Робин Хоб
Вълшебният кораб (38) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава тридесет и пета
Пирати и пленници

— Това са пирати, идиот такъв! — изрева Кайл към Са’Адар. — Започни да събираш хората си. Все още имаме шанс да се измъкнем. С Уинтроу на кормилото корабът…

— Да, това са пирати — победоносно потвърди Са’Адар. — Това са пиратите, за които всеки роб в Джамаилия се моли. Те плават под Гарвановия стяг. Те пленяват робски кораби и освобождават робите. А с моряците им нахранват същите онези змии, които въпросните моряци са угоявали с роби.

Последните думи той изръмжа, в различие с радостната усмивка на лицето си.

— Са наистина се грижи за нас — додаде той и напусна кърмата, отправяйки се към средната палуба. Там струпалите се роби сочеха към Гарвановия стяг и радостно подвикваха.

Вестта светкавично обходи целия кораб. Скоро Мариета се изравни с него, бяха изстреляни абордажни куки. Уинтроу остро изпита притеснението на Вивачия.

— Спокойно, милейди — каза й той, макар на свой ред да изпитваше притеснение. Не им беше останал екипаж, който да се противопостави на това залавяне. Ала Уинтроу така и не би могъл да понесе още кръвопролития. Невидимата тежест на умората го притискаше. И все пак юношата не напускаше кормилото.

От приближилия се кораб започваха да се прекачват моряци в пъстри дрехи. Някой бе започнал да издава заповеди, както към тях, така и към робите. С бързина и дисциплина, които изглеждаха почти вълшебни, по мачтите започнаха да се катерят хора. Платната веднага бяха подредени. Задрънча котвената верига. Под нарежданията на този авторитетен глас робите се отдръпнаха, за да не пречат на пиратите.

Уинтроу продължаваше да стои неподвижно. И да се надява. У него започваше да се заражда чувство, което много се доближаваше до облекчение. Тези пирати завземаха неговия кораб, но поне бяха опитни. Вивачия се намираше в ръцете на истински моряци.

Чувството не успя да укрепне: в следващия миг отвъд борда започнаха да изхвърчат тела. Белезникавата змия, която Уинтроу смяташе за изчезнала, отново изникна на повърхността и разтвори паст. Още няколко змии, цветни, надникнаха на известно разстояние от кораба, за да се вторачат в него едновременно предпазливо и любопитно. Едно от чудовищата наостри гривата си и нададе предизвикателен рев.

При вида им Вивачия изпищя.

— Не! Прогонете ги! Не хвърляйте Гантри на тези твари! Уинтроу! Накарай ги да спрат!

В отговор долиташе смях.

— Трябва да отида при нея — каза Уинтроу, поглеждайки към баща си. — Ти остани тук.

Кайл изсумтя.

— Няма смисъл да си правиш труда. Ти вече я изгуби, като позволи на пиратите да я превземат, вместо да направиш нещо. Както не ни предупреди за въстанието на робите. — Той поклати глава. — За един момент снощи си помислих, че съм грешал за теб. Но излиза, че съм бил прав.

— Също както не се възпротивих да превърнеш моя кораб в съд за роби — горчиво изтъкна Уинтроу. — Боя се, че аз също съм бил прав.

Юношата се отдели от кормилото и се отдалечи, без да се обръща. Заради кораба, каза си той. Правя го заради кораба. Той не оставяше ранения си баща сам, защото го мразеше. Не го оставяше там с полунадеждата някой да го убие. Правеше го, защото корабът се нуждаеше от него.

Достигнал средната палуба, той се постара да си проправи път незабелязано сред струпаните роби.

Дневната светлина подчертаваше цялата мизерия на тези създания, до този момент скривана от мрачината на трюмовете. Те бяха облечени в парцали, които почти не скриваха охлузената от веригите и триенето на дъски кожа. Недохранването бе превърнало мнозина в скелетоподобия. Някои от тях се бяха преоблекли в дрехи, задигнати от телата на мъртвите или техните каюти. Белязаните лица се бяха издокарали в гардероба на капитана. Те изглеждаха най-спокойни и уверени — мнозина други притежаваха погледите на неотдавна освободени скотове.

Корабните запаси с храна също бяха станали достояние на робите: на палубата бяха изтъркаляни бъчви със сухари, чието съдържание биваше разграбвано с шепи. И то с движения, които още не бяха привикнали към отсъствието на вериги. Личеше, че те ще се нуждаят от известно време, за да си върнат отнетата им човечност. За да се отърват от животинската същина на погледите си.

Уинтроу се стараеше да се слее с робите, да изглежда като един от тях. Са’Адар и останалите предводители на бунта стояха в средата на кораба, за да приветстват пиратите. Свещеникът говореше с трима от тях. Юношата дочу няколко думи: приветствия и благодарности. Тримата пирати не изглеждаха особено впечатлени. Високият дори имаше отвратен вид. Уинтроу бе съгласен с него.

Вниманието му се задържа върху тази сцена за съвсем малко време. В момента го интересуваше единствено Вивачия. Нейните напразни молби бяха стихнали до неразбираемо стенание. На подветрената страна на кораба стояха двама роби, които изхвърляха труповете на мъртвите моряци и роби. Двамата коментираха единствено лакомията на бялата змия, която не спираше да ги поглъща. За момент Уинтроу зърна политащия отвъд борда Майлд. И завинаги щеше да помни босите крака, изчезнали сред челюстите.

— Нека Са ни прости — прошепна той и започна да се изкачва към носовата палуба.

— Доведи капитан Хейвън — обяви гласът на Са’Адар, насочен към един от робите. Уинтроу се поколеба за миг, но довърши изкачването си и се затича към носа.

— Тук съм, Вивачия — каза той.

— Уинтроу! — Тя се обърна към него и протегна ръка. Момчето се приведе, за да я докосне. Лицето й изглеждаше съкрушено от страх и шок. — Толкова много мъртви — прошепна тя. — Толкова много умряха през нощта. И какво ще стане с нас сега?

— Не зная. Но ти обещавам, че никога повече не бих те напуснал доброволно. И ще сторя всичко по силите си, за да предотвратя нови убийства. Но ти ще трябва да ми помогнеш.

— Как? Никой не ме слуша. Те не ми обръщат никакво внимание. За тях аз съм нищо.

— Но за мен ти си всичко. Бъди силна.

Откъм средната палуба долетя рев, бързо преливащ в животински.

— Баща ми е там — каза Уинтроу. Не му трябваше да се обръща. — Трябва да го оставим жив.

— Защо?

Рязката острота на гласа й бе смразяваща.

— Защото му обещах. Той ми помогна. Помогна и на теб. Въпреки всички наши неразбирателства, той ми помогна да те преведа през скалите. — Уинтроу си пое дъх. — И заради онова, което бих изпитал, ако просто стоя и им позволя да убият баща ми. Заради онова, в което бих се превърнал тогава.

— Не можем да направим нищо — горчиво каза тя. — Аз не успях да спася Гантри, не успях да спася Майлд. Дори Финдоу, който свиреше така хубаво, не смогнах да спася. Покрай мъченията, които тези роби са изпитали, те са се научили единствено на равнодушие към страданието. Болката е единствената монета, с която те се разплащат. Нищо друго не придобива значение за тях, нищо друго не би ги заситило. — Думите й започваха да придобиват истеричност. — С това ме изпълват те, със собствената си болка, с жаждата си за болка…

— Вивачия — меко я прекъсна Уинтроу и продължи с по-твърд глас. — Чуй ме. Ти ме изпрати под палубата, за да си припомня кой съм. Зная, че беше така. И ти имаше основания да постъпиш така. Сега е твой ред да си припомниш коя си. И кой е плавал с теб. Спомни си тази храброст, тя ще ни е нужна.

Сякаш в отговор на казаното до тях достигна гласът на Са’Адар.

— Уинтроу! Ела тук. Баща ти твърди, че ти ще се застъпиш за него!

Уинтроу си пое дъх. Още един. И още един. Той откри себе си в центъра на всичко, откри Са в центъра на себе си. Припомни си, че Са е всичко и че всичко е Са.

— Не се крий! — прогърмя свещеникът. — Ела тук. Така нарежда капитан Кенит.

Уинтроу отметна перчем, изпъна рамене и се приближи до ръба на предната палуба.

— Никой няма право да нарежда на борда на моя кораб! — с ясен глас обяви той.

— На борда на твоя кораб? Ти, поробен от собствения си баща, обявяваш този кораб за свой?

Тези думи не дойдоха от пиратите, а от Са’Адар.

Отговорът на Уинтроу не беше насочен към него, а към пиратите, които бяха повдигнали глави.

— Този кораб ми принадлежи и аз принадлежа на него. Обвързва ни кръвта. И ако смятате, че подобна връзка може да бъде оспорена, попитайте баща ми. — Той си пое дълбок дъх и се постара да изрече следващите думи от самата си същина. — Живият кораб Вивачия е мой.

— Доведете го — отвратено се обърна Са’Адар към най-близките роби.

— Докоснете ли го с пръст, всички вие ще умрете! — изрева Вивачия.

Уплахът беше напуснал тона й, сега тя говореше с гласа на разгневена предводителка. Макар и със спусната котва и все още обвързана от абордажни куки, тя започна да се разклаща.

— Вие ме скверняхте с мръсотията си, а аз не се оплаквах. Вие заляхте палубите ми с кръв, кръв и смърт, които ще трябва да нося завинаги със себе си, а аз не сторих нищо. Ала нараните ли Уинтроу, моята мъст ще намери удовлетворение единствено във вашата смърт!

Клатенето се усили, още по-отчетливо. То не идваше от вълните, защото Мариета оставаше неподвижна. Котвеното въже започна да скърца. Змиите в далечината отново изникнаха над повърхността на морето, тръбейки. Грозните глави се поклащаха напред и назад, устите им бяха раззинати. Едно от по-дребните създания рязко се стрелна напред, към бялата змия, която изпищя и на свой ред щракна с челюсти насреща му. С уплашени викове робите започнаха да се отдръпват към средата на палубата. По страха им Уинтроу виждаше, че малцина от тях имат представа за същината на живите кораби.

От групата на пиратите се отдели жена, с бързи крачки прекоси разстоянието и се изкачи на предната палуба. Уинтроу за първи път виждаше подобна жена. Тя беше висока и стройна, с къса коса. Блузата и полата й бяха от скъп плат, подгизнал, ала жената изглеждаше по-скоро като мокра тигрица.

— Слез — каза тя, рязко спирайки край него. Погледът й съдържаше повече повеля от гласа й. — Върви при него. Не го карай да чака.

Уинтроу не й отговори. Вместо това се обърна към фигурата.

— Не се страхувай.

— Не ние сме тези, които трябва да се страхуват — отвърна Вивачия. Уинтроу получи възможността да види как лицето на жената пребледнява от удивление. Едно беше да чуваш гласа на живия кораб, а съвсем друго: да се намираш досами гневния блясък в очите на фигурата. Вивачия се взираше презрително в изкачилата се на палубата. И неочаквано отметна глава, отделяйки резбованите кичури от лицето си. Съвсем женствено движение, предизвикателство между жените на двама съперници. На свой ред непознатата отмести късите тъмни кичури, полепнали върху челото й, и се вторачи в очите на фигурата. За един потресаващ момент двете изглеждаха еднакво: различни, ала обединени от сходно качество.

Без да чака повече, Уинтроу скочи на средната палуба. И с гордо вдигната глава се отправи към пиратите. Към Са’Адар той дори не погледна. Колкото повече виждаше от него, толкова по-малко гледаше на него като на жрец.

Капитанът беше едър и мускулест, с белег от изгорено на бузата, над който пламтяха тъмни очи. Явно и самият той бе бивш роб. Косата му бе стегната на опашка и обвързана със златна кърпа. И неговите дрехи, също като одеждите на любимата му, бяха подгизнали. Значи ставаше дума за човек, който не само се разпорежда, но и предвожда. Уинтроу изпита известно уважение.

— Аз съм Уинтроу Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит. Ти се намираш на борда на живия кораб Вивачия, също от рода Вестрит — каза юношата, гледайки капитана в очите.

Ала не белязаният, а стоящият до него висок и бледен мъж му отвърна.

— Капитан Кенит съм аз. Ти току-що се обърна към Соркор, моя верен помощник. А корабът, който обявяваш за свой, вече принадлежи на мен.

Уинтроу шокирано разглеждаше говорещия. Дори привикналото с робската смрад обоняние можеше да различи вонята на зараза. Тя се разнасяше от свършващия до коляното крак, подут като наденица. А светлите очи на Кенит блестяха от треска. И кожата на лицето му беше опъната.

— Този кораб никога не би могъл да ти принадлежи — меко се обърна Уинтроу към умиращия. — Това е жив кораб, който може да принадлежи само на човек от семейство Вестрит.

С пестелив жест Кенит посочи към Кайл.

— А все пак този човек твърди, че е собственик.

Бащата на Уинтроу съумяваше да се задържа на крака, и то почти изправен. Нито страхът, нито болката му проличаваха. Той просто изчакваше.

Кайл не каза нищо.

— Да, той я притежава, доколкото може да се притежава вещ. Но тя е моя. В онзи смисъл, когато се говори за принадлежност между роднини.

Капитан Кенит го изгледа презрително.

— Прекалено си малък, за да говориш по такъв начин. А по белега върху лицето ти оставам с впечатление, че по-скоро корабът притежава теб. Разбирам, че баща ти е станал част от Търговско семейство, на което се дължи родството ти?

— Да, аз съм Вестрит по кръв — с равен глас отвърна Уинтроу.

Кенит отново раздвижи ръка.

— В такъв случай баща ти не ни е нужен, а само ти. — И пиратът се обърна към Са’Адар. — Капитанът е твой, както и останалите двама.

Разнесе се плисък, придружен с рева на една от змиите. Уинтроу се обърна навреме, за да види как двамата роби изхвърлят и втория джамаилски моряк. Захапката на змията секна крясъка му. Собственият крясък на Уинтроу (Почакайте!) остана нечут. Вивачия изпищя и започна да замахва към змиите, но не можа да ги достигне. А робите вече хващаха Кайл.

Уинтроу скочи, ала не към тях, а към Са’Адар, когото сграбчи за ризата.

— Ти ми обеща, че ще ги пощадиш, ако помогнат да преодолеем бурята!

Са’Адар сви рамене и му се усмихна.

— Това не е мое решение, момче, а волята на капитан Кенит. От него не можеш да очакваш да спазва моята дума.

— Твоята дума е тъй куха, че не притежава никаква тежест — яростно извика Уинтроу и се извърна към хваналите баща му. — Пуснете го.

Робите не му обърнаха внимание, а продължиха да изтласкват баща му към борда. Сам юношата не можеше да се надява да ги надвие, затова се обърна към капитан Кенит.

— Освободи го! Сам виждаш как се отнася корабът към змиите! Ако изхвърлиш и капитана му, той ще се разгневи.

— Несъмнено — отвърна пиратът. — Но ти сам каза, че капитанът не е част от рода. Корабът ще го преживее.

— Но аз няма да го преживея — продължи Уинтроу. — Много скоро ти ще узнаеш, че двамата с кораба сме едно.

Баща му продължаваше да се мята, макар безмълвно и слабо. Бялата змия, която все още стоеше край кораба, протръби нетърпеливо. А Уинтроу не можеше да надвие двамата роби, да не говорим за останалите пирати, които капитанът щеше да призове.

Ала със самия Кенит нещата стояха различно. Бърз като мълния, юношата го сграбчи за дрехата и го дръпна към себе си. Патерицата издрънча върху дъските; сега капитанът трябваше да се осланя единствено на своя нападател.

Рязкото раздвижване породи възклик на болка от пирата. Заместникът му понечи да се хвърли.

— Назад! — предупреди го Уинтроу. — Нареди и на останалите да не се намесват. Иначе ще стъпча ранения му крак и ще разплискам развалата му по цялата палуба.

— Спрете! Пуснете го!

Тази заповед долетя не от Соркор, а от жената. Робите спряха и нерешително започнаха да местят погледи между нея и Са’Адар.

Уинтроу не си направи труда да се обръща към тях. Вместо това той разтърси омекващия в ръцете му Кенит и изръмжа в лицето му:

— Ти гориш от треска и смърдиш на гангрена. Нищо не ти пречи да убиеш и мен, и баща ми. Но ако го сториш, ще притежаваш моя кораб за не повече от няколко дни, преди да ни последваш към отвъдното, заедно с всички останали на борда. Корабът ще се погрижи за това. По тази причина предлагам да сключим сделка.

Капитан Кенит бавно повдигна ръце и стисна китките му. Момчето не обърна внимание. В този момент то бе в състояние да му причини страховита болка, може би дори смъртоносна. И лицето на пирата издаваше, че той също осъзнава това. Върху челото бяха изникнали капчици пот.

За частица от мига погледът на Уинтроу попадна върху украшението, което пиратът носеше на китката си. Дребно личице, напомнящо лицето на пирата, злорадо се хилеше насреща му. Юношата предпочете да се взира в очите на капитана, да посреща студенината им, която се взираше в самата му същност.

— Е, какво ще кажеш? — Момчето го разтърси за пореден път. — Ще се спазарим ли?

С почти недоловим шепот, дори без да раздвижва устни, пиратът отвърна:

— Има хляб в това хлапе. Може би от него ще излезе нещо.

— Какво? — яростно попита Уинтроу. Подигравката на пирата породи гнева му.

Върху лицето на капитана изникна удивено изражение. Кенит се взираше смаяно в него, сякаш го познаваше. Самият Уинтроу също изпита усещането, че тези думи са му познати. В Кенитовия поглед бе изникнала настойчивост, нещо, което настояваше да бъде припомнено. Дори мълчанието на двамата ги обвързваше.

До ребрата на Уинтроу се допря острие.

— Помогни на капитана, Соркор — каза жената с ножа. — Ти, момче, пропусна възможността да умреш бързо. Сега и ти, и баща ти ще умрете заедно, като всеки от вас ще се моли да погине пръв.

— Почакай, Ета. Остави ни.

Пиратът владееше болката си добре; дори и тя не бе отнела внимателния му изказ. И все пак Кенит трябваше да си поеме дъх, за да изрече следващите думи.

— Какво предлагаш, момче? Какво би могъл да предложиш? Кораба си? — И капитанът бавно поклати глава. — Той вече е мой, по един или друг начин. Какво имаш да предложиш?

— Живот срещу живот — бавно отвърна Уинтроу. Той изрече това, макар да знаеше, че онова, което предлага, вероятно се намира отвъд способностите му. — Аз притежавам уменията на целител, защото някога бях подготвян за жрец на Са. — Юношата погледна към крака му. — Ти се нуждаеш от тези умения. Аз ще запазя живота ти, ако ти запазиш живота на баща ми.

— Обзалагам се, че ти ще искаш да отрежеш още от крака ми — презрително изсумтя пиратът.

Уинтроу се вгледа в очите му, дирещ примирение.

— Ти сам знаеш, че това трябва да бъде сторено — изтъкна той. — Просто изчакваш момента, в който болката от гноенето ще се изостри до степен, в сравнение с която болката от отстраняването ще бъде по-малка. — Уинтроу отново погледна към чукана. — Ти почти си прекалил с отлагането. Но все още не е късно. Повтарям, готов съм да спася твоя живот срещу живота на баща си.

Кенит залитна и Уинтроу откри, че му помага да се задържи изправен. Навсякъде около тях мъжете бяха застинали. Двамата роби бяха притиснали Кайл до перилото, близо до нетърпеливо изчакващата змия.

— Това не е достатъчно — отбеляза Кенит. — Повиши залога. Включи и своя собствен живот. — Той се подсмихна слабо. — Така, ако спечеля, умирайки, всички ще изгубим заедно.

— Имаш странна идея за печелене — отбеляза Уинтроу.

— Тогава ти ще включиш своя екипаж в залога — неочаквано се намеси Вивачия. — Ако ми отнемеш живота на Уинтроу, аз ще се погрижа всички вие да умрете оглозгани от рибите. — Тя замълча. — Това е единственото предложение, което съм склонна да отправя към вас.

— Залогът е висок — тихо каза юношата. — И все пак аз съм склонен да приема.

— В момента ми е малко трудно да ти стисна ръката — изтъкна пиратът. Тонът му бе все тъй спокоен, но въпреки това Уинтроу усещаше как силата на капитана отслабва. — Ти не се опита да ме накараш да обещая, че ще ти върна кораба, ако оживея? — подсмихна се Кенит.

Сега беше реда на Уинтроу да се подсмихне по подобен начин и да поклати глава.

— Ти не би могъл да ми отнемеш Вивачия. Нито аз бих могъл да ти я дам. Това, мисля, е нещо, което ти сам ще откриеш. Достатъчна ми е думата ти. И обещанието на помощника и твоята любима. — Той се обърна към последната, добавяйки: — Но ако някой от робите на борда нарани баща ми, аз ще се отметна.

— На борда на този кораб няма роби! — високопарно изтъкна Са’Адар.

Уинтроу не му обърна внимание, а изчака жената да кимне.

— Щом моят капитан ти е дал дума, имаш и моята — сухо добави Соркор.

— Така да бъде — заяви Уинтроу и се обърна към Са’Адар. — Разчистете помещенията на баща ми. Там ще настаним пиратския капитан. И заведете баща ми в каютата на първия помощник, по-късно ще се погрижа и за него.

За частица от мига Са’Адар присви очи насреща му. Уинтроу не можа да разчете криещото се зад тях. Ала вече знаеше, че не може да му има доверие. И че занапред трябваше да го държи под око.

Робите се отдръпнаха, за да направят път — някои неохотно, други безлично. Някои се взираха в Уинтроу и разпознаваха момчето с ведрото и парцала. А юношата гледаше как баща му бива отвеждан към каютата на Гантри: Кайл обърна гръб на сина си, без да изрече нищо.

Момчето реши да провери границите на контрола си. То погледна към робите, наобиколили Са’Адар, и каза:

— На палубите все още цари безпорядък. Почистете падналите платна и я изтъркайте. След това започнете да почиствате трюма. Свободните хора нямат оправдание да живеят сред смрад.

Робите започнаха да местят погледи между него и Са’Адар.

Край на нерешителността им сложи Соркор с думите:

— Можете да се подчините на момчето, или да изчакате аз да ви наредя същото. Въпросът е, че трябва да се свърши бързо. — И той се обърна към собствените си хора.

Робите бавно се разпръснаха, за да се заемат с възложените им задачи. Са’Адар остана сам.

— … Кори да застане на кормилото, Бриг ще поеме командването. Искам да вдигнете котва веднага щом Мариета се раздвижи. Тръгваме обратно към Биволския залив — говореше Соркор. — Той отново погледна към раздвижилите се роби. Са’Адар стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. — По-живо, по-живо, работа ще се намери за всички ви. А ако не я откриете сами, Бриг ще ви помогне.

Две големи крачки отведоха помощника до Уинтроу. Юношата по-скоро придържаше, отколкото заплашваше Кенит. С предпазливостта на човек, докосващ спящо дете, едрият пират пренесе тежестта на своя капитан върху себе си. И се усмихна — или по-скоро се озъби, отколкото усмихна — към момчето:

— Днес ти остана жив, защото посегна на капитана ни. Това няма да се случи втори път.

— Аз също съм уверен, че няма да се наложи — повтори Уинтроу. Той изтръпна не толкова от заплахата на пиратския първи помощник, колкото от студения поглед, който жената бе впила в гърба му.

— Сега ще ви отведа до каютата, капитане — каза Соркор.

— Първо искам да се запозная с кораба — възрази Кенит. И направи усилие да приглади ризата си.

— За мен ще бъде удоволствие да те запозная с Вивачия — усмихна се Уинтроу.

Методичната бавност, с която Кенит се отправи към носа, накара сърцето на Уинтроу да се свие. Това беше човек, удържан единствено от силата на волята и себеуважението си. Докато той оставаше решен да живее, младият жрец щеше да разполага със силен съюзник в изцелителното си начинание. Ала ако капитан Кенит се предадеше, цялото умение на света нямаше да се окаже достатъчно да усмири и надвие инфекцията му.

Стълбата на носовата палуба се оказа значително препятствие. Соркор даде всичко по силите си, за да запази достойнството на капитана си, а Ета, изкачила се преди тях, от върха на стълбата се обърна към зазяпалите се роби.

— Вие нямате ли си друга работа? — остро им каза тя. И сетне се обърна към Бриг. — Сигурна съм, че в трюма има болни роби. Нека тези хора ги изнесат на чист въздух.

Миг по-късно Кенит най-сетне се изкачи. Ета понечи да го хване за ръката, но той не й позволи. По времето, когато Уинтроу се бе озовал на свой ред горе, Кенит вече бе докуцукал до носа.

Вивачия се обърна към него, плъзвайки очи от глава до пети.

— Капитан Кенит — хладно и въздържано изрече тя.

— Милейди. — В отговор той се поклони, не с дълбочината на здрав човек, ала с подобаващо уважение. Уинтроу наблюдаваше двамата неспокойно, защото ноздрите на сакатия трепнаха, а усмивката, скривила устата му, изразяваше едновременно одобрение и желание. Тази нескрита оценка накара Вивачия да се изчерви. С почти девически жест тя скръсти ръце пред гърдите си, с което накара Кенит да се усмихне още по-широко. Фигурата го погледна изненадано, но въпреки това не можа да скрие собствената си усмивка.

Вивачия беше тази, която първа наруши мълчанието.

— Не зная какво искаш от мен. Защо се опита да ме превземеш именно по такъв начин?

Кенит направи крачка към нея.

— Моя мила господарке на вятъра и вълните, онова, което искам от теб, не би могло да бъде по-недвусмислено. Искам да те притежавам. Да те направя своя. Затова моят първи въпрос трябва да бъде: какво желаеш да сторя? Какво трябва да сторя, за да те спечеля?

— Аз… До този момент никой… — Видимо смутена, тя обърна глава към Уинтроу. — Уинтроу принадлежи на мен, а аз принадлежа на него. И двамата вече знаем, че нищо не би могло да промени това. И ти не би могъл да застанеш между нас.

— Наистина ли? Тъй говори всяка девойка за брат си, преди любимият да омае сърцето й.

Уинтроу стоеше безмълвен. Може би единственият друг човек, смаян в същата степен от насоката на разговора, беше жената, дошла на борда заедно с Кенит. Тя бе присвила очи — подобно на котка, вперила взор в ръмжащо куче. Тя ревнува, помисли си юношата. Ревнува заради нещата, които той говори на кораба. Също както аз ревнувам, призна той, заради объркването, изпитвано от Вивачия.

Загладената структура на страните й бе придобила розовина. Дъхът, който повдигаше голите гърди зад скръстените ръце, излизаше по-често.

— Аз съм кораб, а не жена — изтъкна му тя. — Ти не би могъл да бъдеш мой любим.

— Не бих могъл? Нима не бих могъл да те отвеждам сред води, които никой друг мъж не би се осмелил да раздвоява? Нима не бих могъл да те отведа до земи, чиято твърд е червива с легенди? Нима двамата с теб не бихме могли да създадем история, за която целият свят да ни се възхищава? Скъпа Вивачия, още отсега ти казвам, че ти ще бъдеш моя. Аз ще те спечеля, без страх.

Фигурата отново погледна към Уинтроу. Обърканото й смущение подчертаваше красотата й по особено приятен начин.

— Ти никога не би могъл да заемеш мястото на Уинтроу, каквото и да казваш — успя да изрече тя. — Той е част от моето семейство.

— Но аз и не искам това — увери я Кенит. — Щом неговото присъствие те кара да се чувстваш сигурна, то ние ще го оставим на борда. — И той отново й се усмихна, ласкаво и подкупващо. — Аз не желая да те карам да се чувстваш сигурна, милейди.

Капитанът скръсти ръце. Напук на патерицата и липсващия крак той смогваше да изглежда дръзновен.

— Аз нямам желание да ставам малкото ти братче.

Неочакван прилив на болка сложи край на ухажването му. Изведнъж той залитна; болезнена гримаса измести усмивката му. Кенит изохка, свеждайки глава. Соркор веднага се озова край него.

— Ти си ранен! — възкликна Вивачия. — Трябва ти почивка.

— Боя се, че е така — скромно отвърна Кенит. Уинтроу разбра, че пиратът е останал особено доволен от реакцията на кораба. Може би това бе умишлено дело? — И ще трябва да те оставя. Но аз отново ще мина да те посетя. Веднага щом мога.

— Да, стори го. — Тя отпусна ръце и протегна едната към него, придружавайки молбата си.

Пиратът отново се поклони, но не я докосна.

— До скоро виждане — със загрижен глас каза той. И се извърна към своя помощник. — Соркор. Отново ще ми е нужна помощта ти.

Едрият пират отново поведе капитана си. За момент Уинтроу улови начина, по който жената гледаше към фигурата. Погледът никак не беше приятен.

— Соркор!

Властният позив на фигурата накара всички да спрат и да се обърнат към носа.

— Бъди внимателен — продължи Вивачия. — Когато приключиш, изпрати ми неколцина от арбалетистите си. Искам тези змии да бъдат прогонени.

— Капитане? — плахо попита помощникът.

Кенит тежко се облягаше на него. Лицето му блестеше от пот, ала сред капчиците личеше усмивка.

— Чу какво ти каза дамата. Угоди й.

С въздишка той клюмна. Соркор го поведе към капитанската каюта. А Уинтроу се взираше в чудатата усмивка на пирата. Жената също се взираше в лицето му.

Юношата се обърна и бавно се приближи до носа, до мястото, където бе стоял Кенит. Никой не му попречи. Той бе получил пълна свобода на борда.

— Вивачия — тихо каза той.

Тя също се бе загледала в Кенит. Повикът я откъсна от унеса и тя се обърна към момчето. В очите й се четеше удивление, те блестяха.

Фигурата повдигна ръка към него, а Уинтроу се приведе на свой ред. Думи не бяха необходими, ала все пак той изрече:

— Бъди внимателна.

— Да, той е опасен човек — съгласи се тя. — Кенит.

Гласът й милваше името.

 

 

Той дойде на себе си сред обзаведено с вкус помещение. Дори дървените панели бяха подбрани да съвпадат. Лампите бяха от месинг, който само очакваше да бъде излъскан подобаващо, за да заблести със собствено сияние. Поставките за карти преливаха. Тези карти, съхраняващи знанието на бингтаунските Търговци, щяха да представляват цяло състояние.

Тук имаше и други признаци на заможност. Умивалникът бе от порцелан. Към стените бяха прикрепени скъпи картини. Капаците на люковете съвпадаха до милиметри. Наистина прекрасна каюта. Дори и покрай скорошното оплячкосване, довело до разпиляването на капитанските вещи. Ета вече се бе заела с подреждането й.

Каютата бе изпълнена с миризмата на евтини благоухания — макар че тя не смогваше да прикрие задържалата се воня на превозвани тела. И все пак беше видно, че Вивачия не е била използвана дълго по подобен начин; щеше да бъде възможно смрадта да се отстрани. Тогава тя отново щеше да се превърне в подобаващ съд. А тази стая щеше да има истински капитан.

Кенит сведе поглед. Той лежеше разсъблечен, покрит с одеяло.

— Къде е нашият голобрад капитан? — обърна се пиратът към Ета.

Тя веднага се обърна в отговор на гласа му и побърза да се приближи.

— Отиде да се погрижи за раните на баща си. Каза, че нямало да му отнеме много време и че после щял да дойде при теб. Междувременно поиска да разчистя помещението. — Жената го погледна и поклати глава. — Не разбирам защо му се доверяваш. Той трябва да знае, че докато ти оставаш жив, този кораб никога няма да му принадлежи. Освен това не мога да разбера защо позволяваш на някакво си момче да прави с теб онова, което ти не пожела да разрешиш на трима опитни лечители в Биволския залив.

— Защото той е част от моя късмет — тихо отвърна Кенит. — От същия късмет, който ми връчи този кораб. Това е корабът, който е бил орисан да бъде мой. Момчето е част от това.

Той почти искаше да я накара да разбере. Ала никой не биваше да знае за думите, изречени от талисмана, докато момчето се бе вглеждало в очите му. Никой не биваше да узнава за връзката, изникнала между тях в онзи миг — връзка, която ужасяваше Кенит в същата степен, в която го интригуваше.

Пиратът зададе нов въпрос, за да й попречи да стори същото:

— Виждам, че вече сме поели на път?

— Да, Соркор ни отвежда обратно до Биволския залив. Той е на борда на Мариета. Кори е на кормилото на този кораб, а Бриг ръководи екипажа.

Кенит се усмихна.

— Какво ще кажеш за новата ми придобивка?

Ета се усмихна горчиво.

— Тя е прекрасна. И вече ревнувам от нея. — Жената скръсти ръце и го погледна косо. — Не мисля, че двете с нея ще се спогаждаме. Тя е прекалено чудата, нито жена, нито кораб, нито дърво. Не ми харесаха красивите думи, които с готовност ти изливаше пред нея. И онзи Уинтроу никак не ми харесва.

— А пък аз, както винаги, не се интересувам от това какво ти харесва — нетърпеливо каза Кенит. — Какво бих могъл да й дам, за да я спечеля, освен думи? Тя не е жена по начина, по който си ти.

И тъй като курвата продължаваше да се муси, той свирепо додаде:

— И ако кракът не ме болеше толкова, щях да те просна по гръб и да ти напомня какво си.

Черният лед в очите й пламна.

— Ще ми се да не беше така — меко изрече тя, съумявайки да го отврати с нежността, с която отвърна на остротата му.

 

 

Кайл Хейвън лежеше върху нара на Гантри, обърнат към стената. Малкото неразграбени вещи на покойника се търкаляха по пода. При влизането си Уинтроу прекрачи дървена верига и самотен чорап. Всички останали вещи — книги, дрехи, дърводелски инструменти — липсваха или бяха натрошени (в стремглавото щуране на робите и по-методичното претърсване от страна на пиратите).

— Аз съм, татко — каза Уинтроу, докато притваряше вратата след себе си. Тя вече не можеше да се залоства: по време на бунта някой я беше изритал, строшавайки езичето. Но вратата остана затворена, а двамата роби, които Са’Адар бе оставил на пост, не направиха опит да я избутат обратно.

Лежащият не помръдна.

Уинтроу остави купата с вода и парцалите върху напукания плот на масата и се приближи до баща си, за да премери пулса му в шията. Мъжът се сепна при допира, дръпна се рязко и се надигна.

— Всичко е наред — успокои го юношата. — Сам съм.

Баща му раздвижи устни в жалко подобие на усмивка.

— Да, сам си. Но нещата са далеч от наред.

Кайл изглеждаше отвратително, далеч по-жалък от момента, в който робите го бяха отвеждали към змията. Той изглежда стар, помисли си Уинтроу. Неочаквано се е състарил.

Тази мисъл доведе със себе си нежелание да се докосва до този небръснат човек, чиято четина се размесваше с кръв. Нежеланието не бе предизвикано от кръвта или от някакво чувство за унижение — престоят край робите в трюма отдавна бе отучил Уинтроу от подобни прояви. Нежеланието произтичаше от факта, че този човек беше негов баща. А допирът притежаваше силата да потвърди тази връзка.

Въпреки това Уинтроу се насили да продължи с онова, за което беше дошъл. Макар че от все сърце му се искаше да няма нищо общо с този човек.

— Донесох ти малко вода — каза юношата. — Запасите са на привършване. Гладен ли си? Да ти донеса ли сухари? Почти нищо друго не е останало.

— Не си прави труда — сухо отвърна баща му. — Сега си имаш по-важни приятели, пред които да се докарваш.

Уинтроу подмина изреченото.

— Кенит спи. За да мога да го излекувам, той ще се нуждае от почивка.

— Значи наистина ще го направиш. Ще лекуваш човека, който ти отне кораба.

— Да. За да те запазя жив.

Кайл изсумтя.

— Глупости. Ти би го направил, дори и ако ме бяха хвърлили на онова чудовище. Ти винаги трепериш пред онзи, който притежава силата.

Уинтроу се постара да гледа на нещата неутрално.

— Може би си прав. Но не го правя заради позицията му. Това няма нищо общо, татко. Правя го заради живота. Са е живот. Докато съществува живот, винаги остава възможността за добро. Аз съм жрец и е мой дълг да поддържам живота. Дори и живот като неговия.

Баща му се засмя горчиво.

— Дори и живот като моя.

Уинтроу кимна.

Мъжът наклони раната на главата си към сина си.

— Тогава се заемай, жрецо. Това е единственото, за което те бива.

Уинтроу не реагира.

— Първо ще прегледам ребрата ти.

— Както желаеш.

Със сковани движения баща му смъкна остатъка от ризата си. Лявата страна на гърдите му бе синьо-черна. Уинтроу потръпна при вида на ясния отпечатък от ботуш. Видно беше, че подметката се е стоварила върху баща му, докато е лежал.

Ивиците плат и водата бяха единствените лекове, с които разполагаше; бордовото сандъче с лекарства беше изчезнало. Юношата предпазливо се зае да пристяга ребрата, за да им придаде известна опора. Баща му изохка, но не се раздвижи.

Когато Уинтроу приключи с бинтоването, Кайл Хейвън попита:

— Ти ме мразиш, нали, момче?

— Не зная. — Юношата навлажни парче плат и започна да попива кръвта от лицето му.

— Аз зная — отвърна след миг баща му. — Вижда се по лицето ти. Ти едва търпиш да се намираш в едно помещение с мен, още по-малко да ме лекуваш.

— Ти се опита да ме убиеш — спокойно каза Уинтроу.

— Да. Така е. Опитах се. — Баща му се засмя объркано, при което отново трепна от болка. — Проклет да съм, ако зная защо. Но в онзи момент определено ми се струваше добра идея.

Уинтроу усети, че няма да получи по-подробно обяснение. То не му беше и нужно. Беше му омръзнало да се опитва да разбира баща си. Той не искаше да го мрази. Не искаше да изпитва каквото и да било към него. Искаше му се просто баща му да не е съществувал.

— Защо трябваше да става така? — гласно се зачуди той.

— Ти избра да стане така — изтъкна Кайл Хейвън. — Изобщо не беше нужно да се стига до подобни неща. Ако просто беше опитал по моя начин… ако просто ме беше послушал, без да се противиш, всичко щеше да бъде наред. Толкова ли не можеше поне веднъж да повярваш, че някой друг знае какво е най-добре за теб?

Уинтроу се огледа. Поглед, целящ да обхване целия кораб.

— Не мисля, че онова, което ти възнамеряваше, щеше да ни донесе щастие — тихо рече той.

— Защото ти го разруши! Ти, заедно с кораба. Ако бяхте сътрудничили, вече щяхме да сме прекосили половината път до Калсид. А Гантри и Майлд и всички останали още щяха да бъдат живи. Ти си виновен за всичко това, а не аз! Ти го избра.

Уинтроу се опита да измисли отговор, ала не успя да го намери. Затова просто се зае да превързва главата на баща си.

 

 

Те имаха опит, тези пъстродрехи пирати. За последно Вивачия бе изпитвала подобно удовлетворение от ловкостта на екипажа по времето на Ефрън. Тя установи, че посреща опитността им с облекчение. Под насоките на Бриг бившите роби бяха започнали да я почистват организирано — някои теглеха кофи с морска вода, други изпомпваха мръсотията от трюмовете, трети почистваха дъските на палубата й. Излишно беше да се опитват да отстранят петната от кръв: магическото дърво щеше да ги попива завинаги. Вивачия не им спомена това: след време човеците сами щяха да го осъзнаят.

Разпилените покрай въстанието припаси бяха отново подредени и прибрани. Неколцина в трюмовете отстраняваха веригите и халките. Всички тези приготовления бавно я караха отново да се чувства като себе си. Това беше най-близкото до удовлетворение от деня на съживяването й.

Удовлетворение. Но имаше и нещо друго, което тя изпитваше, нещо неспокойно. Нещо много по-удивително от удовлетворение.

Тя разгърна усещанията си. В каютата на помощника Кайл Хейвън мълчаливо седеше на леглото, а синът му промиваше раната на главата му. Ребрата му вече бяха превързани. Помещението бе изпълнено с тишина, която се отличаваше от обикновено мълчание. Това беше атмосферата на хора, които не притежават общ език.

В капитанската каюта пиратът дремеше неспокойно. Него тя усещаше далеч по-глухо от Уинтроу. Но пак можеше да усети треската му, да почувства неспокойния ритъм на дишането му. Тя се приближи до него предпазливо, като нощна пеперуда. Кенит. Порочен човек. И опасен. Порочен, опасен и чаровен. Жената с него тя не харесваше. Но Кенит… Той й бе казал, че ще я спечели. Нещо невъзможно, разбира се. Той не беше неин роднина. И все пак тя откри, че изпитва удоволствие от очакването на опитите му. Той я бе нарекъл господарка на вятъра и вълните. Ама че глупави неща, които да казва на един кораб. Тя отмести кичурите от лицето си и си пое дъх.

Може би Уинтроу бе прав. Може би беше време тя да открие собствените си желания.