Робин Хоб
Вълшебният кораб (9) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава шеста
Събуждането на Вивачия

На борда те го внесоха на носилка. Именно тази гледка накара сърцето на Брашън да се свие и неочаквани сълзи да прогорят очите му. Едва в момента, в който бе зърнал отпуснатото тяло под ленената завивка, той бе осъзнал истински случващото се: капитанът му се връщаше на борда, за да умре. Видяното бе накарало Брашън да осъзнае, че той тайно се е надявал състоянието на Ефрън Вестрит да не е чак толкова лошо, че по някакъв чудодеен начин морският въздух и допирът до палубата на собствения му кораб ще го излекуват. Надежда, погинала в мига на осъзнаването си.

Той остана почтително отдръпнат, за да направи място за Кайл, който надзираваше пренасянето на своя тъст по дъсчения мост. Носилката бе поставена под навеса, издигнат припряно. Алтея, пребледняла като слонова кост, вече изчакваше там, за да го посрещне. Останалите близки бавно крачеха след носилката, а когато тя бе поставена на уреченото място, се настаниха наоколо — като гости, заемащи местата си край трапеза. Съпругата и по-голямата му дъщеря изглеждаха едновременно уплашени и съкрушени. Внуците, сред които имаше и някакво по-голямо момче, изглеждаха предимно объркани. Кайл остана встрани от всички тях; върху лицето му бе застинало неодобрение: странна мимика за момент като този.

След няколко минути Алтея се откъсна от унеса си. Тя тихо се отдалечи и се върна с кана вода и чаша. Девойката коленичи на палубата и предложи на баща си да пие.

В първото раздвижване от появата си на борда Ефрън повдигна глава и успя да отпие глътка. Лек жест на костеливата му ръка напомни, че близките му трябва да го преместят от носилката и да го положат върху палубата. Брашън установи, че веднага се е приближил в отговор на този жест — нещо, превърнало се в даденост за службата му на борда. Той осъзна, че Кайл го гледа навъсено, но не обърна внимание, а коленичи край носилката на своя капитан.

— Ако разрешите, сър — тихо каза той и зачака слабото кимване, съчетало разпознаване и разрешение. Алтея изникна край тях и хвана краката на баща си. Брашън повдигна по-голямата част от тежестта на възрастния човек. Особена тежест нямаше, защото покрай болестта Ефрън бе отслабнал; освен това той не беше и чак толкова възрастен.

Брашън внимателно отпусна тялото му върху дъските на палубата. Вместо да се навъси заради твърдостта им, капитанът въздъхна облекчено. Очите му се отвориха и подириха Алтея. Частица от някогашния им блясък придружи тихата му заповед.

— Алтея. Донеси парчето от фигурата.

За момент в погледа й изникна ужас. Устните й се притиснаха. Инстинктивно Брашън започна да се отдръпва. Капитан Вестрит не би искал елемента, освен ако не усещаше, че смъртта му наближава. В тези мигове той трябваше да остане край близките си.

Изненадващо силна хватка попречи на оттеглянето му. Дългите пръсти на капитана се вкопчиха в китката му и го накараха да пристъпи обратно. Брашън доближи глава, за да не пропусне думите на капитана, без да обръща внимание на миризмата на смърт.

— Върви с нея, синко. Тя ще се нуждае от помощта ти. Помагай й.

Гласът на Вестрит хриптеше. Брашън кимна и капитанът го пусна. Докато бившият заместник се надигаше, умиращият заговори отново:

— Ти беше добър моряк, Брашън. — Сега той говореше ясно и изненадващо високо. Може би искаше не само близките му, а и всички останали да чуят.

След един бавно поет дъх капитанът продължи.

— Не бих могъл да се оплача нито от теб, нито от работата ти. — Нов дъх. — Ако можех да продължа да плавам, друг не бих избрал за свой помощник.

Последните думи се завалиха в хрип. Погледът му рязко напусна лицето на Брашън, за да се насочи право към намръщения Кайл.

— Но аз никога повече няма да плавам. Вивачия никога повече няма да бъде моя.

За него ставаше все по-трудно да говори; устните му започваха да посиняват. Усилията му не намираха въздух за нови думи. Ръката му се сви в юмрук и направи рязък жест, който би останал неразбираем за повечето хора. Но Брашън скочи на крака и се втурна да помогне на Алтея.

Тайната на фигурата бе известна на малцина. Ефрън я бе споделил с Брашън скоро след назначаването му за помощник-капитан. Сред резбованите къдрици на фигурата имаше скрит лост, който освобождаваше дълго гладко парче от изграждащото я дърво. То бе част от процедура, която не бе задължителна, но се смяташе, че е полезна: ако умиращият стиснеше това парче по време на последните си мигове, по-голяма част от същината и мъдростта му щеше да се влее в кораба. Ефрън му бе разкрил тайната и бе демонстрирал механизма, за да може Брашън да му донесе парчето в случая на някое бедствие. Това беше дълг, който помощникът искрено се бе надявал никога да не изпълни.

Той откри Алтея почти застанала надолу с главата на бушприта в опита си да освободи парчето. Безмълвно помощникът я сграбчи за кръста и я спусна в по-удобна позиция.

— Благодаря — изсумтя девойката и издърпа парчето. Брашън с лекота я издърпа и я остави на палубата. Алтея веднага се затича обратно към баща си, стиснала безценния къс в пестника си. Брашън я последва веднага.

Двамата пристигнаха почти в последния момент. На Ефрън Вестрит не се полагаше спокойна смърт. Вместо да затвори очи и да заспи завинаги, той се бореше с нея — както се бе сражавал с всичко, заставало насреща му.

Алтея му предложи парчето и той го сграбчи с цялата си сила.

— Давя се — промълви той. — Давя се върху суха палуба.

За момент Алтея и баща й останаха застинали, всеки от тях стиснал единия край на парчето. Сълзи се стичаха открито по изпосталялото й лице. Очите й бяха разтворени широко, загледани в тъмните очи на баща си. Тя знаеше, че не може да стори нищо за него, но и нямаше намерение да се крие от скръбта.

Свободната ръка на Ефрън диреше нещо невидимо върху дъските — нещо, за което да се захване сред гладкостта им. Капитанът успя да си поеме нов, клокочещ дъх. Кървава пяна бе започнала да изниква в крайчетата на устата му. Останалите роднини се приведоха около тях. Поразена от мъка, по-голямата сестра стоеше вкопчена в майка си. Майката шепнеше в косата й. Момичето плачеше, сполетяно от някакъв ужас, и стискаше обърканото си братче. По-големият внук стоеше настрана, с пребледняло и изопнато лице на човек, който изтърпява болка. Със скръстени ръце Кайл стоеше край нозете на умиращия. Брашън нямаше представа за мислите, които се криеха зад безизразното му лице.

На почтително разстояние от навеса бе изникнал втори кръг. Стиснали шапки, моряците бяха дошли да изпратят своя капитан.

— Алтея! — неочаквано извика съпругата на капитана. Едновременно с това тя избута по-голямата си дъщеря напред, към баща й. — Трябва да го направиш — продължи възрастната жена с тих, странно натъртващ глас — Знаеш, че трябва.

Тя приличаше на жена, принудена да изпълни някакъв неприятен дълг. Лицето на по-голямата дъщеря — Кефрия — съчетаваше срам с решителност.

Кефрия се отпусна на колене край сестра си и протегна бледна, трепереща ръка. Брашън реши, че тя ще докосне баща си, но вместо това младата жена стисна парчето дърво под ръката на Алтея. С този жест тя предявяваше правото си да наследи кораба. А майката потвърди:

— Отдръпни се, Алтея. По старшинство този кораб принадлежи на сестра ти. Такава е волята на баща ти.

Гласът на майката трепереше по време на изричането на горните думи, но въпреки това те бяха учленени ясно.

Алтея невярващо повдигна глава. Очите й се плъзнаха по чуждата ръка, допряла юмрук под нейния, за да достигнат до сестриното лице.

— Кефрия? — объркано попита тя. — Не говориш сериозно!

Колебание изникна върху лика на голямата сестра. Тя погледна към майката.

— Напротив! — заяви Роника Вестрит, почти с ожесточение. — Така ще бъде, Алтея. Така трябва да бъде, за доброто на всички ни.

— Тате? — съкрушено попита Алтея.

Тъмните очи на баща й не се бяха отделяли от лицето й. Устните му се раздвижиха в последни думи.

— … пусни…

Някога Брашън бе работил на кораб, където помощник-капитанът не се свенеше да размахва свайката си. Въпросният офицер я бе използвал предимно да хласва по тила онези моряци, които по негова преценка не отдаваха необходимото усърдие на задълженията си. Неведнъж Брашън бе ставал неволен свидетел на изражението на удряните моряци, особено добре познаваше закъснението, с което съзнанието осмисляше болката. Именно такова закъсняло осъзнаване на болката показваше лицето на Алтея в настоящия момент. Нейните пръсти престанаха да стискат дървения елемент; отпуснаха се и подириха свободната ръка на Ефрън, за да се вкопчат в тях удавнически. Той все така се мъчеше да каже нещо. Устата му се разтваряше напразно.

— Тате… — отново прошепна тя. Гърбът на капитана се изви; гърдите се повдигнаха в стремежа си да открият въздух. Ефрън извъртя глава към нея, преди неочаквано да рухне обратно върху палубата. Дългата битка бе приключила. Животът и желанието за борба изгаснаха от очите му. Тялото се отпусна на палубата в привидно желание да се слее с дървото. Ръката му се отдръпна от парчето. Кефрия се надигна, а Алтея се отпусна напред, положи ръка върху гръдта на баща си и заплака безнадеждно, без да се срамува от сълзите си.

Така тя не видя онова, на което Брашън стана свидетел. Изправилата се Кефрия предаде парчето дърво на изчакващия си съпруг. С невярващ поглед Брашън наблюдаваше как Кайл приема и се отдалечава от тях с вида на горд притежател. За момент Брашън понечи да го последва. В следващия миг той размисли. При всички положения корабът щеше да оживее. Вече му се струваше, че Вивачия изглежда по-различно; връщането на парчето просто щеше да ускори процеса.

Но обещанието, което той бе дал на капитана си, сега придобиваше съвсем ново значение.

Върви с нея, синко. Тя ще се нуждае от помощта ти. Помагай й.

Капитан Вестрит не бе имал предвид помощ в изваждането на парчето или дните непосредствено след смъртта си. Сърцето на Брашън се сви заради първите наченки на разбиране.

 

 

Усетила нечии ръце да стискат раменете й, Алтея се освободи от тях. Личността на притежателя им не я интересуваше. Само в рамките на мигове тя бе изгубила баща си и Вивачия. По-безболезнено би било да изгуби собствения си живот.

Не е справедливо, помисли си тя. Немислимите неща трябваше да я връхлитат отделно. Ако тези събития се бяха случили последователно, тя щеше да измисли начин да се справи с тях. Но всеки опит да осмисли смъртта на баща си донасяше спомена за загубата на кораба. А в същото време Алтея не можеше да мисли за това, не и край мъртвото тяло на баща си. Защото тогава би й се наложило да се замисли как бащата, когото тя бе боготворяла, я бе предал по такъв начин. Болката бе съкрушителна, но за гнева си тя се боеше дори да мисли. Ако му се оставеше, той щеше да я погълне изцяло, да остави подире си единствено пепел.

Ръцете се появиха отново, отпуснаха се върху сведените й рамене и ги стиснаха.

— Махай се, Брашън — безсилно промълви тя. Но вече не разполагаше с волята да се отскубне. Топлината и силата на ръцете върху раменете й прекалено много приличаха на успокояващия бащин допир. Понякога баща й се бе приближавал до нея по време на някое от дежурствата й край кормилото. (Когато поискаше, той можеше да се придвижва безшумно като призрак. Това бе известно на целия му екипаж. Хората му знаеха, че във всеки един момент капитанът може да изникне край тях, за да огледа преценяващо работата им.) В онези случаи тя стоеше край кормилото, отпуснала ръце върху него, и усещаше появата на баща си едва по силния одобрителен допир върху раменете си. След това той се отдалечаваше или оставаше край нея, за да изпуши една лула, загледан в нощта, водата и в дъщеря си, насочваща кораба му сред тях.

По някаква причина този спомен й даде сили. Остротата на мъката й се отдръпна в пулсираща буца страдание. Алтея се надигна и изправи рамене. Тя вече не разбираше нищо; не разбираше как той можеше да умре и да я остави, нито как е могъл да й вземе кораба и да го даде на сестра й.

— Имаше случаи, в които нарежданията му ми се струваха неразбираеми. Но ако просто се завтечах да ги изпълня, всичко се подреждаше. Винаги се подреждаше — промълви тя.

Тя се обърна, очаквайки да види Брашън пред себе си. Вместо това там стоеше Уинтроу. Това почти я разгневи. За какъв се смяташе той, да я докосва по такъв фамилиарен начин? Или да се усмихва в далечно подобие на бащината й мимика:

— Убеден съм, че и този път ще бъде така, лельо Алтея. Защото не само по волята на твоя баща ние приемаме трагедията и разочарованията, но и по волята на Са. Ако понасяме онова, което той ни изпраща, той винаги ни възнаграждава.

— Затваряй си човката — ожесточено просъска тя. На всичкото отгоре дребосъкът си позволяваше да ръси баналности пред нея. Синът на Кайл, който щеше да получи всичко, изгубено от нея. Несъмнено тази съдба той щеше да понесе лесно.

Шокираното му изражение едва не я накара да се изсмее с глас. Той отпусна ръце и направи крачка назад.

— Алтея! — в смаяно възмущение възкликна майка й.

По-малката сестра прокара ръкав през лицето си и на свой ред гневно се вторачи в Роника.

— Не си мисли, че не зная чия е била идеята Кефрия да наследи кораба — разгорещено предупреди тя.

— Алтея! — проплака Кефрия. Болката в гласа й звучеше почти истинска, почти достатъчна, за да разчувства сестра й. Някога двете бяха толкова близки…

Но тогава Кайл се появи отново и гневно обяви:

— Нещо не е наред. Парчето не иска да влезе обратно.

Всички погледи се насочиха към него. Нетърпеливото раздразнение в гласа му бе прозвучало прекалено кощунствено край неподвижното тяло, останало да лежи на палубата.

За момент мълчанието остана да тежи сред тях; сетне дори Кайл придоби засрамен вид. Той продължаваше да стиска сребристосивия елемент и да мести очи по протежението му. Алтея бавно си пое дъх, ала гласът на Брашън я изпревари, пропит с изпепеляващ сарказъм.

— Може би не ти е известно, че само някой от наследниците на рода може да събуди жив кораб?

С това си обаждане бившият помощник привлече мълнията на Кайловия гняв върху себе си. Алтея никога не го беше виждала толкова червен.

— Кой ти е дал правото да се обаждаш, мръсен помияр? Ти ще бъдеш първият, който ще изчезне от този кораб!

— Точно така — спокойно потвърди Брашън. — Но не и преди да съм изпълнил и последния си дълг към своя капитан. Макар и умиращ, той говореше достатъчно ясно. Помагай й. Така ми каза той. Не се съмнявам, че ти също чу. Точно това възнамерявам да сторя. Дай парчето на Алтея. Ако не друго, поне на нея се пада да съживи кораба.

Той никога не знае кога да замълчи. Това бе най-голямата критика, която баща й бе отправял към младия си заместник. И все пак това си оплакване капитан Вестрит винаги бе придружавал с одобрително възхищение в тона си. По-рано Алтея не бе разбирала тези му думи. Сега ги разбираше. Брашън стоеше на палубата, окъсан досущ като останалите моряци, и се осмеляваше да държи сметка на човека, командвал кораба в продължение на цялото пътуване. Току-що бе чул уволнението си, а не бе трепнал. Тя знаеше, че Кайл никога няма да се съгласи. И самата тя дори не смееше да се надява. Но с отправянето на това искане Брашън бе демонстрирал онези качества, накарали баща й да го избере за свой старши помощник.

Кайл продължаваше да гледа мрачно. Той плъзна поглед по скърбящите роднини, но Алтея можеше да усети, че той осъзнава вниманието на всички останали моряци, а също и на зяпачите на кея, струпали се да видят събуждането на поредния жив кораб.

В крайна сметка той реши да подмине думите на Брашън.

— Уинтроу! — нареди капитанът с глас, отсякъл като удар на бич. — Вземи парчето и съживи кораба.

Всички погледнаха към момчето. Лицето му пребледня, а очите се разшириха. Устните му трепнаха, преди да се овладеят. То бавно си пое дъх.

— Нямам право.

Думите не бяха изречени високо, но звънкият глас се разнесе ясно.

— Глупости. Нима не си не само Хейвън, но и Вестрит? Ти имаш пълното право, един ден този кораб ще стане твой. Вземи парчето и го постави обратно.

Момчето погледна баща си неразбиращо. Следващите му думи звучаха нестройно:

— Аз бях обречен да стана жрец на Са. Един жрец не може да притежава нищо.

Върху челото на Кайл започваше да пулсира гневна жила.

— Са да върви по дяволите. Майка ти те обрече, не аз. И аз те вземам обратно. А ти ще вземеш този елемент и ще събудиш кораба!

Едновременно с тези си думи той пристъпи напред, за да сграбчи най-големия си син за рамото. Момчето се опита да не се свива, но смущението му бе видно. А Кефрия и Роника изглеждаха втрещени от богохулството му.

Мъката на Алтея се бе отдръпнала от нея, оставила я способна да долавя чувствата, но не и да ги изпитва. Тя безстрастно наблюдаваше някакви хора, които крещяха едни към други, докато един изстиващ труп бавно се вкочаняваше в нозете им. В това състояние тя изглеждаше способна на изострено разбиране. Със сигурност тя разбра, че Кефрия не е знаела за намеренията на съпруга си спрямо Уинтроу. Личеше, че същото се отнася и за момчето: шокът върху лицето му бе прекалено вглъбяващ. То объркано се взираше в гладкото парче дърво, тикано от баща му в ръцете му.

— Отивай! — кресна Кайл. Той се държеше като човек, който има пред себе си петгодишен, а не почти възмъжал син. Момчето залитна, блъснато от баща си, и неохотно се отдалечи. Останалите роднини ги последваха: отломки, подети от течение.

Алтея остана на мястото си. След няколко мига тя коленичи и взе изстиващата ръка на баща си.

— Радвам се, че не ти се наложи да виждаш това — топло изрече девойката и напразно се опита да затвори втренчените му очи. След няколко опита тя се отказа и го остави да се взира в платнения таван.

— Изправи се, Алтея.

— Защо? — Тя дори не се обърна в отговор на Брашъновите думи.

— Защото… — За момент той замълча. — Защото те може да са ти отнели дължимото, но това не те освобождава от нещата, които ти дължиш на кораба. Баща ти ме помоли да ти помагам. Той не би искал Вивачия да се събуди и да види само непознати лица.

— Нали Кайл ще бъде там — промълви тя. Болката отново се завръщаше, разкървавена от прямотата на Брашън.

— Него тя няма да познава. Той не е кръвен роднина. Ела.

Тя погледна към застиналото тяло. Смъртта напредваше бързо: лицето на баща й застиваше в израз, какъвто никога не бе изниквал там приживе.

— Не искам да го оставям сам.

— Това вече не е капитанът, Алтея, а само тялото му. Него вече го няма. Но Вивачия е още тук. Ела. Известно ти е, че трябва да сториш това; стори го правилно. — Той приведе глава до ухото й. — Горе главата, момиче. Екипажът те гледа.

Едва в отговор на последните му думи тя неохотно се изправи. И погледна надолу, към лицето на баща си, за да се вгледа за последен път в очите му. Но погледът му оставаше вперен в безкрайното.

Алтея раздвижи рамене и изправи глава. Така да бъде.

Брашън предложи ръката си, сякаш предстоеше да я въведе в бална зала. Без да се замисля, тя я прие по традиционния начин и се остави той да я отведе до носа на кораба. Формалността на този кратък преход възвърна част от силите й. А тихите, настойчиви думи на Кайл изтръгнаха гняв от нея, както кремъкът изтръгва искра от метала. Той се караше на Уинтроу.

— Толкова е просто, момче. Там е отворът, а там е ключът. Притискаш ключа с едната ръка, плъзваш парчето с другата и освобождаваш ключа. Това е. Аз ще те държа. Няма да паднеш във водата, ако от това се страхуваш.

Гласът на момчето долетя в отговор, юношески писклив, но спокоен, а не слаб.

— Татко, не съм казал, че не мога, а че няма да го направя. Не смятам, че като служител на Са имам правото да правя подобно нещо.

Единствено лекото потрепване в края на думите издаваше с какъв труд момчето се опълчваше.

— Ще правиш каквото ти кажа — изръмжа Кайл. Алтея видя как ръката му се издига по познатия начин.

— Не, Кайл, недей! — тихо възкликна Кефрия.

С две крачки Алтея се озова пред момчето.

— Подобно поведение не подобава за деня на бащината ми смърт, нито е подходящо отношение към Вивачия. Тя се събужда. Нима искате да оживее сред дрязги и злоба?

Отговорът на Кайл издаде пълното му неразбиране за същината на живите кораби.

— Ще я накарам да се събуди.

Алтея си пое дъх, за да отправи гневния си отговор, но бе прекъсната от възхитения шепот на Брашън.

— Погледнете я!

Всички погледи се насочиха към фигурата на носа. От предната палуба Алтея не можеше да види цялото лице, но можеше да забележи отлюспването на парчетата боя. Къдриците на косата й блеснаха гарвановочерни под отронващата се златиста боя; дървената плът започваше да придобива розов оттенък. Нежната текстура на магическото дърво остана. Тя никога нямаше да притежава мекотата на човешка плът, и въпреки това веднага личеше, че през фигурата пулсира живот. Изострената чувствителност на Алтея установи, че целият кораб започва да плава по съвсем друг начин сред спокойните вълни на пристанището. Сигурно така се чувстваше една майка, виждайки за първи път живота, раснал в нея.

— Дай ми парчето — тихо каза тя. — Аз ще съживя кораба.

— Защо? — с подозрение попита Кайл. Роника се намеси.

— Дай й го, Кайл — тихо нареди възрастната жена. — Тя ще го стори, защото обича Вивачия.

По-късно Алтея щеше да си припомня тези й думи и те щяха да подклаждат нажежена до бяло ненавист. Майка й отлично бе знаела какво означава този кораб за нея, и пак й го бе отнела.

Но в онзи момент Алтея бе осъзнавала единствено болката си да гледа Вивачия застинала между неживото и живота. Кайл неохотно й подаде парчето. Какво очакваше от нея той, че ще го хвърли извън борда?

Младата жена стисна елемента и започна да пълзи по бушприта, за да достигне фигурата. Съвсем малко не й достигаше. Тя се придвижи още малко напред, увиснала опасно, но пак не успя.

— Брашън — каза тя. Това не беше молба, но не бе и заповед. Алтея не се обърна, а остана неподвижна. За втори път днес той й помогна да се спусне още, където тя постави едната си ръка върху косата на Вивачия. При докосването боята се отлюспи от поредна къдрица. Косите бяха необичайни на допир: отстъпваха под ръката й, но всяка къдрица представляваше цялост, а не нещо, изградено от отделни косми. Споходи я моментно смущение. В следващия миг усещането за Вивачия я заля със силата на връхлитаща вълна, както никога преди. То приличаше на топлина, но не бе изпитано от кожата. Не приличаше и на топлината след глътка алкохол. Това усещане се разливаше с кръвта и дъха й.

— Алтея? — напрегнато се обади Брашън. Тя се опомни. Колко ли дълго бе висяла с главата надолу? Като в просъница девойката си припомни причината за това си положение. Парчето все още се намираше в ръката й. Лицето й бе почервеняло от кръв.

С едната си ръка тя освободи ключа, с другата плъзна парчето. Когато върна ключа в първоначалното му положение, нищо не издаваше, че фигурата не е едно цяло.

— Защо се бавите толкова? — осведоми се гласът на Кайл.

— Готово е — промълви Алтея. Тя се съмняваше, че друг освен Брашън я е чул. Но докато той я издърпваше обратно, Вивачия неочаквано се обърна към нея. Тя се пресегна и улови ръцете на Алтея. Зелените й очи срещнаха нейните.

— Сънувах странен сън — мило каза тя и се усмихна на Алтея, едновременно радостно и пакостливо. — Благодаря ти, че ме събуди.

— Няма за какво — произнесе девойката. — Ти си много по-красива, отколкото си те представях.

— Благодаря ти — отвърна фигурата със сериозната невинност на дете и пусна Алтеините ръце, за да отърси парченцата боя, останали по кожата и косата й. Брашън рязко изтегли девойката обратно и тежко я остави върху палубата. Лицето му бе почервеняло; едва сега Алтея осъзна, че Кайл отново е започнал да съска ожесточено.

— … в който стъпваш върху тази палуба, Трел. Разкарай се.

— Това и възнамерявам да сторя. — По някакъв начин гласът на Брашън съумя да вложи много по-силно презрение в тези си думи, без да прибягва до обиди. — Сбогом, Алтея.

В тези му думи учтивостта се беше възвърнала. С тон, подобаващ за напускането на прием, Брашън се обърна към майка й, за да се сбогува и с нея. Спокойствието му изглежда засегна възрастната жена, защото тя не можа да отвърне, макар и да раздвижи устни. Бившият помощник-капитан се обърна и с небрежна крачка се отправи към дъсчения мост.

Преди Алтея да е успяла да се съвземе, Кайл се нахвърляше върху нея.

— Да не си се побъркала? Как можа да му позволиш да те опипва по подобен начин?

Тя стисна очи за миг, преди да го погледне.

— По какъв начин? — замаяно попита девойката и се облегна на перилото, за да погледне към Вивачия. Фигурата се извъртя, за да се усмихне към нея. Усмивката бе развеселена, като лицето на човек, който наскоро се е събудил сред прекрасно лятно утро. Алтея тъжно разтегли устни в отговор.

— Много добре знаеш за какво говоря! Той те препипа навсякъде! Сякаш не стига, че изглеждаш като някаква повлекана, ами се оставяш на един прост моряк да те увесва за краката…

— Трябваше да поставя елемента обратно. Това беше единственият начин да достигна отвора. — Тя отмести поглед от лицето на Кайл, все още почервеняло от гняв, и се обърна към майка си и сестра си. — Корабът е буден — с тих и формален глас заяви Алтея. — Вивачия е вече жива.

А баща ми е мъртъв. Тези думи, макар и неизречени, я пронизаха отново, по-дълбоко и по-болезнено. Изглежда всеки път, когато й се стореше, че е осъзнала смъртта му, мисълта се завръщаше с нова, по-остра мъка.

— Какво ще кажат хората за нея? — тихо спореше Кайл със съпругата си. Двете по-малки деца открито се взираха в нея, а Уинтроу бе насочил поглед встрани, видимо измъчван от самото си присъствие на това място. На Алтея се струваше, че тя не е в състояние да осмисли всичко ставащо край нея. Прекалено много неща се бяха случили, прекалено бързо. Опитът на Кайл да я прогони от кораба, смъртта на баща й, събуждането на кораба, прогонването на Брашън, а сега и гневенето на Кайл за нещо, което тя бе трябвало да стори. Всичко това й идваше в повече; същевременно тя чувстваше зееща пустота. Тя насочи поглед към себе си, дирещ нещо забравено.

— Алтея?

Този неспокоен призив бе дошъл от Вивачия. Девойката се приведе над перилото. И почти въздъхна.

— Да?

— Познавам името ти. Алтея.

— Благодаря ти, Вивачия.

В този момент тя осъзна на какво се дължи празнината. Оживяването на кораба трябваше да бъде съпроводено с радостно удивление. Този тъй очакван момент бе настъпил. Вивачия вече бе будна. Но Алтея бе почувствала съвсем бегъл и краткотраен триумф. Нищо от онова, което бе очаквала да почувства. Цената се бе оказала прекалено висока.

Още в същия миг й се прииска да можеше да изтрие тази мисъл. Не можеше да има по-голямо предателство от това да стои на тази палуба недалеч от тялото на баща си и да смята, че цената е била прекалено висока, че този жив кораб не си е струвал смъртта му или саможертвите на дядо й и прабаба й. Освен това мисълта не бе справедлива. Всички те щяха да умрат и без да лягат върху палубата на жив кораб. Вивачия не бе причина за гибелта им, а сборът на оставеното от тях наследство. Чрез нея и в нея те продължаваха да живеят.

Алтея се почувства малко по-добре. Тя се приведе по-надолу и се опита да измисли някакво полагащо се приветствие, което да отправи към новото същество.

— Баща ми много би се гордял с теб — накрая каза девойката.

Простите думи събудиха мъката й. В този момент й се искаше да отпусне лице между дланите си и да заплаче, но не можеше да го стори, за да не тревожи кораба.

— С теб също би се гордял. Той знаеше, че това време ще бъде трудно за теб.

Гласът на кораба се бе променил. Момичешкият глас бе заменен от гърления глас на зряла жена. Върху лицето на фигурата личеше повече разбиране, отколкото Алтея бе в състояние да понесе. Този път девойката не направи опит да спре сълзите, започнали да се стичат по бузите й.

— Просто не разбирам — съкрушено промълви тя към кораба. И погледна назад към близките си, които също се бяха подредили край перилата и гледаха към фигурата. — Не разбирам — по-високо повтори тя, макар и задавяна. — Какво го е накарало да стори това? Защо, след всичките тези години, той решава да даде кораба на Кефрия и да ме остави с празни ръце?

Алтея бе изрекла въпроса към суровото лице на майка си, но Кайл бе дръзналият да отвърне.

— Може би защото е искал Вивачия да попадне в отговорни ръце. Може би е искал да я повери на човек, който е доказал, че може да поема отговорност и да мисли за неща, различни от себе си.

— Не говоря на теб! — изрева Алтея. — Ти никога ли не млъкваш?

И сама тя осъзнаваше, че в този момент звучи истерично, и се мразеше за това. Но днешният ден бе стоварил прекалено много отгоре й. Тя вече не можеше да се владее. И ако Кайл отново си отвореше човката, Алтея щеше да скочи насреща му и да го разкъса.

— Замълчи, Кайл — каза майка й. — А ти се успокой, Алтея. Нито моментът, нито мястото са подходящи за подобни сцени. Ще говорим по-късно, у дома. Дори настоявам. Искам да разбереш намеренията на баща си. Но за момента трябва да се погрижим за тялото и за формалното представяне на кораба. Търговците и останалите живи съдове трябва да бъдат уведомени за смъртта на баща ти; трябва да наемем лодки за онези, които ще присъстват на последното… Алтея? Алтея, върни се веднага, на теб говоря!

Едва видът на дъсчения мост я накара да осъзнае, че е започнала да се отдалечава. По някакъв начин тя бе минала право край тялото на баща си, без да го забележи.

Тогава тя стори онова, за което щеше да съжалява пред остатъка от живота си. Тя напусна Вивачия. Отказа да я придружи на първото й пътуване, за да види как тялото на баща й ще потъне във водите отвъд залива. Алтея нямаше да може да понесе да види как резервната котва бива завързана за нозете му, а вкочаненото тяло бива увито в парче платно, преди да бъде спуснато зад борда. По-късно щеше да й се иска да не е пропускала този момент.

Но в настоящия миг тя осъзнаваше единствено, че не се намира в състояние да издържа Кайл край себе си. Още по-малко бе склонна да търпи влудяващите приказки на майка си, изречени с още по-влудяващо спокойствие. Тя не се обърна и не видя как Кефрия се е вкопчила в ръката на съпруга си, за да не му позволи да се затича след нея и да я довлече обратно. Не се обърна, защото не можеше да понесе да види как Вивачия се отделя от кея под командването на Кайл. Алтея се надяваше, че корабът ще я разбере. Не. Корабът щеше да я разбере. Самата тя винаги бе ненавиждала мисълта Кайл да стои начело на семейния съд. Сега, когато въпросният кораб бе оживял, тази идея бе още по-противна. Също като да оставиш дете на грижите на човек, когото ненавиждаш. Но нямаше как. Тя не можеше да направи нищо по въпроса, поне за момента.

 

 

Пристанищният агент имаше малка кантора на самото крайбрежие. Той остана смаян да открие Брашън облегнат на бюрото му, преметнал торбата си през рамо.

— С какво мога да помогна? — осведоми се чиновникът по обичайния си възпитан начин.

Брашън си помисли, че този служител му прилича на добре дресирана катерица. Брадата му създаваше това впечатление. И начинът, по който онзи се отпускаше с изопнат гръб на стола.

— Дойдох да получа заплатата си — тихо заяви той.

Чиновникът се обърна към една лавица, плъзна поглед по няколко от книгите и накрая свали една дебела.

— Чух, че капитан Вестрит бил отнесен до кораба си — предпазливо отбеляза мъжът, докато разтваряше книгата и плъзгаше пръст по колоните с имена. Той повдигна глава и погледна Брашън в очите. — Вие му служихте дълго време. Очаквах, че бихте искали да останете с него до самия край.

— Така и направих — лаконично отвърна Брашън. — Капитанът ми вече е мъртъв. Вивачия принадлежи на капитан Хейвън, с когото никак не се спогаждаме. Бях освободен.

Той откри, че може да поддържа гласа си спокоен и учтив като онзи на катеричавия.

Чиновникът отново повдигна очи, този път навъсен.

— Но нали дъщеря му ще го наследи. По-малката, Алтея Вестрит. Нали с години той я подготвяше за това.

Брашън изсумтя.

— Вие не сте първият, който с изненада ще научи, че това не е така. Самата госпожица Алтея Вестрит остана шокирана.

Той усети, че е казал прекалено много за чуждата болка, затова додаде:

— Само че аз съм дошъл да си получа заплатата, сър, а не да клюкарствам за началниците си. Моля да не обръщате внимание на гневните ми думи.

— Похвално. И бъдете спокоен — увери го чиновникът. От едно ковчеже той извади монети, които подреди в три ниски купчинки пред Брашън. Морякът сведе поглед към тях. Веднага можеше да прецени, че сумата е далеч по-малка от заплатата му като заместник на капитан Вестрит. Но от Кайл друго не можеше и да очаква.

Внезапно Брашън осъзна, че ще трябва да се погрижи за още една формалност.

— Ще ми трябва и свидетелство — бавно додаде той. Никога не бе очаквал, че ще му се наложи да иска подобен документ от службата си на Вивачия. В действителност преди няколко години той бе изхвърлил старите си документи, уверен, че никога повече няма да му се налага да показва писмено доказателство за уменията си. Сега му се искаше да не бе прибързвал по такъв начин. Тези свидетелства представляваха обикновени парчета кожа, върху които бяха впечатани името на кораба, името на моряка и понякога длъжността му, и биваха връчвани само на онези, изпълнявали задълженията си съвестно. Притежанието на няколко билета определено би улеснило намирането на следваща заетост. Но и само едно свидетелство от жив кораб представляваше немалка тежест.

— За това ще трябва да се обърнете към капитана, друже — сви рамене чиновникът.

Брашън изсумтя.

— Няма голям шанс за това.

Той се почувства ограбен. Единственото свидетелство за годините добросъвестна служба на борда на Вивачия оставаха монетите от последната му заплата.

Другият неочаквано каза:

— На мен ми е добре известно, че капитан Вестрит имаше изключително високо мнение за вас и способностите ви. Ако се нуждаете от препоръка, кажете на евентуалните си работодатели да се обърнат към тази кантора. Името ми е Найл Хашет. Ще се погрижа те да получат искрен отзив.

— Благодаря ви, сър.

Такава препоръка не беше свидетелство за служба, но пак бе за предпочитане пред нищото. Той прибра монетите — няколко в кесията, част в ботуша, а остатъка в кърпата, пристегната около врата му. Нямаше смисъл да рискува всичко срещу един джебчия.

Подир това с изсумтяване Брашън отново метна торбата си на рамо и напусна офиса. В главата му вече имаше готов списък с неща, които трябва да стори. За начало възнамеряваше да се настани в някой евтин пансион: по-рано той бе живеел на борда на Вивачия, дори и по време на престоите й на сушата. Торбата на гърба му съдържаше всичките му принадлежности.

След това той щеше да потърси банкер. Капитан Вестрит често го бе окуражавал да заделя част от заплащането си в края на всяко пътуване. Брашън така и не си бе направил труда. Сега му се искаше да не бе проявявал подобен мързел. Но пък за свое оправдание можеше да посочи, че никога не бе очаквал подобна нужда: с Вестрит не бе му се налагало да мисли за бъдещето. Какво пък, никога не беше късно. И щеше добре да запомни този придобит на висока цена урок.

А след това? След това той щеше да се поглези с една приятна нощ в пристанището, предшестваща търсенето на ново местоназначение. Малко прясно месо с топъл хляб, нощ с бира и нежна компания. Са му бе свидетел, че с това пътуване Брашън си бе заслужил отдиха. За тревогите щеше да мисли утре.

За момент той почувства срам заради нетърпението, с което очакваше наслади в деня, в който капитанът му бе починал. Но Кайл никога не би позволил на Брашън да присъства на погребението. А и Брашън не би искал да присъства като източник на раздор. Нека капитанът му потъне в мир. Тази нощ той щеше да издига всяка от халбите си в негова памет. По такъв начин щеше да отдаде уважение към покойния.

Но при излизането си от кантората Брашън забеляза Алтея с бързи крачки да прекосява дъсчения мост. Той проследи как тя се отправя нанякъде сред кейовете, разпиляла поли в бързината си, разрошена, със зачервени от гневен плач очи, чийто поглед бе почти ужасяващ. Навсякъде глави се извръщаха след нея.

Брашън простена тихо и намести торбата си. Той бе обещал, че ще се грижи за нея, затова я последва с въздишка.