Робин Хоб
Вълшебният кораб (29) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и шеста
Дарове

— Зимната луна е съвсем ясна. Нейната светлина прави сенките да изглеждат резки, тъмни. Скалите са обгърнати от мастило, а твоят корпус е изграден от пълна чернота. А моят огън поражда друг тип сенки. Трептящи сенки, които никога не застиват. И когато погледна към теб, някои твои части се очертават рязко в лунното сияние, а други изглеждат смекчени от отблясъка на пламъците.

Гласът на Янтар бе почти омаен. Светлината на огъня й, накладен с отломки и запален с големи усилия по-рано привечер, леко достигаше до него. И топлината, и студа бяха понятия, които Парагон бе усвоил от хората, едното от тях приятно, а другото неприятно. Ала дори самото разбиране, че топлината е за предпочитане, той беше усвоил от тях. За дървото това нямаше значение. Ала в нощ като тази топлината наистина изглеждаше приятна.

Тя седеше кръстато — така бе му рекла — върху килим, разпънат връз влажния пясък, и се облягаше върху корпуса му. Допирът на косата й бе по-мек и от най-нежните водорасли. Кичурите оставаха прилепени за момент, когато Янтар се раздвижеше.

— Ти почти ме накара да си спомня какво е да виждаш. Не просто да разпознаваш форми и цветове, но и да можеш да оцениш онези гледки, които го заслужават.

Жената мълчаливо повдигна ръка и допря длан до корпуса. Не за първи път тя прибягваше до този жест. В някои отношения този допир напомняше на Парагон за допира на погледи. Безока размяна на погледи. Той се усмихна.

— Донесла съм ти нещо — каза тя.

— Наистина ли? — изненада се Парагон и направи опит да задържи вълнението далеч от гласа си. — Не помня някой друг да е правил това.

Янтар се надигна.

— Никой не ти е подарявал нещо?

Корабът сви рамене.

— Къде бих могъл да съхранявам подаръците си?

— Моят подарък е съобразен с това. Подай ми ръката си. Искам да знаеш, че това е нещо, с което съм много горда, затова ще ти го показвам постепенно. Отне ми известно време да го изработя, защото трябваше наново да съобразя мащаба. Ето първото. Можеш ли да отгатнеш какво е?

Ръцете й изглеждаха толкова дребни, докато пускаха нещо в огромната му длан. Нещо, чийто допир приличаше на дървен. В предмета имаше дупка, през която бе прокарана дебела връв. Повърхността на дървото бе оформена и загладена.

Парагон внимателно прокара пръсти. Предметът бе извит, с раздвоение в единия си край.

— Делфин — каза той. Пръстите му отново проследиха извивката на гръбнака, перката. — Удивително. — И корабът се засмя.

— Има и още — обяви възторженият й глас. — Придърпай следващото.

— И още ли?

— Разбира се. Това е огърлица. Хайде, опитай се да отгатнеш следващото зърно.

— Искам да си я сложа — каза той. А ръцете му трепереха. Току-що бе получил огърлица, специално за него.

Без да дочака отговор, Парагон я разгърна и внимателно я намести над главата си. За момент накитът увисна пред разрушените му очи, преди да се намести на гърдите. Там пръстите отново подириха елементите й. Те бяха пет. Цели пет! Той започна да проверява очертанията им.

— Делфин. Чайка. Морска звезда. А това… това е рак. И накрая риба. Камбала. Познавам я по люспите и по окото. А очите на рака са разположени върху стъбълца. А морската звезда е с груба повърхност, с вендузи. Този подарък е прекрасен, Янтар. Наистина ли изглежда красиво? Добре ли ми стои?

— Ама че суетен си бил. — До този момент Парагон не бе чувал подобно удовлетворение в гласа й. — Да, стои ти прекрасно, сякаш е част от теб. Това беше нещо, за което самата аз се притеснявах. Ти си рожба на истински майстор; имах основания да се опасявам, че на фона на това изящество собственото ми творение би изглеждало глупаво. И макар да не е особено подобаващо, аз не мога да не похваля работата си. Всяко от зърната на огърлицата е изработено от различен материал. Усети ли? Морската звезда е от дъб, а рака съзрях да се крие в един голям боров чвор. Делфинът се криеше в извивката на върбов клон. По време на допира си сигурно си усетил различните текстури. Цветовете им също са различни. Всяко зърно е запазило оттенъка на своя материал: аз не обичам да насилвам дървото с чужди цветове. Смея да твърдя, че те стоят по прекрасен начин върху кожата ти.

Тя обясняваше бързо, с охота. Интимността в гласа й загатваше, че само той би могъл да я разбере напълно. Трудно можеше да се намери нещо тъй ласкателно като бързото леко докосване на обясняващата й ръка.

— Може ли да те попитам нещо? — каза Янтар.

— Разбира се. — Парагон продължаваше да мести пръсти върху очертанията на дара си, за да открива нови детайли от текстурата и формата.

— Чувала съм, че при изработването фигурата на съответния жив кораб бива боядисана. Ала когато корабът се съживи, фигурата придобива собствен цвят. Както теб. Как става това? И защо само фигурата променя цвета си, а не всички останали части, изработени от магическо дърво?

— Не зная — смутено отвърна той. Понякога тя му задаваше подобни въпроси. Те не му се нравеха, защото прекалено остро изтъкваха различията между двама им. И освен това Янтар имаше навика да ги задава точно в моментите, в които той се чувстваше особено близък с нея. — Защо твоите очи и кожа са в настоящия им цвят?

— Разбирам. — Тя помълча за момент. — Помислих си, че това е нещо, което сам избираш. Ти си същинско чудо. Можеш да говориш, да мислиш, да се движиш… А можеш ли да се движиш целия? Не само фигурата, а и самия кораб?

Понякога. Един гъвкав кораб по-добре умееше да се съпротивлява на стихиите от някой стегнат до принудителна цялост. Дъските можеха да се движат по малко, за да успокояват водата с отстъпването си. А в някои случаи те можеха да се раздвижат и допълнително, за да допуснат мълчаливия прилив на солена вода, студена и мрачна като самата нощ. Ала това би била непростима, безсърдечна измяна. Непростима. Непоправима.

Парагон се откъсна от острия спомен и не отговори на въпроса й.

— Защо питаш? — вместо това каза той, разбудил подозренията си. Какво всъщност искаше тя от него? Защо му носеше подаръци? Парагон знаеше, че никой не би могъл да го харесва. Може би това беше някакъв номер; може би тя работеше за Рестарт и Мингсли. Вероятно те я бяха изпратили тук, за да може тя да узнае тайните му и да научи всичко за магическото дърво.

— Не исках да те разстройвам — тихо каза Янтар.

— Нима? А какво си искала тогава? — изсумтя корабът.

— Да те разбера.

Тя не се присъедини към тона му. В гласа й нямаше гняв, само мекота.

— По свой собствен начин аз съм тъй различна от жителите на Бингтаун, колкото съм и от теб. Тук аз съм чужденка. Колкото и дълго да живея тук, колкото и честно да търгувам, аз винаги ще си остана новодошла. Бингтаун не приветства новодошлите. — Думите й бяха придобили успокояващ ритъм. — Затова се обръщам към теб. Защото смятам, че ти си също толкова самотен, колкото съм и аз.

Самотен. Излизаше, че тя го смята за жалък. И за глупав. Достатъчно глупав да повярва, че тя го харесва, след като в действителност просто се опитваше да научи тайните му.

— И защото ти се иска да узнаеш повече за магическото дърво — изпробва я той.

Мекият му тон успя да я заблуди. Янтар се засмя тихо и каза:

— Бих излъгала, ако кажа, че това не ме интригува. Що за материал е способен да оживява? От какво дърво произлиза той; къде растат тези дървета? Дали са редки? Сигурно са редки. Семействата са склонни да струпват поколения дълг, за да се сдобият с кораб от такъв материал.

Думите й страшно се доближаваха до изреченото от Мингсли. Парагон се засмя гръмко; подетият от ехото грохот блъсна скалите и сепна подирилите укритие птици.

— Сякаш не знаеш! — навъси се той. — Защо Мингсли продължава да те изпраща тук? Да не си мисли, че ще успееш да ме приласкаеш да заплавам за вас? Плановете му са ми известни. Той смята, че ако разполага с мен, ще може спокойно да плава по Дъждовната река и да заграби търговията, която принадлежи единствено на Търговците от Бингтаун и Дъждовните земи. — Корабът продължи със замислен глас, по-тихо: — Той си мисли, че след като съм безумен, ще предам семейството си. Смята, че щом моите близки ме мразят, проклинат и изоставят, аз ще постъпя по същия начин.

Той откъсна огърлицата и я хвърли на пясъка.

— Ала аз оставам верен. Какъвто винаги съм бил, каквото и да се говори за мен. Бил съм и все още съм. — Парагон отново повиши глас. — Чувате ли, Лъдчънсови? Аз още съм ви верен. Аз плавам единствено за своето семейство! Единствено за вас!

Целият му корпус потръпна от крясъка.

Корабът замълча, дишащ тежко. Той стоеше заслушан, ала не долавяше Янтар. До него долитаха единствено пукотът на огъня, шуменето на отново унасящите се птици и вечното мълвене на вълните. Но от нея нямаше нито звук. Вероятно тя бе избягала по време на крясъците му. Или бе напуснала безшумно, със страхливо сведена глава.

Парагон потърка чело. Начинът на оттеглянето й не беше от значение. И самата тя не беше от значение. Нищо нямаше значение. Нищо.

Той докосна шията си на мястото, където бе лежала огърлицата, и се заслуша в настъпващия прилив. Вълните се приближаваха плавно; подредените в огнището отломки рухнаха сред прилив на дим.

Гласът на Янтар го сепна.

— Мингсли не ме е изпратил. — Тя се надигна рязко и се приближи до огъня, където започна да намества подпалките. С тих и овладян глас жената продължи. — При първото си идване тук той ме доведе. Искаше да те насече, за да използва материала ти. Но сърцето ми не би допуснало това още от първия миг, в който те видях. И аз наистина искам да те опозная. За мен ти си и чудо, и мистерия. А моето любопитство винаги е надделявало над мъдростта ми. А най-масивна е самотата ми. От моя дом и близките ме делят не само разстояние, а и години.

Тя говореше бързо, с натъртени срички. И се движеше, шумолейки с пола. Изостреният му слух долови потракването на дърво. Това беше огърлицата му. Янтар я събираше, за да си я отнесе.

— Янтар? — поде той. Гласът му се задави подир изричането на името й. Типично за моментите, в които той се страхуваше. — Огърлицата ми ли събираш?

Имаше дълго мълчание, преди тя да отвърне с почти груб глас:

— Мислех, че ти не я искаш.

— Напротив.

Тъй като тя не каза нищо, Парагон събра смелост.

— Ти вече ме мразиш, нали? — попита той. Гласът му бе съвсем спокоен, но пак оставаше леко писклив.

— Парагон… — Янтар помълча за момент. — Не те мразя — продължи тя с мек глас. — Но и не мога да те разбера. Понякога думите ти отразяват мъдростта на цели поколения. А друг път се държиш като глезено десетгодишно хлапе.

Вече си на дванадесет. Почти си мъж. Ако по време на това пътуване не се научиш да се държиш като мъж, ти никога няма да станеш мъж, лигаво пале такова. Той повдигна длани към лицето си и покри мястото, където бяха се намирали очите му. Мястото, от което биха изникнали предателските сълзи. Едната си ръка Парагон премести над устата, за да не допусне риданието. Дано в този момент тя не гледа към мен, молеше се той. Дано да не ме види.

Янтар продължаваше да говори.

— В някои моменти просто не зная как да се държа с теб… Тъй, ето го и рака. Събрах и петте. Би трябвало да се засрамиш, да хвърлиш такава огърлица както бебе захвърля играчки. Сега ще трябва да изчакаш да пристегна връвта.

Парагон отдръпна ръка от устата си и вдиша бавно, преди да изрече най-голямото си опасение:

— Огърлицата, тя… Строшил ли съм нещо?

— Не. Аз съм предвидлива жена. — Янтар отново бе заела мястото си върху одеялото. От нейната посока започна да долита тихото потракване на дървените украшения. — Знаех, че накитите ще бъдат изложени на дъжд и вятър, затова използвах много масло и восък. Освен това те паднаха на пясъка. Но след един сблъсък със скалите не биха останали цели, така че на твое място не бих повтаряла.

— Няма — обеща Парагон. И предпазливо попита: — Сърдиш ли ми се?

— Преди — призна тя. — Вече не.

— Ти не ми крещя, а остана тъй тиха, че реших, че си се махнала.

— Бях на път да се махна. Не понасям крещенето. Мразя някой да ми крещи, а самата аз никога не крещя на някого. Но това не означава, че не се ядосвам. — Тя помълча за миг. — Или че никога не се наскърбявам. Ала моята болка е по-мълчалива от гнева ми. Това е цитат от поета Тини. Или по-скоро буквален превод.

— Кажи ми цялата поема — помоли Парагон, бързо съзрял безопасен разговор. Той не искаше двамата да разговарят за гняв, омраза и глезени деца. Може би покрай рецитирането Янтар щеше да забрави, че той не й се е извинил. А намерение да се извинява той нямаше.

 

 

— Бавачката заяви, че е готова да остане на половин заплата, стига да можем да си я позволим — каза Роника. Кефрия седеше на стола от отсрещната страна на камината, където бе обичал да сяда баща й. Тя държеше малък гергеф, а върху подлакътника на креслото бе подредила конци, ала вече бе изоставила тази преструвка. И ръцете на майка й също бяха застинали.

— А можем ли? — попита Кефрия.

— Само ако бъдем склонни да се храним скромно и да живеем още по-скромно. Почти ме е срам да призная колко благодарна се почувствах, когато тя предложи това. Чувствах се страшно виновна да я отпращам. Повечето семейства искат млада жена, която да се грижи за децата им. За нея би било трудно да си намери нов дом, където да постъпи.

— Така е. Пък и Силдин би бил съкрушен. — Тя прочисти гърло. — А с Рейч какво ще правим?

— Същото — лаконично отвърна майка й.

Кефрия поде предпазливо:

— След като положението ни е толкова сериозно, заплатата на Рейч не е сред най…

— Аз не гледам на ситуацията по такъв начин — остро я прекъсна Роника.

Дъщеря й мълчаливо се вторачи в нея.

Възрастната жена първа отклони поглед.

— Прости ми. Зная, че напоследък съм прекалено рязка. — Старицата трябваше да се напрегне, за да не позволи на тази острота да се прояви и сега. — Чувствам, че е важно Рейч да получава заплата. Важно е за всички ни. Не толкова важно, че да изложа Малта на риск, но далеч по-важно от нови роклички и панделки.

— С това съм съгласна — тихо каза Кефрия. — Просто исках да го обсъдим. Та, с оглед на тези разходи, ще можем ли да платим на семейство Фестрю?

Роника Вестрит кимна.

— Да, Кефрия, разполагаме с нужното злато. Заделила съм цялата сума: и дължимото, и компенсацията. Така че ще можем да платим. Проблемът е друг, не можем да платим на останалите. А сред тях има кредитори, които са от особено настойчивите.

— И какво ще правиш? — попита Кефрия. Но веднага след това се усети и се поправи. — Какво предлагаш да сторим?

— Предлагам да чакаме и да видим кой ще се появи — въздъхна Роника. — И колко е настойчив. Вивачия би трябвало да се върне скоро. Някои ще склонят да изчакат пристигането й, други ще поискат допълнителна лихва. В най-лошия случай може да има и такива, които да поискат незабавно да им се издължим. За тях ще трябва да продадем някои от имотите си.

— Но ти си на мнение, че към подобна продажба трябва да прибегнем само в краен случай.

— Да — решително отвърна майка й. — Коне, карети, бижута: това са все преходни неща, чиято липса почти не се усеща. Известно ми е как се тръшкаше Малта, че тази зима е останала без нови дрехи, но и за нея това представляваше далеч по-малък проблем, отколкото изглежда покрай вайканията й. Пък и е добре тя да се учи на пестеливост; това е нещо, което не й се е удавало до този момент.

Кефрия прехапа устни. Дъщеря й се бе превърнала в неприятна тема, която тя се стараеше да обсъжда колкото се може по-малко.

— Ами земята? — подсети тя. Този разговор двете с майка й бяха провеждали и преди. Не съществуваха действителни основания за повторно провеждане.

— Имотите са нещо съвсем друго. В Бингтаун непрекъснато пристигат нови и нови люде, което повишава цената на най-добрите земи. Ако се наложи да продаваме сега, най-добрите предложения ще дойдат от новодошлите. А ако продадем на тях, не само ще изгубим благоразположението на старите си съседи, но и ще допринесем за разрушаването на някогашния Бингтаун. Защото в случая ще сме се разделили с нещо, което никога не може да бъде заменено. Човек винаги би могъл да си купи нова карета или нови обици. Но земята не изниква от нищото. Веднъж закупили, новодошлите не биха склонили да ни я продадат обратно.

— За съжаление трябва да се съглася с теб. А наистина ли смяташ, че ще успеем да удържим положението до завръщането на Вивачия?

— Да. Нали получихме вести, че тя се е разминала с Вестрой в Маркамовия пролив. Това означава, че е пристигнала в Джамаилия точно по график. Пътуването на юг е най-трудно по това време на годината.

Майка й изричаше неща, които и двете знаеха. Защо тяхното често изричане бе тъй успокояващо? Може би увереността, че повтарянето им би убедило съдбата да избере именно този си развой?

— Ако Кайл действително се прояви като умел в търговията с роби, завръщането му би трябвало да ни донесе достатъчно, за да удовлетворим най-належащите си кредитори.

Гласът на Роника запазваше предпазлива неутралност при споменаването на робите. Тя все още не одобряваше тази търговия. Самата Кефрия също не проявяваше одобрение. Ала и двете не можеха да сторят нищо.

— Да, тогава бихме получили достатъчно — повтори тя. — Но нищо повече. Майко, колко дълго ще можем да задържаме глави над водата? Ако цените на зърното спаднат отново, ние ще се окажем неспособни да изплащаме задълженията си. Какво ще стане тогава?

— Тогава няма да бъдем сами в нещастието си.

Кефрия бавно си пое дъх. Двете често разговаряха за нещата, които се надяваха да се случат. Ала сега тя се осмели да облече в думи неизричания им страх.

— Наистина ли смяташ, че ще има въстание срещу сатрапа? Война?

Трудно беше дори да се мисли за конфликт с Джамаилия. Кефрия бе родена в Бингтаун, ала пак смяташе Джамаилия за свой дом. Това беше родината, първоизворът, гордостта на всички тукашни преселници. Джамаилия, бляскавият град на юг, център на цялата цивилизация.

Майка й мълча дълго, преди да отговори.

— Много зависи от начина, по който сатрапът ще приеме нашите пратеници. Напоследък е изникнал нов смущаващ слух; говори се, че сатрапът щял да наема калсидски наемници, които да придружават търговците и каперите във Вътрешния проход. Още сега хората започват да се възмущават и да твърдят, че не бива да допускаме въоръжени калсидски кораби в своите води и пристанища. Ала аз не мисля, че ще се стигне до война. Ние сме търговци, а не войнолюбци. Сатрапът трябва да разбере, че ние искаме от него единствено да спази дадената дума. Нашите пратеници ще отнесат със себе си оригиналната харта, за да я прочетат пред владетеля и неговия двор. Никой не може да отрече обещаното. Той ще трябва да прогони новодошлите.

Ето, майка й го правеше отново: изричаше надеждите си гласно, та думите да се превърнат в реалност.

— Някои смятат, че той ще ни предложи финансови компенсации — рече Кефрия.

— Ние не бихме приели — бързо каза Роника. — Аз останах искрено шокирана, когато Давад Рестарт предложи да търсим именно такова разрешение. Дадената дума не може просто така да бъде откупена. — Следващите й думи бяха изречени с горчилка. — Понякога ми се струва, че Давад е забравил кой е. Той прекарва прекалено дълго време с новодошлите и твърде често заема тяхната страна. Ние сме единственото, което предпазва нашите роднини от Дъждовните земи. Нима трябва да продадем близките си?

— Малко ми е трудно да изпитвам загриженост към тях. В сегашните обстоятелства аз гледам на тях като на заплаха за Малта.

— Заплаха? — едва ли не наскърбено възкликна Роника. — Кефрия, не забравяй, че те просто се придържат към условията на някогашното споразумение. Абсолютно същото нещо, което ние изискваме от сатрапа.

— И не ти се струва, че я изпращаме в робство?

Роника замълча.

— Не — отвърна накрая тя. И въздъхна. — Не бих се радвала на напускането й. Но трябва да знаеш, Кефрия, че никога не съм чувала за някой наш съгражданин, който да е задържан насила от народа на Дъждовните земи. Те търсят съпруги и съпрузи, а не слуги. Кой би искал да сключи брак с човек, който се противи на съюза? Има хора, които доброволно отиват там. А други, отпратени като част от изплащане, избират да се върнат. Спомняш ли си Сцила Епълби? Нейните близки не успяха да изплатят една от вноските и я отпратиха да замине. Осем месеца по-късно тя се върна в Бингтаун. След още два месеца тя размисли и отново се върна в Дъждовните земи. Така че не може да е толкова лошо.

— Аз разбрах, че нейните близки са я принудили да се върне. И баба й, и майка й се отнасяли с нея отвратително, защото смятали, че със завръщането си тя била посрамила целия си род.

— Възможно е — колебливо се съгласи майка й.

— Аз не искам Малта да отиде там насила — заяви Кефрия открито. — Нито от чувство за дълг, нито от гордост. Дори и не заради доброто име на семейството ни. Ако се стигне до подобно нещо, аз самата бих й помогнала да избяга.

— Прости ме, Са, аз също бих го сторила.

Този отговор на майка й дойде почти минута по-късно, изречен със задавен глас. Думите смаяха Кефрия: не просто заради самото им значение, а и заради придружавалото ги чувство. А Роника продължи.

— Имало е моменти, в които аз ненавиждах този кораб. Как е възможно нещо да има тъй висока цена? Да струва не само злато, а и собствените потомци!

— Ако татко бе продължил да търгува с Дъждовните земи, в този момент Вивачия щеше да е изплатена — изтъкна Кефрия.

— Вероятно. Ала на каква цена?

— Тате винаги казваше така — бавно изрече младата жена. — Но аз така и не разбрах защо. Татко нито веднъж не ни обясни; той избягваше да говори за това пред мен и пред сестра ми. Само един път се осмелих да го попитам, а той ми отвърна, че въпросният маршрут носел нещастие. А пък всички останали родове, притежаващи живи кораби, търгуват със семействата от Дъждовните земи. На нас също се полагаше това право. И въпреки това баща ми отказваше да се възползва от него. — Следващите си думи тя изрече с отчетливо, но и предпазливо. — Струва ми се, че това е нещо, което трябва да преосмислим. Кайл е склонен да поеме този риск. Той демонстрира това в деня, когато поиска картите на Дъждовната река. По-рано двамата с него не бяхме обсъждали тази тема. Аз смятах, че татко му е обяснил. Пък и самият Кайл нито веднъж не се осведоми за причината, поради която нашето семейство не плава по Реката. Не се е налагало.

— И ако проявиш разумност, никога няма да ни се налага да плаваме по нея — сухо каза Роника. — Кайл би предизвикал същинско бедствие.

Ето поредната тягостна тема. Кайл.

Кефрия въздъхна:

— Спомням си, че когато дядо беше жив, той плаваше по Реката. И винаги ни носеше подаръци. Веднъж той ми беше донесъл една музикална кутийка, която ми беше много скъпа. — Жената поклати глава. — Дори не помня какво стана с нея.

Следващите си думи тя изрече още по-тихо.

— И така и не разбрах защо татко отказва да навлиза в Дъждовната река.

Роника стоеше загледана в огъня, както би подобавало за разказването на приказка. Ала подетото от нея не беше приказка.

— Баща ти… Той мразеше договора със семейство Фестрю. Самия кораб той обожаваше, не би го разменил за нищо на света. Но своите деца обичаше още повече. И също като теб виждаше в това отдавнашно споразумение заплаха за тях. Никак не му харесваше да бъде обвързан от условията на договор, в чието сключване той не е участвал. — Роника снижи глас. — До известна степен той имаше ниско мнение за рода Фестрю, задето неговите представители не се противят на несправедливост, която им носи облаги.

Старицата замълча.

— Разбирам, че говоря объркано. Аз говоря по начина, по който зная, че трябва да мисля: че сделката си е сделка, а договорът си е договор. Ала този договор е бил сключен в отминали, по-тежки времена. А въпреки това продължава да ни обвързва.

— Но татко го е ненавиждал — напомни Кефрия, за да поднови повествованието.

— Да, той ненавиждаше условията му. И често изтъкваше, че никой не е успял да изчисти дълга си към Дъждовните земи. Нови задължения неизменно се трупат връз старите, така че веригите, стягащи родовете, само се заякчават с течение на времето, вместо да отслабват. Той искаше да настъпи време, в което корабът ще принадлежи изцяло на нас и в което нищо не би ни пречило да напуснем Бингтаун, стига да пожелаем.

Тази идея разтърси Кефрия с необичайността си. Да напуснат Бингтаун? Баща й е обмислял да отведе семейството си?

Роника продължаваше:

— Макар неговият баща и баба му да бяха търгували със стоки от Дъждовните земи, той смяташе тези стоки за покварени. Точно така ги наричаше, покварени от прекалено много магия. Той беше уверен, че в един или друг момент за тази магия ще трябва да бъде заплатено. Освен това не му се струваше… достойно да продава в нашия свят магията от друго място и друго време; магия, може би предизвикала падението на някой предишен народ, вероятно и на целите Прокълнати брегове. Понякога късно през нощта той споделяше тези свои опасения. Казваше, че се опасява да не би да унищожим себе си и обграждащия ни свят, както са сторили Древните.

Роника замълча. И двете жени притихнаха — всяка вглъбена в своите мисли. Това бяха неща, които изключително рядко намираха място в разговорите им. Търговците от Бингтаун и Дъждовните земи притежаваха рядко познание, което далеч не се ограничаваше само до безопасно плаване сред каналите. Тук ставаше дума за тайни, чиято значимост не отстъпваше на стойността на редките им стоки.

— Затова той стори нещо, което беше едновременно и дръзко, и трудно — продължи старицата. — Той престана да търгува по Реката. Това означаваше, че му се налага да работи два пъти по-усилено и да отсъства три пъти повече, за да получи същата печалба, която би му донасял един курс по нея. Той замени Дъждовните земи с чудати места сред вътрешните канали, на юг от Джамаилия. С тамошните жители той разменяше редки и екзотични стоки. Но никога вълшебни, така се беше зарекъл баща ти. И щеше да изпълни намерението си, ако беше останал жив.

— Да не би татко да е смятал, че червената чума е била предизвикана от магия? — предпазливо попита Кефрия.

— Това път откъде ти хрумна? — остро каза Роника.

— Спомням си времето, когато бях много малка. Точно след като момчетата бяха починали. Помня, че Давад също беше тук. Татко плачеше, а аз се криех пред вратата. Всички вие се бяхте събрали в стаята. Аз исках да вляза, но се страхувах, защото никога не бях виждала баща си да плаче. Чух Давад Рестарт да проклина Дъждовните Търговци и да казва, че те били изровили заразата в мините си. Неговите деца и съпругата му също бяха починали. Давад каза още…

— Спомням си — прекъсна я Роника. — Спомням си какво каза той. Ти си запомнила правилно. Но си била прекалено малка да разбереш, че тогава той е бил съкрушен от мъка. Ужасяваща мъка. — Старицата поклати глава, загледана в миналото. — В подобни моменти човек казва неща, в които не вярва в действителност. В онзи момент Давад се нуждаеше от нещо, което да обвини за загубата си. Известно време той винеше Търговците от Дъждовните земи. Но от дълго време е престанал.

— А истина ли е, че неговият син…

— Какво беше това?

Внезапното възклицание на майка й я прекъсна. И двете жени се бяха привели напред, заслушани. В сепването си Роника бе отворила очи.

— Звучеше като гонг — прошепна Кефрия. Стряскащо беше да чуят Дъждовен гонг точно по времето на такъв разговор. Стори й се, че е доловила нечии стъпки в коридора.

С един стреснат поглед към майка си тя скочи на крака и се насочи към вратата. Роника се повдигна почти едновременно с нея.

Малта тъкмо завиваше в края на коридора.

— Малта! — повика я Кефрия.

— Какво има, майко? — Девойката изникна отново иззад завоя. Тя беше по нощница и носеше чаена чаша.

— Защо си будна по това време?

В отговор момичето леко повдигна чашката.

— Не можех да заспя и станах да си запаря малко лайка.

— Чу ли някакво издрънчаване преди малко?

Малта сви рамене.

— Не. Може би котката е блъснала нещо.

— А може би не — разтревожено промърмори Роника, избута дъщеря си встрани и се отправи към кухнята. Кефрия я последва, а Малта, все така понесла чашата си, любопитно се понесе подире им.

Кухнята бе осветена единствено от сиянието на тлеещото огнище. Изпълваха я познатите миризми: дъхавата топлина на живия огън, втасващото тесто, задържалата се миризма от изминалата вечеря. Роника бе донесла кандило със себе си; тя прекоси помещението и открехна вратата. Зимният хлад побърза да се стрелне вътре.

— Има ли хора? — попита Кефрия. Пламъкът на свещта трепна.

— Вече не — мрачно отвърна старицата и прекрачи прага. Тя се огледа, сетне неочаквано се наведе, за да вземе нещо от земята. Подир това се върна обратно в кухнята и залости вратата.

— Какво е това? — в един глас запитаха Кефрия и Малта.

Роника остави кандилото върху плота, заедно с дървена кутийка. Старицата остана загледана в нея за момент, преди да насочи подозрителния си поглед към девойката.

— Адресирано е до Малта.

— За мен ли? — възторжено възкликна момичето. — От кого е? Какво е?

И девойката се стрелна към масата, с блеснало от нетърпение лице. Тя обожаваше изненадите.

Дланта на баба й я изпревари и решително обгърна подаръка.

— Какво е? — С леден глас повтори старицата. — Ако не греша, тази кутийка съдържа съновидение. Традиционен дар, който ергените от Дъждовните земи изпращат на онези, които ухажват.

Сърцето на Кефрия изстина. Тя не можеше да си поеме дъх, а през това време Малта се опитваше да изтръгне кутийката изпод ръката на баба си.

— Какво има вътре? — попита тя. — Дай ми я.

— Не — непоколебимо възрази Роника. — Да вървим в кабинета на дядо ти. Ще трябва да ни обясниш някои неща, млада госпожице.

И старицата сама се насочи към мястото, отнасяйки неочаквания подарък със себе си.

— Това не е честно! Подаръкът е за мен! Мамо, кажи й! Накарай я да ми го даде! Не чуваш ли?

Кефрия осъзна, че в слабостта си се е опряла на масата. Тя бавно се изправи.

— Не чу ли какво каза баба ти току-що? Това е подарък от ухажор! Как е възможно това?

Момичето сви рамене.

— Не зная! Дори не зная от кого е или какво има вътре! Как бих могла да ти кажа, след като баба дори не ми позволи да надзърна.

— Да вървим в кабинета — въздъхна жената. Малта се втурна напред. Докато Кефрия пристигне, дъщеря й вече бе подновила спора си.

— Не може ли поне да погледна вътре? Все пак е изпратена на мен.

— Не, не може. Малта, става дума за нещо много сериозно, далеч по-сериозно, отколкото ти можеш да разбереш. Това е съновидна кутийка с герба на рода Купрус. Едно от най-въздигнатите Дъждовни семейства. Не е случайно, че точно те се явиха като представители на последната среща. Това не е род, който можем да си позволим да наскърбим. След като знаеш това, пак ли искаш да задържиш подаръка? — Старицата протегна ръка към нея.

— Да! — възмути се Малта и понечи да я грабне от ръката й. Роника се дръпна назад.

— Малта! — смъмри я Кефрия. — Не се дръж като глупачка. Този подарък е израз на недвусмислен интерес. Трябва да го върнем, но по изключително деликатен начин. Трябва да покажем, че ти си прекалено млада, за да отвърнеш на подобно внимание.

— Не съм — протестира девойката. — Още съм прекалено млада, за да бъда обещана някому, но защо това да ми пречи да оценявам показаното ми внимание? Моля те, бабче, поне ми позволи да надникна вътре.

— Това е съновидна кутия — процеди Роника. — Вътре има сън. Човек не я отваря, за да наднича вътре, а за да сънува.

— Сън в кутия? Как така? — попита Кефрия.

— Магия — със същия тон обясни майка й. — Дъждовна магия.

Рязкото вдишване на Малта издаде вълнението й.

— Може ли да я отворя тази нощ?

— Не! — избухна старицата. — Малта, ти не ме слушаш. Ти не бива да отваряш кутията. Трябва да я върнем неотворена, заедно с изключително деликатно обяснение, че е станала някаква грешка. Да отвориш кутията би означавало, че позволяваш на дарителя да те ухажва.

— И какво му е лошото на това? То не е обещание за женитба!

— Това разрешение би показало, че те смятаме за жена. Което далеч не е така — заключи Роника.

Малта скръсти ръце и тежко се стовари в един стол, където се намуси.

— Страшно ще се радвам, когато татко се върне — изтърси тя.

— Нима? — процеди Роника.

Сред този сблъсък на воли Кефрия се чувстваше излишна, невидима. В момента тя присъстваше на битка, на стълкновение между две решителности, всяка от които се стараеше да налага правилата в домакинството по време на отсъствието на Кайл. Не, внезапно осъзна тя. Кайл беше единствено една от фигурите на Малта, която вече бе открила, че е в състояние да манипулира баща си. Той не можеше да се мери с нейното девическо хитроумие; впоследствие щеше да я затруднява още по-малко. Беше видно, че единствената пречка тя вижда в лицето на баба си. Дори собствената си майка бе отхвърлила като незначителна.

Но нима действително не беше така? С години Кефрия се бе оставяла на течението. Баща й бе плавал, а майка й се бе занимавала с домакинството и със земите. Понастоящем баща й бе починал; Кайл и Роника бяха започнали да си оспорват последната дума, а Малта се опитваше да измести баба си от водещата роля вкъщи. Какъвто и развой да достигнеха в бъдеще, никой нямаше да обърне внимание на Кефрия. Дори Малта не обръщаше внимание на опитите й да придобие авторитет. Никой не го правеше.

С решителни крачки Кефрия се приближи към майка си.

— Дай ми подаръка — със заповеднически глас настоя жената. — Моята дъщеря е предизвикала това недоразумение; на мен се пада да загладя ситуацията.

За момент изглеждаше, че старицата няма да се подчини. Едва в следващия миг Роника хвърли бърз поглед към Малта и протегна кутийката. Кефрия я пое. Тя беше съвсем лека и излъчваше сладостен аромат; нещо, наподобяващо сандалово дърво, но далеч по-уханно.

Погледът на дъщеря й жално проследи размяната.

— Ще им пиша още утре сутринта. Ще мога да го изпратя на борда на Кендри.

Старицата кимаше:

— Но се постарай да опаковаш кутията добре. Никой не бива да вижда пратката. Отхвърлянето на подобен дар е нещо изключително деликатно. Не е нужно да става достояние и на трети страни.

Кефрия потвърди, а Роника се обърна към внучката си.

— Разбра ли, Малта? Никой не бива да узнава за това, нито някоя от приятелките ти, нито прислугата. Недоразумението трябва да бъде разрешено бързо и категорично.

Сърдитата девойка мълчеше.

— Малта! — кресна Кефрия, с което накара дъщеря си да подскочи. — Попитаха те нещо. Отговори.

— Разбрах — промърмори девойката, изгледа я мрачно и се постара да се зарови по-дълбоко в креслото.

— Радвам се. Значи всичко е решено. — Кефрия възнамеряваше да приключи битката, докато развоят все още е благоприятен. — И аз възнамерявам да си лягам.

— Почакай — спря я Роника. — Има още нещо, което трябва да знаеш за тези подаръци, Кефрия. Тези кутийки не са нещо обичайно. Всяка от тях се изработва по предназначение, за определен човек.

— Как? — попита жената.

— Не бих могла да ти кажа. Но ми е известно, че за направата е необходима някаква вещ, принадлежала на получателя. — С въздишка старицата се отпусна в стола си. — Този дар не се е озовал на прага ни случайно, а беше адресиран до Малта. — Роника бавно поклати глава. — Явно тя е дала нещо свое на някой мъж от Дъждовните земи. Нещо, което той е сметнал за дар.

— Малта! — възкликна Кефрия.

— Не съм! — развика се девойката. — Не съм!

Кефрия се надигна и се приближи до вратата, за да се увери, че е затворена плътно. Подир това тя отново се обърна към дъщеря си.

— Кажи ми истината — тихо каза тя. — Какво и кога се случи? Как си срещнала въпросния младеж? Защо той е решил, че ти би приела негов подарък?

Малта бе започнала да мести поглед между двете жени.

— На онова глупаво събрание — натърти тя. — Аз излязох да се поразведря. Поздравих един кочияш, който се беше облегнал на каретата на Купрус. Това е всичко.

— Как изглеждаше той? — осведоми се Роника.

— Не зная — саркастично провлачи девойката. — Той беше от Дъждовните земи. Те носят качулки, ако не ти е известно.

— Да, зная — отвърна баба й. — Но това не се отнася за кочияша им. Да не мислиш, че те пътуват с карета чак от Дъждовните земи, глупачке? Те оставят колите си тук и ги използват само за пътуване из самия ни град. Техните кочияши са тукашни. Щом си разговаряла с покрит мъж, значи той е бил Търговец от Дъждовните земи. Ти какво му каза? И какво си му дала.

— Нищо — избухна Малта. — Просто го поздравих, а той отвърна на поздрава ми. Това е всичко.

— Тогава откъде той знае името ти? Защо ти е изпратил сън? — настояваше Роника.

— Не зная — настояваше девойката. — Може би е разбрал семейството ми по цвета на робата и е питал някого. — И за огромно изумление на Кефрия тя се разрида. — Докога ще се отнасяте с мен по такъв начин? Никога не чувам добра дума от вас, само обвинения и мъмрене. Мислите ме за някаква курва и лъжкиня. Някой ми изпраща подарък, а вие дори не ми давате да го разгледам. И веднага започвате с обвиненията. Просто не зная какво искате от мен. Очаквате от мен да бъда малко момиченце, а в същото време искате да зная всичко и да поемам отговорност за всичко! Това не е справедливо, просто не е!

Тя отпусна лице сред шепите си и продължи да ридае.

— Малта — уморено въздъхна Кефрия и се приближи до дъщеря си, за да погали раменете й. — Ние не те смятаме за някаква курва или лъжкиня, просто се притесняваме за теб. Ти тъй настойчиво бързаш да пораснеш, без да разбираш толкова много неща.

— Съжалявам — изхлипа момичето. — Онази нощ не трябваше да излизам. Но вътре беше толкова задушно. И всички онези крясъци бяха започнали да ме плашат.

— Разбирам те — утешаваше я Кефрия. Тя не обичаше да вижда дъщеря си в подобно състояние; дразнеше се от факта, че двете с майка й я бяха притиснали по такъв начин. И в същото време изпитваше нещо, наподобяващо облекчение. Непоколебимата и озлобена Малта беше непозната за нея. Ала това ридаещо дете й беше познато. Може би тази вечер нещо се беше променило. Може би с тази Малта можеше да бъде постигнато разбиране.

Тя се приведе и прегърна дъщеря си, която за момент сковано отвърна на жеста.

— Виж, Малта — меко каза Кефрия. — Ето кутията. Не можеш да я отваряш или да я задържиш, утре ще трябва да я върнем. Но можеш да я разгледаш.

Девойката преглътна част от сълзите си, повдигна очи към кутията върху дланта на майка си, но не посегна към нея.

— Това е обикновена кутийка — каза тя. — Аз очаквах, че вътре ще има някакви украшения. — И Малта отмести поглед. — Вече може ли да си лягам? — промълви тя.

— Разбира се. Върви да се наспиш. Утре сутринта ще поговорим на свежи глави.

Смирената Малта преглътна още сълзи и кимна. Когато вратата се затвори след нея, Кефрия въздъхна и се обърна към майка си.

— Понякога ми е толкова трудно да я гледам как расте.

Роника кимна с разбиране. Но след това добави:

— Прибери кутийката на сигурно място за през нощта. Рано сутринта ще повикам вестоносец, който да отнесе нея и писмото до пристанището.

 

 

По времето, когато Малта отнесе кутийката в стаята си, до разсъмване оставаха само няколко часа.

Тя бе открила подаръка на очакваното място: в тайното чекмедже на майчиния дрешник в гардеробната. Именно там Кефрия криеше подаръците за рождените дни и най-скъпите си масла. Малта се бе опасявала, че майка й ще прибере кутията някъде в спалнята си, може би под възглавницата си, или че ще използва съня. Но тези й опасения не се бяха оправдали.

Девойката безшумно затвори вратата след себе си и се настани върху кревата, сложила кутийката в скута си. Каква олелия за тъй нищожен подарък.

Тя доближи кутията до лицето си и вдъхна. Да, от нея действително се излъчваше приятна миризма. Малта се надигна от леглото и се приближи до своя гардероб. В една кутия в ъгъла, под няколко захвърлени кукли, бе скрит шалът с бижуто. В мрака на стаята й кристалът сияеше още по-ярко. Дълго време тя остана загледана в това сияние, забравила причината, накарала я да извади шала. Тя доближи и него до носа си, а сетне го отнесе обратно до леглото, за да сравни уханието му с това на подаръка. Двете миризми бяха различни, с екзотичен оттенък. Сладостни, но не си приличаха.

Излизаше, че тази кутия може изобщо да не е изпратена от мъжа, подпирал се на каретата. Символът върху нея действително приличаше на онзи върху колата, но може би това просто означаваше, че тази кутийка е била изработена от семейство Купрус. Може би този подарък бе дошъл от Керуин: с течение на годините Малта бе оставила не една своя вещ в дома на Дело. Сега като се замислеше, този подател изглеждаше далеч по-вероятен. Защо му е на човек, разговарял няколко минути с нея, да й изпраща тъй скъп дар? Не, Керуин трябваше да е изпратил подаръка. Това обяснение пасваше идеално. Защото, ако качулатият непознат бе открил коя е и й бе изпратил подарък, нима би пропуснал да придаде и послание, в което да си иска шала? Естествено, че не би пропуснал. Следователно този подарък не беше от него, а от Керуин.

Тя пъхна шала под възглавницата си и легна на една страна, оставила кутийката пред себе си. И замислено допря пръст върху устните си. Керуин. Девойката плъзна пръста по шията си и се усмихна. Какъв ли сън й бе изпратил той? Тя подозираше, че знае отговора. Сърцето й пърхаше нетърпеливо.

Малта затвори очи и отмести капака на кутийката. Или поне се опита. Наложи й се да отвори очи и да се вгледа по-внимателно. Когато най-сетне успя да го стори, част от вълнението й преля в раздразнение. На всичкото отгоре кутията се оказа празна. Съвсем празна. Девойката бе очаквала, че вътре ще открие някакъв сияен прашец. Или че поне вълшебен проблясък ще съпроводи отварянето на капака. Или пък някаква нежна музика.

Тя пъхна два пръста, за да се увери, че не е пропуснала нещо. Не, кутийката действително се оказваше празна. Какво означаваше това? Дали не беше някаква шега? А може би самата кутийка представляваше подарък? Може би тя изобщо не съдържаше сън, а просто баба й си беше измислила. Самата Малта никога не бе чувала за подобни дарове. Този ред на мисли отново припали раздразнението й. Разбира се. Баба й бе използвала тази измислица като предлог да задържи кутията.

А може би някоя от двете жени вече бе отворила кутийката и бе задържала съдържанието й за себе си…

— Мразя ги. И двете ги мразя — злостно процеди тя, захвърли кутийката край леглото си и се тръшна обратно върху възглавницата. Знаеше, че трябва да се надигне и да върне кутията обратно в гардероба, ала част от нея не се интересуваше. Какво пък, нека да разберат. Тя искаше да им покаже, че знае за кражбата им. За открадването на нейния подарък.

И Малта невъзмутимо скръсти ръце и започна да се унася.

 

 

Спокойствие. Празнота. До нея долиташе единствено глас. Шепот.

Малта Вестрит, ти прие моя дар. Тук двамата с теб ще общуваме. Дали общият ни сън ще бъде приятен? Нека да видим.

Дори тънката нишка разбиране, че това е само сън, изчезна от съзнанието й.

Тя бе обгърната от зеблен чувал. Чувалът обгръщаше главата й и стигаше почти до коленете. И миришеше на прах и картофи. Малта бе сигурна, че той е бил използван по съответното предназначение.

В момента тя се поклащаше върху нечие рамо, победоносно и бързо отвеждана далеч. Мъжът, който я носеше, водеше със себе си и спътници. Те възклицаваха и се смееха гръмко, ала самият й носител бе прекалено доволен, за да изразява удовлетворението си по такива начини.

Нощта беше хладна и влажно лепнеше по краката й. Устата на Малта бе запушена; ръцете й стояха пристегнати зад гърба. Тя искаше да се мята, но в същото време се страхуваше, че ако го стори, мъжът може да я изпусне. Освен това тя си нямаше представа къде се намира и какво може да й се случи, ако избяга от своя похитител. Колкото и да беше ужасяващо това изживяване, то пак си оставаше най-безопасното място, където можеше да се намира. За мъжа, който я носеше, тя не знаеше нищо освен увереността, че той е готов да се сражава до смърт, за да я задържи.

В един момент те спряха. Онзи, който я носеше, я отпусна на краката й, макар да продължаваше да я държи. Малта долови приглушен разговор, бързи думи, изречени на непознат за нея език. Останалите смеешком настояваха за нещо, на което отвлеклият я се противеше спокойно, но решително. Скоро след това тя долови отдалечаващи се стъпки. Другите си бяха отишли. Тя бе останала насаме с мъжа, който все още стискаше вързаните й китки. Тя трепереше.

Студеният допир на метал се допря до китките й; в следващия миг ръцете й бяха свободни. Малта побърза да изтръгне чувала от себе си и да отпуши уста. По лицето й все още лепнеше прах. Тя изчисти очи и се обърна към своя поробител.

Двамата бяха сами сред мрачна и мъглива нощ. Град и пресичащи се улици. Само това можеше да различи тя. Мъжът стоеше неподвижно, загледан в нея. Девойката не можеше да види лицето му, но усещаше взора, който изникваше от дълбините на придърпаната напред качулка. Самата тъма носеше в себе си блатиста миризма; единствените околни светлини идваха от факлите на улицата, затъмнени от мъгла. Ако Малта побегнеше, дали той щеше да се хвърли подире й? Може би той бе решил да се забавлява, като й даде напразни надежди? И ако все пак тя успееше да избяга, нямаше ли с това да се изложи на още по-голяма опасност?

Той продължаваше да я наблюдава мълчаливо и да я оставя да премисля. Докато в един момент не се раздвижи и не й направи знак да го последва. Непознатият бързо пое сред една от улиците, а Малта тръгна след него. Мъжът се движеше бързо и уверено сред лъкатушещите улици. Вървейки, той взе ръката й. Девойката не се възпротиви. Мъглата беше гъста, лепкава и почти давеща. Мракът покриваше всичко. На места сред ниските облаци неяснота личаха постройки, обгърнали улицата. Ала те изникваха рядко: и мракът, и тишината изглеждаха всевластни. И въпреки това спътникът й крачеше уверено. Ръката му беше голяма и суха и сгряваше нейната изстинала длан.

В един момент той се отклони от пътя си — за да я поведе надолу по стълбище, в края на което ги очакваше врата. Отвъд тази врата се разля глъчка: музика, смях и оживено говорене, ала в непознати за нея стил и език. Тази врява бе оглушителна; Малта не можеше да чуе стъпките на придружителя си, та какво оставаше за гласа му. Очевидно това беше някаква пивница. Наоколо имаше множество малки и кръгли маси, върху всяка от които бе поставена свещ. Мъжът я поведе към една от празните и й направи знак да седне. Подир това той последва примера й и свали качулката си.

Дълго време в този сън двамата останаха неподвижни. Вероятно непознатият успяваше да извлече някакво удовлетворение от музиката, ала за Малта тя звучеше прекалено еднотипно. И прекалено силно.

Поне сега тя можеше да види лицето му, подчертано от мъждукането на свещите. Той притежаваше красива бледност. Рус, безбрад, с топли кафяви очи. Над горната му устна стоеше малък мустак. Раменете му бяха широки, а ръцете криеха мускули.

Той продължаваше да мълчи и да се взира в нея. Говореше единствено десницата му, която се протегна над масата. Малта я прие. Мъжът се усмихна. С допира тя почувства, че двамата са достигнали съвършено разбиране, в което не са нужни думи. Сред този допир за тях времето отново застина. То потече отново в мига, в който непознатият се раздвижи за пореден път, изваждайки пръстен с малък диамант. Девойката погледна накита и поклати глава. Тя не го отказваше; само искаше да изтъкне, че не й е нужен подобен символ. Разбирането, достигнато от тях, бе достатъчно въздигнато, та да бъде утежнявано по излишен начин.

Мъжът прибра пръстена и се приведе към нея. С разтуптяно сърце Малта се приведе напред. И той я целуна. Само устите им се докоснаха.

Това беше първата й целувка и я накара да настръхне — заради непознатата мекота на мустака край устната му, на допира на езика, повеляващ на устните й да се разтворят пред неговите. Времето застина изцяло, като птица, пиеща нектар, пред един сладостен момент на решение — да се разгърне или да остане затворена.

Тя долови нечия веселост, ала не насмешлива, а одобрителна. Ти имаш щедра същина, Малта. Много щедра. Дори и ако идеите ти за ухажване се простират до древния обичай на отвличане. Съновидението избледняваше, образите му изчезваха, единствено приятният гъдел върху устните й оставаше. Мисля, че двамата с теб ще бъдем прекрасни партньори в този танц. Прекрасни.