристигнал кораб, но никой не бил виждал Парагон и нямал вести от сина и съпруга й.

Шест месеца по-късно Парагон се прибрал. Той бил открит в устието на пристанището, с кила нагоре. В началото никой не го разпознал; по сребристото дърво се виждало, че става дума за жив кораб. Доброволци в плоскодънни лодки изтеглили кораба близо до брега и го оставили привързан там, докато отливът не го остави на суша. И отдръпналите се вълни разкрили, че става дума за Парагон. Мачтите му били прекършени от яростта на някаква буря, но най-мъчителната истина се намирала върху палубата му. Над дъските непоклатимо привързани били останките от последния му товар. А сред обвилите товара мрежи личали полуизядените останки на Уто Лъдчънс и сина му Кер. Парагон ги довел у дома.

Но най-ужасното от всичко било, че корабът бил буден. Загиналите на борда му Уто и Кер запълнили бройката от трите нужни поколения. И когато водите се оттеглили от носовата фигура, брадатият лик на жестокия воин извикал високо с момчешки глас:

— Майко! Майко, прибрах се!

Сетра Лъдчънс изпищяла и припаднала. Тя била отнесена у дома си и от този момент отказвала да се доближи до пристанището. Парагон бил обърнат и привързан към кея. Ужасеният и съкрушен кораб бил неутешим; той ридал и се провиквал в продължение на дни. В началото хората проявявали състрадание към него и се опитвали да го утешат. Кендри бил преместен до него близо за седмица, за да го утеши. Но това не се случило: самият Кендри се раздразнил и в един момент трябвало да бъде преместен. А Парагон продължавал да ридае. Имало нещо ужасяващо в образа на свиреп брадат воин с мускулести ръце и космата гръд, който ридаел с гласа на ужасено дете и умолявал за майка си. Състраданието на людете започнало да се превръща в страх и впоследствие в гняв. Именно по това време Парагон се сдобил с друго прозвище: Парий. Никой от екипажите не искал да спуска котва близо до него; моряците си шушукали, че това носи лош късмет. Въжетата, които привързвали кораба към кея, започнали да прогниват и натежали от налепи. Парагон вече не ридаел непрекъснато; само на моменти той изригвал и започвал да бълва ожесточени клетви.

Когато Сетра Лъдчънс починала още млада, Парагон станал собственост на кредиторите. За тях той бил същински воденичен камък около шията — кораб, който не можел да бъде използван, а същевременно заемал място в пристанището. Това ги накарало да се обърнат към далечни роднини на рода Лъдчънс и да им предложат поделена собственост върху кораба в замяна на пускането му по вода. Двама братя, Кейбъл и Седж, се явили в отговор на това предложение. В крайна сметка Кейбъл, който бил по-голям, макар и с няколко минути, получил правото. Той се зарекъл, че отново ще върне живия кораб във водата. Кейбъл прекарал месеци в разговори с Парагон, преди да осъществи връзка. На другите той казал, че корабът бил като ужасено дете, което най-добре реагирало на увещания. Кредиторите на семейството отпуснали кредит на Кейбъл, мърморейки нещо за допълнителни загуби. Въпреки това те не могли да устоят на надеждата, че е възможно да си върнат изгубеното. С тези пари Кейбъл наел работници, които да ремонтират кораба. Наложило му се да плаща много по-високи от обичайното надници, само за да убеди дърводелците да се приближат до злокобния кораб. Поправката отнела почти година; събирането на екипаж също се оказало трудно. Но изглеждало, че усилията се оправдават. За дните преди отплаването си Парагон станал известен като плах, но учтив кораб, който не обичал да говори много, но на моменти се усмихвал по неустоим начин. Един ясен пролетен ден той отплавал. Кейбъл и екипажът му така и не се появили повече.

При следващото му съзиране Парагон плавал с окъсани въжета и платна. Слуховете за случилото се с него пристигнали в Бингтаун месеци преди самия кораб. Той плавал дълбоко, почти до палубите, и никой не се отзовавал на сигналите на разминаващите се с него съдове. Само фигурата на носа, тъмноока и невъзмутима, се взирала в онези, които се приближавали достатъчно, за да се убедят, че палубите на живия кораб са пусти. В един момент той се появил отново в Бингтаун, за да спре край дигата, където прекарал години. Според хората първите и единствени думи, изречени от него, били:

— Кажете на майка ми, че съм се прибрал.

Дали това бе истина, или измислица, Алтея не знаеше.

Когато Седж се осмелил да привърже кораба и да се качи на борда, той не открил никакви следи от брат си или от моряците. Последният текст в бордовия дневник съобщавал за спокойно време и очакванията от печалби. Нищо не загатвало причина за изоставянето на кораба. В трюма му имало подгизнали товари от коприна и бренди. Кредиторите прибрали онова, което подлежало на прибиране, и оставили злокобния кораб на Седж. Цял Бингтаун сметнал, че младият Лъдчънс си е изгубил ума, когато той взел заем срещу дома и земите си, за да ремонтира кораба.

Седж направил седемнадесет успешни пътувания с Парагон. На онези, които проявявали любопитство към успеха му, мъжът обяснявал, че не обръща внимание на фигурата на носа и просто се отнася към кораба като към обикновен съд. През тези години фигурата на Парагон действително мълчала и навъсено отвръщала на насочените към нея погледи. Мускулестите ръце оставали сключени пред масивната гръд, а челюстите стояли неизменно стиснати, точно като чертите на мъртва статуя от дърво. Знанието за ориста, споходила Кейбъл и моряците му, си оставало тайна.

Бащата на Алтея й бе казал, че Парагон почти бил приет в пристанището. Някои изтъквали, че Седж бил отстранил проклятието, преследващо кораба. Самият Седж обичал да се хвали с успеха си; той дори започнал да взема най-големия си син на борда. Благодарение на пътуванията си мъжът изплатил заемите и могъл да осигури сносен живот за съпругата и децата си. Някои от кредиторите, притежавали кораба, започнали да мърморят, че прекалено прибързано са върнали на Седж пълните права върху съда.

Ала от осемнадесетото си пътуване Седж Лъдчънс така и не се завърнал. Въпросната година бурите били особено свирепи, та се намерили хора, които изтъквали, че от съдбата на Седж били сполетени още мнозина моряци. Заледеният такелаж бил в състояние да преобърне всеки кораб, без значение дали жив. Дълго време вдовицата на Седж обхождала пристанището и с празен поглед се вглеждала към хоризонта. Тя вече била омъжена повторно и имала деца от новия си брак, когато Парагон най-сетне се появил — дванадесет години подир последното си отпътуване.

И отново живият кораб се появил преобърнат, поел срещу вятъра и теченията, за да се насочи бавно към дома. Този път жителите на Бингтаун почти веднага разпознали сребристия корпус. Но никой не се явил като доброволец в изтеглянето му на брега; никой не се интересувал да го преобърне и да научи за случилото се с екипажа му. Дори разговарянето с него било считано за лош късмет. Но когато мачтата му се врязала в мазната кал на пристанището и корпусът му се превърнал в заплаха за всеки пристигащ и заминаващ кораб, пристанищният началник изпратил хората си. С ругатни и усилия те освободили Парагон и в най-високата точка на прилива те го издърпали колкото се може по-навътре. Оттеглящите се води оставили кораба изцяло на сушата. Тогава могло да се види, че не само екипажът на Парагон понесъл жестока орис: самата фигура била обезобразена, жестоко насечена с брадвичка между носа и челото. Нацепени трески стояли на мястото на мрачния му взор. Звезда със седем лъча, наподобяваща белег от изгорено, стояла върху гърдите му. А устата се гърчела и проклинала със същото ожесточение като преди, само че този път ръцете се присъединявали към израза й на злоба, размахвали се пипнешком със заплахата да разкъсат всеки, който попадне в обсега им.

Храбреците, дръзнали да се качат на борда, разказвали за изцяло опразнен кораб. Нищо не било останало от екипажа — никакви вещи. Дори бордовите дневници липсвали. Лишен от спомените си, живият кораб ломотел, смеел се и си говорел сам. И думите му били безсмислени.

Парагон бе останал такъв и по времето на Алтея. Парий, както понякога го наричаха, в някои случаи се оказваше повдигнат от приливите, само че пристанищният началник бе наредил корабът да бъде прикрепен с вериги към скалите, за да не се превръща отново в проблем. Официално Парий бе собственост на Еймис Лъдчънс, но Алтея се съмняваше, че тя някога е проявявала интерес към потрошения жив кораб. Досущ като побъркан роднина, за него се говореше много рядко и то само шепнешком.

При мисълта за Вивачия, споходена от подобна съдба, Алтея потръпна.

— Ще желаете ли още вино? — попита момчето. Девойката побърза да поклати глава, осъзнавайки, че се е задържала на масата прекалено дълго. Размислите над чуждите трагедии с нищо нямаше да улеснят нейния собствен живот. Тя трябваше да действа. За начало щеше да каже на майка си колко измъчен е живият им кораб и по някакъв начин да я убеди, че тя, Алтея, отново трябва да бъде допусната на борда. Освен това младата жена се зарече, че по-скоро сама ще си прегризе гърлото, отколкото да хленчи.

Тя напусна чайната и отново пое сред пазарните улици. Умът й се опитваше да се съсредоточи върху проблемите, само че не можеше да определи с кой от тях трябва да се заеме най-напред. Алтея се нуждаеше от място, където да спи, храна и работа. Обичният й кораб се намираше в груби ръце, а тя не можеше да стори нищо. Напразно опита да посочи някой съюзник, който би могъл да й помогне. Сега се наруга, задето не се бе сприятелила със синовете и дъщерите на останалите Търговци. Тя си нямаше любим, към когото да се обърне, нямаше си и най-добър приятел, от чието гостоприемство да се възползва за няколко дни. На борда на Вивачия бе могла да разговаря с баща си на сериозни теми, а с моряците да се шегува. Дните й в Бингтаун бяха прекарвани или у дома, където можеше да оцени по достойнство качествата на истинско легло и гореща прясна храна, или като придружава баща си на различните бизнес дела. Тя познаваше Картил, семейния съветник, неколцина от сарафите, а също и много от търговците, които изкупуваха товара им. Само че към никого от тях тя не можеше да се обърне в настоящото си затруднение.

Не можеше и да се върне вкъщи, без това да изглежда напълно унизително. А и не се знаеше как щеше да реагира Кайл на появата й, пък била тя и поява, свързана с прибирането на багажа. Алтея не би се изненадала, ако той направеше опит да я заключи в стаята й, като някакво непослушно дете.

И все пак тя имаше дълг към Вивачия. Дълг, който продължаваше да съществува дори и след като корабът вече не й принадлежеше.

Тя разреши проблема, като спря една вестоноска. Срещу едно пени тя получи лист груба хартия, парче въглен и обещанието, че съобщението ще бъде предадено преди залез-слънце. Девойката надраска кратка бележка до майка си, в която се казваше, че тя се притеснява за кораба, защото Вивачия изглеждала неспокойна и нещастна. За себе си Алтея не искаше нищо, просто умоляваше майка си да посети Вивачия и да я насърчи да разкрие същинския източник на мъката си. И макар да знаеше, че това е излишен драматизъм, тя все пак не можа да се сдържи и спомена за тъжната орис на Парагон, добавяйки, че се надява корабът на семейство Вестрит никога да не я сподели. Накрая младата жена прочете съобщението си и се навъси, защото то й звучеше прекалено мелодраматично. Но пък това беше всичко, което тя можеше да направи с оглед на обстоятелствата. Във всеки случай майка й беше от хората, които щяха да отидат да се убедят лично. Тя капна восък в долния край на бележката, притисна печата си и изпрати момичето.

Подир това Алтея повдигна глава и се огледа. Тя бе достигнала Дъждовната улица — нейната любима част от града. Двамата с баща й почти неизменно бяха намирали повод да се разходят тук след приключване на работата си. Те обожаваха да се разхождат под ръка и да разглеждат изложените екзотични стоки. При последното си посещение тук двамата бяха прекарали почти целия следобед в един магазин за кристал, запленени от новоизложени вятърни камбанки. И най-лекият полъх ги събуждаше за песен, която не бе произволна, а се сливаше в неуловима и безкрайна мелодия, прекалено нежна, за да бъде изтананикана от смъртния език, и запечатваща се в ума. В онзи ден баща й беше й подарил чантичка, пълна със захаросани виолетки и розови цветчета, заедно с чифт обици, изобразяващи риба меч. От своя страна Алтея му бе помогнала да избере ароматни перли за рождения ден на майка си и го бе придружила до бижутера, който да им сложи обков. Един удивителен ден, прекаран сред многобройните магазинчета, представящи стоките на заселниците край Дъждовната река.

Говореше се, че водите на Реката пренасят в себе си магия. Магическо присъствие определено се долавяше в продуктите, които семействата от Дъждовната река изпращаха тук. Каквито и тъмни слухове да се носеха за онези заселници, избрали да останат край Реката, техните продукти пораждаха единствено почуда. Родът Верга бе известен с античното излъчване на стоките си: техните гоблени изобразяваха наподобяващи човеци народи, с очи, сияещи в бледолилаво или топазено; бижута от непознат метал; прекрасни глинени вази, които радваха и окото, и обонянието. Семейство Софрън предлагаше перли в различни оттенъци на оранжевото, аметистовото и синьото, както и съдове от стъкло, което никога не се загряваше — те се използваха за охлаждането на вино, плодове или сладък крем. Пак от Реката идваха онези удивителни плодове, от чиято кора се добиваше лечебно масло, което можеше да успокои болката на всяка рана. А самата вътрешност на плода пораждаше замайване, което продължаваше с дни. Магазините за играчки винаги бяха изкушавали Алтея най-силно: там човек можеше да открие кукли, чиито очи и топла мека кожа досущ приличаха на истинско бебе, и механични играчки, чиито пружини ги оставяха задвижени за часове. Пак в тези магазини се криеха възглавници, натъпкани с уханни билки за спокоен сън, и удивителни гладки камъни, чийто слаб отблясък прогонваше кошмарите. Дори в самия Бингтаун тези стоки струваха страшно скъпо, а из останалите пристанища цените им бяха просто възмутителни. Но не тези цени бяха причината Ефрън Вестрит да отказва да купува подобни играчки, включително и за иначе крайно глезената Малта. Веднъж Алтея бе повдигнала въпроса пред него, а баща й бе поклатил глава.

— Не бива да докосваш магията и да отнасяш покварата й. Нашите предци са сметнали, че тази цена е прекалено висока, и са напуснали Дъждовните земи, за да основат Бингтаун. Самите ние не търгуваме със стоки от Реката.

Той бе отказал да й каже повече и бе сложил край на разговора с думите, че щели да говорят отново, когато тя стане по-голяма. Тези му възгледи не му бяха попречили да купува ароматните перли, които съпругата му толкова обичаше.

Когато тя стане по-голяма.

Колкото и възрастна да станеше Алтея, този разговор двамата никога нямаше да проведат. Тази горчилка унищожи приятното усещане от спомените. В напредващия следобед тя напусна улицата, но не и преди да хвърли един плах поглед към магазинчето на Янтар. Девойката почти очакваше да я види на прозореца, загледана насреща й. Но витрината показваше единствено стоките й, умело изложени върху златист плат. Вратата на магазина стоеше отворена; почти непрекъснато влизаха и излизаха хора. Изглежда бизнесът й процъфтяваше. Интересно с кои от семействата от Дъждовната река тя се бе съюзила? И как се справяше? За разлика от повечето магазини, нейната табела не носеше герба на някой Търговски род.

В една пуста пресечка Алтея провери съдържанието на джобовете си. Очакванията й се потвърдиха. Тя можеше да си осигури стая и вечеря за тази нощ или да се храни оскъдно следващите няколко дни. За пореден път тя си помисли да се прибере, но не можеше да го стори, не и докато имаше вероятност да завари Кайл. По-късно, когато той отплаваше, ако до този момент тя не си бе намерила работа и място, където да нощува, тя щеше да посети дома си, за да прибере дрехите и бижутата си. Поне това Алтея можеше да прибере, без да се смущава. Но не и докато Кайл все още се намираше там. В никакъв случай. Тя изсипа монетите и банкнотите обратно в джоба и притисна ръка отгоре. Искаше й се да не бе прахосвала снощните пари. Само че не можеше да си ги върне; оставаше й единствено да бъде внимателна с оставащото. Тя отново пристегна вървите и напусна пресечката.

По улицата девойката закрачи решително. Нужно й беше място за нощувка, а можеше да се сети само за едно подходящо. Тя се стараеше да не мисли за многократните сурови предупреждения на баща си, преминали в категорична забрана да го посещава. Бяха изминали месеци от последния разговор между двамата. Още от малка, преди да започне да плава с баща си, тя бе прекарвала много летни следобеди в компанията на това лице. Останалите деца го смятаха за плашещ и отвратителен, но Алтея бързо бе престанала да се страхува от него. В действителност тя бе изпитвала съжаление към него. Той наистина беше ужасяващ, но този ужас произтичаше главно от нещата, които останалите му бяха причинявали. Щом тя бе осъзнала това, между тях бе започнало да се заражда приятелство, макар и плахо.

В лъчите на късно обедно слънце Алтея остави Бингтаун зад себе си и започна да си проправя път сред скалистия бряг към мястото, където Парагон лежеше върху пясъка.