Робин Хоб
Вълшебният кораб (3) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Пролог
Плетеница

Молкин се надигна рязко, с ожесточено подмятане, изпълнило водата край него с извлечена от дъното мътилка. Късчета от старата кожа полетяха заедно с песъчинките и мръсотията, за да се разстелят за момент, като остатък от току-що напуснат сън. Дългото виещо се тяло се разгърна с лениво движение, което отърси и последните спомени от вече излишната кожа. Пясъкът около него, вече успокоен, започваше да се сляга, а самият Молкин погледна към другите змии — близо две дузини — налягали сред приятно дращещия пясък. Той разтърси гривестата си глава и се протегна.

— Времето… — протръби той с гърления си глас. — Времето настъпи.

Немигащи очи в зелен, златен и меден оттенък се откроиха сред морското дъно, за да погледнат към своя водач. Шривър се прояви като представителка на всички им с питането си:

— Защо? Тук водата е топла, храната — в изобилие. От сто години не е настъпвала зима. Защо трябва да си тръгнем точно сега?

Молкин отново се сгърчи лениво. Люспите на новата му кожа блестяха ярко в синеещите лъчи на слънцето. Завършената неотдавна подмяна бе възобновила величествения вид на златистите му петна. И това величие се оправдаваше: Молкин принадлежеше към носителите на древните знания. Избраните носеха в паметта си неща, случили се във времето преди настоящото време.

Възприятията на водача не бяха съвсем ясни — не всякога се отличаваха с цялостност. Подобно на повечето от онези, разпрострели живота си сред времената, сред двата живота, той често се проявяваше като непоследователен и разсеян.

Сега той тръсна гривата си — жест, който обгърна лицето му с облак парализираща отрова. Молкин погълна собствения си токсин и го издиша през хрилете в знак, потвърждаващ с клетва истинността на думите му.

— Защото вече е време! — настоя предводителят. И неочаквано се изви, за да се изстреля право към повърхността, по-бърз от мехурчетата. Далеч над дъното тялото му разкъса целостта на водната повърхност и за момент разсече големия Недостиг, преди да се гмурне обратно. Трескавите кръгови движения издаваха настойчивост.

— Някои от другите купове вече заминаха — замислено каза Шривър. — Не всички, наистина, не и по-голямата част от тях. Ала напусналите са достатъчно, за да бъде забелязано отсъствието им, когато се надигаме в Недостига, за да пеем. Може би наистина е време.

Сесурея се зарови по-дълбоко в тинята.

— А може би не е — лениво заяви той. — По-добре да изчакаме да видим какво ще направи плетеницата на Обрен. Обрен е… по-сериозен от Молкин.

Край него Шривър се надигна рязко от калта. Аленият оттенък на новата й кожа изглеждаше плашещ с яркостта си. Парчета увехнала червенина още висяха по снагата й. Тя погълна един от тези късове, преди да продължи:

— Щом се съмняваш в казаното от Молкин, върви да се присъединиш към кълбото на Обрен. Лично аз възнамерявам да се вслушам в думите на водача ни и да се отправя на север. По-добре е да заминем преждевременно, отколкото прекалено късно. По-добре да пристигнем рано, отколкото заедно с десетки други купове, с които да трябва да се борим за храна.

Пръстен, оформен от собственото й тяло, премина по цялата му дължина и отстрани последните остатъци ненужни люспи. Шривър тръсна грива и отметна глава. Пронизителният й повик раздвижи водата.

— Аз се вслушвам в думите ти, Молкин! Присъединявам се към теб!

Тя се отправи нагоре, към все още виещия се над тях предводител.

Една по една и останалите змии се освободиха от тинестото дъно и парчетата стара кожа. Всички те, включително и Сесурея, се надигнаха от дълбините и започнаха да кръжат сред топлата вода, точно под тавана на Обилието: тяхната плетеница танцуваше. Предстоеше им да се отправят на север, обратно към водите, съдържащи техния произход.

Време, което почти никой от тях не си спомняше.