Робин Хоб
Вълшебният кораб (28) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и пета
Кандило

Кандило представляваше дребен, но оживен пристанищен град на полуостров Същин. Алтея бе идвала тук и преди, заедно с баща си. В този момент й се струваше, че е достатъчно да скочи на брега и да се затича по кея, за да открие Вивачия сред останалите закотвени кораби. На борда й, в капитанската каюта, тя щеше да намери баща си, където той щеше да разговаря с посредници от града. На масата щеше да има скъпо бренди, опушена риба и зряло сирене. И сред дружелюбна атмосфера в чистата и уютна каюта щеше да бъде намерена най-изгодната и за двете страни размяна. А недалеч от нея щеше да се намира личната каюта на Алтея, където тя във всеки един момент можеше да подири убежище…

Остра болка в гърдите съпроводи обзелата я носталгия. Къде ли беше Вивачия в този момент? И как ли се справяше под невежото водителство на Кайл? Дано поне Уинтроу да се беше превърнал в добър неин спътник — макар че собствената й ревност да се съмняваше в това и да й нашепваше, че единствено тя самата познава Вивачия истински. Малко остана, обеща тя на себе си и на своя кораб. Още малко.

— Момче!

Повикът я накара да подскочи; трябваше да измине миг, преди тя да разпознае гласа на Брашън и доловимата единствено за нея шеговитост в употребеното обръщение.

— Слушам, сър? — побърза да се обърне Алтея.

— Капитанът те вика.

— Разбрано, сър. — Тя понечи да се затича.

— Почакай за момент.

Идеше й да подбели очи заради начина, по който Брашън се огледа, за да се увери, че двамата са сами. Нима той не осъзнаваше, че за някой случаен наблюдател това му поведение веднага би издало наличието на някакво съзаклятие? И това не беше най-лошото: помощникът се приближи до нея, за да може да говори тихо.

— Как ти се струва една вечеря на брега? — Той потупа кесията си, за да изтръгне от нея звънене. Край нея на колана му висеше прясно щампован билет.

— Ако имам възможност, може би. — Тя умишлено избра да подмине поканата във въпроса му.

Погледът му се задържа върху лицето й повече от благоразумното.

— Белегът от изгарянето почти е изчезнал. Преди се опасявах, че ще ти остане белег.

Алтея отново сви рамене, несклонна да отвърне на нежността в очите му.

— Какво е един белег в повече за моряка? Съмнявам се, че някой друг на борда изобщо е забелязал. И че ще забележи.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да останеш на кораба?

— Ще остана да работя на него, докато стои на котва. Струва ми се, че от това място имам по-голям шанс да намеря кораб до Бингтаун, отколкото от останалите пристанища по маршрута на Жътвар. — Тя знаеше, че трябва да прекрати разговора, ала не можа да се удържи и попита: — Ами ти?

— Още не зная. — Брашън се ухили и обясни: — Предложиха ми да стана втори помощник. Заплатата е почти два пъти по-голяма от първоначалната, а и самата длъжност е добра препоръка. По тази причина мисля, че ще остана на борда. Аз им казах, че приемам, но още не съм подписал. — Следващите си думи той изрече, внимателно загледан в лицето й. — От друга страна, ако намерим кораб, който ще мине през Бингтаун, би било хубаво отново да видим дома.

Неприятно усещане сряза сърцето на Алтея. Не, това не биваше да продължава. Тя се усмихна небрежно и се засмя.

— Какви са шансовете двамата повторно да се озовем на един и същи кораб? Доста незначителни.

Той продължаваше да я наблюдава по същия начин.

— Зависи колко усилия положим. — Брашън помълча за миг. — Аз те препоръчах. Казах, че си вършила работата на истински моряк, а не на юнга. Първият помощник също смята така. Вероятно капитанът иска да се срещне с теб, за да ти предложи по-добри условия, ако останеш.

— Благодаря ти — смутено промърмори тя. Смущение, породено не от благодарност, а от първия приплам на гняв. Нима той смяташе, че тя се нуждае от неговите препоръки, за да бъде разпозната като добър моряк? С работата си тя определено беше заслужила заплатата на обикновен моряк, още повече, че тя умееше и да одира. Със застъпването си за нея Брашън бе омаловажил собствените й качества. Поне така смяташе тя. — Мисля, че те и сами са видели потенциала ми.

Последните си думи тя добави неусетно. А Брашън, който я познаваше добре, побърза да се извини:

— Не исках да прозвучи така. Всеки може да види, че ти си ценен моряк. Ти винаги си била такава, Алтея. А времето, прекарано на борда на Жътвар, допълнително разгърна способностите ти. Ако ми се наложеше да се катеря по мачтите по време на буря, без миг колебание бих избрал да работя с теб. На теб може да се разчита, и сред въжетата, и на палубата.

— Благодаря ти — повтори тя, този път още по-смутено, защото бе изречено с искреност. Брашън не беше от хората, които поставяха ниска цена на комплиментите. — Сега е крайно време да вървя при капитана, иначе той ще си развали мнението за мен — изтърси Алтея, защото искаше да се отърве от него.

Тя го подмина, но помощникът подвикна подире й:

— Аз получих почивка на брега. Отивам в „Червената стряха“. Храната е добра, пивото е още по-добро, а най-хубавото е, че там никак не е скъпо. Ще те чакам там.

Тя побърза да се отдалечи, като се надяваше с подминаването си да снеме смисъла от странния поглед, който й хвърли Релър. Проклятие. Тя беше се надявала да остане на борда и да помага за разтоварването и натоварването, докато не си намери място на друг кораб. Но ако Брашън продължеше да я поставя в подобни ситуации, тя щеше да се окаже принудена да си наеме стая на брега.

Със стиснати устни тя спря и почука на вратата. И се постара да прогони раздразнението от лицето си, преди да влезе.

В офицерската столова тя беше надзъртала само веднъж, най-много два пъти за цялото пътуване. Сега Алтея можа да се убеди, че помещението действително никак не е впечатляващо. Наистина, в случая ставаше дума за ловен кораб, маста и месото неизбежно цапаха, ала баща й никога не би търпял подобна бъркотия на борда на собствения си съд.

Капитан Сичъл седеше зад масата, а първият помощник стоеше до рамото му. На масата имаше сандъче, разтворена счетоводна книга, купчина кожени билети и корабната щампа. Някои от моряците бяха получили заплатите си по-рано днес. Онези, пристигнали на борда като длъжници, бяха го напуснали като свободни хора. Наистина, цяла дълга година тези затворници бяха работили безплатно, отнасяйки единствено късче подпечатана кожа и разписка, с които да докажат, че дългът е изплатен. И все пак…

Интересно какво ли завръщане очакваше тези хора? Дали те имаха домове, в които да се върнат?

Погледът на капитана я изтръгна от тези размисли.

— На вашите заповеди, сър — стегнато каза тя.

Сичъл погледна към книгата пред себе си.

— Ател. Юнга. Тук е отбелязано, че ти се полага бонус за помощта, която си оказал на дерачите. Така ли е, момче?

— Тъй вярно.

И той, и тя знаеха това. Алтея мълчаливо изчакваше.

Капитанът разтвори друга книга на масата и плъзна пръст по една от страниците й.

— А тук в корабния дневник съм си отбелязал, че с разсъдливата си намеса си успял да спасиш себе си и втория помощник от отвличане. И още неколцина моряци от екипажите на други кораби. Освен това — той прелисти няколко страници — помощникът е отбелязал, че в деня, когато нападнахме змията, ти си спасил свой другар от падане зад борда. Така ли е?

Алтея успя да сдържи усмивката си, но не и удовлетворената червенина, изникнала върху страните й.

— Да, сър — промълви тя. И добави: — Не мислех, че някой отбелязва тези неща.

Сичъл се отпусна в скърцащата облегалка.

— Ние обръщаме внимание на много повече неща, отколкото моряците подозират. При толкова голям екипаж, половината от който е от бивши затворници, аз и моите помощници с голямо внимание следим моряците си, за да отделим истински опитните люде. — Той наклони глава встрани. — Ти се присъедини към нас в Бингтаун, като юнга. Бихме искали да те задържим, Ател.

— Благодаря ви сър. — Без никакво предложение за повишена длъжност? Или поне заплата? Дотук с препоръките на Брашън.

— В такъв случай това те устройва?

Тя си пое дъх. Баща й винаги бе уважавал честността на моряците си. Алтея щеше да опита подобно поведение и тук.

— Не съм сигурен, сър. Жътвар е добър кораб, от който не мога да се оплача. Но аз бих искал отново да посетя Бингтаун, а не виждам изгледи курсът на Жътвар да го отведе натам. Бих искал, сър, да получа полагащите ми се пари и билет сега, но да продължа да работя на борда до отплаването. Ако междувременно не съм намерил кораб за Бингтаун, бих могъл да остана.

Лицето на капитана потъмня. Дотук с честността. Очевидно той смяташе, че предложеното от него е било повече от удовлетворително. Никак не му беше приятно да чуе, че юнгата възнамерява да си потърси по-добър кораб.

— Парите и билетът са твое право. А що се отнася до твоята колебливост… Как да ти кажа, ние ценим проявите на вярност. Ти очевидно смяташ, че би могъл да си намериш по-добро място.

— Не по-добро, сър. Жътвар е добър съд. Просто се надявах да открия кораб, който ще ме отведе до дома.

— За истинския моряк домът е неговият кораб — бавно натърти капитан Сичъл.

— Под дом имах предвид родното пристанище, сър — опита да се поправи Алтея. Видимо беше, че тя не се справя добре.

— Ето какво. Ще те отпиша от екипажа. Ще ти платя полагащото се, ще ти издам и билет, защото не мога да се оплача от работата ти. Но няма да допусна да си клатиш краката на палубата ми и да се ослушваш за по-добра позиция. Ние отплаваме до края на месеца. Ако се върнеш преди това и си поискаш предишната работа, ще помислим. Но не разчитай, че мястото ще те чака; то може да бъде запълнено лесно.

— Тъй вярно, сър. — Алтея прехапа устна, а капитанът се зае да отброява парите. Поне трябваше да му признае, че в това отношение той постъпва честно. Макар и прям до грубост, Сичъл й изплати пълната сума: до последната медна монетка. Докато тя прибираше заплатата си, капитанът удари корабния печат върху едно от празните парчета кожа и взе писеца.

— Как е пълното ти име? — попита той.

Странно по какъв начин животът успява да ни изненада. Покрай всичките си планове Алтея така и не се бе замислила за този момент. И тя си пое дъх. Билетът трябваше да бъде издаден на нейно име, иначе нямаше да притежава никаква стойност.

— Алтея Вестрит — тихо каза тя.

— Това е женско име — отбеляза Сичъл, но все пак започна да вдълбава думите.

— Да, сър.

— И защо, в името на Са, твоите родители са ти дали женско име? — без интерес попита той, започнал да изписва фамилията.

— Името им е харесвало, сър — отвърна Алтея. Погледът й не се отклоняваше от ръката, която внимателно изписваше буквите сред кожената повърхност. Този билет беше доказателството, с което тя щеше да накара Кайл да изпълни клетвата си и да й върне кораба.

Десницата забави движенията си и спря. Капитанът повдигна очи и срещна погледа й.

— Вестрит. Това е Търговско име, нали? — навъсено попита той.

Неочаквано устата й пресъхна.

— Да… — поде Алтея, но Сичъл рязко махна с ръка и не я остави да довърши, а се обърна към своя заместник.

— Вестритови имаха жив кораб… Как му беше името?

Първият помощник сви рамене. Капитанът рязко се извърна към Алтея.

— Как се казва корабът?

— Вивачия — отвърна Алтея. С горд глас.

— Дъщерята на капитана също работеше на борда му — бавно каза Сичъл, втренчен в нея. — Ти си това момиче, нали?

Предишната му острота доближаваше ожесточение.

А Алтея отметна глава:

— Да, сър.

Сичъл захвърли писеца.

— Разкарай я от кораба ми! — заповяда той на своя заместник.

— И сама ще си отида, сър. Но първо искам да си получа билета — каза Алтея, докато помощникът пристъпваше напред. Тя нямаше намерение да отстъпи. Нямаше да се изложи, като побегне.

Капитан Сичъл изсумтя.

— От мен препоръка няма да получиш, не и с щампата на моя кораб! Да не мислиш, че ще позволя да стана за смях на всичките си колеги? Цял сезон държал жена на борда си, без дори да разбере? Заради тази лъжа заслужаваш да си прибера парите! Нищо чудно, че имахме такива проблеми със змиите, като никога преди. Всеки знае, че жените на борда привличат змии. Чист късмет беше, че успяхме да оцелеем. Нещо, за което ти нямаш заслуга. Махай я от очите ми!

Последните му думи представляваха крясък и бяха насочени към заместника. Изражението на въпросния показваше, че и той споделя мнението на своя капитан.

— Дайте ми билета — отчаяно каза Алтея и неочаквано посегна да го сграбчи, ала Сичъл се оказа по-бърз. Освен ако тя не искаше да се бие с него, нямаше как да го получи. — Моля ви.

Помощникът вече я сграбчваше за ръката.

— Махай се и повече да не си стъпила на борда на този кораб! — процеди Сичъл. — Радвай се, че ще ти позволя да си събереш багажа. Но ако не напуснеш помещението веднага, ще накарам да те изхвърлят и без него. Лъжлива брантия. С колко от екипажа си преспала, за да опазиш тайната си? — изсумтя той. Помощникът вече я влачеше към вратата.

Нито един, гневно искаше да отвърне тя. Нито един. Но нали тя бе спала с Брашън. И макар че това касаеше единствено нея, изричането на тези думи щеше да превърне нежеланието за осъзнаване в лъжа.

— Това не е справедливо! — изплака тя.

— По-справедливо е от твоите лъжи! — изрева капитанът.

Заместникът я изтласка навън.

— Събирай си багажа! — нареди той със злостен шепот. — И ако посмееш да разкажеш на някого от Кандило за това, лично ще те издиря и ще ти покажа какво правим с лъжливите курви!

Блъсването, съпроводило това сбогуване, я накара да залитне към палубата. Алтея съумя да запази равновесие — така, изправена, тя чу как вратата се затръшва зад гърба й. Трепереща от гняв, девойката остана загледана в дървената преграда, която я делеше от заветното доказателство. Случилото се току-що все още й изглеждаше нереално. Толкова месеци усилен труд, и за какво? За нищожната шепица монети, полагащи се на един юнга. Тя с радост би се простила и с тях, и с всичките си принадлежности в замяна на онази кожена ивица (която капитанът в този момент несъмнено насичаше усърдно).

При извръщането си тя улови погледа на Релър, който повдигна вежда насреща й в безмълвно питане.

— Прогониха ме — обясни тя. Кратка и същевременно искрена представа.

— Защо? — попита морякът и тръгна заедно с нея към бака.

Алтея сви рамене.

— Не ми се говори за това — рязко каза тя. Надяваше се, че е прозвучала като разгневен юноша, а не като млада жена, едва сдържаща сълзите си. Тя трябваше да се овладее. Трябваше. Не спираше да си повтаря това, докато за последен път пролазваше в тясното място, представлявало неин дом в продължение на една цяла зима. Само няколко мига й бяха нужни, за да нахвърля скромните си вещи в торбата. Подир това тя я метна на рамото си и напусна кораба.

Изчезването на до този момент осигурената квартира я накара да погледне на градеца с нови очи. Кандило. Този град далеч не беше от местата, където човек би искал да се озове единствено с шепа монети и една торба багаж.

 

 

Някакъв човек се извърна подире му, вторачен. За момент Брашън погледна към него. И едва тогава осъзна, че през цялото време е крачил ухилен. Какво пък, той имаше пълното основание да изпитва доволство — заради гордостта, която изпитваше от представянето й. Преди малко там, на палубата на Жътвар, тя бе изглеждала досущ като истински наперен юнга. Небрежното поведение, дори хулиганският наклон на шапката — съвършени. Пътуването, което бе очаквал да я съсипе, в действителност й се бе отразило добре. Алтея си беше възвърнала нещо; нещо, което Брашън бе смятал, че Кайл е унищожил у нея с изместването й от Вивачия. Тази промяна, предизвикана от капитан Хейвън, я беше направила непоносима за последните й две пътувания на борда на семейния кораб. Тя бе заменила нейната дързост с капризност, а стремлението към справедливост — със склонност към озлобление. В деня на бащината й смърт Брашън реши, че старата Алтея също си е отишла завинаги. И той действително не беше виждал признаци от някогашното присъствие: до онзи ден на островите, когато тя бе започнала да одира морски мечки. През въпросния ден нещо в нея се беше променило. Промяната бе започнала именно тогава и бе се проявявала все по-силно. И самата Алтея бе ставала все по-силна. А през онази нощ в Кътчето той бе осъзнал, че старата Алтея се е завърнала. Беше осъзнал и нещо друго: колко му е липсвала тя.

Брашън си пое дълбок дъх — въздух, обгърнал твърда земя, носещ нотки на свобода. Той беше свободен като птица, с натежали от пари джобове и с намерението да отпразнува подобаващо успешното пътуване. Какво по-добро от това? Той започна да се оглежда за табелата на „Червената стряха“. Лично първият помощник му беше препоръчал това място, след като бе научил, че Брашън възнамерява да прекара нощта на брега. Неговата усмивка недвусмислено бе загатвала, че той не очаква Брашън да прекара въпросната нощувка сам. Същото важеше и за Брашън.

Погледът му различи знаковите червени стрехи далеч преди съзирането на самата табелка.

Въпросната пивница се оказа чиста, но и доста празна. Там имаше само две маси и четири пейки, гладки като добре почистена палуба. Подът бе посипан с равномерен слой бял пясък. В огнището пропукваха разнообразни дърва, променящи цвета на огъня. Клиенти нямаше.

Брашън трябваше да изчака известно време, преди съдържателят да изникне. При влизането си въпросният бършеше ръце в престилката си. Посетителят бе подложен на дълъг, почти подозрителен оглед, преди да бъде поздравен.

— Вашето заведение ми беше препоръчано. Колко ще ми струва стая с вана?

Отново последва бавният оглед, вероятно целящ да отгатне финансовите възможности на питащия. Съдържателят беше човек на стара възраст, бивш моряк, който накуцваше. Не беше трудно да се отгатне, че именно зарасналият криво крак е сложил край на това му призвание.

— Три — решително отвърна стопанинът. И добави: — Вие не сте от хората, дето се връщат къркани и трошат, нали? Иначе в „Червената стряха“ няма да се намери място за вас.

— Наистина обичам да пия, но тогава не троша, а просто си лягам да спя.

Онзи изсумтя.

— Поне сте честен. — Той протегна длан; веднага щом монетите се озоваха в нея, съдържателят ги изсипа в джоба си. — Първата лява стая на втория етаж. Ако искате да се изкъпете, отзад в бараката има помпа, вана и огнище. Огънят тлее, бързо ще го разпалите. Къпете се колкото си дълго искате, само че накрая подредете всичко така, както сте го заварили. Аз поддържам ред. На някои това не се харесва, те искат да се наливат, да плюскат, да крещят и да се бият. Ако и вие искате това, вървете другаде. Тук един честен човек може да се сдобие с чисто легло и с добре приготвена храна. Тя може да не е нищо особено, ама е приготвена добре и е прясна. Тук човек може да изпие и халба бира, ако иска. Но тук не е кръчма или бардак. Не, сър. Това е спретнато място.

Брашън кимна сковано. Той започваше да подозира, че усмивката на първия помощник е произтичала от намерението му да се пошегува. И все пак тази странноприемница изглеждаше подходящо място за една вечеря с Алтея, по-подходящо от някоя шумна кръчма.

— В такъв случай ще отида да се окъпя — обяви той, възползвайки се от замлъкналия да поеме дъх стопанин. — Един мой другар може да ме потърси. Ще пита за Брашън, това съм аз. А момчето се казва Ател. Нали ще му предадете да ме почака?

— Да, ще му кажа, че сте тук. — Домакинът отново замълча. — Той нали не е от шумните? Не е от хората, които се връщат пияни и обръщат пейките?

— Ател ли? Нищо подобно.

С това уверение Брашън побърза да се оттегли към задния двор. Там той откри въпросната барака, в която имаше помпа, голямо корито и пещ. И в тази постройка личеше спретнатост. Няколкото окачени кърпи изглеждаха чисти, макар и захабени — върху нито една от тях не личаха петна. Мястото наистина изглеждаше чисто.

Той изпомпа няколко кофи вода и ги сложи да се нагряват, а после извади цивилните си дрехи от торбата и ги сложи да се проветрят — те бяха чисти, само леко бяха започнали да се вмирисват на мухъл. Накрая Брашън пристъпи към банята си. Сапунът отстрани няколко слоя мръсотия и може би част от кожата, преди процесът да постигне задоволителен ефект. За пръв път от седмици той разплете коса, изми я и отново я пристегна. Много му се искаше да полежи във ваната, но не искаше да кара Алтея да чака. По тази причина Брашън се надигна, подсуши се, подряза брадата си и си облече чистите дрехи. Колко приятно беше да почувства допира на чисти, топли и сухи дрехи до също така чистата си кожа. Окъпването го бе направило летаргичен, но храната, придружена с една студена халба бира, бързо щеше да го оживи.

Мръсните си дрехи Брашън прибра в торбата си и се зае да подрежда бараката. Утре той щеше да потърси перачница, където да предаде одеждите — с изключение на онези, които бяха прекалено изцапани с катран. Но днешният ден беше предвиден за почивка. Като нов човек той се върна в гостилницата, за да си поръча храна и да изчака Алтея.

 

 

До този момент тя никога не се бе озовавала сама в чуждо пристанище. По-рано винаги бе разполагала с другари и с кораб, на който да се завърне по здрач. В момента беше едва следобед, ала денят бе започнал да й се струва и по-студен, и по-мрачен. Алтея отново се огледа. Всичко около нея бе изгубило конкретността си. Не съществуваше нищо, което да я обвързва: никакъв кораб, никакви задължения, никакво семейство. Парите в джоба и торбата на гърба изчерпваха единствените й тревоги.

Този нов поглед породи чудата смесица от чувства. От една страна тя се чувстваше сама, изоставена, съкрушена от отказания й билет, а в същото време това усещане съжителстваше с усета за уверена независимост. Безразсъдство. Да, това беше думата. Струваше й се, че никоя нейна постъпка не би могла да влоши положението й повече. В този момент Алтея можеше да прави каквото си иска, без да мотивира основанията си, защото никой не се интересуваше от тях. Нищо не й пречеше да се напие до припадък или да прахоса всичките си пари за една възмутително скъпа вечеря. Разбира се, това състояние не я освобождаваше от нуждата да се съобразява с утрешния ден, но пък човек винаги можеше да отмести мисленето за него до самото му настъпване. Ако тя решеше да се хвърли с главата към стената, никой нямаше да й попречи или впоследствие да я мъмри за сцепения лоб.

Пък и всичките й планове така и не бяха довели до нищо.

Тя отново намести торбата си и накриви кепето под още по-дързък ъгъл. След това отново закрачи по улицата, разглеждайки с повишено внимание всичко около себе си. Тази част на града, заради близостта й до пристанището, бе изпълнена със снабдители, прекупвачи, евтини пансиони, кръчми, бардаци, игрални домове и магазини за наркотици. Сурова част от пристанището, приютила сурови люде. И Алтея беше част от тях.

Девойката си избра една от пивниците и влезе вътре. Заведението не се отличаваше особено от бингтаунските кръчми. Подът бе покрит с увехнала тръстика. Плотовете на дървените маси бяха изпъстрени с множество петна от чаши. Пейките изглеждаха захабени. Стените и таванът бяха потъмнели от дима на лампите и готвенето. В единия край на общата зала имаше голяма камина. Точно в този край се бяха струпали най-много моряци, близо до топлината и миризмата на яхния. Съдържателят беше суховат и мрачен на вид; някои от обслужващите момичета споделяха настроението му, а другите непрекъснато се кискаха. Пивницата имаше и втори етаж, където човек можеше да нощува. Само че за спане още беше прекалено рано. Всички разговаряха с оживление, което се стовари върху Алтея като вълна.

Тя успя да си намери място достатъчно близо до огъня — макар не колкото й се искаше. Във всеки случай тук бе по-топло от улицата. Или от кораба. Тази маса беше почти празна.

Алтея уморено се облегна на стената и си поръча халба бира, оказала се изненадващо добра, порция яхния (зле подправена, но пак за предпочитане пред корабните дажби) и къшей хляб, чиято пряснота заглади неприятното впечатление от гозбата. Него тя изяде с особена наслада. Беше й приятно да се наслаждава на бирата и храната, без да мисли за друго. В началото тя имаше намерение да наеме стая тук, само че трополенето и крясъците, които долитаха от стълбището, й изясниха, че горните помещения не бяха предназначени за нощувка. Едно от момичетата неохотно се приближи към нея, но Алтея се отърва, като се престори на неразбрала. Момичето не изглеждаше огорчено от несъстоялата се размяна.

Колко ли дълго една жена трябваше да се занимава с подобна професия, преди това да й втръсне? Или да престане да й прави впечатление? Алтея несъзнателно постави ръка върху талисмана на пъпа си. Капитан Сичъл я беше обявил за курва и я бе обвинил, че нейното присъствие е привлякло змиите. Това беше нелепо, ала точно по този начин и капитанът, и първият помощник бяха гледали на нея.

Тя отхапа за пореден път от комата си, плъзна поглед из помещението и се опита да си представи ситуация, в която й е необходимо да предлага тялото си в замяна на пари. Тукашните клиенти бяха неприятна пасмина, реши тя. Морето каляваше мъжете, ала освен това и ги загрозяваше. Почти сред всички маси личаха липсващи зъби и крайници и лица, захабени не само от стихиите, но и от съприкосновението с мас и катран. Онези, които бяха млади, привлекателни и мускулести, не бяха нито чисти, нито отличаващи се с добри обноски. Вероятно това бе следствие от дейността им. Дните им минаваха в лов и обработване на плячката, сред кръв, мас и сол. Моряците, служещи на Търговски съдове, бяха се поддържали значително по-добре. А може би това важеше единствено за екипажа на Вивачия? Баща й бе изисквал от хората си да изглеждат представително, да поддържат кораба чист.

Мислите за Вивачия и за баща й вече не пораждаха толкова остра болка. Безнадеждност бе заела мястото й.

Алтея си наложи да изтегли на повърхността онази мисъл, която се улови, че се опитва да избегне. Щеше да бъде почти невъзможно да се сдобие с билет, издаден на нейно име. Само защото тя беше жена. Внезапно връхлетялото усещане за разгром едва не я задави. Приятната тежест в стомаха й се превърна в оловно бреме. Тя бе започнала да трепери.

Девойката притисна крака към пода и допря ръцете си до ръба на масата, за да ги успокои. Искам да се прибера у дома, отчаяно си помисли тя. Да се озова на място, където съм в безопасност и хората ме познават. Ала домът й вече не беше подобно място. Единственото място, където подобни неща съществуваха, в действителност се оказваше миналото: нейното минало, времето, когато баща й бе още жив, а самата тя бе добре дошла на борда на Вивачия.

Трудно й беше да извика тези спомени. Те стояха прекалено далеч, отделени от непреодолима дистанция. Този копнеж единствено я накара да се почувства по-самотна и обречена.

Неочаквано тя си спомни за Брашън. Той беше единствената брънка, която би могла да й помогне да се доближи до дома. По-рано тя не бе възнамерявала да го потърси, ала сега осъзнаваше, че не съществуват причини да не го стори. В поредна проява на безразсъдство тя можеше да отиде при него и за няколко часа да се почувства обгърната в безопасност, без мисли за утрешния ден. Тази представа й изглеждаше изкусителна.

Или пък не, това не беше добра идея. Явяването й щеше да му даде основания да смята, че тя отново проявява склонност да легне с него. Алтея умишлено се съсредоточи върху тази вероятност. Тя започваше да поражда интерес. Девойката изсумтя. В този момент долитащите от горния етаж звуци й се струваха и унизителни, и глупави. Не, тя не изпитваше желание да прави това с когото и да било, още по-малко с Брашън. Това би било страшно глупаво, защото рано или късно някой от двама им щеше да се завърне в Бингтаун. Онази нощ на борда на кораба бе представлявала глупава постъпка, мотивирана от умора, замайване и наркотици: това беше единствената причина. Но ако Алтея умишлено потърсеше Брашън и то се случеше отново, възможността за оправдание би изчезнала. И това само би усложнило нещата при една тяхна среща в Бингтаун. Нейният дом.

Тъй. Тя нямаше да се отзове на поканата му. И нямаше да преспива с него. Това реши тя.

В този случай оставаше един-единствен въпрос — какво да прави с остатъка от деня и с предстоящата нощ.

Алтея повдигна чашата си, за да привлече вниманието на едно от момичетата. По време на наливането тя сухо попита:

— Оказа се, че съм по-уморен от очакваното. Можеш ли да ми препоръчаш някоя спокойна гостилница? Където човек може и да се окъпе?

Момичето енергично започна да разчесва тила си.

— Тук също можеш да наемеш стая, макар да не е много спокойно. Наблизо има къпалня.

Стръвното разчесване убеди Алтея, че нощувката тук не би била добра идея дори и при пълен покой. Тя възнамеряваше да се отърве от гадините, които се бяха прилепили към нея на борда на кораба, а не да се сдобива с нови.

— Мен ме интересува нещо по-притихнало — настоя Алтея.

Момичето сви рамене.

— Ако не ти се свидят парите, върви в „Скопения кон“. Там има музиканти и певачка. В най-добрите стаи имало и огнища, поне така съм чувала. Някои от стаите им са с прозорци.

В „Скопения кон“ тя бе вечеряла с баща си веднъж. И дори помнеше какво — печено свинско с гарнитура от грах. Тя му беше подарила една много забавна восъчна маймунка, закупена по-рано същия ден, а той й беше разказал за сключените сделки — как закупил двадесет бъчви скъпо олио. Ала всичко това се бе случило в един друг, предишен живот. В живота на Алтея, а не този на Ател.

— Не, това няма да ми е по джоба. Някое евтино и тихо местенце ми трябва.

Момичето се навъси.

— Не зная. В тази част на града не са много тихите места. Повечето моряци не се интересуват от това. — То хвърли чудат поглед на Алтея. — Пробвай „Червената стряха“. Баня не зная дали имат, обаче е много спокойно. Като гробница, доколкото съм чувала.

— Да, за това място и аз зная — побърза да каже Алтея. — А някое друго?

— Няма. Както казах, моряците не търсят покой. — Нов странен поглед. — Малко ли са ти тези места?

Момичето прибра парите и се отдалечи.

— Хубав въпрос — промърмори Алтея и отпи от новата си халба.

До нея се стовари някакъв моряк, вмирисан на повръщано: със свечеряването кръчмата започваше да се изпълва. Мъжът се оригна шумно; последвалата миризма накара Алтея да трепне. Това не убягна на непознатия, който се ухили широко и съзаклятнически се приведе.

— Таз виждаш ли я? — рече той, сочещ към една от сервитьорките. Тя имаше бледно лице и в момента бършеше маса. — Трижди я оправих. Троица, а тя ми взе само за веднъж.

Горд от себе си, морякът се облегна на стената и продължи да се хили. Сред горната му челюст личаха две нащърбени счупвания.

— Ти също трябва да я пробваш, хлапе. Бас държа, че тя ще те научи на някои неща. — И той намигна лукаво.

— Сигурен съм, че ти би спечелил този бас — добродушно се съгласи Алтея, допи бирата си и се надигна, вземайки торбата си. Вън валеше, беше изникнал и вятър, вещаещ влошаване на времето.

Тя реши да постъпи по най-очевидния начин: да си намери подходяща стая и да се наспи. Последващите си действия щеше да обмисля на следващия ден. Той й се струваше по-подходящ за търсенето на кораб, който да я отведе в Бингтаун колкото се може по-бързо.

Бингтаун. Нейният дом. Завръщане, което щеше да означи и зачеркването на мечтите й да си върне Вивачия.

Не, тя нямаше да мисли за това сега.

По смрачаване Алтея беше обиколила шест различни пансиона. Почти всички стаи бяха разположени над пивници. Всяко едно от тези заведения се бе отличавало с шум и дим, а някои дори предлагаха собствени курви. Онова, на което тя в крайна сметка се спря, също не се отличаваше от останалите, само че в него неотдавна се бе разразило сбиване, наложило пристигането на градската стража. Онези, които не бяха отведени, бяха или прекалено изнурени, или препили. В един от ъглите стояха трима музиканти, които свиреха за себе си, защото клиентите си бяха отишли. Тримата тихо разговаряха помежду си и често прекъсваха изпълненията си, за да опитат нещо различно.

Алтея се настани достатъчно близо до тях, за да слуша, но без да им пречи. Точно сега тя им завиждаше. Дали някога и тя щеше да има подобни приятели? Всички онези години, прекарани в плаване, й бяха изключително скъпи, ала бяха взели своята цена. Нейният баща бе останал нейният единствен приятел. Но капитанът и неговата дъщеря не могат да споделят приятелството на екипажа. И в Бингтаун Алтея бе оставала отчуждена, отдавна изгубила връзка с останалите момичета на нейната възраст. Повечето от тях вече имаха собствени семейства, най-вероятно омъжени за някогашните момчета, които бяха обсъждали с кискане. А пък Алтея се беше озовала насред чужд пристанищен град, в западнала кръчма и преоблечена като момче. Сама. И само с една вероятност за бъдещето си: да се прибере у дома с подвита опашка и сведена глава.

С всяка изминала минута тя се чувстваше все по-покрусена. Най-добре щеше да бъде да си легне. Да, тази халба щеше да бъде последната за днес, след нея Алтея щеше да се оттегли в стаята, която бе наела.

В този момент Брашън прекрачи прага. Погледът му веднага се закова на Алтея. За един застинал миг помощникът спря. По стойката на тялото му личеше, че е ядосан. Вероятно в проява на същия гняв той се бе сбивал — утре сутринта лявото му око щеше да е посиняло. Ядът му още не беше отминал; това личеше и в положението на раменете под чистата моряшка фланела, и по блясъчето в очите му.

Алтея нямаше причина да изпитва вина или срам. Тя не беше обещала, че ще се срещне с него, а само бе изтъкнала възможност. Затова неочакваното й трепване я изненада.

Брашън се приближи към нея, оглеждащ се в дирене на нестрошен стол. Дирене, оказало се напразно, поради което той трябваше да седне на нейната пейка.

Помощникът се приведе към Алтея и каза отсечено:

— Можеше просто да ми откажеш. А не да ме караш да чакам и да се притеснявам за теб.

В продължение на няколко мига тя барабани с пръсти по масата; преди да повдигне очи към него.

— Простете, сър — високо му напомни тя за ролята си. — Не подозирах, че вие ще седнете да се притеснявате за сополанковци като мен.

Брашън хвърли бърз поглед към музикантите, които изобщо не им обръщаха внимание.

— Разбирам — сухо отвърна той. А погледът му беше далеч по-красноречив. Тя го беше наранила: нещо, за което дори не се беше замисляла.

Брашън се надигна от масата. Алтея реши, че той ще си отиде, но помощникът не оправда очакванията й, а се отправи към гостилничаря, разчистващ парчетата глина. Сдобил се със собствена бира, помощникът се върна обратно и заговори пръв:

— Понеже се притесних, отидох на кораба и попитах помощника за теб.

Алтея възкликна.

— Да. Онова, което той каза за теб… — Брашън замълча и докосна синината върху лицето си. — Повече няма да плавам с Жътвар — рязко каза той и я изгледа обвинително. — Защо си им казала истинското си име?

— Помощникът ти е разказал? — вместо отговор запита тя. Настроението й съумя да постигне невъзможното, като се развали още повече. Това щеше да намали шансовете й да си намери работа на борда на някой друг кораб. Отчаянието започна да я дави.

— Не. Капитанът ми каза. След като помощникът ме заведе при него и двамата попитаха дали съм знаел за теб.

— И ти си им казал истината?

Не, още по-лошо ставаше. Сега те бяха уверени, че тя е преспала с Брашън, за да си осигури мълчанието му.

— Нямаше смисъл да лъжа.

Останалите подробности от историята му не я интересуваха — нямаше значение кой кого е ударил първи. Тя поклати глава.

Но Брашън нямаше намерение да остави собствения си въпрос. Той отпи от халбата си и попита:

— Защо си им дала истинското си име? Как си очаквала да си намериш нов кораб под истинското си име? — В тона му личеше неподправено удивление от глупостта й.

— Щях да го използвам, за да си върна Вивачия — промълви Алтея. — Тя щеше да бъде следващият ми кораб.

— Как? — с подозрение попита Брашън.

И тя му разказа. Разказа му всичко, макар че той клатеше глава, докато слушаше за необмислената клетва на Кайл и за наивния й план да се възползва от нея. Защо изобщо тя му разказваше всичко това? На какво се дължеше тази й склонност да му разкрива неща, които изобщо не го засягаха?

След като я изслуша, той не отвърна веднага, а помълча няколко секунди и поклати глава.

— Кайл никога не би удържал думата си за подобна клетва. Съмнявам се, че и самият Търговски Съвет би сторил нещо, дори и да разполагаш с подкрепата на майка си и племенника си. В гнева си хората изричат какво ли не. Ако Съветът започне да изисква подобно спазване на всички клетви, половината Бингтаун ще бъде избит. — Той сви рамене. — Не съм изненадан, че си направила подобен опит. Знаех си, че рано или късно ти ще опиташ да си върнеш кораба. Ала не и по такъв начин.

— А по какъв? — остро се осведоми тя. — Да се прокрадна на борда някоя нощ и да го заколя в каютата му?

— Значи все пак си обмисляла и този вариант — сухо подметна Брашън.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Още в самото начало — призна Алтея. Подир това усмивката й угасна. — Трябва да си върна Вивачия. Макар сега да осъзнавам, че още не съм готова за капитанския пост. Не, не ми се смей. Може да съм глупава, но мога да се уча. Тя е моя. Моя е по начин, по който никой друг кораб не би могъл да бъде. Ала законът не ме подкрепя, а семейството ми стои срещу мен. С една от двете неправди бих могла да се боря. Но с двете вкупом…

Тя заглъхна.

— Трудно ми е да не мисля за нея, Брашън — каза Алтея.

— На мен също.

Вероятно той бе искал да изрази състрадание, ала казаното само я разгневи. Какво право имаше Брашън да се изказва така? Вивачия не беше неговият родов кораб. Как би могъл той да се чувства като нея?

Двамата се умълчаха. В пивницата пристигнаха група моряци, заели съседна маса. А Алтея продължаваше да се взира в Брашън мълчаливо. Следващите клиенти на заведението — трима от местните — пристигнаха също сред тяхното мълчание. За компенсация още с влизането си те се развикаха за бира. Музикантите се оживиха и подеха веселяшката мелодия, която бяха репетирали по-рано. Много скоро пивницата щеше да придобие предишната гълчава.

Брашън чертаеше с пръст по влажния плот.

— И какво ще правиш сега?

Това беше въпросът, който я преследваше цял ден.

— Ще се върна вкъщи — тихо каза Алтея. — Както ти ми каза да постъпя преди месеци.

— Защо?

— Защото ти може би си бил прав. Може би ще бъде по-добре да се върна, да се постарая да изгладя нещата и да продължа да живея живота си.

— Не си длъжна да живееш живота си там — отвърна Брашън. — Пристанището е пълно с кораби, които ще отплават към най-различни места. — С пресилена небрежност той додаде: — Бихме могли да отидем на север. Както ти казах. В Шестте херцогства не се интересуват от пола ти, стига да умееш да работиш. Какво като не са цивилизовани. Надали ще е по-лошо от Жътвар.

Тя мълчаливо поклати глава. Разговорът на тази тема само усилваше мъката, вместо да я облекчава. И въпреки това Алтея я засегна:

— Вивачия спуска котва в Бингтаун. Ако се върна там, поне ще мога да я виждам. — Девойката се усмихна по ужасяващ начин. — Освен това Кайл е по-възрастен от мен. Вероятно ще го надживея. Ако и тогава се намирам в добри отношения с племенника си, той може да позволява на побърканата си стара леля да плава с него.

Брашън я гледаше втрещено.

— Кажи ми, че се шегуваш! — възкликна той. — Възнамеряваш да прекараш живота си в чакане на нечия смърт?

— Естествено, че се шегувам — изсумтя Алтея. Ала това беше лъжа. — Днес беше отвратителен ден — рязко каза тя. — Възнамерявам да му сложа край и да си лягам. Лека нощ.

— Защо? — тихо попита Брашън.

— Защото съм уморена, глупчо.

Наистина беше така. Умората се бе наслоила до мозъка на костите й. Тя беше уморена от всичко.

Бившият помощник нетърпеливо изясни:

— Защо не дойде при мен?

— Защото не исках да спя с теб — каза тя. И любезността й бе изместена от умората.

Брашън успя да си придаде наскърбен вид.

— Аз просто те поканих на вечеря.

— Но в действителност имаше предвид вечеря с продължение.

За момент той се поколеба; в крайна сметка откровеността спечели.

— Мина ми през ума, признавам. Струва ми се, че последния път ти не остана неудовлетворена…

Тя не искаше да си спомня за това, защото се срамуваше от удоволствието, което бе изпитала, а също и от осъзнаването, че той също знаеше това.

— Ако си забравил, тогава ти казах, че това не бива да се повтаря.

— Сметнах, че имаш предвид да се повтаря на кораба.

— Където и да е. Брашън… Тогава и двамата бяхме уморени, измръзнали, пияни и замаяни от ударите, приспивателното и киндина. — Тя замълча в търсене на отклоняващи обидата думи, които така и не откри. — Това е всичко.

Ръката му се раздвижи върху масата. Алтея усети, че в този момент той иска да я докосне, да стисне пръстите й. Тя отпусна ръце върху коленете си.

— Сигурна ли си? — бавно попита той.

— Нима ти не си? — Алтея се взираше в очите му открито, в противоречие на намиращата се там нежност.

Брашън първи отмести поглед, пое си дъх и отпи голяма глътка от чашата си. Облегнал лакът на масата, той направи опит да се усмихне.

— Бих купил киндин, ако ти осигуриш бирата.

Тя се усмихна на свой ред.

— Надали.

Събеседникът й раздвижи рамене.

— А ако бирата също е от мен?

— Брашън. — Тя поклати глава. — Реално погледнато, ние с теб почти не се познаваме. Нямаме нищо общо. Не сме…

— Добре, разбрах — прекъсна я той. — Ти ме убеди. Идеята беше лоша. Но пък не можеш да ме виниш, че съм опитал. — Брашън допи бирата си и се надигна. — Ще те оставям. Може ли да ти дам един последен съвет?

— Разбира се. — Тя се приготви да изслуша препоръка, съветваща я да се пази.

— Изкъпи се, защото миришеш зле.

И той провлачи крак към вратата, без да се обърне нито веднъж, включително и по време на излизането си. Едно съвсем кратко спиране край нея, придружено с помахване, би превърнало обидата в шега. Вместо това Алтея остана да се чувства наскърбена. Заради отказа й той я беше наскърбил. И се бе престорил, че не проявява интерес към нея заради нечистоплътността й. При предишната им среща това не бе го обезпокоило. Да не говорим, че тогава самият той не бе ухаел особено приятно. Не, някои хора определено не можеха да се оплачат от липса на дързост.

— Още бира! — провикна се Алтея, повдигнала чаша към намусения съдържател.

 

 

Брашън се постара да приведе глава между раменете си, та поне отчасти да се предпази от дъжда. По време на обратния път той се стараеше да не мисли за нищо. И се отби единствено да купи парче долнокачествен киндин от някакъв уличен продавач.

Вратата на „Червената стряха“ се оказа залостена за през нощта. Морякът започна да блъска по нея и да крещи — неоправдано високо, ала разбираемо с оглед на времето.

Над него се отвори прозорец, от който надникна главата на хазяина.

— Кой е там?

— Аз съм. Брашън. Пуснете ме да вляза.

— Бяхте оставили банята разхвърляна. Не бяхте почистили коритото. И кърпите лежаха захвърлени.

Брашън раздразнено присви очи нагоре.

— Пуснете ме да вляза — повтори той. — Не виждате ли, че вали!

— Вие не сте прибран човек! — извика в отговор съдържателят.

— Но аз вече ви платих!

От прозореца изхвърча торбата му, приземила се с весел плясък. Брашън отново започна да крещи, ала прозорецът се затръшна. Известно време морякът продължи да блъска и рита по вратата и да запраща псувни към затворения прозорец. Тъкмо бе заменил последните с шепи кал, когато градските стражи изникнаха, привлечени от врявата, и със смях го посъветваха да върви другаде. Видно беше, че тази ситуация те са виждали и друг път.

Брашън метна на рамо окаляната си торбица и пое да търси друго място за нощувка.