Робин Хоб
Вълшебният кораб (24) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава двадесет и първа
Посетители

С въздишка Роника повдигна очи от счетоводните си книги.

— Какво има?

Рейч изглеждаше смутена.

— Дело Трел е във всекидневната.

Роника повдигна вежди.

— И защо ми казваш това?

Обичайно Дело идваше и си отиваше когато си поиска. Тя беше най-добрата приятелка на Малта най-малко от две години насам; тези формалности между момичетата отдавна бяха изчезнали. Рейч беше се втренчила в пода и колебливо каза.

— По-големият й брат е с нея. Керуин Трел.

Роника се навъси.

— В такъв случай ще го приема веднага. Не тук, ще отида при него. Той каза ли защо е дошъл?

За момент Рейч прехапа устната си.

— С ваше разрешение, той каза, че е дошъл заради Малта. Със сестра си.

— Какво? — Роника скочи на крака, като прободена.

— Аз не познавам тази област на вашите обичаи. Но на мен това не ми се виждаше… правилно. Затова ги помолих да изчакат. — Рейч изглеждаше много смутена. — Надявам се, че не съм породила някаква неприятност.

— Не се тревожи — натърти Роника. — Малта сама създаде тази неприятност. Но младият Трел би трябвало да притежава по-добри обноски. Във всекидневната ли каза, че чакат?

— Да. Желаете ли да поднеса напитки?

В лицето на тази социална дилема ролите на господарка и слугиня почти бяха изчезнали. Бяха останали само две жени.

— Да, Рейч — отвърна Роника подир миг колебание. — Права си, случаят е най-добре да бъде разрешен с формалност, а не с гълчене. Дори и ако той се е държал по начин, който заслужава точно такова отношение. — Възрастната жена отново замълча за момент. — Кажи и на Кефрия да дойде, преди да поднесеш. След това изчакай малко и уведоми Малта, че тя има гости. Тя е отговорна за станалото, нека види как е редно да се постъпва в подобни ситуации.

Рейч изпълни гърдите си с въздух — войник, приготвящ се за битка.

Останала сама, старицата прокара длани по лицето си и разтърка очи. За момент тя погледна към счетоводните книги, но поклати глава. Главата и очите вече я боляха от преглеждането им, а въпреки това не бе открила някакъв начин да намали дебита и да увеличи кредита. Ако не друго, неочакваната визита поне щеше да отвлече мислите й от този невъзможен проблем, дори и да беше неприятна. Тя оправи косата си, изправи се и пое към всекидневната. Отлагането само би породило излишно напрежение. Керуин Трел беше съвсем млад, но освен това беше и наследник на могъщо Търговско семейство. Роника трябваше да го постави на мястото му, но без да го наскърбява. Щеше да й се наложи да пристъпва изключително предпазливо.

Пред вратата на всекидневната тя поспря, за да си поеме дъх, и отпусна ръка върху дръжката.

— Майко.

Роника се обърна към енергично приближаващата се Кефрия. Пламъчета на гняв блестяха в обичайно покорните очи на дъщеря й; устните й бяха притиснати. Възрастната жена не помнеше някога да я е виждала в такъв вид. И повдигна ръка, за да напомни:

— Не бива да наскърбяваме семейство Трел — съвсем тихо каза тя. Кефрия чу думите, но ги отхвърли.

— Същото се отнася и за семейство Вестрит — просъска тя. В този момент тонът й прозвуча досущ като гласа на баща й, което сепна Роника.

Кефрия сама отвори вратата и влезе първа.

Керуин гузно повдигна поглед от крайчеца на дивана, върху който беше приседнал. Дори Дело изглеждаше сепната. Тя наклони глава, за да погледне зад Кефрия и Роника.

Старицата заговори първа, за да изпревари дъщеря си:

— Малта ще се присъедини към нас след малко, Дело. Убедена съм, че твоята приятелка много ще се радва да те види. За нас е изключително удоволствие да те приветстваме, Керуин. Ти не си идвал от… Дори не мога да си спомня последния път, когато ти дойде да ни видиш.

Керуин скочи на крака и се поклони. След това той се усмихна, макар и насилено.

— Спомням си, че родителите ми ме доведоха на сватбата на Кефрия. Но това беше преди години.

— Около петнадесет — отбеляза Кефрия. — Спомням си, че ти беше любознателно момченце. Хванах те да се опитваш да ловиш златните рибки от фонтаните в градината, ако не се лъжа?

Роника се опита да си припомни възрастта на все още изправеното момче. Осемнадесет години? Деветнадесет?

— Сигурно. Спомням си много смътно. Разбира се, както ти сама изтъкна, тогава бях още малък.

— Така е — отвърна Кефрия, преди Роника да е успяла да отвори уста. — И аз никога не бих обвинила някое малко дете, задето е видяло нещо красиво и е поискало да го притежава. — С усмивка тя додаде: — Ето че и леката закуска пристига. Седни и се чувствай като у дома си.

Рейч бе донесла кафе със сладкиши, сметана и ароматни билки. Тя постави подноса върху масичката и излезе. В ролята на домакиня влезе Кефрия. За известно време разговорът засягаше единствено предпочитанията на гостите за начина, по който да пият кафето си. Приключила, Кефрия седна и се усмихна към тях. Дело се бе отпуснала на крайчеца на канапето и не спираше да поглежда към вратата. Изглежда тя се надяваше, че Малта ще се появи и ще я спаси от останалите възрастни.

Кефрия веднага възобнови атаката си.

— На какво дължим посещението ти, Керуин?

Той посрещна погледа й дръзко, но самият му глас бе тих:

— Малта ме покани… ни покани. Бях извел Дело на пазар; там срещнахме Малта. Тя ни покани да й дойдем на гости.

— Разбирам. — Тонът на Кефрия не подложи казаното на съмнение. Роника се надяваше, че тя е успяла да скрие отвращението си по-добре от дъщеря си. — Малката вятърничавица не ни каза, че ще дойдете. Но момичетата са такива, а Малта е по-лоша от обичайното. Главата й е пълна с глупости, които не оставят място за разум и любезност.

Роника почти беше престанала да слуша Кефрия, вглъбявайки се в собствени мисли. Колко ли често Малта се бе промъквала на пазара сама? И дали срещата наистина е била случайна, както твърдеше Керуин Трел? Старицата замислено погледна към Дело. Дали пък двете момичета не бяха планирали тази среща?

Сякаш повикана от мисълта й, Малта влезе точно в този момент. И смаяно огледа официалната обстановка. Предпазлива пресметливост изникна върху лицето й, сторила се много грозна в очите на Роника. Кога момичето бе успяло да усвои подобна своеволност? Беше очевидно, че Малта се е надявала да приеме Дело и Керуин сама. Поне тя нямаше вид да ги е очаквала днес. Макар че косата й беше сресана, а върху устните й да се долавяше багрило, поне роклята й беше подобаваща за годините й. Тя носеше обикновена вълнена рокля, с бродерия, красяща краищата на полата и шията. И въпреки това нещо в начина, по който тази одежда бе носена — пристегната, за да подчертава талията и да кара плата да очертае наливащата се гръд — показваше, че това е жена в детски дрехи. А Керуин Трел се бе изправил на крака, както подобава при влизането на една млада жена.

Това беше по-лошо, отколкото Роника се бе опасявала.

— Малта — приветства я майка й и се усмихна. — Дело ти е дошла на гости. Но първо няма ли да останеш да пиеш кафе с нас?

Дело и Малта се спогледаха. Гостенката преглътна и облиза устни:

— А после би могла да ни покажеш онзи кампсис, за който каза, че цъфтял. — С по-висок от необходимото глас тя се обърна към Кефрия: — Малта ни разказваше за вашата оранжерия. Брат ми много се интересува от цветя.

Кефрия се усмихна в отговор.

— В такъв случай ще му я покажем. Малта прекарва толкова малко време там; изненадана съм, че изобщо си е спомнила, че имаме кампсис. Аз лично ще разведа брат ти. Все пак — тя обърна все още усмихнатото си лице към младежа — не бих рискувала да го оставя насаме със златните ми рибки, не и след предишния му опит.

На Роника почти й стана жал за младежа. Той се усмихна принудено и се постара да не показва, че е разбрал същинския смисъл на изреченото.

— Сигурен съм, че разходката ще бъде много интересна.

Роника бе очаквала, че ще й се наложи да поеме контрол над тази ситуация. Ала поне в тази област Кефрия изглежда бе приела пълната си роля. На възрастната жена се наложи единствено да се включва в общите приказки. И да наблюдава. Много скоро тя се убеди, че двете момичета наистина са действали заедно. Дело изглеждаше далеч по-смутена и гузна. Малта също не беше особено спокойна, но бе решителна. Тя съсредоточаваше вниманието и репликите си върху Керуин по начин, на който той не можеше да отвръща. Самият младеж осъзнаваше колко е неподобаваща тази ситуация, но изглеждаше безсилен да се освободи от нея. Като мишка, прикована от погледа на змия. Той се стараеше да остава съсредоточен върху любезностите на Кефрия, а Малта му се усмихваше над ръба на чашата си. Мислено Роника поклати глава. Дъщеря й се бе притеснявала, че Малта е прекалено наивна, за да пристъпи сред обществото; беше се опасявала, че мъжете биха могли да се възползват от нея. Но в случая обратното изглеждаше по-вероятно: Малта наблюдаваше Керуин със съсредоточението на дебнеща котка. Дълбоко в сърцето си Роника трябваше да се зачуди за същинските интереси на внучката си: дали тя проявяваше интерес към самия мъж, или към преследването му? Керуин беше млад; и от малкото, което Роника бе видяла до този момент, очевидно неопитен в подобни игри. Ако Малта го спечелеше прекалено лесно… и той се отзоваваше на вниманието й с прекалена готовност… имаше вероятност тя да го захвърли, за да се насочи към нови цели.

Сега старицата наблюдаваше внучката си с нови очи. Онова, което съзираше, тя не би намерила за достойно нито у някой мъж, нито у някоя жена. Малта се беше превърнала в хищник. И може би беше прекалено късно за намеса. Но кога красивото момиченце се беше превърнало в алчна женска, вместо в жена? Роника осъзна, че започва да одобрява решението на Кайл да върне Уинтроу от манастира. Щом някое от тези деца трябваше да наследи богатствата на рода Вестрит, то Уинтроу бе за предпочитане пред тази непозната Малта.

Мислите й се насочиха към Уинтроу. Дано момчето да се справяше добре. А всъщност би било по-реалистично да насочи колебанията си към оцеляването му. Вече бе пристигнало съобщение от манастира — някой си Берандол се интересуваше за момчето и питаше за завръщането му. Роника бе връчила посланието на Кефрия, защото това беше нейна отговорност.

Имаше моменти, в които на старицата се искаше жестоко да накаже дъщеря си заради нейната отстъпчивост пред Кайл. Роника искаше да я накара да осъзнае всяка частица болка, която този мъж бе съумял да им причини само за месеци подир смъртта на Ефрън. Уинтроу бе на практика отвлечен в робство на борда на семейния си кораб. И само Са знаеше какво бе станало с Алтея.

Имаше моменти, в които тази неизвестност измъчваше Роника най-силно. Тогава тя будуваше и неспирно се опитваше да отгатне съдбата на немирната си дъщеря. Дали тялото й не се разлагаше в някой набързо изкопан гроб? Дали тя живееше някъде в Бингтаун, сред възмутителни условия и немислим труд? В последното Роника се съмняваше. Тя бе разпитвала, но не беше дочула никакви слухове за дъщеря си. Ако Алтея беше още жива, тя беше напуснала Бингтаун. Но при какви обстоятелства?

Само за пет години Бингтаун бе изгубил голяма част от цивилизоваността си. Новодошлите бяха донесли със себе си не само всевъзможни пороци, а и нови, бързо разпространяващи се отношения към прислугата и към жените. Новите заселници бяха предимно мъже. Роника не знаеше как са се отнасяли те към съпругите си в родината, но жените в техните домакинства се отличаваха от робите само номинално. А робите получаваха още по-малко грижа и от животните. Първият път, когато Роника бе видяла един от новодошлите да удря слугата си насред пазара, тя бе застинала на мястото си. Не заради самата постъпка; дори сред Търговците в Бингтаун имаше дребнави тирани, хора, които избухваха срещу слугите или близките си. Обикновено подобни люде си получаваха заслуженото: слуги, които крадяха, лъжеха и влагаха старанието си в отбягването на работата, вместо във вършенето й. Ала удареният слуга на пазара бе треперил мълчаливо; той не бе заплашил своя работодател с напускане, дори не се бе оплакал. И с това си мълчание той бе направил чуждото възразяване невъзможно. Човек се поколебаваше и, усъмнен, се питаше дали ударът не е бил оправдан? Дали мълчанието не утвърждаваше вината на ударения? И тъй никой не се бе застъпил за него.

В днешно време в Бингтаун слугите имаха своите разновидности. Съществуваха истински слуги, като бавачката, които получаваха заплата и запазваха собственото си достойнство и правото да се разполагат с живота си — обикновена работа. Но освен това присъстваха и слугите на новите заселници, които на практика бяха роби: те съществуваха с единствената цел да търчат в отговор на капризите на своите господари. Това не беше законно, но как някой можеше да докаже, че дадено лице е роб, а не обикновен слуга? Когато бъдеха запитани, тези служители незабавно и плахо потвърждаваха, че те са слуги, чиято заплата бива изпращана при семействата им. Мнозина настояваха, че са доволни от живота си, и че сами са избрали въпросния живот. В тези случаи Роника винаги се замисляше с отвращение за заплахите, способни да ги тласнат към подобна лъжа. Явно тези заплахи биваха привеждани в действие, щом робите се страхуваха по такъв начин.

— Приятен ден, Роника Вестрит.

Тя не се сепна — поне с толкова умение разполагаше. Керуин стоеше пред нея, свеждайки глава в почтителен поклон. На свой ред старицата кимна.

— Приятен ден, Керуин Трел. Надявам се, че оранжерията ни ще ти хареса. А ако кампсисът ти се понрави, Кефрия би могла да ти даде калем. Може да изглежда грубо, но ние подрязваме храстите си значително, за да им придадем красива форма. И за да цъфтят по-лесно.

— Разбирам — каза той, искрено. След което й благодари и последва Кефрия. Малта и Дело, доближили главици, ги последваха. Малтиното сдържано раздразнение проличаваше в стиснатите й устни и разперените ноздри. Очевидно тя бе възнамерявала да остане насаме с Керуин, може би най-много в компанията на сестра му. Защо? Може би и самото момиче не знаеше.

Може би това беше най-ужасяващото от всичко: Малта се хвърляше толкова агресивно, без дори да осъзнава последиците от постъпките си.

Но чия вина беше това, немилостиво се запита Роника. Децата бяха раснали под нейния покрив. Тя ги бе виждала често — на масата, в градините, край себе си. И все пак за нея те винаги си бяха оставали децата. Не бъдещите възрастни; не малки хора, които се развиват непрекъснато. Само децата. Например Силдин. Къде беше той сега? Какво ли правеше? Най-вероятно с бавачката, а може би с наставника си. В безопасност, разбира се. Но това беше всичко, което Роника знаеше за него. Прониза я моментен пристъп на паника. Имаше толкова малко време. Дори и сега може би беше прекалено късно. Та как бяха израснали дъщерите й? Кефрия, която непрекъснато търсеше някоя чужда воля, която да замени нейната собствена, и Алтея, която винаги и всякога признаваше единствено само своята воля.

Тя си припомни счетоводните страници, чието непоклатимо отражение на реалността не можеше да бъде променено от никакво усилие на волята. Тя си припомни дълга, който имаше да изплаща на рода Фестрю от Дъждовните земи. Кръв или злато изплащат дълга. Едно неочаквано изкривяване на гледната точка й показа, че това не е неин проблем, а проблем на Силдин и на Малта. Не бяха ли те кръвта, която да изплати дълга? А тя не ги беше научила на нищо. На нищо…

— Господарке? Добре ли сте?

Роника погледна към Рейч. Жената бе влязла, за да събере чашите и чинийките, и с препълнения си поднос бе застанала пред втренчената в празнотата своя господарка. Тази жена, робиня под собствения й покрив, трябваше да наставлява нейната внучка. Жена, която Роника изобщо не познаваше. Нима самото нейно присъствие не представляваше урок? Робството беше нещо приемливо, така ли излизаше? Какви заключения щеше да си извлече Малта за същината на ролята на една жена в задаващото се общество?

— Седни — обърна се тя към Рейч. — Трябва да поговорим. За внучката ми. И за теб самата.

 

 

— Джамаилия — тихо каза Вивачия.

Думата го събуди и той отдели буза от палубата, на която бе заспал сред зимното слънце. Беше ясен ден, нито топъл, нито хладен, с приятен вятър. Беше следобедният час, през който Уинтроу трябваше да обръща внимание на кораба, както невежо се бе изразил баща му. Той бе седял близо до носа, където бе кърпил панталоните си и тихо бе разговарял с фигурата. Но не помнеше да е заспивал.

— Извинявай — рече Уинтроу, търкащ очи.

— Нима за какво — отвърна корабът. — Иска ми се и аз да можех да спя като човеците, да обърна гръб на деня и всичките му тежести. И за двама ни е благословия, че поне единият от нас е способен на това. Събудих те, защото реших, че би искал да видиш. Дядо ти казваше, че това е най-красивата гледка към града, от която не се вижда нито един от недостатъците му. Ето ги. Белите кули на Джамаилия.

Юношата се надигна, протегна се и насочи погледа си отвъд водите. Двете врязани в морето скали бяха готови да приветстват приближаващия се кораб в обятията си. Градът обгръщаше крайбрежието между димящото устие на Топлата река и извисяващия се връх на Сатраповата планина. Прекрасни имения и градините им бяха отделени от редици дървета. На скалите отвъд града се издигаха кулите на двореца на сатрапа. Горната част на града. Това бе сърцевината на град Джамаилия. Столицата, чието име носеше цялото сатрапство, центърът на цивилизацията. Тя сияеше в зелено, златно и бяло — същинска скъпоценност сред обков. Белите висоти засрамваха височината и на най-издължените дървета, а наситеността на цвета им принуждаваше Уинтроу да присвие очи. Кулите бяха украсени със злато, а основите им бяха изработени от зелен саденски мрамор. Дълго време юношата разглежда града ненаситно: той за първи път виждаше онова, за което бе чувал тъй често.

Преди около петстотин години по-голямата част от град Джамаилия била опожарена. Тогавашният сатрап поискал неговата столица да бъде издигната в ново, още по-смайващо величие, а всичките й постройки да бъдат от камък, за да не може подобно бедствие да я сполети отново. Той събрал най-добрите си архитекти, творци и зидари; с тяхна помощ и три десетилетия труд дворът на сатрапа бил готов. Втората по височина кула съхранявала покоите на владетеля. Единствената кула, издигаща се по-високо, принадлежала на храма на Са, където сатрапът и неговите най-доверени хора почитали божеството.

Дълго време Уинтроу разглеждаше тази кула, възхитен. Изпращането на служба в този храм беше най-високата чест, към която един жрец на Са можеше да се стреми. Само библиотеката изпълваше седемнадесет зали, имаше и три скрипториума, където двадесет свещеници непрекъснато подновяваха или преписваха книги и ръкописи. Дори самата мисъл за събраното там знание смайваше Уинтроу.

Но тогава мътилка започна да покрива удивлението му. Крес също бе изглеждал смайващо, но това не бе му попречило да приютява алчни люде. И той загърби тази гледка, за да седне на палубата.

— Всичко това е лъжа — отбеляза той. — Измама, която хората сами си причиняват. Те се струпват, създават подобна красота, а подир това се отдръпват да я разгледат и да кажат: Ето, ние имаме души, проницателност, и сме святи, и сме радостни. Ние вложихме всичко това в сградите, та да не ни се налага да се занимаваме с него в ежедневието си. Сега ние можем да живеем с цялата глупост и жестокост, която си искаме, и да потъпкваме всяка склонност към духовност и мистицизъм, която съзрем в съседите си или в нас самите. То вече ни обгражда, не е нужно ние да му мислим. Заблуда, с която хората залъгват сами себе си. Поредният начин, който сме измъдрили да се лъжем.

Вивачия заговори тихо. Ако Уинтроу бе останал прав, той не би чул думите. Но той седеше, притиснал длани към палубните й дъски, затуй те докоснаха душата му.

— Може би човеците са начинът, по който Са е искал да се пошегува със света. Всичко останало ще създам обширно, красиво и вярно на себе си, може би е рекъл той. Само человеците ще бъдат способни на дребна злина и себе си да разрушават. И в най-жестока шега ще пръсна сред тях люде, способни да посягат към нещо повече в себе си. Мислиш ли, че това е сторил Са?

— Това е богохулство — разпалено отвърна Уинтроу.

— Нима? Тогава как ще обясниш цялата онази жестокост на човечеството? Откъде идва тя?

— Тя не идва от Са, а от непознаването на Са. От загърбването му. Отново и отново съм виждал деца, доведени в манастира, момчета и момичета, които си нямат понятие защо са там. Те се гневят и се страхуват, защото са отделени от домовете си тъй рано. Ала след седмици те започват да процъфтяват; те осъзнават величието на Са и се обръщат към него. Няма дете, което да не носи макар и искрица от това величие. Не всички от тях остават: някои биват отпращани обратно, защото не всички са подходящи за живот в подобна служба. И все пак всички те са способни да бъдат създания на светлината, мисълта и обичта. Всички.

— Приятно ми е да чуя, че отново говориш по познатия начин — отвърна корабът.

Уинтроу си позволи да се усмихне горчиво. Той потърка заоблената кожа, където по-рано бе продължавал пръстът му. Този неусетно появил се тик започваше да го дразни. И сега беше така. Юношата рязко скръсти ръце и попита:

— Нима се самосъжалявам толкова силно? И е толкова очевидно?

— Вероятно аз съм по-чувствителна за това от всички останали. И все пак е приятно да те изваждам от това ти състояние. — Тя замълча. — Как мислиш, дали ще ти разрешат да слезеш на брега?

— Съмнявам се. — Уинтроу се постара да прогони раздразнението от гласа си. — Не съм помирисвал суша откакто изложих баща си в Крес.

— Зная — малко излишно отвърна тя. — Ако все пак отидеш, бъди внимателен.

— Защо?

— Не мога да кажа точно. Мисля, че става дума за нещо, което твоята прапрабаба би нарекла предчувствие.

Заради необичайното й звучене юношата се изправи и се обърна да погледне фигурата. Тя гледаше към него.

Всеки път, когато той смяташе, че е свикнал с нея, изникваше подобен момент. Днес светлината бе необичайно силна; ясен ден, подходящ за творене. Може би на тази светлина се дължеше блясъкът й. Зелените очи блестяха, абаносовата коса също сияеше, дори кожата блестеше със съчетаната аура на лакирано дърво и здрава плът. Вивачия се изчерви под погледа му, а в отговор Уинтроу отново усети познатото сблъскване на обичта му към нея и непознаването на истинската й същина. Как беше възможно той да изпитва тази… страст, ако можеше да използва тази дума, към една рожба на дървото и магията? Логиката му не можеше да открие причина за тази обич… беше невъзможно да се мисли за бракосъчетание и деца, отсъстваше стремеж към споделена близост, отсъстваха и онези купища споделени мигове, които да послужат като основа за топлотата и спокойствието, които той изпитваше в нейно присъствие.

— Наистина ли ти се струва толкова противно? — шепнешком го попита тя.

— Не става дума за теб — опита се да обясни Уинтроу. — Просто усещането е толкова необичайно. Като нещо, което ми бива налагано, вместо да изникне от мен самия. Като заклинание.

Следовниците на Са не отхвърляха магията. Самият Уинтроу дори бе присъствал на заклинаване, макар и рядко: дребни магии, които да прочистят рана или да запалят огън. Но тези постъпки бяха представлявали приложения на тренирана воля, съчетана с вродена дарба. А този неочакван прилив на чувство, породен, поне доколкото той можеше да прецени, единствено от продължителното общуване, му се струваше нещо съвсем различно. Той харесваше Вивачия. И сам знаеше това, то беше логично. Съществуваха много причини за това. Тя беше красива, мила и се отнасяше към него с разбиране. Тя беше интелигентна; беше истинско удоволствие да наблюдаваш как тя развива мисълта си. Вивачия беше ученичка, нетърпелива да усвоява всичко. Кой не би харесал подобно същество? Логично беше Уинтроу да харесва кораба. И той го правеше. Но тази оценка беше нещо различно от прилива почти болезнена емоция, връхлитащ в моменти като този. В тези мигове тя му се струваше по-важна от дома и близките, по-важна от живота в манастира. Докато траеха те, Уинтроу започваше да вярва, че най-удовлетворителният край на живота му би бил да се хвърли на палубата й и да потъне в нея.

Не. Целта на живота му бе да постигне пълно разбиране на Са.

— Ти се боиш, че аз ще заема мястото на твоя бог в сърцето ти.

— Струва ми се, че това е много близо до нещата, от които се боя — неохотно се съгласи Уинтроу. — И в същото време не мисля, че това е нещо, което самата ти ми налагаш. По-скоро това е част от същината на живите кораби. — Той въздъхна. — Ако някой ми е поверил тази орис, то това е било собственото ми семейство, собствената ми прапрабаба, когато решила да поръча изработването на жив кораб. Двамата с теб сме като птици, присадени към дърво. Можем да се превърнем в онова, което е отредено въз основа на вродените ни качества, но завинаги си оставаме прикрепени.

Рязък пристъп на вятъра приветстваше кораба в пристанището. А Уинтроу се надигна и отново се протегна. В тялото му бяха настъпили осезаеми промени: ръстът му не се беше променил, но мускулите определено бяха станали по-корави. Онзи ден един поглед в огледалото беше показал, че заоблеността е напуснала лицето му. Промени — по-стройно и по-жилаво тяло. И девет пръста. Но и тези промени не удовлетворяваха баща му. Когато треската му бе отминала и раната бе започнала да зараства, баща му го беше повикал при себе си. Но не за да му каже, че е останал горд от храброто държание, нито за да се поинтересува за ръката му. Не и за да отбележи нарастващата увереност в работата. Не. Отзовалият се Уинтроу трябваше да изслуша колко глупаво бил постъпил и как в Крес имал възможност да бъде приет от екипажа. Възможност, която Уинтроу бил пропилял.

— Всичко беше нагласено — отвърна той на баща си. — Онзи мъж, който спечелил лесно, е бил съучастник, който да примами хората. Аз веднага осъзнах това.

— Зная! — нетърпеливо го прекъсна баща му. — Не става дума за това. Не е трябвало да печелиш, идиоте, а просто да им докажеш, че ти стиска. Ти искаше да покажеш храбростта си, като мълчиш, докато Гантри ти отрязва пръста. Зная, че това беше намерението ти, не го отричай. Но ти само се прояви като някакъв… като някакъв побъркан сектант. Когато те очакваха от теб храброст, ти си се показал като страхливец. А когато всеки нормален човек би проплакал или изругал, ти се държа като фанатик. Така никога няма да си спечелиш уважението на този екипаж. Те никога няма да те приемат за част от тях, още по-малко за ръководител, когото да уважават. О, те може и да се преструват, че те приемат, но в действителност само ще изчакват подходящ момент, за да те подредят. И знаеш ли какво? Ти ще си си го заслужил. И аз също се надявам да си го получиш!

Думите на баща му все още отекваха в паметта му. През дългите дни, последвали този разговор, Уинтроу смяташе, че е започнал да печели уважението на моряците, макар и сдържано. Майлд, който прощаваше със същата бързина, с която се наскърбяваше, първи бе започнал да се държи по-открито с него. Само че Уинтроу не можеше да се отпусне и да приеме това. Понякога, вечер, докато се опитваше да размишлява над изминалия ден, юношата започваше да вярва, че това е заговор. Баща му бе отровил отношението му с останалите моряци. Кайл не искаше синът му да бъде приет; затова той щеше да стори всичко по силите си Уинтроу да си остане отхвърлен. По тази причина, казваше си той, заплетен в сложната логика на тази лудост, никога не биваше да се доверява изцяло на екипажа. Ако го стореше, баща му щеше да открие някакъв начин да използва останалите моряци срещу сина си.

— Всеки ден — тихо каза Уинтроу — за мен става все по-трудно да зная кой съм. Баща ми насажда у мен съмнения и подозрения, суровият живот на борда ме кара да привиквам към жестокостта, която останалите проявяват помежду си, а дори часовете с теб ми влияят и ме отдалечават от свещеничеството. Насочват ме към нещо друго. Нещо, което аз не желая да бъда.

Беше му трудно да изрече тези думи. Те нараняваха него самия в същата степен, в която бяха мъчителни и за нея. Тази споделеност бе единственото, накарало я да замълчи.

— Не мисля, че ще мога да издържа още дълго — предупреди я той. — Нещо ще трябва да отстъпи под постоянното напрежение. И се боя, че това ще съм аз. — Уинтроу я погледна в очите. — До този момент аз живеех ден за ден. Очаквах някой или нещо да промени ситуацията. — Погледът му изучаваше лицето й; диреше реакцията на следващите му думи. — Мисля, че е настъпил моментът да взема истинско решение. Да взема нещата в свои ръце.

Уинтроу замълча в очакване на отговора й. Отговор, който тя не можеше да измисли. Какво намекваше, че ще стори той? Какво можеше да стори едно момче срещу волята на баща си?

— Хей, Уинтроу! Ела да помогнеш! — извика някой откъм средата на кораба.

Повикът на смазващ труд.

— Трябва да вървя — каза юношата и си пое дълбок дъх. — Аз те обикнах. Но…

Той поклати глава, притихнал.

— Уинтроу!

Момчето се затича да се отзове. Погледът на Вивачия следеше вече опитното му изкачване по въжетата. Тази готовност също показваше обичта му към нея. Той все още се оплакваше, често. Все още се измъчваше от болките на раздвоено сърце. Но неговата жалба им позволяваше да разговарят и да научават нови неща един за друг. Сега той смяташе, че няма да може да се справи, ала тя знаеше истината. В него се криеше сила; той щеше да издържи, въпреки неудовлетворението. В един момент двамата щяха да се превърнат в едно цяло. Това беше само въпрос на време. Още от онази първа нощ, която той бе прекарал на борда й, Вивачия бе разбрала, че той е истински орисан да бъде с нея. Това не беше мисъл, която Уинтроу лесно би могъл да разбере. Той дълго се бе съпротивлявал на тази идея. Но дори и в решителните му думи днес тя бе доловила бъдещото развитие на този конфликт. Нейното търпение щеше да бъде възнаградено.

Тя огледа пристанището с нови очи. В много отношения Уинтроу бе отгатнал правилно за покварата, укриваща се под красотата на този град. Разбира се, Вивачия нямаше намерение да потвърждава впечатлението му — и без помощ от нея той успяваше да бъде мрачен. За него щеше да бъде най-добре да съсредоточи мислите си върху чистото в Джамаилия. Пристанището изглеждаше толкова красиво в блясъка на зимното слънце.

Гледката беше позната и същевременно съзирана за първи път: споменът на Ефрън бе запечатал перспективата на човешки взор, а не на кораб. Той се бе съсредоточавал върху самото пристанище, търговците и архитектурното постижение. Той не бе забелязал ивиците мръсна вода, изливащи се от градската канализация. Не би могъл да подуши с всяка пора на корпуса си миризмата на притаили се змии. Вивачия плъзна поглед по застиналите води, но не откри и следа от коварните създания. Те се криеха по-надолу, гърчещи се около мекото пристанищно дъно. Някакво предчувствие я накара да погледне към частта на пристанището, където се поклащаха робските кораби. Тяхното зловоние бе загатнато в повея. Миризмата на змии се смесваше с тази на смърт и фекалии. Именно там плетениците бяха най-гъсти, там, под тези плаващи затвори, натежали от мъка. Когато Вивачия бъдеше разтоварена и в трюма й бъдеха извършени нужните приготовления, тя също щеше да заеме мястото си до тези съдове, готова на свой ред да бъде натоварена с отчаяние. Денят бе слънчев, но тя потрепери заради мисълта за змиите.

 

 

Роника седеше в кабинета, някога принадлежал на Ефрън. Сега помещението бавно привикваше към нея.

Именно в тази стая тя чувстваше най-силно близостта му. И точно в тази стая той й липсваше най-силно. През месеците подир смъртта му тя постепенно бе разчистила неговите документи, за да ги замени със своите пръснати листи. И въпреки това присъствието на Ефрън все още се усещаше в самата обстановка. Огромното бюро беше прекалено голямо за нея. И столът зад него беше прекалено голям — седейки в него, Роника се чувстваше като малко дете, преструващо се на възрастен. Сувенири от пътуванията му изпълваха кабинета. Огромен гръбначен прешлен от някакво морско създание изпълняваше ролята на табуретка за крака; имаше цяла полица, заделена за фигурки, раковини и чудати бижута. За нея беше проява на някаква чудата интимност да разгръща счетоводните си книги върху лъскавия плот на бюрото му, да оставя чашата и вече забравената плетка върху подлакътника на креслото край огъня.

Тя бе започнала да идва тук, за да размишлява над проблеми, опитвайки се да използва все още долавящото се ехо от личността на Ефрън, за да предположи какво би я посъветвал съпругът й, ако все още беше жив. По същата причина Роника бе дошла и сега. Тя се беше отпуснала на дивана от отсрещната страна на огнището, захвърлила пантофите си на пода. Старицата носеше мека вълнена роба, захабена от двугодишно носене и въпреки това удобна. Сама бе наклала огъня и сега наблюдаваше отслабващите му пламъци. Пукотът и топлината бяха успокояващи, ала така и не я доближаваха до някакъв отговор.

И в един момент Роника реши, че Ефрън само би свил рамене и би възложил на нея да се оправи с този проблем. Точно тогава някой почука на масивната врата.

— Да?

Тя бе очаквала Рейч, но влязлата се оказа Кефрия. Дъщеря й беше облечена в нощница и бе сплела тежката си коса за през нощта, но въпреки това носеше поднос с димящ съд и големи чаши. Роника подуши кафе и канела.

— Вече бях се отказала да те чакам.

Кефрия не отговори директно.

— Реших, че след като така или иначе не мога да заспя, поне да се разсъня. Кафе?

— Не бих отказала.

Такъв беше мирът, на който майка и дъщеря се бяха спрели. Двете избягваха да разговарят, а когато все пак го правеха, темите засягаха само най-тривиални неща. И двете отбягваха всичко, което би могло да предизвика спор. И тъй като по-рано Кефрия не се бе отзовала на поканата за разговор, Роника бе сметнала, че това е причината. И с горчилка бе размишлявала, че Кайл й е отнел не една, а и двете дъщери: той беше прокудил едната, а другата бе изолирал. Но ето че Кефрия се беше появила. И старицата неочаквано откри, че е решена да си върне поне частица от дъщерята.

Докато приемаше димящата чаша, тя каза:

— Днес ти ме впечатли. Останах горда.

Лицето на Кефрия се изкриви заради горчива усмивка.

— О, аз също бях много горда от себе си. Собственоръчно съумях да разгромя коварния заговор на едно тринадесетгодишно момиче. — Тя се настани в креслото на баща си, остави пантофите си на пода и сви крака под себе си. — Това не е точно победа, с която човек би могъл да се гордее, майко.

— Аз отгледах две дъщери — меко изтъкна Роника. — Зная колко болезнена е победата понякога.

— Не и над мен — сухо каза Кефрия. С презрение към себе си тя допълни: — Не мисля, че вие двамата с татко някога сте се карали заради мен. Аз бях образцово дете, никога не се противях, придържах се към всичко, което ми се кажеше, и печелех ползите от тази добродетел. Или поне последиците, които смятах за ползи.

— Ти беше моята послушна дъщеря — призна Роника. — Може би заради това аз не те оценявах достатъчно. И те пренебрегвах. — Тя поклати глава. — Но в онези дни Алтея ми причиняваше толкова тревоги, че аз рядко имах време, което да отделя на онази, която растеше правилно.

Кефрия изсумтя остро.

— И при все това ти не знаеш дори и половината от нещата, които тя вършеше. Като нейна сестра, аз… — Тя замълча за момент. — В крайна сметка нищо не се е променило. Тя все още създава тревоги и на двете ни. Още от малка тя беше палава и своеволна, което я направи любимката на татко. Сега нея я няма, с което тя успя да заплени и теб. Просто с отсъствието си.

— Кефрия! — възкликна Роника. Това беше толкова безсърдечно. Сестра й бе изчезнала, а тя, вместо да се притеснява, ревнуваше дори и сега?

Но след един миг Роника допълни колебливо:

— Наистина ли ти се струва, че не ти обръщам внимание заради отсъствието на Алтея?

— Ти почти не разговаряш с мен — изтъкна Кефрия. — Когато аз, наследницата, се затруднявах над книжата, ти просто си ги взе обратно и продължи да се занимаваш с тях. Ти управляваш домакинството сякаш мен ме няма. Когато Керуин изникна днес на прага ни, ти направо се хвърли в битка. Пак хубаво, че си благоволила да кажеш на Рейч да ме повика да присъствам. Майко, ако и аз изчезнех като Алтея, домакинството само би тръгнало още по-плавно. На теб не ти е нужна помощ. — Тя замълча и с давещ се глас добави: — Не ти е нужно присъствието ми.

Кефрия бързо повдигна чашата си и отпи голяма глътка от димящата течност, впервайки поглед в камината.

Роника беше останала без думи. Тя също отпи. И осъзнаваше, че се оправдава, когато каза:

— Но аз винаги изчаквах ти да ме заместиш.

— И винаги беше тъй заета да стискаш юздите, че не ти оставаше време да ме научиш. Остави на мен, ще стане по-бързо, ако го направя аз. Колко пъти си ми казвала това? Имаш ли представа колко глупава и безпомощна се чувствах, когато слушах подобни думи?

Гневът в гласа й бе трупан с години.

— Не — тихо отвърна Роника. — Не знаех. Но е трябвало. Наистина е трябвало. Съжалявам, Кефрия. Искрено съжалявам.

Кефрия въздъхна.

— Вече тъй или иначе няма значение. — Тя поклати глава в търсене на следващите думи. — За Малта вече ще се грижа само аз — тихо продължи Кефрия и повдигна очи към майка си, очаквайки възражения. Роника я гледаше мълчаливо. След още една въздишка дъщеря й продължи. — Ти вероятно се съмняваш, че аз съм способна да се справя. Самата аз се съмнявам. Но зная, че съм готова да опитам. И искам да те помоля… Не, искам да ти кажа следното: не се меси. Колкото и да се объркат нещата. Не се опитвай да ме изместиш, само защото ще бъде по-лесно.

— Кефрия, никога не бих го направила — смая се Роника.

Другата жена отново се беше загледала в огъня.

— Напротив, майко. Ще го направиш, без дори да се замисляш и да осъзнаеш. Точно както постъпи днес. Аз поех започнатото от теб и продължих сама. Но ако зависеше от мен, аз изобщо нямаше да викам Малта. Просто щях да кажа на Керуин и на Дело, че нея я няма или пък че е болна. И любезно щях да ги отпратя, без да дам възможност на Малта да флиртува и да се подхилква.

— Да, така би било по-добре — тихо призна Роника. Думите на дъщеря й я нараниха. Тя просто се бе опитала да разсъждава бързо, за да предотврати бедствие. Но макар и болезнено, казаното от Кефрия бе истина. Така че старицата стисна устни и отпи от кафето си. — Ще споделиш ли с мен замисъла си? — попита тя след няколко мига.

— И аз самата още не зная — каза Кефрия. — Тя е стигнала толкова далеч и почти не ме уважава… Може и да не успея. Във всеки случай имам няколко начални идеи. Вече няма да позволявам на Рейч да й дава уроци. Никакви уроци по танци и етикет, докато не си ги заслужи. Когато уроците започнат отново — ако започнат отново — Малта ще трябва да се отнася към Рейч със същото уважение, което Силдин проявява към своя наставник. Уроците ще бъдат провеждани по едно и също време от деня, а не когато на Малта й е скучно и й се е приискало някакво разнообразие. Ако пропусне някой от тях, ще й се наложи да помага вкъщи, за да компенсира. — Кефрия си пое дъх. — Тя ще си заслужи привилегиите на жена чрез задълженията на жена.

Тя погледна майка си в очите.

— Тъй. Сега ще си прибера счетоводните книги обратно. Няма да допусна Малта да расте невежа като мен. Всяка седмица тя ще прекарва известно време над сметките. Зная, че тя ще ги накапе с мастило, ще прави грешки и прочие. И двете с теб ще трябва да издържим това. Тя ще отбелязва изменения и ще изчислява. И освен това… тя ще те придружава, когато отиваш да се срещаш с посредниците, брокерите и надзирателите. Тя трябва да се научи да води сметките на имотите ни.

И Кефрия отново замълча, очакваща възражение. Роника мълчеше.

— Разбира се, при тези посещения тя ще трябва да се държи прилично. И да се облича подобаващо за едно момиче, което се превръща в жена. Не долнопробно, но не и детински. Ще са й нужни нови дрехи. Възнамерявам да я накарам да вземе участие в изготвянето им. И да се научи да готви, да надзирава слугите.

Роника кимаше бавно при всяка следваща добавена задача. Когато дъщеря й приключи с изреждането, възрастната жена каза:

— Струва ми се, че замисълът ти е разумен. Малта би извлякла голяма полза от всичко онова, на което ти възнамеряваш да я научиш. Но не мисля, че тя би склонила доброволно да пристъпи към усвояването му. Днес не е модерно за една жена да знае подобни неща, какво остава за усвояването им. Всъщност в днешен Бингтаун на тези умения се гледа с презрение; те биват смятани за плебейщина. Гордостта на Малта би била накърнена от подобна подготовка. Съмнявам се, че тя ще усвоява с готовност.

— Съмненията ти са основателни — потвърди Кефрия. — По тази причина съм предвидила още нещо. Зная, че ти, майко, ще възразиш, но това е единственият начин да я накарам да ме слуша. Тя не бива да получава никакви собствени пари извън онези, които аз й отпускам. Ще трябва да говоря с магазинерите и занаятчиите в града и да им кажа да не й дават на кредит. Ще бъде унизително, но… — Тя замълча за момент, размишлявайки. — Да, същото ще се отнася и за Силдин. Струва ми се, че не е рано да взема мерки и с него. Може би изобщо не трябваше да позволявам на Малта да получава всичко, което си поиска.

Тук Роника отново кимна, потискайки една дълбока въздишка на облекчение. Сред разходите вече почиваха няколко сметки, натрупани от Малта — за сладки изкушения, дрънкулки и безумно скъпи парфюми. Нейната прахосническа небрежност не само се бе отразявала лошо на семейния бюджет: тя бе един от въпросите, които Роника не бе искала да повдига пред дъщеря си. Сега тя искрено се чудеше на това си нежелание.

— Тя е твоя дъщеря — каза Роника. — Но се боя, че това няма да бъде лесно, за никоя от нас. И — неохотно добави тя — има още нещо, на което тя трябва да бъде научена. Договорът ни със семейство Фестрю.

Кефрия повдигна вежда.

— Но аз съм омъжена — подчерта тя.

Неочаквано състрадание връхлетя старицата. Тя си бе припомнила собствените си чувства в онзи миг, когато за първи път бе осъзнала, че нейните узряващи дъщери попадат под сянката на сделка, сключена преди поколения.

— Да, ти си омъжена — потвърди възрастната жена. — И Алтея е изчезнала. И нашите дългове нарастват по-бързо от приходите ни. Припомни си условията на споразумението, Кефрия. Кръв или злато. Щом Малта бъде представена пред тукашното общество като жена, тя рискува да бъде отстъпена на рода Фестрю, освен ако ние не разполагаме със съответната вноска злато.

Никак не й се искаше да продължи, ала…

— А тази година парите за лятната вноска не стигнаха. Обещах да изплатя дължимото в края на годината, плюс компенсацията. — Тя не можа да се осмели и да каже на дъщеря си стойността на тази компенсация. — И ако и тогава не успея да изплатя всичко — с мъка продължи тя, — Каоулн Фестрю ще разполага с пълното право да поиска кръв. Алтея, ако междувременно сме я открили. Малта, ако не сме.

Роника не можа да намери повече думи. В очите на дъщеря си тя съзираше ужас, нарастващ едновременно с осъзнаването на чутото току-що. Последва неизбежният гняв.

— Не е справедливо. Аз не съм се съгласявала на тази сделка! Защо Малта да се съобразява с договор, сключен поколения преди тя изобщо да се е родила? Това не само е несправедливо, това е безумие!

Старицата помълча за момент, преди да изрече думите, познати на всеки потомък на Търговец:

— Такъв е законът на Търговците. Не всякога справедлив; не всякога правилен. Понякога дори не е и разбираем. Но това е нашият закон. С какво сме разполагали, когато за първи път сме стъпили на Прокълнатите брегове? Единствено със самите себе си и с ценността на дадената дума. Тогава сме се заклели във вярност, не само едни към други, но за всички поколения напред. Това е причината да оцелеем там, където всички преди нас са погивали. Ние сме се обрекли на земята и на онова, което тя изисква от нас. Предполагам, че това е друга тема, която никога не си обсъждала с Малта. Трябва да го направиш, и то скоро, защото тя трябва да е чувала слухове.

— Но тя е още дете — умолително каза Кефрия. Сякаш съгласието на майка й по някакъв начин можеше да измени фактите, наложени от потока на времето.

— Това е така — предпазливо се съгласи старицата. — Но няма да бъде дете още дълго. Тя трябва да бъде готова.