Робин Хоб
Вълшебният кораб (30) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и седма
Затворници

Уинтроу се намираше в голяма барака. Тя имаше само три стени, така че нищо не възпираше зимния мраз да нахлува вътре. Това дори не беше барака, а по-скоро навес, защото само покривът беше достатъчно масивен, самите стени бяха сковани набързо. И преградите на отделенията, изпълващи вътрешността, също бяха съвсем символични, неспособни да предоставят уединение. Подът бе покрит с тънък слой слама, а в единия ъгъл стоеше кофа.

Ако не бяха оковите, стегнали глезените му, нищо не би попречило на Уинтроу да напусне отделението си, да прекоси навеса и да си иде. Ала въпросните окови бяха прикрепени към масивна скоба, вложена в греда от желязно дърво. По трудния начин юношата бе установил, че човешкият напор не е в състояние да откъсне скобата. Той бе разполагал с цели четири дни, за да се убеди в това.

Ако и през следващия ден никой не го потърсеше, Уинтроу щеше да бъде продаден в робство.

Това му бе обяснено от веселия надзирател още през първия ден от това затворничество, а впоследствие и през втория. Въпросният надзирател пристигаше веднъж дневно с кошница хлебчета. Заедно с него идваше и синът му, полуидиот, който наливаше по черпак вода.

Още в първия ден Уинтроу го бе помолил да съобщи за него в храма на Са, уверен, че жреците ще му се притекат на помощ. Ала надзирателят бе отказал да си губи времето. Жреците, разясни той, вече не си правели труда да се замесват в граждански дела. А затворниците на сатрапа, както личало от името им, представлявали точно негова собственост; те нямали нищо общо със Са. Непотърсените затворници се превръщали в роби на сатрапа, чиято продажба да обогати държавната хазна. А това би бил тъй тъжен край на един тепърва започващ живот.

Вместо това надзирателят го посъветва да се обърне към някакви роднини. Тонът на тази препоръка показваше, че той е повече от склонен да им предаде съобщение, стига това да му донесе известно възнаграждение. Или подкуп. В склонността си дори бе започнал да изрежда най-вероятните кандидати. Нима майката на Уинтроу не се притеснявала? Той нямал ли братя, които да платят за освобождаването му?

Юношата бе отвръщал с мълчание. И бе убеждавал себе си, че все още разполага с време да измисли собствено решение. Лесно би било да изпрати надзирателя при баща си, ала това само би възобновило предишното му робуване. Така че това решение отпадаше. И Уинтроу продължаваше да мисли. Той бе сигурен, че при достатъчно усилен размисъл ще намери решение.

А настоящата му ситуация определено бе подходяща за размисъл, защото алтернативите не бяха много. Момчето можеше да избира начина, по който да се разположи върху сламата. Това беше. Можеше и да спи, ала сънят не докарваше отмора. Звуците от другите отделения се просмукваха в сънищата му, изпълваха ги с дракони и змии, които спореха помежду си и умоляваха. Самият Уинтроу нямаше с кого да разговаря: зад гърба му се издигаше външната стена на бараката, а килийките от двете му страни не бяха задържали дълго потенциалните събеседници: разбунтувал се пияница, спасен от ридаещата си съпруга; проститутка, наръгала клиента си и за наказание дамгосана; конекрадец, който бе обесен. Тук правосъдието — наказанието — не закъсняваше.

Отвъд килийката на Уинтроу минаваше коридор, също покрит със слама. От другата му страна се простираше друга редица подобни килии. Те бяха заделени за робите. За непокорни и долнокачествени роби с белязани гърбове и задраскани лица. Тези роби също не се задържаха дълго — продавани евтино и използвани без пощада. По-голямата част от времето си тук те прекарваха в мълчание. Пък и за какво можеха да говорят? Лишеният от правото на собствен избор е в състояние единствено да се оплаква. И те се оплакваха, ала унило, което издаваше, че са престанали да очакват някаква промяна. На Уинтроу те напомняха за приковани кучета. Мрачните, белязани лица насреща му щяха да бъдат подходящи за чисто физическа работа, но нищо повече. Това той бе разбрал от дочутите разговори. Повечето от мъжете и жените, приковани насреща му, бяха прекарали години в робство. И очакваха по същия начин да приключат живота си.

Уинтроу изпитваше изключително отвращение към идеята за робство, ала в същото време му беше трудно да изпитва съжаление към някои от тях. Някои се бяха превърнали в обикновени скотове, оплакващи трудния си живот, ала изгубили склонността си да се борят. През тези няколко дни юношата можа да разбере основанията, според които някои следовници на Са твърдяха, че робството е Негова воля. Трудно му беше да си представи тези хора като свободни, с близки, домове и собствени животи. Не, той не мислеше, че те са били родени без души, предопределени да станат роби. Ала никога преди не бе съзирал човеци, тъй лишени от човешкото у себе си.

Близостта до тях бе започнала да поражда и страх у него. Кога ли и той щеше да се превърне в нещо като тях?

Оставаше му само един ден, през който да измисли нещо. Защото утре сутринта щяха да го отведат за татуиране. Щяха да приковат крайниците му, а главата да стегнат в онова обгърнато от кожа менгеме. И тогава щяха да бележат лицето му със знак, обявяващ го за собственост на сатрапа. Ако сатрапът избереше да го задържи, това щеше да остане единствената татуировка върху лика на Уинтроу. Ала това нямаше да се случи. Юношата не притежаваше някакви специални умения, с които да бъде от полза в двора на владетеля. Не, той щеше да бъде изложен за продан. Когато това станеше, върху лицето му щеше да изникне нова татуировка, знак на новия му собственик.

В продължение на няколко часа той бе измъчван от нерешителност. Ако повикаше надзирателя, а въпросният изпратеше вестоносец до пристанището, бащата на Уинтроу щеше да дойде. Или да изпрати човек, който да го откупи. Тогава юношата отново щеше да се окаже на борда на съда, в предишното си затворничество. Ала поне лицето му щеше да остане недокоснато. Ако не се обърнеше за помощ към баща си, Уинтроу щеше да бъде белязан, продаден и отново белязан. Тогава, освен ако не избягаше или не успееше да получи свободата си, той щеше да остане нечия собственост, поне в очите на закона. И в двата случая той никога нямаше да стане свещеник. И тъй като Уинтроу възнамеряваше да стори точно това, да се върне в манастира, дилемата му се свеждаше до следното: да определи коя от двете възможности му предоставя по-големи шансове за бягство.

Ала тук мислите му се поколебаваха. На този въпрос му беше невъзможно да отговори.

Затова той седеше на пода и безучастно наблюдаваше купувачите, които идваха да разгледат евтините роби. Беше му студено, измъчваше го и глад. А нерешителността бе най-лоша от всичко. Именно тя не му позволяваше да се свие на земята и да заспи.

В продължение на няколко минути той не разпозна Торг, бавно обхождащ отсрещната редица. А закъснялото разпознаване бе придружено от усещане, което почти приличаше на радост. Уинтроу прояви закъснение и в разпознаването на това чувство: облекчение.

Облекчение, защото Торг щеше да го види и да каже на баща му. И на Уинтроу нямаше да се налага да се проявява като страхливец. Помощникът щеше да го стори вместо него. И когато баща му дойдеше да го прибере, нямаше да разполага с основания да се подиграва на беглеца, сам помолил за помощ.

Едно вглеждане в тези мисли би разкрило на Уинтроу много неща за самия него, ала той не се впусна в подобно анализиране, може би защото не възнамеряваше да се опознава тъй добре. Вместо това той рязко се изправи, застана в ъгъла на килийката си и дръзко се облегна на стената. Там скръсти ръце пред гърдите си и зачака Торг да го забележи.

Това му чакане се оказа изненадващо мъчително. Помощникът напредваше съвсем бавно, спираше се дълго пред всеки роб, спореше с надзирателя и едва тогава кимваше или поклащаше глава. Надзирателят си отбелязваше нещо върху плочка.

Видяното объркваше Уинтроу. Видно бе, че Торг е пристигнал с намерението да закупи значителна бройка от тукашните пленници. Ала тези хора далеч не бяха образованите роби и занаятчиите, които Кайл бе възнамерявал да закупи.

А Торг продължаваше да крачи бавно и самодоволно, видимо удовлетворен от позицията си на купувач. Той се стараеше да си придаде вида на човек, когото си струва да бъде впечатлен, а равнодушието, с което разглеждаше робите, бе неподправено. Презрението на Уинтроу нарастваше непрекъснато. Пред него стоеше противоположното съответствие на лишените от дух роби: човекът, чиято самооценка се подхранва от чуждото унижение.

Изчакването бе съпроводено и от чувство на нарастващ страх. Ами ако Торг не се обърнеше? Какво трябваше да стори юношата тогава? Да се унижи и сам да го повика? Или да остане незабелязан и да се насочи към бъдеще, изпълнено с други като Торг?

Точно когато Уинтроу почувства, че ще го повика, точно когато прехапа езика си, за да не допусне тази измяна, погледът на Торг мина край него. И отново се върна, за да се вторачи, невярващо. За миг помощникът застина; сетне широка усмивка разцепи лика му. Той веднага се приближи към редицата на Уинтроу.

— Гледай ти — самодоволно обяви помощникът. — Кой си спечели бонус току-що? Да, тлъстичък бонус.

Очите му бавно започнаха да обхождат Уинтроу, за да се насладят на сламките, прилепнали по захабената роба, на оковите, разранили кожата, и на пребледнялото от студ лице.

— Изглежда, че твоята свобода не изглежда да е продължила дълго, малки ми светецо.

— Познавате ли този затворник? — попита надзирателят, последвал с малко закъснение.

— И още как. Неговият баща е мой… мой съдружник. И се чудеше какво е станало със сина му.

— В такъв случай имате късмет, че го открихте. Утре той щеше да бъде татуиран като роб на сатрапа поради неспособност да плати глобата си. И щеше да бъде продаден.

— Роб на сатрапа. — Торговото лице получи ново основание да се усмихне. Рехавите вежди трепнаха над сивите очи. — Това вече е забавно.

Бавното движение на мислите му почти можеше да бъде проследено.

— Колко е глобата му? — неочаквано се обърна той към надзирателя.

Запитаният направи справка с една от вървите на колана си.

— Дванадесет сребърни монети. Той е убил роб на сатрапа.

— Какво направил? — Торг го погледна невярващо и избухна в смях. — В това се съмнявам, но съм сигурен, че историята е забавна. Тъй значи, ако тази вечер дойда с дванадесет сребърни, ще го откупя. А какво ще стане, ако не го сторя? — Той присви очи, усмихна се и попита, без да отделя поглед от Уинтроу: — За колко би се продал утре?

Другият сви рамене.

— За колкото може. Новите роби ги поставят на търг. Като последен шанс за закъснелите близки все пак да ги откупят. Понякога техни врагове също участват в наддаването. Случва се то да стане особено ожесточено. И доста забавно. — Надзирателят бе доловил нещо от настроението на Торг и се стараеше да му угоди. — Бихте могли да изчакате търга и да го откупите тогава. В този случай има вероятност да спестите пари, но може да се окаже, че ще се наложи да платите повече. Само че по това време той ще носи знака на сатрапа. Вие или баща му ще имате право да го освободите, разбира се. Но преди това той ще трябва да получи татуировка, която да го бележи като ваша собственост, и документ или пръстен, който да удостоверява, че приносителят е свободен човек.

— А не може ли просто да обгорим татуировката? — безмилостно попита Торг. Очите му се взираха с неистова настойчивост в лицето на Уинтроу, търсещи страх. Юношата отказваше да му достави това удоволствие. Торг нямаше да се осмели да стори подобно нещо. В случая ставаше дума за обичайните му гаври и дразнения. И ако Уинтроу по някакъв начин издадеше, че те му влияят, помощникът щеше да се постарае да удължи удоволствието си.

Затова той стоеше загледан в нищото и оставаше с вида на незаинтересован.

— Заличаването на робска татуировка е незаконно — тежко обяви надзирателят. — Всеки с обгорен белег от лявата страна на носа се смята за избягал опасен роб. Момчето би се озовало отново тук, за да бъде белязано повторно.

Торг тъжно поклати глава, ала усмивката му бе злобна.

— Срамота, да белязват такова сладко личице. — Той рязко се обърна и кимна към отсрещната редица. — Ще продължим ли?

Надзирателят се навъси.

— Да изпратя ли вестоносец при бащата на момчето?

— Не е необходимо, не си прави труда. Аз ще се погрижа баща му да научи. Разбира се, той никак няма да остане доволен… Кажи сега за тази жена. Тя притежава ли някакви специални умения?

Само човек, който зърнеше въпросната грохнала робиня, можеше да разбере, че тонът на любезен интерес представлява убийствена подигравка.

Уинтроу остана да трепери в килийката си. Натрупвалият се в него гняв заплашваше да го разкъса с изблика си. Торг щеше да го остави тук, сред мраз и мръсотия, колкото се може по-дълго. Но също така щеше да каже на баща му и щеше да го доведе, за да присъства на сблъсъка между двамата. Каква ли проява щеше да намери яростта на баща му? Това представляваше нова тревога. Той щеше да се чувства унизен. А Кайл Хейвън не обичаше да бъде унижаван. И несъмнено щеше да открие начин да изтъкне това по недвусмислен начин пред сина си.

Юношата отчаяно се облегна на стената. Бе допуснал грешка с това си бягство. До петнадесетия му рожден ден оставаше по-малко от година. С настъпването на този момент той щеше да стане независим и просто да напусне кораба. Глупавият му опит да избяга само щеше да накара оставащите месеци да текат по-бавно. Защо просто не беше изчакал?

Той бавно се отпусна в ъгъла и затвори очи. Сънят беше за предпочитане пред очакването на бащиния гняв.

 

 

— Махай се — повторно процеди Кенит. Ета не помръдна, все така стиснала устни. В едната си ръка тя носеше купа с вода, а от другата висяха бинтове.

— Реших, че би предпочел нова превръзка — дръзна да каже тя. — Старата е покрита със засъхнала кръв и…

— Вън! — изрева той. Жената се обърна рязко, разливайки част от съдържанието на купата. Вратата на каютата се затръшна след нея.

Кенит се намираше в съзнание още от утрото, ала това бяха първите думи, които бе изрекъл до момента. По-голямата част от изминалото време той бе прекарал загледан в стената, неспособен да проумее, че късметът го е изоставил. Как бе възможно да му се случи подобно нещо? Как можеше подобно нещо да връхлети капитан Кенит?

Беше време. Време да види какво му е причинила кучката, време отново да придобие инициатива. Той сви юмруци около завивката и се надигна. Болката от отместването на ранения крак едва не го накара да изреве отново. Прясна пот се вля в лепнещата риза. Време беше. Кенит дръпна завивката настрани и погледна към крака, който тя бе разрушила.

Кракът го нямаше.

Нощната му риза бе внимателно сгъната от страната на раната. А краката си започваха по обичайния начин, смугли и космати. Ала единият от тях изчезваше неочаквано, прекъснат от зацапани ивици плат, обвили коляното.

Кенит се приведе напред, ала не успя да се насили да докосне мястото. Вместо това ръката му се отпусна, в глупав жест, върху празното място, където би трябвало да се намира продължението на долния крайник. Той постъпи така с абсурдната надежда, че съзираното ще се окаже някаква илюзия.

В гърлото му започна да се заражда крясък, който пиратът задуши. Не, той нямаше да издаде нито звук. Никакъв звук. По-скоро трябваше да си припомни как се е стигнало до това. Защо изобщо бе оставил побърканата кучка на борда? Защо те си губеха времето да нападат робски кораби? Търговските съдове носеха истинската плячка. Подир търговските съдове не се тътреха змии, готови да ти отхапят крака. Соркор и Ета бяха виновни. Ако не бяха те, Кенит все още щеше да бъде пълноценен.

Не. Спокойствие. Спокойствие. Той трябваше да запази спокойствие, да избистри ума си. Той беше затворен тук, в тази каюта, неспособен да се бие, неспособен дори да ходи. А Ета и Соркор бяха се обърнали срещу него? Дали те работеха заедно? Това трябваше да установи той. И защо му бяха причинили това? Защо? Може би се надяваха, че ще му отнемат кораба?

Кенит си пое нов дъх, постара се да успокои мислите си.

— Тя защо ми е причинила това?

Хрумна му и нова мисъл.

— Защо просто не ме е убила тогава? Може би се е бояла от хората ми…

Тогава излизаше, че тя не се намира в съдружие със Соркор…

— Тя го стори, за да спаси живота ти — обяви гласец откъм китката му. Изненадан гласец. — Нищо ли не си спомняш? Змия беше захапала крака ти, опитваше се да те откъсне от кораба и да те налапа. Ета трябваше да ти отреже крака. Нямаше друг начин да те спаси от змията.

— Трудно ми е да повярвам в това — изсумтя Кенит към талисмана.

— Защо?

— Защото я познавам.

— Аз също. Това е причината този отговор също да изглежда безсмислен — весело отбеляза личицето.

— Млъкни. — И Кенит се насили да хвърли нов поглед към омотания чукан. — Много ли е зле? — тихо се обърна той към талисмана.

— За начало, кракът го няма — безсърдечно обяви лицето. — Замахът на Ета беше единственият по-сносен момент от отделянето му. Захапаното от змията бе започнало да се разлага. Напомняше ми на разтопена мас. Онези кафеникави петна върху превръзката не са от кръв, а от гной.

— Млъкни.

Кенит оставаше загледан в зацапаните бинтове и се опитваше да отгатне криещото се под тях. Под ранения крак бе поставена кърпа, но дори и тя не бе смогнала да предпази чаршафа; петната бяха плъзнали и по него. Отвратително.

Личицето се усмихваше широко насреща му.

— Нали ме попита.

Кенит изпълни дробовете си и изрева:

— Соркор!

Вратата се отвори почти веднага, ала на прага й изникна Ета, насълзена, с притеснен вид.

— Кенит, боли ли те? — Тя веднага пристъпи вътре.

— Повиках Соркор! — заяви той. И сам осъзнаваше, че в момента звучи като капризно дете.

Първият му помощник на свой ред изникна в рамката на вратата. Кенит с отвращение установи, че заместникът изглежда не по-малко притеснен от Ета.

— Мога ли да направя нещо за вас, капитане?

Той приличаше на човек, който си е късал косите (заради рошавостта си), а белязаното му лице бе пребледняло.

Кенит се опита да си припомни причината, поради която го бе повикал.

— Почистете — каза той, поглеждайки към кревата си. Съумяваше да звучи уверено, като човек, който се възмущава от състоянието на зацапана палуба. — Някой от моряците да нагрее вода. Ще ми трябва чиста риза.

Невярващият поглед на Соркор го накара да осъзнае, че в този момент той се обръща към него по-скоро като лакей, отколкото като свой заместник.

— Сам знаеш, че е важно в какъв вид се явявам пред пленниците. Нямам намерение да видят някакъв сакателник сред куп мръсни чаршафи.

— Пленниците? — неразбиращо повтори помощник-капитанът.

— Да, пленниците — натърти Кенит. — Наредих трима от екипажа да бъдат пощадени, нали така?

— Тъй вярно, капитане. Но…

— Е, те налице ли са?

— Разполагам с един — неохотно призна Соркор. — Или по-точно с онова, което е останало от него. Вашата любовница се погрижи за него.

— Какво?

— Всичко се случи заради него — тихо просъска Ета. — Заради него ти пострада.

Очите й оставаха присвити до заплашителни цепки.

— Един да бъде — рече Кенит.

Що за създание той бе довел на кораба си? Не мисли за това сега. Поеми командването.

— Сега върви да изпълниш нареждането — продължи капитанът. — Когато се приведа в по-подобаващ вид, ще искам пленникът да ми бъде доведен за разпит. В този момент не искам да парадирам пред екипажа. Как мина останалата част от пленяването?

— Гладко като по омазнена палуба, сър. Дори се оказа, че получаваме малък бонус. — Макар и все още притеснен, Соркор се усмихна. — Оказа се, че този кораб е специален. Пренасял е не само обикновени роби, но и група, която е била изпратена от сатрапа на Джамаилия и е била предназначена за някаква важна клечка от Калсид. Цяла трупа танцьори и музиканти, с всичките им там инструменти и мацаници. Освен това намерихме и скъпоценности, няколко ковчежета… Тях съм скътал под кревата ви, сър. Намерихме малко скъпи платове, дантели, някакви сребърни статуетки и бутилки скъп алкохол. Хубава плячка. Малка като обем, ама все от най-доброто. — Той хвърли бегъл поглед към чукана на Кенит. — Предполагам, че ще искате да опитате брендито.

— Малко по-късно. Разкажи ми повече за танцьорите и музикантите… Те проявяват ли послушание? Как приеха факта, че пътуването им бе прекъснато по подобен начин? И как така не са се озовали зад борда, заедно с останалите от екипажа?

— Те също са много доволни, сър. Те също пътуваха като роби. Трупата им била задлъжняла; собственикът й не могъл да се издължи, та сатрапът наредил тя цялата да бъде продадена. Това не е съвсем законно, само че него тази част не го притеснява. Така че те бяха повече от радостни да бъдат пленени от пирати. Техният началник вече ги е подкарал да съчиняват танци и песни. Във ваша възхвала, разбира се.

— Разбира се. — Песни и танци. Кенит се чувстваше страшно уморен. — Ние сме пуснали котва. Къде? И защо?

— Заливчето няма име, но е плитко. Корпусът на Сикерна пропускаше, отдавна е прогнил. Робите в най-долното ниво бяха постоянно потопени. Струваше ми се най-разумно да го оставим на котва тук, където корабът няма да може да потъне дълбоко, докато приготвим допълнителни помпи. След това възнамерявам да се отправим към Биволския залив. С допълнителните помпи Сикерна ще издържи пътуването.

— Защо Биволския залив? — попита Кенит.

Соркор сви рамене.

— На тамошния бряг лесно ще издърпаме кораба. — И той поклати глава. — Ще му е нужна доста работа, преди отново да стане сносен. А Биволският залив бе двукратно нападан от търговци на роби, така че там ще ни приветстват.

— Виждаш ли — промърмори капитанът и се усмихна. Соркор бе прав. И очевидно бе научил много неща от него. С това посещение и малко убеждаване Кенит можеше да привлече на своя страна още един градец. — Ако Пиратските острови имаха един владетел… от когото нападателите се страхуваха… хората биха…

Връхлетяха го тръпки.

— Не се напрягай толкова, мили. Целият си пребледнял. Соркор, върви да се погрижиш за водата и за останалото. И донеси купата, която оставих отвън. Тя ще ми трябва.

Кенит с отвращение слушаше как тя си позволява да нарежда на заместника му, загърбила протокола.

— Соркор сам може да ме превърже — с недоверие изтъкна капитанът.

— Аз ще се справя по-добре — спокойно отвърна Ета.

— Соркор… — поде Кенит, подминал репликата й, ала сега първият помощник се осмели да го прекъсне.

— Тя наистина се справя много добре, капитане. Тя се погрижи за нашите ранени. Ще се погрижа за водата.

И той изчезна, оставяйки Кенит насаме с кръвожадната харпия.

— Лежи мирно — заръча Ета. Сякаш той можеше да скочи и да хукне нанякъде. — Сега ще повдигна крака ти и ще поставя нова подложка, за да не цапа чаршафите. Когато приключим с превръзката, ще сменим и чаршафите.

Той стисна зъби, присви очи и съумя да не издаде нито звук, докато тя повдигаше чукана и умело подпъхваше още парцали.

— Сега ще навлажня бинтовете, за да ги отстраня по-лесно.

— Изглежда имаш голям опит в тази област — процеди Кенит.

— Курвите често ядат пердах — прагматично изтъкна тя. — Ако жените от даден дом не се грижат една за друга, кой ще го стори?

— И очакваш от мен да поверя грижите за раната ми на жената, която ми отряза крака? — със спокоен тон се осведоми капитанът.

Тя застина. Като вехнещо цвете се отпусна на пода до леглото му. Пребледняла, Ета сведе глава и допря чело до кревата.

— Това беше единственият начин, по който можех да те спася. Ръцете бих си прегризала, ако това можеше да те спаси.

Кенит остана безмълвен, поразен от нелепостта на тези думи. Ала талисманът не бе изгубил дар слово.

— Понякога капитан Кенит се държи като безсърдечно прасе. Но аз разбирам, че ти стори единственото възможно в онзи момент, за да ме спасиш. И ти благодаря.

Вцепенението на пирата се удължи още миг, този път примесено с гняв, породен от начина, по който талисманът току-що се беше издал. Той веднага го покри с длан; в нея немилостиво се впиха зъбки. С тихо изохкване Кенит отдръпна ръка. А Ета повдигна глава и го погледна с насълзени очи.

— Разбирам — каза тя дрезгаво. — Човек трябва да играе много роли. Вероятно се налага капитан Кенит да бъде безсърдечно прасе. — Жената сви рамене и опита да се усмихне. — Не бих винила за това онзи Кенит, който е мой.

Носът й се беше зачервил, а капещите очи го смущаваха. На всичкото отгоре тя смееше да вярва, че той изпитва към нея благодарност за касапското й изпълнение. Мислено Кенит наруга лукавия талисман, поставил го в подобно положение. Поне можеше да се убеди, че тя наистина е отнесла изреченото към самия него.

— Нека не говорим повече за това — бързо рече той. — Погрижи се за остатъка от крака ми.

Водата, с която тя навлажни бинтовете, бе топла като кръв. Кенит почти не усети допира й — докато Ета не започна бавно да отлепва ивиците чаршафи и марля. Той трябваше да извърне глава и да стиска устни, близо до припадъка. За пореден път по тялото му избиха капчици. Дори не усети завръщането на Соркор: осъзна присъствието на помощника едва когато последният протегна пред него отворена бутилка бренди.

— Без чаша? — презрително попита Кенит.

Соркор безшумно прочисти гърло.

— По вида на крака ви реших, че би било напразно.

Ако заместникът му не бе рекъл това, Кенит щеше да успее да сдържи погледа си. Но не и сега. Докато морякът тромаво трополеше из едно от шкафчетата в търсене на чаша, капитанът бавно извърна глава по посока на раната.

Оказа се, че превръзките са му правили услуга. Едно беше да види как кракът му приключва рязко сред ивици плат, а съвсем друго — да зърне същинската проява на сдъвкано и раздрано месо. Самият край дори изглеждаше отчасти сварен.

С усилие Кенит потисна гаденето си. А ръката на подаващия чашата Соркор трепереше. Нелепо. Та един заместник-капитан на пиратски кораб бе нанасял далеч по-жестоки рани от тази, която гледаше сега.

Кенит пое чашата, погълна брендито и бавно си пое дъх. Може би късметът му все още работеше, макар и в едно чудато отношение. Поне курвата можеше да го лекува.

Ала Ета шепнешком се обърна към Соркор, тозчас унищожила и тази надежда.

— Раната само се влошава. Ще трябва да го отведем при целител, и то скоро.

Трижди той си пое дъх, преди да направи знак на Соркор с чашата. Когато другият се опита да му налее, Кенит грабна бутилката от ръцете му. Едно отпиване. Три вдишвания. И ново отпиване. Три вдишвания. Това помогна.

Той приседна в леглото, хвърли един последен поглед към остатъка от крака си и започна да развързва нощната си риза.

— Къде ми е водата за миене, която заръчах? — остро попита той. — Нямам намерение да се мариновам сред собствената си воня. Ета, изчакай да се измия. Приготви ми чисти дрехи, приготви и чисти чаршафи. Искам да изглеждам подобаващо, докато разпитвам пленника.

Соркор хвърли бърз поглед към Ета, преди да отвърне:

— Простете, сър, но един слепец не би забелязал облеклото ви.

Кенит го погледна безизразно.

— Кой е пленникът?

— Капитанът на Сикерна, сър. Ета ни накара да го извадим от водата.

— Той не бе ослепен в битката. Беше невредим, когато падна.

— Да, сър. — Соркор отново погледна към Ета.

Тъй значи. Ето на какво се основавала плахата почтителност, която заместникът му демонстрираше по адрес на курвата. Това беше почти забавно. Явно помощникът придаваше някакво специално значение на факта, че повлеканата си е позволила да измъчва пленник. Соркор се оказваше тъй любезен…

— За един слепец може и да няма значение, но за мен самия има — натърти Кенит. — Върви.

В този момент на вратата се почука. Соркор я отвори; вътре влезе Опал, понесъл две кофи димяща вода. Морякът ги остави на пода, без да се осмелява да поглежда към Кенит, какво остава да дръзва да го заговаря.

— Господин Соркор, сър, свирачите искат да свирят на палубата за капитана. Те искаха да измоля разрешението ви. И — момчето се навъси в опит да си припомни непознатите за него думи — искаха да ви предам, че те изразявали най-искрени благодарности и комплименти… Нещо такова.

Кенит почувства някакво раздвижване върху китката си и погледна към талисмана, укрит между скръстените му ръце. Главата трескаво гърчеше лице насреща му в одобрителни гримаси. Дребният негодник явно смяташе, че Кенит ще се вслуша в препоръката му. И дори се опитваше да му каже нещо.

— Сър? — почтително се извърна Соркор.

Пиратът престорено разтърка ухо, за да доближи талисмана.

— Един крал трябва да проявява великодушие към благодарните си поданици. Отказаният дар е в състояние да озлоби всяко сърце — рече фигурката.

Кенит реши, че съветът е добър, без значение от източника.

— Предай им, че за мен ще бъде удоволствие — обърна се капитанът направо към Опал. — Суровостите на живота ми не са успели да угасят способността ми да ценя изкуството.

Момчето възкликна възхитено и кимна, изчервило лице от гордост, че има такъв капитан. Някаква змия можеше да му отхапе крака, ала той пак щеше да намери време за култура.

— Сар! Веднага ще им кажа, сър. Суров живот, ценено изкуство — напомни си Опал и бързо излезе.

Веднага след излизането му Кенит се обърна към Соркор.

— Върви при пленника. Погрижи се той да получи храна и вода. Ета, банята ми, ако обичаш.

Когато заместникът се махна, тя му помогна да свали нощната риза и го изми с гъба, по калсидски. Кенит винаги бе смятал, че този метод е недостатъчен, че той просто размазва потта и мръсотията, вместо да ги отстрани. И все пак Ета се постара достатъчно, за да предизвика истинско усещане за чистота. През времето, което тя отдели за почистването на по-интимните места, капитанът разсъждаваше над откритието си, че една жена би могла да бъде полезна и за неща извън очевидното.

Измиването и смяната на превръзката го напрегнаха до степен, изтръгнала поредната пот от гърба, челото и гръдта му. Вън се разнесе тиха музика, съставена от звъна на струнни инструменти и камбанки. В мелодията приятно се преплитаха женски гласове.

Ета небрежно разпра единия крачол на панталоните му, за да му ги облече почти безболезнено, след което отново ги заши. Тя му закопча ризата и среса косата и брадата му с умение, което не отстъпваше на никой лакей. И прие върху себе си почти цялата му тежест по време на прехода от кревата до капитанското кресло, за да може да смени завивките. Кенит никога не се бе замислял, че тя може да притежава подобни таланти. Очевидно той не бе оценил същинската й полезност.

В края на мъчителната процедура Ета излезе, но само след секунди се завърна с пълен поднос. Едва при миризмата на горещата супа и пресния хляб пиратът осъзна глада си.

Успокоил първоначалния устрем на апетита си, Кенит ненадейно остави лъжицата си и попита:

— Какво те накара да се занимаваш с пленника?

Тя тихо въздъхна.

— Бях толкова бясна — поклати глава Ета. — Много се ядосах, когато те те нараниха. Когато ме накараха да те нараня. Зарекох се, че ще ти намеря жив кораб, дори и ако това се окаже последното нещо в живота ми. Очевидно беше, че ти възнамеряваш да разпитваш пленниците за това. И в моментите, когато бях изнурена да бдя край теб, но пак не можех да заспя, отивах при тях.

— При тях?

— В началото бяха трима. — Тя небрежно сви рамене. — Вярвам, че притежавам информацията, която ти е нужна. Проверих я внимателно. И все пак се погрижих да оставя един от тях жив, защото бях сигурна, че ти ще искаш да го чуеш лично.

Жена с многобройни таланти. И освен това интелигентна. Най-вероятно в скоро време щеше да му се наложи да я убие.

— И какво научи?

— Те бяха чували само за два живи кораба. Първият е малък, нарича се Офелия. Този кораб напуснал столицата преди тях, но все още разполагал със стоки от Бингтаун, което означава, че му предстоят още спирания в пристанища на север. — Ета сви рамене. — Възможно е корабът още да се намира зад тях, възможно е вече да ги е изпреварил. Това не се знае. Другият жив кораб, който видели неотдавна, също бил в Джамаилия. Влязъл в пристанището в деня преди заминаването им. Нямало да остане там дълго. Собствениците му разтоварвали и преустройвали трюма, за да превозват роби към Калсид.

— Това е нелепо: да използват жив кораб за продажба на роби — отвратено възкликна Кенит. — Излъгали са те.

Ета отново сви рамене.

— Възможно е. Но те лъжеха много убедително, отделени едни от други. Убедиха ме.

— Лесно е да убедиш жена. Това ли беше всичко, което ти казаха?

Тя си позволи да го изгледа хладно.

— Най-вероятно и останалото е било лъжа.

— И все пак искам да го чуя.

Тя въздъхна.

— Те не знаеха много, предимно слухове. Останали са с живия кораб за няма и ден. Съдът, наречен Вивачия, бил собственост на бингтаунско семейство Търговци. Семейство Хейвън. Корабът ще се отправи към Калсид през Вътрешния проход колкото се може по-бързо. Собствениците възнамерявали да закупят предимно опитни роби, но щели да закупуват и обикновени. Начело на натоварването бил човек на име Торг, но той не бил капитан, а само един от помощниците. А корабът бил неотдавна съживен, това било първото му пътуване.

Кенит поклати глава насреща й.

— Хейвън не е Търговско име.

Ета разпери ръце.

— Да, явно са ме излъгали. — Тя извърна лице и се втренчи в една от стените. — Съжалявам, че съм объркала разпита.

Тя започваше да става раздразнителна. Ако беше здрав, Кенит щеше да се приближи до нея, да я блъсне върху леглото и да й напомни за ролята, в която тя присъства на борда. Ала в сегашното си състояние трябваше да я ласкае. Той се опита да измисли някаква любезност. Напразно, защото неприятните пулсации в крака му бяха започнали да се усилват. В този момент на капитана се искаше единствено да се отпусне и да заспи, за да забрави всичко това. А за това трябваше да иска помощта й.

— Аз съм безпомощен. Дори не мога да се върна сам в леглото си — с горчилка в гласа обяви Кенит. И в нетипично откровение додаде: — Не ми е приятно да ме виждаш така.

Вън музиката се промени. Нечий звънък и ясен мъжки глас поде напев, едновременно силен и нежен. Кенит наклони глава и се опита да се съсредоточи в думите, които му се струваха познати.

— Да, сещам се — промърмори той на себе си. — Посланието на Китрис до неговата любима. Прекрасна поема.

Капитанът отново направи опит да измисли някакъв комплимент, напразно.

— Можеш да излезеш, за да слушаш по-добре, ако искаш — предложи й той. — Тази поема е много красива.

Пред очите му започваше да притъмнява, а болката изтръгваше от тях сълзи.

— Чувала ли си я преди? — попита Кенит.

— Кенит… — Тя поклати глава в неочаквано и необяснимо разкаяние. — Точно тук, с теб искам да я слушам. Прости ми. Понякога съм толкова безсърдечна. Ти си пребледнял като платно, а аз съм седнала да се цупя. Нека ти помогна.

И тя действително го стори, с цялата възможна нежност. И приближи хладна гъба до лицето му.

— Не — немощно възрази Кенит. — Студено ми е.

Ета внимателно го зави и легна откъм здравата му страна. Топлината на тялото й беше приятна, ала дантелите, красящи ризата й, го деряха по лицето.

— Съблечи се — каза й той. — Гола ти си най-топла.

Ета се засмя, едновременно изненадана и доволна.

— Ама че човек — меко го смъмри тя. И се надигна, за да изпълни нареждането.

На вратата се почука.

— Какво? — тросна се Кенит.

— Доведох пленника, сър — с известна изненада обясни Соркоровият глас.

Ала в този момент капитанът се чувстваше прекалено изнурен.

— Остави го — тихо каза той. — Ета вече го е разпитала. Повече не ми е нужен.

Дрехите й падаха на пода край нея. Тя внимателно се върна в леглото, където отново се притисна до него. Успокояващият допир на кожата й го накара да усети умората си още по-ясно.

— Сигурен ли сте, капитане? — настойчиво се обади Соркор.

— Влез — размисли Кенит.

Заместникът му отвори вратата. Зад него двама моряци придържаха каквото бе останало от капитана на Сикерна. Те уловиха погледа на своя капитан, а в следващия миг удивено се загледаха в нещо до него. Кенит изви глава, проследявайки очите им. Излегналата се до него Ета придържаше одеялото точно над гърдите си. Музиката от палубата долиташе по-ясно.

Ета не се бе ограничила да ослепи пленника, тя го бе разчленявала парче по парче. Отвратително… Точно сега на Кенит не му беше до подобни гледки. Но той трябваше да мисли за репутацията си. Да приключи по-бързо.

— Пленнико, истина ли са нещата, които си казал на моята любовница?

Подобието на човек повдигна обезобразеното си лице по посока на гласа.

— Кълна се, че бях искрен. Всеки път. Защо ми е да лъжа? — И той започна да ридае шумно, чудат звук заради разрязаните му ноздри. — Умолявам ви, дръжте я далеч от мен. Казах й истината. Казах й всичко, което зная.

Не, Кенит повече не можеше да се разправя с тези неща, не и в това си състояние. Този човек очевидно беше излъгал Ета, а сега лъжеше и него самия. От него полза нямаше.

А болката от осакатения крак скачаше нагоре, блъскаше се в самия череп!

— Сега съм зает — рече капитанът. Не искаше да признае, че едно нищожно миене го е изтощило до такава степен. — Предавам го на твоите грижи, Соркор. Постъпи с него по свое усмотрение.

Смисълът на думите му беше очевиден; пленникът отново започна да хленчи и да се моли.

— И затвори вратата след себе си — додаде капитанът.

— Сар! — долетя удивеният глас на един от моряците, когато вратата се затвори. — Той вече я е почнал. Нашият капитан не дава пет пари за нищо!

Кенит леко се извърна към топлината до себе си, затвори очи и се потопи в дълбок сън.