Робин Хоб
Вълшебният кораб (19) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава шестнадесета
Нови роли

Корабът се носеше сред вълните, повдигнал нос към измъченото небе в загатване на предстоящ полет. А дъждът беше почти достатъчно силен, за да понесе корпуса върху струите си, измествайки ролята на вълните. За един дълъг миг Алтея виждаше единствено небе. В следващия момент те политаха надолу, по дълъг склон от вода. Изглеждаше, че те ще се врежат във водата. Действително имаше струи зеленикава вода, покрили палубата. Сблъсъкът разтърси мачтата, а заедно с нея и рейката, към която Алтея се бе вкопчила. Пръстите й, изгубили чувствителност, бяха започнали да се хлъзгат върху студеното и влажно платно. Тя сви крака около въжето и се вкопчи по-здраво. Корабът потръпна, надигна се от водата и се понесе към следващата водна планина.

— Мърдай! — Гласът долетя под нея. Застанал върху въжената стълба, Релър се взираше в нея, присвил очи заради вятъра и дъжда. — Проблем ли имаш, момче?

— Не. Слизам — подвикна тя. Измъчваха я и студ, и умора. Тя бе поспряла за момент, за да събере сили за спускането си. Останалите моряци отдавна бяха слезли.

В началото на нейното дежурство бяха изникнали признаци за буря. Капитанът веднага бе наредил платната да бъдат подготвени за свиване.

Първи се бе нахвърлил дъждът, последван от вятър, привидно наумил си да обрулва моряци. Екипажът едва бе приключил с настоящата заповед, когато бе пристигнала нова — да приберат два рифа от марсела, а всичко останало да свият.

Сякаш съзряла усилията им, бурята бе увеличила ожесточението си. Дежурните трябваше да пълзят сред въжетата като мравки. В един момент Алтея бе престанала да мисли и бе започнала да изпълнява нарежданията механично. Тя не бе забравила причината да се намира тук: ръцете й сами събираха влажното платно и го пристягаха. Беше удивително на какво е способно тялото, дори и когато умът е вцепенен от умора и страх. Крайниците на Алтея се бяха превърнали в умело дресирани животни, които се стараеха да я удържат жива.

Тя слизаше бавно, както винаги последна. Останалите вече я бяха подминали и най-вероятно вече се намираха на палубата. Фактът, че Релър си бе направил труда да я попита дали е добре, го издаваше като по-загрижен от останалите. Алтея нямаше представа защо той я държи под око. Във всеки случай това я караше да се чувства едновременно благодарна и унизена.

При постъпването си на този кораб тя бе горяла от желание да се отличи. Беше се насилвала да върши повече, по-бързо и по-добре. Бе й се струвало отлично отново да стъпи върху палуба. Монотонната и зле съхранявана храна, претъпканите и зловонни спални помещения, дори грубостта на останалите от екипажа — всички тези неща й се бяха стрували приемливи през първите дни. Тя се намираше отново в открито море, вместо да бездейства, а в края на пътуването щеше да получи билет, с който да натрие носа на Кайл. Тя щеше да му покаже. Щеше да си върне кораба. И тя си бе наложила да опознае този нов съд колкото се може по-скоро.

Но желанието й само по себе си не се оказа достатъчно. Липсата й на опит беше допълнително утежнена от дребното й тяло. Това беше ловен кораб, а не търговски съд. Целта на капитана не беше бързото пътуване между две точки, а следването на лъкатушещ курс в търсене на плячка. Съдът носеше далеч по-голям екипаж от полагащото се за мащабите му, защото се нуждаеше не само от хора, които да го поддържат, но и от работна ръка, която да лови, убива и обработва животинските трупове. По тази причина той беше претъпкан и далеч по-мръсен. Алтея не бе отрекла решителността си да се научи бързо и добре, ала решителността сама по себе си не можеше да я превърне в най-добрия моряк на борда на този превозвач на мърша. Смътно тя осъзнаваше, че значително е подобрила уменията и издръжливостта си от постъпването си на Жътвар. Освен това тя знаеше, че постигнатото до този момент не е достатъчно, за да я превърне в онова, което баща й би нарекъл умно момче. Целеотдадеността й бе преляла в отчаяние. Подир това тя бе изгубила дори това. Сега тя живееше ден за ден, съсредоточена единствено в непосредственото оцеляване. За друго не мислеше.

Тя беше едно от трите момчета на борда на китоловния кораб. Останалите двама, роднини на капитана, получаваха далеч по-леки задължения: те прислужваха в офицерската столова, което им позволяваше да се хранят с остатъците. И често помагаха на готвача. За това тя им завиждаше най-много: то означаваше, че двамата остават на закрито и на топло, край готварската печка. За Алтея оставаха най-неблагодарните задължения на един юнга. Почистването, изхвърлянето на кофи с катран и сланина, присъединяването към всички задачи, изискващи допълнителна ръка. Никога през живота си тя не беше работила толкова усилено.

Алтея остана вкопчена за мачтата още миг, за да изчака поредната вълна, разливаща се по дъските на палубата. Под закрилата на форпика тя започна да притичва от въже до въже. Това беше третият ден лошо време. Преди настоящата буря младата жена наивно бе вярвала, че времето няма да се влоши повече. Опитните моряци изглежда приемаха това за нещо обичайно за Външните води. Те проклинаха времето и се обръщаха към Са с настоявания да му сложи край, но тези им разговори неизменно прерастваха в истории за по-страховити бури, които те преживели на далеч по-лоши кораби.

— Хей, Ат! По-добре се размърдай, ако искаш да си изядеш порцията.

Думите на Релър съдържаха достатъчна заплаха, но въпреки това възрастният моряк остана на палубата, за да изчака Алтея. Двамата слязоха заедно и залостиха люка след себе си. Алтея поспря на стълбичката, за да изтръска водата от ръцете и лицето си и да я изстиска от косата си. Подир това тя отново заслиза.

Няколко месеца по-рано тя би определила трюма като студено, влажно и смрадливо място. Сега вътрешността на съда представляваше ако не дом, то поне убежище, където вятърът оставаше лишен от възможността да хвърля пръски в лицето ти. Жълтото сияние на фенера бе почти приветствано. Тя чуваше раздаването на храна — потракването на дървен черпак. И побърза да получи полагащата й се порция.

На борда на Жътвар нямаше спални помещения. Всеки моряк си намираше местенце и го задържаше за себе си. По-хубавите места често трябваше да бъдат защитавани с помощта на пестници и псувни. Насред товарното помещение имаше кътче, което моряците бяха превърнали в нещо като убежище. Именно тук казанът с храна биваше донасян и дажбите биваха разливани в края на съответното дежурство. Нямаше маса, нито пейки, на които да се седне. Онези, които разполагаха със сандъчета, използваха тях за кресла. Останалите трябваше да се задоволят с голите дъски или с някоя от бъчвите за мас, на която да се облегнат. Съдовете за хранене бяха дървени тарелки, почиствани единствено с пръсти или с коричка хляб — когато имаше хляб. Сухарите присъстваха най-често в менюто, а в подобна буря имаше малка вероятност готвачът да се е опитвал да пече нещо.

Алтея трябваше да си проправи път сред прострени в символично сушене дрехи (за никакво изсъхване не можеше да става дума сред тази влага!). Младата жена съблече мушамата си, спечелена миналата седмица на комар, и я окачи на куката, която бе обявила за своя.

Предупреждението на Релър не бе представлявало празна заплаха. По време на приближаването й той тъкмо си сипваше. И, подобно на всеки друг от екипажа, вземаше, без да се съобразява с останалите. Алтея грабна празна тарелка и нетърпеливо зачака реда си. Тя усети, че той се бави умишлено, че се опитва да я накара да се оплаче. Ала по трудния начин тя бе научила, че подобни дела са безсмислени. Всеки имаше право да удари един юнга. По-добре да запази мълчание и да вземе половин черпак супа, отколкото да се оплаче и да получи юмрук за вечеря.

Релър стоеше приведен над казана и изсипваше черпак подир черпак от плитката локва на дъното. Алтея преглътна и продължи да чака.

Когато Релър видя, че тя няма да се поддаде, той почти се усмихна. И каза:

— Оставил съм ти малко на дъното, момче. Обери казана и после го занеси обратно при готвача.

Алтея знаеше, че това е своеобразна проява на доброта: нищо не би му попречило да вземе всичко. И никой не би си направил труда да го укори. Тя бе повече от щастлива да отнесе казана до мястото си, за да го изпразни.

Като цяло нейното кътче беше сносно. Алтея бе напъхала скромните си принадлежности в място, където извивката на корпуса се срещаше с горната палуба. В това ъгълче беше почти невъзможно за човек да стои изправен, дори човек с нейния ръст, но мястото бе достатъчно, за да приюти хамака й. Тя бе достатъчно дребна, за да се свива в него. Освен това мястото притежаваше преимуществото на сравнително спокойствие; никой не минаваше край нея с мокрите си дрехи.

Тя отнесе казана в ъгълчето си и се настани да се храни. С канчето си девойката събра остатъците и ги погълна. Гозбата не беше гореща — в действителност мазнината се бе събрала в парцалив слой — но пак бе по-топла от дъжда навън. А и мазнината имаше добър вкус.

Релър й беше оставил малко и от гъстото. Късче картоф, ряпа или може би нещо, което е трябвало да представлява кнедла, но така и не се е доварило. Това не интересуваше Алтея. Пръстите й пренесоха неопределеното късче право в устата й. С парче сухар тя отопи казана.

Приключила с храненето, девойката бе връхлетяна от умора. Измъчваше я студена влага; всички кости я боляха. Повече от всичко тя копнееше да се омотае в одеялото си и да затвори очи. Но Релър й бе заръчал да отнесе казана обратно. И тя нямаше намерение да отлага това възложение. Подобна постъпка би изглеждала отбягване на отговорностите. Съществуваше вероятност самият Релър да си затвори очите. Но ако не го стореше или ако готвачът се оплачеше, Алтея щеше да отнесе боя — нещо, което тя не можеше да си позволи. С тиха въздишка, по-скоро прозвучала като скимтене, тя се отдалечи от ъгълчето си, понесла казана.

Налагаше й се отново да излезе на палубата, за да се добере до камбуза. Тя стори това на две притичвания, вкопчена в казана. Наложи й се да рита и блъска по вратата, защото глупавият готвач я беше залостил. Когато най-накрая той благоволи да отвори, лицето му беше навъсено. Алтея безмълвно му подаде казана и се постара да не поглежда с копнеж към запалената печка. Онези, които се ползваха с благоволението на корабния кулинар, получаваха привилегията да останат достатъчно дълго, за да се постоплят. Наистина привилегированите имаха право да окачат риза или панталони там, за да изсъхнат бързо и изцяло. Но Алтея не се намираше сред любимците му. Готвачът й направи знак да си върви веднага щом тя остави казана.

По време на обратния път тя не съумя да разчете времето си. Впоследствие щеше да вини за това готвача, подкопал съсредоточението й с бързото си прогонване. Алтея смяташе, че ще успее да прекоси разстоянието на един път. Вместо това бе връхлетяна от усещането, че корабът се е хвърлил в цяла планина от вода. Отчаяните й пръсти докоснаха въжето, към което тя се бе хвърлила, но не успяха да се обвият около него. Струите блъснаха краката й и я повалиха по корем върху дъските. Алтея започна да се мята в стремежа си да се задържи върху палубата. Водата нахлуваше в очите и ноздрите й; девойката не можеше нито да вижда, нито да изкрещи за помощ. Един миг по-късно, за нея цяла вечност, тя бе блъсната към въжетата на кораба. Рязкото съприкосновение захвърли пелена мрак пред очите й и едва не й откъсна ухото. За момент тя не можеше да стори нищо друго, освен да се държи за въжетата, все така лежаща по корем върху обливаната от вълни палуба. Вълните се стрелваха край нея в стремежа си да се върнат обратно в морето. Алтея оставаше вкопчена; тя усещаше обгръщащата я вода, но не можеше да събере достатъчно сили, за да повдигне глава и да си поеме дъх. И освен това осъзнаваше, че ако остане да изчаква, следващата вълна ще я порази. Не успееше ли да се надигне сега, никога нямаше да успее да го стори. И тя се опита да се надигне, ала краката не й се подчиняваха.

Нечия ръка сграбчи тила й и я издигна на колене.

— Ще задръстиш шпигатите! — възкликна отвратен глас. Алтея остана да виси в ръката му като удавено коте. Лицето й отново бе обградено от въздух, макар и примесен с дъжд. Но преди да успее да го вдиша, тя трябваше да изплюе водата, навлязла в устата и в носа й. — Дръж се! — изкрещя спасителят й. Младата жена се вкопчи в краката му. И успя да си поеме един хъхрещ дъх, преди новата вълна да се стовари върху двама им.

Тялото на моряка потръпна от сблъсъка. Алтея бе сигурна, че и двамата ще бъдат отнесени в открито море. Но миг по-късно, когато водата започна да се отдръпва, той я удари по главата, което накара девойката да отпусне захвата си. В следващия миг морякът вече напредваше по палубата, повлякъл Алтея след себе си, стиснал ризата и косата й. Той я довлече до една мачта; веднага щом крайниците й почувстваха познатото въже, те преместиха захвата си върху него и започнаха да я издигат сами. Следващата вълна прелетя под нея. От тази безопасност Алтея повърна погълнатата морска вода и почисти носа си.

— Благодаря ти — изрече тя след първия си истински дъх.

— Глупав плъх! За малко да убиеш и двама ни.

Страх и гняв се бореха в гласа на мъжа.

— Зная. Съжалявам. — Тези думи бяха изречени със силата, нужна да ги предаде над бурята.

— Съжаляваш? Ще ти дам едно съжаление. Ще ти ритам задника, докато не ти потече кръв от носа.

Той повдигна юмрук, а Алтея се приготви да понесе удара. Вече бе запозната с обичаите на кораба.

Тъй като очакваният удар не последва, тя отвори очи.

Брашън се взираше насреща й. Той изглеждаше по-сепнат и от нея.

— Проклятие. Дори не те разпознах.

Тя леко раздвижи рамене. И отбягваше да го поглежда в очите.

Поредна вълна се разля над кораба. Съдът отново започна да се изкачва.

— Е, как се справяш? — Брашън говореше тихо, сякаш се страхуваше да не бъде видян да разговаря с нея. От един помощник не се очакваше да разговаря с юнгата. Откакто я бе открил, той неизменно я отбягваше.

— Сам можеш да видиш — отговори отвратената Алтея. Точно в този миг тя изпитваше остра омраза към Брашън: не заради нещо, което той бе сторил, а защото я виждаше в това й състояние. По-долна от мръсотията под нозете му. — Справям се. Някак.

— Бих ти помогнал, стига да можех. — Той звучеше ядосано. — Но ти знаеш, че не мога. Ако проявя какъвто и да е интерес към теб, някой ще заподозре нещо. Вече ми се наложи да обясня на неколцина от екипажа, че не проявявам интерес към… към други мъже.

Неочаквано той бе започнал да звучи смутен. Част от Алтея намери това за иронично. Двамата стояха вкопчени сред въжетата на този кораб насред буря, а той се смущаваше да обсъжда идеята за близост с нея. За да не наскърби достойнството й.

— На борда на такъв кораб всеки жест на добра воля би бил разтълкуван по един-единствен начин. Тогава някой друг би поискал да се заинтересува от теб. И когато открие, че си жена…

— Не е нужно да ми обясняваш. Не съм глупава — прекъсна го Алтея. Нима тя също не живееше на борда на тази противна каца?

— Нима? Тогава какво правиш на борда на този кораб?

Тези горчиви думи той подметна през рамо, докато слизаше към палубата. Ловък като котка и бърз като маймуна, той се отправи към носа, оставяйки я да се взира подире му.

— Същото, каквото и ти — изсумтя Алтея в отговор на последните му думи. Нямаше значение, че той не я е чул. При следващото отдръпване на водата тя последва Брашън, макар и не толкова умело. Секунди по-късно тя вече се намираше в трюма, заслушана в шумоленето на водата. Жътвар се движеше сред водата като бъчва. Алтея въздъхна тежко и отново обърса водата от лицето си. Тя изстиска опашката си и отърси крака като котка, преди да се оттегли в кътчето си. Дрехите й лепнеха по кожата, студени. Тя бързо се преоблече в други одежди — които не бяха подгизнали, а само леко влажни — и изцеди предишните. След като ги окачи да се сушат, девойката извади одеялото си. То също беше влажно и миришеше на мухъл, но поне беше вълнено. Макар и леко мокро, то пак щеше да задържа топлината на тялото й — единствената топлина, с която тя разполагаше. Тя се омота и се сви в мрака. Хубава доброта бе проявил към нея Релър: бе й коствала половин час сън и едва не бе предизвикала удавянето й. Алтея затвори очи и подири унеса.

Но сънят бягаше от нея. Тя беше страшно уморена, и пак съзнанието не я напускаше. Тя направи опит да се отпусне, но не можеше да си спомни как да успокои мускулите на сбърченото си чело. Това се дължеше на разговора с Брашън, реши тя. По някакъв начин те бяха й припомнили цялостната ситуация. Често минаваха дни, без Алтея да го зърне. Техните дежурства се разминаваха; същото се отнасяше и до задълженията им. В отсъствието на неща, които да й напомнят за предишния живот, за нея беше лесно да живее само в най-непосредственото настояще и да се съсредоточи изцяло върху прякото си оцеляване. При такива обстоятелства тя можеше изцяло да влезе в ролята на юнга и да ограничи мислите си до следващата смяна.

Лицето на Брашън и очите му я нараняваха по-жестоко от което и да е огледало: мъжът изпитваше съжаление към нея. Той не можеше да я погледне, без да издаде всичко онова, в което тя се бе превърнала, и, по-лошо, всичко онова, което тя никога не бе представлявала. Най-мъчително за нея бе да вижда осъзнаването му, че Кайл е бил прав. Тя действително бе стояла на борда на Вивачия в качеството си на любимката на капитана, която си бе играела на моряк. Със срам тя си спомняше гордостта, изпитвана заради бързината, с която се бе катерила сред въжетата на Вивачия. Но тези моменти сред мачтите бяха прекарани предимно сред топли летни дни, под формата на доброволна игра. В мига, в който това започнеше да я отегчава, тя бе свободна да слезе обратно на палубата и да си намери друго развлечение. Час или два, по избор прекарани в шиене или рязане, далеч не се равняваха на шест часа трескава работа над платно, което се бе сцепило и трябваше да бъде заменено на мига. Майка й се бе възмущавала от грубите й и мазолести ръце; сега дланите й бяха станали твърди като стъпала; а самите й стъпала се бяха напукали и почернели.

Това, реши тя, беше най-лошият аспект от живота й. Да открие, че тя е посредствен моряк. Колкото и корава да станеше, тя не би могла да се сравнява по сила с мъжете, които служеха на борда на кораба. За да си намери работа на Жътвар, тя се бе представила за четиринадесетгодишен юноша. Дори и ако би искала да остане тук по-дълго, след около година моряците щяха да забележат, че тя не е станала по-висока и по-силна. И нямаше да я задържат. Тя щеше да се озове в някое чуждестранно пристанище, без никаква надежда.

Алтея се взираше в мрака. Бе възнамерявала в края на това пътуване да поиска билет, и все още възнамеряваше да го стори. Най-вероятно щеше да го получи. Но дали този знак щеше да бъде достатъчен? Разбира се, това би представлявало признанието на един истински капитан. Вероятно тя би могла да го използва, за да принуди Кайл да изпълни прибързаната си клетва. Ала младата жена се боеше, че победата би била неудовлетворителна. Едно щамповано парче кожа, което да свидетелства, че тя е оцеляла този морски курс, далеч не съответстваше на желаното от нея. Алтея бе възнамерявала да се докаже — пред всички, а не само пред Кайл — да се прояви като достоен капитан, който е запознат с морското дело. Сега, в кратките мигове, които й оставаха за размисъл, й се струваше, че пред себе си тя е доказала обратното. Струвалото й се дръзновено в Бингтаун сега й изглеждаше детинско и глупаво. Тя бе избягала в открито море, преоблечена като хлапак, за да вземе първата предложена й работа.

Защо, запита се тя. Защо? Защо тя не бе отишла при някой от живите кораби, за да поиска служба там? Дали наистина другите Търговци щяха да я отхвърлят, както бе предрекъл Брашън? Или още не беше късно тя да получи шанса да спи на борда на Търговски съд, който спокойно прекосява Вътрешния проход, където и заплатата, и препоръките в края на пътуването й бяха гарантирани? Защо й се бе струвало тъй важно да бъде наета анонимно, без да се осланя на родовото си име, за да се докаже? Тогава й се бе струвало, че това е нещо тъй романтично — в онези летни нощи в Бингтаун, когато тя бе седяла кръстато в задната стаичка на магазина на Янтар и бе шила моряшките си панталони. Сега това й изглеждаше детинско.

Янтар наистина й беше помогнала. Без нейната помощ, състояща се както в шиене, така и споделена храна, Алтея никога не би успяла. Неочакваната дружба на Янтар винаги я бе учудвала. Сега на девойката се струваше, че другата жена умишлено е искала да я тласне към опасност. Пръстите й докоснаха дървеното змийско яйце, окачено на кожена връв около шията й. Допирът до дървото почти успя да стопли пръстите й. Младата жена поклати глава. Не. Янтар наистина бе нейна приятелка, една от малкото приятелки, които Алтея бе притежавала. Янтар я бе приютила в онези горещи дни, беше й помогнала да си скрои и ушие момчешки дрехи. И нещо повече: Янтар лично бе облякла мъжки дрехи и бе научила Алтея как да се движи и седи като мъж. Тя притежаваше тези си знания благодарение на участието си в малка актьорска трупа. Там Янтар играла и мъже, и жени.

— Когато ти се налага да говориш, старай се гласът ти да се заражда ето тук — казваше тя и сръчкваше Алтея под ребрата. — Но ти се старай да говориш колкото се може по-малко. Така ще има по-малка вероятност да се издадеш, а и останалите ще те приемат по-добре. И от двата пола са рядкост людете, които умеят да слушат.

Янтар й бе показала как да пристяга гърдите си по начин, който караше ивиците бинт да изглеждат като долна риза. И освен това й бе показала как да сгъва тъмни на цвят чорапи, които да използва в специфичните моменти от месеца.

— Никой не би се усъмнил да види, че переш чорапи — казваше Янтар. — Старай се да се покажеш прилежна. Пери дрехите си два пъти по-често от останалото, така след време никой няма да обръща внимание. И се научи да спиш по-малко. Ще ти се налага или да ставаш преди останалите, или да си лягаш след тях, за да разполагаш с усамотението, изисквано от грижите за тялото. И, най-важното. На никого не доверявай тайната си. Това не е тайна, която един мъж би могъл да запази. Ако някой от мъжете на борда разбере, че си жена, рано или късно всички останали ще узнаят.

Това беше единственото нещо, за което Янтар може би грешеше. Защото Брашън знаеше тайната на Алтея, но запазваше мълчание. Поне до този момент. Девойката се усмихна, осъзнала остра ирония. В известен смисъл аз се вслушах в съвета ти, Брашън, помисли си тя с горчива усмивка. Преродих се като момче, което не носи фамилното име Вестрит.

 

 

Брашън лежеше върху койката си и се взираше в отсрещната стена.

Тя не беше далеч от лицето му. А имаше време, унило си помисли той, когато бих сметнал тази каюта за гардероб. Сега Брашън бе в състояние да оцени какъв лукс е притежаването дори на подобно кътче. Истина беше, че веднъж влязъл, човек трудно можеше да се обърне, но дори и ограничено, това пространство принадлежеше само на него. На една от стените имаше куки, а ъгълът бе достатъчно широк, за да побере сандъчето с принадлежностите му. Върху леглото той можеше да опре крака в стената и да спи почти удобно. Каютите на капитана и първия му помощник бяха значително по-големи и по-добре екипирани, дори и за съд като този. Но пък на много други кораби вторият помощник спеше направо в кубрика. Брашън се радваше, че разполага с това кътче уединение, макар и станало негова собственост едва след смъртта на трима мъже.

Той бе постъпил на този кораб като обикновен моряк; първата част от пътуването си беше прекарал заедно с останалите от смяната си. Още в самото начало той бе осъзнал, че притежава не само повече опит, а и превъзхождащо желание да върши работата си добре. Жътвар беше китоловен кораб, отплавал от град Кандило, на северната граница на Джамаилия. Съдът бе вдигнал котва преди месеци, предимно с новоназначен екипаж. Съществуваше ядро от опитни моряци, на което бе възложена подготовката на новодошлите. Някои от новаците бяха длъжници, принудително назначени на тази работа, за да изплатят дълговете на кредиторите си. Други бяха дребни престъпници, откупени от затворите на сатрапа. Джебчии и крадци бързо се отучиха от навиците си; служещите на подобен кораб не се отнасяха с шега към подобна поквара. Като цяло екипажът не беше колектив, който да работи с охота. Нямаше възгледи, че той ще се запази в настоящия си състав и за следващото пътуване.

В Бингтаун Жътвар беше пристигнал без една трета от екипажа си — заради болести, нещастни случаи и прояви на насилие. Оставащите две трети бяха привикнали да оцеляват; те се бяха научили да плават, бяха се научили да преследват тромавите костенурки и китовете сред южното крайбрежие. Техните услуги, разбира се, не биваше да бъдат бъркани с уменията на професионалните ловци и дерачи, които се ползваха със сравнителните удобства на собствена суха каюта. Тези десетина специалисти прекарваха времето си в бездействие, докато настъпи момент за поредно проливане на кръв. В тези случаи те работеха стръвно, понякога без да спят с дни — когато уловът се окажеше добър. Но те не бяха моряци и не бяха част от екипажа. Те нямаше да погинат, освен ако целият кораб не потънеше или някоя от жертвите им не успееше да ги порази.

Корабът си бе проправял път на север, извън пиратските острови, ловящ, убиващ и обработващ. В Бингтаун той бе спрял да вземе прясна вода и припаси, а също и да извърши най-спешните ремонти. Помощник-капитанът бе попълнил екипажа, за пътуването до Пустите острови. Това бе почти единственият кораб в пристанището, наемащ хора.

Водите между Бингтаун и Пустите острови бяха пословично известни с бурите си — а също и с богатото наличие на морски бозайници, които се струпваха там, преди да мигрират за зимата. В този момент от годината животните бяха най-сити, малките им бяха се развили достатъчно, за да има смисъл от одирането на лъскавите им кожи, а зрелите екземпляри все още не бяха ранени от битки. Заради този богат улов си струваше човек да се изложи на риска на есенните бури — улов, който означаваше меки кожи, дебели слоеве мазнина, а под тях онова крехко, тъмночервено месо, което носеше вкуса и на твърдта, и на океана. Бъчвите със сол, които бяха изпълвали трюма подир отплаването от Кандило, много скоро щяха да приютяват парчета скъпоценно месо. Други, огромни бъчви, щяха да съдържат ценна мас, а остърганите кожи щяха да бъдат натрити със сол и приготвени за следваща обработка.

Подобен товар би бил достатъчно доходоносен, за да накара стопаните на Жътвар да затанцуват от щастие, а онези от длъжниците, които се завърнеха живи в Кандило, щяха да стъпят на брега му като свободни люде. Ловците и дерачите щяха да получат процент от общата печалба и да определят цената за услугите си през следващия сезон въз основа на сегашното си представяне. А що се отнася до истинските моряци, благодарение на които корабът щеше да е завършил курса си: те щяха да се сдобият с пълен джоб монети. Това възнаграждение щеше да им осигурява любимите удоволствия до следващото пътуване.

Хубав живот, кисело си помисли Брашън. С каква прекрасна работа той се беше уредил…

Сдобиването с нея никак не се бе оказало трудно. От него се бе искало единствено да работи достатъчно енергично, за да привлече вниманието на първия помощник и на капитана. Бе помогнала и онази жестока буря, удавила двама и осакатила третия, който беше вероятен кандидат за този пост.

Въпреки това Брашън не бе изпитвал вина при заемането на тази длъжност и всичките й отговорности. Това не го тормозеше и сега. Не. Не му даваше мира мисълта за Алтея Вестрит, дъщерята на неговия покровител, свита сред влажната мизерия на трюма.

— С нищо не бих могъл да помогна.

Той изрече думите гласно, за да успокои съвестта си. Той не я беше видял да постъпва на борда в Бингтаун; а дори и да беше, надали би я разпознал лесно. Тя умело се прикриваше като момче, трябваше да й се признае.

Първият път, когато осъзна присъствието й, дори не беше заради съзирането й. Той бе виждал юнгата няколко пъти, без да се замисля. Спуснатата ниско шапка и момчешките дрехи представляваха отлично прикритие. Но първия път, когато той бе видял въже, пристегнато с двоен куков възел, вместо с булин, Брашън бе повдигнал вежда. Не че този възел бе чак толкова особен, но булинът бе най-предпочитан. Ала не и за капитан Вестрит. В онзи момент Брашън не беше обърнал особено внимание на видяното. Но ден по-късно той бе излязъл на палубата, за да започне дежурството си, и бе доловил познато изсвирване откъм въжетата. Той бе погледнал нагоре и бе я видял да маха към наблюдателя. Сепването му бе дошло едва в следващия миг, когато бе осъзнал видяното. И невярващо се бе вторачил в нея. Да, това действително беше Алтея; не можеше да бъде сбъркан начинът, по който тя се катереше сред въжетата. В един момент тя също го бе видяла. Бързото извръщане на лицето й му беше показало, че тя е очаквала с отвращение този момент.

В онзи момент Брашън си бе намерил оправдание да остане край мачтата. Подир слизането си Алтея го беше подминала без да го погледне. От своя страна Брашън мълчаливо бе стиснал зъби. До тази нощ той не бе разменял никакви думи с нея. Но той бе сигурен, че тя няма да преживее пътуването. Всеки ден той очакваше тя да бъде разкрита или да допусне някаква малка грешка, която да й коства живота. Тогава му се бе струвало, че това е въпрос на време. И той можеше да се надява единствено смъртта й да бъде лека.

Но сега излизаше, че очакванията му не са били актуални. Девойката можеше да се справи. Разбира се, тя не притежаваше силата, изискваща се от възложената й задача. Поне не и с онази бързина, която първият помощник очакваше от екипажа си. Всъщност проблемът не се коренеше в липсата на мускули и тегло; тя можеше да се справя сносно, само че останалите моряци я засенчваха. Дори няколко сантиметра допълнителен обсег или няколко килограма допълнителна тежест при работата с полиспаст можеха да се окажат от значение. Алтея се бе озовала в ситуацията на кон, впрегнат заедно с биволи; не толкова неспособна сама по себе си, колкото заобиколена от неподходящи условия.

Освен това тя бе напуснала жив кораб, за да постъпи на служба на мъртво дърво. И то семейния си жив кораб. Нима тя не се бе замисляла, че работата на обикновен съд би била далеч по-тежка от службата на благосклонен кораб? Дори и ако по онова време Вивачия още не се бе събудила, още при първия си досег с нея Брашън бе усетил съзнателността. Вивачия далеч не плаваше сама, но на него винаги се бе струвало, че глупавите инциденти, които са неизбежни сред останалите кораби, при нея просто не се случваха. На борда на корито като Жътвар работата бе несигурна. Нещо, което изглеждаше просто, заменянето на панта, се превръщаше в голямо усилие, когато се установеше, че дефектната панта е обградена от полуизгнило дърво, което също трябва да бъде сменено. На борда на Жътвар нямаше нищо просто, с въздишка си напомни Брашън.

В отговор на мислите му нечии кокалчета остро потропаха по вратата. Все още не бе настъпила неговата вахта, което означаваше единствено неприятности.

— Буден съм — оповести той на посетителя си. В рамките на миг той вече бе стъпил на земята и отваряше. Но се оказа, че това не е помощникът, дошъл да го призове за още работа. На прага стоеше Релър. От лицето му все още се стичаше вода, капеща от косата. — Какво има? — попита Брашън.

Челото на моряка бе навъсено.

— Рамото ме наболява — обясни онзи.

Сред Брашъновите задължения влизаше и поддържането на корабните лекарства. В началото на пътуването корабът разполагал с лекар, но една нощ той се удавил. И щом се разбра, че Брашън умее да разчита заплетените букви върху етикетите на кутиите и стъклениците с лекарства, нему бе поверена грижата за тях. Самият той се съмняваше в ефективността на голяма част от тях, но въпреки това ги раздаваше според упоменатите инструкции.

Затова той се обърна към заключеното сандъче, което заемаше почти толкова място, колкото и собствените му принадлежности. Ключът от него висеше около шията на Брашън: това му позволи бързо да отвори сандъка и да потърси за момент, преди да изтегли кафява бутилка с красив зелен етикет. Под трептящата светлина на фенера помощникът се зачете.

— Мисля, че това ти дадох последния път — високо каза той и протегна бутилката към Релър.

Морякът се загледа в показваното, макар че и продължителното взиране не можеше да му разкрие смисъла на непонятните за него символи. В един момент той сви рамене.

— Май да. Аз помня, че етикетът беше зелен.

Брашън отстрани дебелата коркова тапа и изсипа върху дланта си половин дузина зеленикави капсули. Те му приличаха на еленски изпражнения. Не би се изненадал особено, ако те действително се окажеха това.

Три той върна обратно в бутилката, а останалите протегна към Релър.

— Вземи. Кажи на готвача, че съм заръчал да ти даде половин дажба ром и да ти позволи да останеш в камбуза на топло, докато лекарството подейства.

Лицето на моряка веднага се проясни. Капитан Сичъл не беше особено щедър с раздаването на спиртните напитки. Вероятно това щеше да бъде първият път, в който Релър вкусва ром от Бингтаун насам. Мисълта за напитката и отдиха сред топлина караха лицето на моряка да сияе от благодарност. Брашън се поколеба за момент, но после си каза, че той няма представа за ефективността на капсулите. Поне можеше да се убеди, че евтиният ром ще помогне на моряка да се унесе.

Релър се накани да си върви, но Брашън го спря с въпроса си:

— Момчето на братовчед ми… онова, което те помолих да наглеждаш. Как се справя то?

Другият сви рамене и започна да подхвърля капсулите върху лявата си длан.

— Добре се справя той, сър, добре. Ученолюбиво хлапе. — Той отпусна ръка върху дръжката на вратата, видимо нетърпелив да изпълни предписанието. Обещаният ром го зовеше.

— Значи си разбира от работата и я върши добре? — продължи Брашън, напук на себе си.

— Разбира се, сър. Добро момче, както казах. Ще наглеждам Ател и ще се уверя, че нищо лошо няма да му се случи.

— Радвам се. Братовчед ми ще се гордее с него. — Той се поколеба. — Но ти не казвай на момчето за това. Не искам то да реши, че му се полага специално отношение.

— Да, сър. Няма, сър. Лека нощ, сър.

С тези думи Релър побърза да затвори вратата след себе си.

Брашън стисна очи и бавно си пое дъх. Това беше всичко, което той можеше да стори за Алтея, да помоли сериозен човек като Релър да я държи под око. Той отново заключи вратата и стори същото и с медицинското сандъче. След това отново се намести върху койката си и въздъхна. Това беше всичко, което той можеше да стори за Алтея. Наистина.

В един момент той успя да се унесе.

 

 

Уинтроу не обичаше да работи сред въжетата. Той бе сторил всичко по силите си да прикрие това си предпочитание от Торг, ала помощникът притежаваше непогрешимия инстинкт на тиранин. И по тази причина той не пропускаше да измисля десетки причини да изпраща Уинтроу по мачтата. Когато бе усетил, че повторенията са започнали да притъпяват плахостта на момчето, Торг бе обогатил задачата, възлагайки му да отнася разни неща до наблюдателното гнездо и почти веднага след това да ги връща обратно. Последните нареждания изпращаха Уинтроу да пълзи към краищата на реите и да остава вкопчен там, треперещ, изчакващ поредната заповед за връщане. Обикновен тормоз, от най-глупавия и предсказуем тип. Уинтроу бе очаквал подобно отношение от Торг. Но му бе по-трудно да приеме, че останалите от екипажа приемат този тормоз за нещо нормално. В моментите, в които те изобщо обръщаха внимание на гаврите на Торг, то те го правеха с веселие. Никой не се намесваше.

И все пак, разсъждаваше Уинтроу, загледан в палубата далеч под себе си, в действителност Торг му правеше услуга. Толкова високо вятърът се усещаше още по-ясно, платната се издуваха, а околните въжета пееха от напрежението. Висотата на мачтата повтаряше и усилваше движението на съда във водата: тук всяко поклащане бе усилено. Уинтроу все още не можеше да каже, че тук му харесва, но и не можеше да отрече известното вълнение. Той се бе изправил срещу предизвикателство и го бе покорил. Самичък никога не би го сторил.

Той присви очи срещу оглушително ревящия вятър. За момент го споходи мисълта, че може би мястото му наистина е тук, че може би сърцето на жрец може в действителност да е душата на моряк.

Необичаен звук достигна слуха му — вибрацията на метал. Може би някакъв елемент поддаваше? С разтуптяно сърце Уинтроу внимателно се раздвижи, за да открие източника на звука. Вятърът си играеше с него, като приближаваше звука и го отнасяше далеч. Едва след поредното долавяне юношата осъзна, че чуваното от него съдържа ритъм, който се променя. Уинтроу достигна наблюдателната кошница и се вкопчи в ръба й.

Вътре стоеше Майлд, удобно приклекнал. Той бе присвил очи, притиснал малък дръмбой към бузата си. Младежът свиреше с една ръка, по моряшки, и извличаше ехо от собствената си уста, докато пръстите му танцуваха по металните ивици. Той стоеше заслушан и оглеждаше хоризонта.

Уинтроу смяташе, че другият не е усетил присъствието му, но за момент очите на Майлд докоснаха погледа му. Морякът спря да свири.

— Какво има? — каза той, без да отделя музикалния инструмент.

— Нищо. На пост ли си?

— Нещо такова. Няма много за наблюдаване.

— Пирати? — предположи Уинтроу.

Майлд изсумтя.

— Те не се занимават с живите кораби. В Калсид чух слухове, че няколко живи кораба били преследвани, но като цяло пиратите се съсредоточават върху друга плячка. При равни условия повечето живи кораби могат да надбягат всеки обикновен съд, освен ако не става дума за изключително некадърен екипаж. Пиратите знаят, че дори и да успеят да настигнат някой жив кораб, битката би била особено жестока. А дори и да спечелят, с какво биха разполагали? С кораб, който няма да плава за тях. Нима си мислиш, че Вивачия би приветствала непознати на борда и би им позволила да плават с нея? Надали!

— Така е — съгласи се Уинтроу. Той бе приятно изненадан — и от очевидната привързаност, която Майлд изпитваше към кораба, и от факта, че морякът разговаряше с него. От своя страна Майлд изглеждаше поласкан от вниманието, с което момчето го слушаше, защото присви очи и продължи:

— Мен ако питаш, точно сега пиратите ни правят голяма услуга.

Уинтроу зададе очаквания въпрос.

— Как така?

— Как да ти го обясня… В Калсид ти не слиза на брега, нали? Е, ние чухме, че пиратите неочаквано започнали да нападат робските кораби. Поне един от тези съдове бил превзет, има слухове и за други заплашени. Тъй. Сега е краят на есента, но в началото на пролетта Калсид се нуждае от страшно много роби, които да разорават и засяват земите му. И щом пиратите нападат обикновените робовладелски кораби, когато ние пуснем котва в Калсид с пълен трюм, пазарът ще се намира в особено благоприятно за нас състояние. Ще можем да продадем товара си на тъй високи цени, че направо да поемем обратно към Бингтаун.

И Майлд се усмихна широко, кимвайки, сякаш самият той щеше да има заслуга за това състояние на пазара. По-вероятно той само повтаряше онова, което бе чул от по-възрастните си колеги.

Уинтроу мълчеше и се вглеждаше във водата. Под сърцето му се беше зародило неприятно усещане, което не бе предизвикано от морска болест. Всеки път, когато си помислеше за Джамаилия и баща му, закупуващ роби там, той биваше спохождан от ужасна мъка. Като да притежаваш вината и болката от срамен спомен преди самото му случване.

Подир миг Майлд отново поде разговора.

— Торг отново ли те изпрати горе?

— Да. — Уинтроу се изненада сам, като раздвижи рамене и небрежно се облегна на ръба на гнездото. — Вече не ме притеснява толкова.

— Вижда се. Точно по тази причина го правят. — И Майлд се усмихна към повдигнатите насреща му вежди. — Какво, ти да не си очаквал, че това е някакво специално мъчение, измислено специално за теб? Не. Торг обича да те измъчва. Той обича да измъчва всички. Или поне всички, за които може да му се размине. Но непрекъснатото разкарване на юнгата по мачтите е традиция. И с мен се случи така. Тогава първи помощник беше Брашън и аз го смятах за най-долен негодник. Щом той осъзна, че катеренето ме прави нервен, той се погрижи всичките ми хранения да протичат горе, в наблюдателното гнездо. Щом си гладен, изкачвай се, казваше ми той. И аз трябваше да пълзя нагоре по мачтата, за да си взема дажбата. Как го мразех тогава. Понеже в началото се страхувах и бях бавен, храната ми винаги беше изстинала, а много често се оказваше размесена с дъждовна вода. Но, също като теб, след време катеренето не ме притесняваше.

Уинтроу мълчеше замислено. Майлд отново засвири оживено.

— Значи Торг не ме мрази, а това е някаква тренировка?

Другият спря и изсумтя весело.

— Не точно. Зависи. Торг те мрази. Торг мрази всички, които смята за по-умни от себе си, а това означава почти целия екипаж. Но освен това той си знае работата. И знае, че ако иска да я задържи, той ще трябва да те направи истински моряк. Затова той ще те обучава. Ще го направи колкото се може по-болезнено и неприятно, но ще те обучава.

— След като той е толкова противен човек защо та… защо капитанът го държи?

Майлд сви рамене.

— Питай татко си — жлъчно каза той. И подир това се ухили, почти изцяло смекчил казаното. — Чувал съм, че Торг е работил с него известно време. И се застъпил за него по време на едно много лошо пътуване. Затова капитанът го взел със себе си. Може би никой друг не е искал да го наеме и капитанът го е сторил от чувство за дълг. А може би Торг има сладко стегнато задниче.

Ченето на Уинтроу увисна заради загатнатото. Но Майлд отново се смееше.

— Не приемай всичко толкова сериозно. Нищо чудно, че всички обичат да те дразнят…

— Но той ми е баща — възрази Уинтроу.

— Не е. Не и когато служиш на борда на кораба. В такъв случай той е твой капитан. Той е добър капитан, макар и не колкото Ефрън. Някои от нас все още смятат, че Брашън трябваше да замени капитан Вестрит. Но и Кайл става.

— Тогава защо… защо говориш такива неща за него?

Уинтроу бе искрено объркан.

— Защото той е капитанът — уморено обясни Майлд. — Моряците винаги се държат така, дори и ако харесват капитана си. Защото той може да ти се изтропа на главата по всяко време. Искаш ли да знаеш нещо? Когато за пръв път научихме, че капитан Вестрит ще се оттегля, знаеш ли какво направи Комфри?

— Какво?

— Отиде в камбуза, взе капитанската чаша с кафе и си отри оная работа в ръба й!

В сивите очи на Майлд сияеше възторг. С нетърпение той очакваше реакцията на Уинтроу.

— Ти отново ме дразниш! — Въпреки това върху лицето на Уинтроу бе изникнала ужасена усмивка. Това бе отвратително и прекалено възмутително, за да бъде истина: някой да прибягва до подобна постъпка като отмъщение на някой висшестоящ. И въпреки това… то беше забавно. И внезапно Уинтроу осъзна нещо. Да сториш това на свой познат би било злобно. Но с един непознат… Това ти даваше възможност да погледнеш към човека, който притежава правото да се разполага с живота ти, и да си припомняш допълнителния вкус, който ти си осигурил към кафето му… Уинтроу отмести поглед, удивен от широката си усмивка. Комфри действително бе сторил това.

— Екипажът винаги погажда номера на капитана и заместниците му. Не бива те да си мислят, че са богове, а останалите са просто тор под краката им.

— Искаш да кажеш, че те знаят за тези неща?

Майлд се ухили:

— Няма как да станеш моряк, без да знаеш. — Той изтръгна още няколко ноти и сви рамене. — Сигурно те просто си мислят, че на тях не се случва.

— В такъв случай никой не им казва — разясни Уинтроу.

— Разбира се, че не им казва. Кой би го сторил? — След още няколко ноти Майлд рязко спря. — Ти също не би го сторил, нали? Дори и след като става дума за твоя баща…

Морякът затихна, осъзнал, че е бил недискретен.

— Не, не бих му казал — отвърна Уинтроу. И, все така усмихнат, додаде с известно злорадство: — Главно, защото той ми е баща.

— Момче! Довлечи си задника обратно долу! — ревна гласът на Торг откъм палубата.

Уинтроу въздъхна.

— Бога ми, този човек притежава способността да усеща моментите, в които не се чувствам отвратително, и винаги бърза да коригира това.

Уинтроу поде дългото спускане. Майлд леко се приведе и извика подире му:

— Това беше прекалено дълго обяснение. Просто кажи, че той се е лепнал за задника ти като боя.

— Да, и това става — съгласи се Уинтроу.

— По-живо, бозайниче! — отново ревна Торг. Юношата се постара да заслиза по-енергично.

Късно през нощта, докато се унасяше в размисли за изминалия ден, Уинтроу имаше възможност да се почуди над себе си. Нима през днешния ден той наистина бе намерил чуждата жестокост за забавна и с усмивката си не бе одобрил унижаването на друго човешко същество? Къде се вместваше Са в тези прояви? Започна да го обзема вина, която юношата прогони; истинският жрец на Са не търпеше гузност. Тя само прикриваше. В действителност човек трябваше да открие същинския й признак — онова, което го измъчва — и да го отстрани. Изтърпяването на вината с нищо не те правеше по-добър, а само изтъкваше дадено несъвършенство.

И Уинтроу оставаше да лежи сред мрака, замислен над същинската причина за смеха си. За пръв път от много години насам той се поколеба дали съвестта му не е прекалено крехка, щом тя не се е превърнала в бариера между него и останалите.

— Онова, което ни дели, не произтича от Са — тихо си каза той. Но той се унесе преди да успее да си спомни източника на този цитат. И дали изобщо това са думи от светите страници.

 

 

Първият от Пустите острови изникна пред тях едно ясно и студено утро. Пътуването на североизток бе представлявало и придвижване сред сезоните, от есента към зимата, от приветливо и меко време към вечен мъглив ръмеж. Пустите острови клечаха ниско на хоризонта. Те се виждаха не по обичайния за острови начин, а под формата на място, където вълните рязко се превръщат в бяла пяна и едри пръски. Тази суша беше ниска, равна, не повече от поредица скалисти плажове и пясъчни равнини, по някакво стечение на обстоятелствата издигнали се над морското равнище. Алтея бе чувала, че във вътрешността на брега се криели единствено пясъци и оскъдна растителност. Защо ли морските мечки бяха избрали тези места, за да определят своите партньори и да отглеждат малките си? Особено след като от години насам ловните кораби редовно пристигаха, за да убиват десетки от тях. Девойката присви клепачи, за да предпази очите си от пръски, и продължи да размишлява. Очевидно ставаше дума за някакъв смъртоносен инстинкт, който ги отвеждаше тук всяка година, достатъчно силен, за да заличи спомените от кръв и смърт.

Около пладне Жътвар се приближи откъм подветрената страна на островите. Там го очакваше откритието, че един от съперническите кораби вече е заел най-добрата позиция. Капитан Сичъл изпсува при тази гледка. От ругатните му човек добиваше впечатлението, че корабът и екипажът му сами са изтикали тук конкурентния Карлей. Във всеки случай котвите бяха спуснати; ловците започнаха да се подготвят. Преди няколко дни те бяха влезли в спор заради хазартните си игри и едва не бяха убили един от колегите си, когото бяха заподозрели в измама. Това не бе изненада за Алтея: всички те бяха озлобени грубияни. Редките възложения, отвеждали я в каютата им, се бяха оказали повече от достатъчни за изграждането на това й впечатление. Поне сега щяха да получат възможност да изразходват натрупаната си заради дългото бездействие енергия. Пък дори и отново да се избиеха взаимно, нея това не я касаеше.

Или поне така бе смятала в началото. Подир спускането на котвите с нетърпение бе очаквала първия сравнително спокоен ден от много време насам: официално тя се водеше свободна от дежурство. Повечето от останалите моряци от вахтата й спяха, а Алтея реши да се възползва от светлината и сравнително спокойното време, за да закърпи някои от дрехите си. Напоследък работата на мъждукащата светлина на фенера бе започнала да изморява очите й. Застоялият въздух на трюма също не се отразяваше благотворно.

Тя си намери местенце на завет върху палубата. По някакво чудо в небето грееше слънце, успяло да се прокрадне край настъпващата зима.

Едва започнала да отрязва парчета за кръпки от най-захабения си чифт платнени панталони, тя чу помощника да реве името й.

— Ател! — кресна той. Алтея скочи на крака.

— Тук съм, сър! — отвърна девойката, забравила дрехата, която се изтърси от скута й.

— Приготви се да слезеш на брега. Ще помагаш на дерачите, не им достига един човек. Живо, живо!

— Слушам, сър — отвърна тя, защото това беше единственият възможен отговор. Но сърцето й се сви. Чувствата не попречиха на бързината й: девойката грабна дрехите си и бързо ги отнесе в трюма, където ги остави за неопределеното бъдеще. Подир това нахлузи филцови чорапи върху загрубелите си крака и си обу масивни ботуши — обраслите скали не биха проявили снизхождение към боси нозе. Накрая тя притисна шапчицата си към ушите и отново изтича на палубата. Точно навреме, защото лодките вече биваха подготвяни за спускане. Алтея скочи в една и зае място край гребло.

Моряците гребяха, а ловците стояха приведени срещу ледения вятър и нетърпеливо си разменяха усмивки. Те стискаха любимите си лъкове високо, за да ги предпазят от водата; импрегнираните колчани лениво се търкаляха в краката им, захвърлени на дъното на лодката. Алтея рязко наблягаше веслото, стараейки се да не изостава от другаря си. Лодките напредваха към скалистия бряг, всяка натоварена с моряци, ловци и дерачи. В една от тях младата жена разпозна Брашън. Може би той щеше да ръководи експедицията.

Във всеки случай тя реши да не му дава основание да я забелязва. Така или иначе щеше да работи с ловците и дерачите, нямаше да се налага пътищата им да се пресичат. За миг тя се замисли за задачата, която щеше да й бъде възложена. Но от това любопитство нямаше полза. Много скоро щеше да узнае, така или иначе.

Конкурентният кораб бе заел най-добрата позиция, а неговите ловци бяха окупирали най-първия остров, с което го правеха недостъпен. По стара традиция екипажите на ловните кораби почитаха чуждата територия. Предишният опит ги беше научил, че противното води единствено до смърт и снижени печалби за всички. По тази причина островът, към който се насочваха лодките от Жътвар, беше свободен от човешко присъствие. Алтея знаеше, че сред песъчливите равнини те ще открият по-младите женски и тазгодишните малки. Те щяха да са се задържали там, за да се угояват със закъснелите пасажи риба и да трупат мазнина, която да им позволи да извършат дългото си пътуване.

Ловците и дерачите останаха в лодките, а гребците скочиха в плиткото, за да ги избутат на сушата. Те бяха разчели това си действие едновременно с поредната вълна, която спести част от труда им. Алтея стъпи на брега заедно с другите; подгизналите й крака тромавееха сред хладината.

Там тя бързо откри, че задълженията й ще включват всичко онова, което не се струва привлекателно на ловците и дерачите. Много скоро й се наложи да понесе всички резервни лъкове, стрели, ножове и точила. Така отрупана, тя крачеше след ловците. Изненадваше я, че те и дерачите крачеха бързо и спокойно разговаряха помежду си на висок глас. Тя бе очаквала, че този лов ще изисква някаква потайност.

Върхът на първото възвишение й предостави възможност да разгледа почти целия остров. Морските мечки се бяха проснали на купчини сред пясъка и дребните храсталаци. Тлъстите създания дори не благоволиха да удостоят с внимание изникналите ловци. Малкото от тях, които все пак си направиха труда да отворят очи, поглеждаха към пришълците с пълна липса на интерес.

Ловците избраха позициите си. Алтея бързо раздаде колчаните, които бе пренасяла до този момент. Тя остана далеч зад ловците, които започнаха да опъват лъкове и да подбират целите си.

И тогава смъртоносният дъжд от стрели започна. Поразените животни надаваха рев; някои от тях скачаха и правеха по няколко тромави крачки, преди да рухнат обратно, окончателно. И въпреки това създанията изглеждаха неспособни да свържат връхлитащите ги болка и смърт с изникналите над тях човеци. Избиването бе почти лениво; от ловците се искаше единствено да подбират нови и нови цели. Те се целеха в гърлата, където специално разработените да разкъсват наконечници засягаха артериите. Този метод запазваше кожите цели; и освен това предоставяше месо, което не е натежало от кръв. Тази смърт от кръвозагуба не беше нито бърза, нито безболезнена. До този момент Алтея не бе съзирала подобно клане, още по-малко в подобен мащаб. Това я отвращаваше, но въпреки това тя продължаваше да наблюдава, за да не се издаде. И се стараеше да не допуска отвратата върху лицето си.

Ловците се отнасяха делово към работата си. Веднага щом и последните стрели бяха изстреляни, те се отправиха към мъртвите скотове, за да ги съберат обратно. Дерачите ги следваха, връхлитащи като гарвани след битка. Повечето от оцелелите животни се бяха оттеглили, раздразнени от мятанията и ревовете на умиращите. Те все още не изглеждаха уплашени, само раздразнени от чудатото поведение на своите другари, нарушаващо почивката им.

Водачът на ловците раздразнено погледна към Алтея.

— Виж защо се бавят със солта — тросна се той. Като че лично тя имаше вина за това забавяне. Девойката тръгна с готовност, щастлива, че получава претекст да се отдалечи от противната сцена. Дерачите вече бяха пристъпили към работа: те отделяха кожите от мъртвите животни, прибираха сърца, езици и дробове, отстраняваха вътрешностите и оставяха тлъстото месо връз неотдавна представлявалата част от него кожа. А хитроумните чайки вече пристигаха на угощение.

Още при прекосяването на възвишението Алтея зърна срещу себе си моряк, който търкаляше бъчва със сол. Той беше едва първият от редица други; едва сега младата жена осъзна мащабите на задачата им. Бъчва подир бъчва биваше издигана към мястото на лова; край брега вече изчакваше и сал с празни бъчви. И това се случваше из целия остров. На борда на Жътвар бе останал само най-необходимият екипаж. Всички останали бяха впрегнати във великанската задача на разтоварване и пренасяне на бъчонки със сол и празни бъчви на сушата. И всичко това, осъзна тя, всички тези бъчви щяха да бъдат пренесени обратно, вече натежали от осолено месо или кожи. Корабът щеше да остане на котва край този остров, докато празните бъчви не свършеха.

— Ловците искат солта — обърна се тя към моряка. Той не си направи труда да отговори. Алтея се обърна и се затича обратно към своята ловна група. Стрелците вече се прицелваха към друга част от огромното стадо, а дерачите бяха приключили с половината от първоначалните животни.

Така започна един от привидно безкрайните кървави дни, които последваха. На Алтея все така се падаха задачите, които останалите смятаха за прекалено незначителни. Тя отнасяше сърца и езици до съответната им бъчва, като осоляваше всеки орган, преди да го прибере. Дрехите й бързо се вмирисаха на кръв, вкоравени от множество съсирвания. Но това важеше за всички, слезли на брега…

Моряците, постъпили на борда като длъжници, бързо бяха запознати с касапските задължения. Парчетата жълтеникава мас биваха отделяни от месото и струпвани в чисти бъчви, за да бъдат отнесени обратно на кораба. Подир това труповете биваха обезкостявани, за да може месото им да бъде складирано колкото се може по-компактно: въпросното тъмночервено месо биваше осолявано и подреждано в бъчви редом с допълнителни слоеве сол. Кожите биваха очиствани от остатъчната мазнина и месо и на свой ред натривани със сол. Така те престояваха един ден, подир което моряците ги отръскваха, навиваха ги и ги привързваха, за да ги отнесат обратно на кораба. Касапските екипи бавно напредваха, оставяйки след себе си червеникави кости и купчини черва. Морските птици продължаваха да се гощават; техните крясъци се примесваха с подвикванията на убиващите и ревовете на убиваните.

Алтея се бе надявала, че с течение на времето тя ще привикне поне отчасти към противната работа, но с всеки изминал ден обкръжаващата я смърт ставаше все по-чудовищна. Девойката се опитваше да осъзнае, че това масивно избиване се повтаря година подир година, но не можеше. Дори камарите бели кости не можеха да я убедят, че миналата есен се е случвало същото. Затова тя престана да мисли за това и изцяло се съсредоточи върху работата си.

На брега бе издигнат временен лагер, на същото място като миналогодишния — в подножието на скално образувание, което моряците наричаха Дракона. Палатката представляваше обикновено платнище, което да пази от вятъра и да не му позволява да угаси огъня им, но поне предоставяше известна закрила. Сладникавата миризма на кръв и разкъсвано месо все още ги обгръщаше, но пак бе за предпочитане от тягостното зловоние на трюмовете.

За гориво на димящите огньове моряците използваха смолистите клонки на местната растителност и каквито късове отломки успееха да намерят. Над тези пламъци те имаха възможност да сварят дроб от морска мечка — пиршество, към което Алтея също се присъедини, радостна, че получава възможност отново да опита прясно месо.

В известни отношения тя се радваше на промяната в статуса й. Сега тя работеше за стрелците и дерачите, отделно от екипажа. Тя определено не завиждаше на моряците за техните задължения, включващи изтърколването на тежките бъчви обратно по склона, през скалистия плаж и до лодките, които тепърва трябваше да бъдат откарани до кораба и отново разтоварени. Това беше изцяло физическа, съкрушителна работа. Подобен труд нямаше нищо общо с мореплаването, ала никой от екипажа на Жътвар не беше освободен от него. А възложенията на Алтея непрекъснато се променяха според прищевките на дерачи и ловци. Тя остреше ножове. Прибираше стрели. Осоляваше и подреждаше сърца и езици. Разпъваше кожи, осоляваше кожи, почистваше кожи и ги пристягаше на вързопи. Натриваше парчета месо със сол и ги подреждаше в бъчви. Редовното съприкосновение с кръв и сол би напукало ръцете й немилостиво, ако не беше спасителното присъствие на животинска мас.

Поне времето се показваше снизходително към тях, студено и ветровито; но без онези съкрушителни дъждове, които бяха в състояние да разрушат и кожи, и месо. Това продължи до един следобед, когато изглеждаше, че облаците са започнали да кипят сред небето, бързо настъпващи от хоризонта. Вятърът се изостри. Но ловците все така убиваха, без да обръщат внимание на смрачаващия се небосвод. Едва появата на първите зърна градушка ги накараха да преустановят собствения си дъжд от смърт и с гневни викове да заръчат на дерачите и опаковчиците да побързат, преди месото, маста и кожите да са пострадали. В началото Алтея не проумяваше какво биха могли да сторят те, за да попречат на бурята, но бързо получи възможност да види. Почистените кожи биваха навити, пълнени с голям слой сол. Всички бяха впрегнати да работят като дерачи, касапи и вързопчии. Самата Алтея се озова стиснала нож, приведена над все още топъл труп, да прокарва острието по цялото протежение на тялото.

Тя бе съзирала тази процедура достатъчно пъти, за да се е отървала от по-голямата част от отвращението си. И все пак бе жегната от моментна отврата, породена от отделянето на меката кожа от дебелия слой мазнина. Животното беше топло и отпуснато; разтварянето на трупа му извика миризма на смърт и вътрешности. Алтея се напрегна. Широкото острие на ножа за одиране с лекота разделяше кожа от тлъстина, а свободната й ръка поддържаше равномерен натиск върху меката кожа. Първият й опит се оказа прекалено прибързан. Но подир това тя се отпусна и престана да мисли за онова, което прави, вместо това съсредоточавайки усилия върху качественото изпълняване. Следващата кожа се отдели лесно, като обелването на джамаилски портокал. Всичко опираше, осъзна тя, до мисълта за начина, по който животното е изградено; за местата, където кожата е тънка, и местата, където тя е дебела. И съсредоточията на мазнина.

По време на четвъртото си животно тя осъзна, че тази работа не само й се удава, а и че е подходяща за нея. Алтея бързо се преместваше от труп на труп, престанала да мисли за кръвта и миризмата. Едно дълго разрязване, което да разтвори тялото, бързо одиране, последвано от бързо изваждане на вътрешностите. Сърцето и дробът биваха освободени с две бързи разсичания; останалото от червата се отделяше самичко. Най-труден се оказа езикът: сдобиването с него изискваше разтваряне на животинската паст и бъркането в нея, за да бъде изтеглен все още топлият и влажен орган. И отсечен. Ако езиците не бяха смятани за изключителен деликатес, Алтея с готовност би прескочила тази част от процедурата.

В един момент тя повдигна глава и се огледа сред градушката. Студеният дъжд я обсипваше с удари и й влизаше в очите, но до този момент тя дори не бе го осъзнавала. Зад нея имаше цели три екипа касапи, които се опитваха да не изостават. Девойката бе оставила зад себе си дълга диря обработени трупове. В далечината един от ловците разговаряше с помощника. Ръката му посочи към нея; девойката се почувства уверена, че двамата разговарят именно за нея. Тя отново се приведе над работата си, а ръцете й отново се раздвижиха. Няколко премигвания се постараха да отстранят напълнилите очите й капки. Топлината на зараждаща се гордост прогони студа. Това беше мръсна, отвратителна работа, наложена от нещо, което надхвърляше обичайната алчност. Но въпреки това Алтея беше добра в това. Толкова време бе минало от момента, в който тя бе могла да каже това за себе си. Гладът й за признание шокира и самата нея.

Настъпи момент, в който погледът й не откриваше други животни за одиране. Тя бавно се изправи, раздвижила рамене, за да откърши болката от тях. Девойката обърса ножа в кървавите си панталони и протегна ръце пред себе си, за да позволи на дъжда да ги измие поне малко. Накрая тя обърса длани в един по-чист участък на ризата си и отметна прилепналата коса от челото си. Зад нея моряците се привеждаха над обработените от нея трупове. Един моряк търкаляше бъчонка със сол, а друг го следваше с празна бъчва. Мъжът със солта спря край нея, изправи бъчвата и погледна Алтея в очите. Това беше Брашън.

Тя се усмихна насреща му.

— Не беше зле, нали?

Той обърса лице и тихо отвърна:

— На твое място бих се старал да привличам колкото се може по-малко внимание. Маскировката ти не би издържала подробен преглед.

Съветът му я раздразни.

— Може би ако стана достатъчно добра, няма да ми се налага да се прикривам повече.

Изражението, споходило лицето му, съдържаше едновременно удивление и ужас. Той отвори бъчвата и раздвижи ръка в жест, който подканваше Алтея да започне да осолява кожите. Но в действителност думите му бяха:

— Ако тези двукраки животни заподозрат дори за момент, че си жена, всички те до един ще те използват, и то с по-малко съобразяване от онова, което те проявяват към тези скотове. Колкото и да си ценна като дерачка, те не биха видели причина да не те използват и като курва. Те ще смятат, че с идването си на този кораб ти си очаквала подобно отношение и си склонна да търпиш.

Нещо в искрения и настойчив глас я смрази далеч по-силно от ледените капки. В тона му имаше увереност, която не подлежеше на оспорване. И Алтея не каза нищо. Вместо това тя забърза да посрещне мъжа с голямата бъчва. Със себе си девойката носеше сърцето и езика от последната мечка. Тя се зае с новата си задача, като сведе глава в привидно старание да скрие лицето си от дъжда, и се постара да не мисли за нищо. И, иронично, в никакъв случай да не се замисля за лекотата, с която бе започнала да прогонва неприятните мисли.

Вечерта при завръщането си в лагера тя за пръв път получи възможност да разбере наименованието на скалата. Последната светлина на деня, процеждаща се откъм облаците, осветяваше Дракона в ужасяващ детайл. По-рано тя не бе различила чертите му, защото не бе очаквала да го види проснат по гръб, притиснал предни крайници към черната си гръд и заровил разперени криле в земята. Контурите на огромното тяло очертаваха мъчителна смърт — гледка, накарала Алтея да застине върху лекото възвишение, предоставило й тази гледка, и да се взира ужасено. Кой бе оформил подобна гигантска скулптура? И защо те се настаняваха в подножието й?

Светлината продължи да гасне, незабележима промяна, но достатъчна, за да превърне разядената скала в обичайна гледка, само смътно загатваща проснато създание. Алтея си отдъхна.

— Стряскащо е първият път, когато го видиш, нали? — отбеляза гласът на Релър.

Тя се сепна.

— Малко — призна Алтея и подир това раздвижи рамене в младежка проява на храброст. — Но пък си остава обикновена скала.

Релър снижи глас.

— Сигурен ли си? Някой път се покатери отгоре, за да огледаш. Онази част там, която прилича на предни лапи… тя обгръща ствола на стрела. Или каквото е останало от него. Не, момче, това си е истински драконов труп, погинал още в младините на света.

— Дракони не съществуват — навъси се Алтея.

— Нима? Внимавай да не изтърсиш подобно нещо пред моряците, които са посещавали Шестте херцогства. Аз също съм от тях и също съм виждал дракони. И то не един или два, а цяла фаланга, строени като ято гъски, във всички цветове, които можеш да назовеш. Два пъти съм ги виждал. Някои казват, че те са довели змиите, но това не е така. Бях виждал змии години преди това, далеч на юг. Днес ние често виждаме змии, затова тях никой не смята за несъществуващи. И когато плаваш колкото мен и посетиш толкова далечни места, ще научиш, че има много неща, които наистина съществуват, обаче само малцина са ги виждали.

Алтея се подсмихна скептично и дръпна долния си клепач:

— А виждаш ли корабчето?

— Проклето пале! — с неподправено раздразнение отвърна мъжът. — Мисли си, че като умее да дере, може да си позволява да се занася с възрастните.

И той се отдалечи.

Алтея го последва по-бавно. Тя си каза, че е трябвало да се представи като по-лековерна, за да съответства на ролята си на четиринадесетгодишен юноша, поел на първото си пътуване по море. Освен това тя не биваше да разваля удоволствието на Релър, ако искаше да си запази благосклонността му. Какво пък, в следващата му история тя щеше да се престори на заинтригувана. В крайна сметка той бе най-близкото нещо до неин приятел на борда на Жътвар.

 

 

Вивачия достигна четвъртото си пристанище в една късна есенна вечер.

Неговата светлина косо разкъсваше облаците, за да се излее върху града. В този момент Уинтроу се намираше на носовата палуба и прекарваше задължителния си час с Вивачия. Юношата стоеше облегнат на перилата до фигурата и се взираше в белокулия град, издигащ се над пристанището. Той мълчеше по обичайния начин, ала същината на това му мълчание бе започнала да се променя — не навъсена, а одобрителна. Вивачия благославяше Майлд с цялото си сърце. Откакто младият моряк бе предложил приятелството си на Уинтроу, момчето бе започнало да разцъфва.

Макар и още далеч от весел, Уинтроу бе започнал да придобива поне част от напереността, която се очакваше от един юнга. В началото на службата си на борда Майлд бе обичал да се шегува и да не пести веселието си. С превръщането си в моряк той бе изоставил тези лудории, както се полагаше. В сравнение с него Уинтроу бе постъпил далеч по-зле. Синът на капитана не бе могъл да скрие неохотата, с която постъпва към очакваните от него задължения. Той бе подминал или разбрал погрешно опитите на моряците да се пошегуват с него, а мълчаливият му дух определено не бе представлявал най-удачната подкана за разговор. Понастоящем той бе започнал да се усмихва, макар и на моменти, и добронамерено да отвръща на някои от подмятанията. И екипажът започваше да го приема. Сега моряците бяха по-склонни да го напътстват или да го предупреждават за грешки, които многократно биха усложнили работата му. Уинтроу се възползваше от всеки малък успех и овладяваше изискваното от него с бързината на ум, трениран да усвоява добре. Моментните похвали или прояви на другарство бяха започнали да събуждат в него усещане за принадлежност. Някои от екипажа вече разбираха, че добротата му и склонността му към размисли не са проява на слабост. Вивачия започваше да се обнадеждава.

Сега тя хвърли поглед към него. Няколко кичура от тъмната му коса се бяха освободили от опашката и се спускаха пред очите му. Със сепване тя осъзна, че е виждала този лик и преди — Ефрън Вестрит бе изглеждал по същия начин на тези години.

Тя се извърна и протегна ръка към него.

— Подай ми ръката си — тихо каза Вивачия. За нейна изненада момчето се подчини. Тя знаеше, че то все още изпитва известно недоверие към нея; че не е сигурно дали тя дължи произхода си на Са. Въпреки това Уинтроу протегна загрубяващата си длан към нея, а Вивачия я обгърна с огромните си пръсти. И двамата се превърнаха в едно.

Уинтроу виждаше през очите на дядо си. Ефрън бе обичал това пристанище и местния народ. Бляскавите бели кули и куполи изглеждаха още по-величествени и смогваха допълнително да изненадат погледа, защото принадлежаха на инак дребно поселище: местните жители, каймарите, живееха отвъд, под зелените стрехи на горите. Техните домове бяха малки, зелени и скромни. Те не оряха и не садяха, а се прехранваха с ловитба. Пътищата им не бяха покрити с настилка, обикновени междуселски пътеки, подходящи за пътуване пеш и за колички. И ако не беше пристанищният им град в Ноктестия остров, човек би ги сметнал за примитивни люде. Този малък град бе приел в себе си израз на всички техни инженерни инстинкти. В него нямаше повече от тридесет постройки — ако се изключеха сергиите, прищипали пазарната им улица, и дървените складове близо до кея. Но всяка една от постройките, изграждащи бялата сърцевина на града, представляваше същинско произведение на скулптурното изкуство. При всяко свое посещение тук дядо му бе слизал да се разхожда в града и да разглежда каменните лица на изобразените герои, стенописите и арките, върху които се виеха — едни от други неотличими — резбовани и истински растения.

— Това е образ, който ти си съхранявала у себе си, донесен от него… Сега разбирам… Тези творби са досущ като моите стъклописи. През моите витражи минава светлина, която осветява моето дело. А красотата на тази архитектура излъчва светлината на Са…

Той мълвеше думите с дъха си, почти недоловими дори за нейния слух. Но още по-озадачаващо от тях бе чувството, което той споделяше с нея — досег до единственото, което изглежда той ценеше повече от всичко друго, съзирано тук. Уинтроу не гледаше на умело резбованите фасади като на произведения на изкуството. За него те бяха израз на нещо, което Вивачия не можеше да разбере, сливане на търговец, кораб и търгуващи местни, което бе довело не просто до физическа красота, но и до… аркфория-Са. Тя не знаеше думата, можеше само да се опита да я осмисли. Въплътена радост… най-доброто от човека и природата, съчетано в постоянен израз… като проява на всичко, тъй щедро предоставено от Са. В момента Уинтроу изпитваше еуфория, каквато Вивачия не бе разпознавала сред никой друг от близките му. И тя внезапно разбра, че точно за това той е жадувал толкова силно. Жреците го бяха научили да гледа на света по такъв начин; бяха породили в него стремеж към неподправена красота и добрина. Той вярваше, че ориста му е да следва добротата, да я открива и възхвалява във всички форми. Да вярва в нея.

Вивачия бе възнамерявала да го напътства чрез споделяне. Вместо това тя се оказваше онази, която получаваше напътствия. За своя собствена изненада тя се отдръпна, нарушавайки целостта на сливането, което бе подела. Това беше нещо, което трябваше да осмисли с времето, може би в уединение. В тази мисъл отново разпозна влиянието, което Уинтроу оказваше върху нея.

 

 

Уинтроу получи разрешение да слезе на брега. Той знаеше, че то не е дошло нито от баща му, нито от Торг. Баща му беше отишъл на сушата още преди часове и бе отвел Торг заедно със себе си. По тази причина разрешението трябваше да е дошло от Гантри, първият помощник. Това объркваше Уинтроу. Той знаеше, че заместник-капитанът разполага с пълна власт над кораба и че трябва да се съобразява единствено със самия капитан. Но не смяташе, че Гантри изобщо е обръщал внимание на присъствието му. По време на цялото досегашно пътуване първият помощник почти не бе му обръщал внимание. И въпреки това името на Уинтроу бе поместено сред бройката на първата група моряци, получаващи разрешение да слязат на брега. Юношата откри, че сърцето му трепери от нетърпение. Този късмет беше прекалено добър, за да бъде подлаган на съмнение. При всяко спускане на котва край калсидски бряг Уинтроу с копнеж се бе взирал в сушата, но така и не бе получил възможност да стъпи на твърда земя. Сега дори самата мисъл за почва под краката му се струваше омайна. Подобно на останалите щастливци той се втурна към трюма, за да се преоблече, да се среши и наново да стегне опашката си. Ситуацията с дрехите му стана повод за известна нерешителност.

Преди отплаването Торг бе получил за задача да закупи необходимата екипировка за Уинтроу: Кайл не се бе доверил на сина си в закупуването на дрехи и оборудване. По тази причина момчето се бе сдобило с два ката платнени ризи и панталони, евтина направа. То подозираше, че Торг е платил доста по-ниска от обявената цена. И отпускарските дрехи, осигурени му от втория помощник, на свой ред усилваха това впечатление. Те бяха типични моряшки одежди: риза на широки райета и чифт черни панталони. Освен това не му бяха по мярка, защото Торг не си беше правил труда да уточнява размери. Най-силно в това отношение се проявяваше ризата, която можеше да приюти двама с телосложението на Уинтроу.

Разбира се, вместо нея юношата имаше възможност да облече жреческата си роба. Тя беше зацапана и захабена, намалила дължината си, за да предостави материал за множеството кръпки. Но ако Уинтроу избереше нея, с това щеше да оповести, че се смята за свещеник, а не за моряк. И щеше да изгуби позициите, до този момент спечелени сред екипажа.

Тази мисъл сложи край на двоумението му. Докато обличаше моряшката риза Уинтроу си каза, че тази постъпка не отрича жречеството му, а представлява обикновен практичен избор. Една поява сред жителите на този чудат град под формата на жрец на Са най-вероятно би му предоставила привилегиите на посрещане като бродещ жрец. Би било безчестно да посяга към подобно гостоприемство, след като той не пристигаше в качеството си на свещеник, а като обикновен моряк. И той побърза да отхвърли неприятното усещане, че напоследък е започнал да прави прекалено много компромиси, придаващи гъвкавост на морала му. И изтича да се присъедини към останалите от групата.

Първи щяха да слязат петима, сред които Уинтроу и Майлд. Комфри също беше сред тях. Юношата се улови, че не може да откъсне поглед от моряка, но и не може да го погледне в очите. Досами него стоеше мъжът, позволил си да се погаври по такъв начин с кафената чаша на баща му, а Уинтроу не можеше да определи дали да се чувства възмутен, или да си позволи да се развеселява. Комфри изглеждаше веселяк, който не спираше да се майтапи с гребците. Той носеше опърпано червено кепе, украсено с евтини месингови талисмани, а в усмивката му чернееше дупката на един липсващ зъб. Когато най-сетне забеляза, че Уинтроу го поглежда, морякът смигна на момчето и високо му предложи да го заведе до бардака.

— На тебе момичетата вероятно ще ти вземат само половин цена. Чувал съм, че те обичат млади мъже.

Макар и засрамен, Уинтроу се усмихна. Той вече разбираше, че зад голяма част от подмятанията се крие добронамереност.

Моряците откараха лодката до брега и я издърпаха в безопасност над линията на прилива. Краткият им отдих щеше да трае единствено до залез; двама от тях вече се оплакваха, че най-хубавите напитки и жени изниквали едва след здрач.

— Ти не ги слушай, Уинтроу — успокои го Комфри. — В град Крес човек може да си поживее добре във всеки един момент от деня; тези двамата просто са принудени да се осланят на мрачината. Лица като техните се нуждаят от всяка частица мрак, за да убедят някоя курва да ги приеме. Дръж се с мен и ще получиш възможност да прекараш почивката си добре.

— Трябва да свърша няколко неща — извини се Уинтроу. — Искам да разгледам стенописите върху залата Идиши и фреските на Стената на героите.

Останалите моряци го погледнаха любопитно, а Майлд попита:

— Откъде знаеш за това? Посещавал ли си Крес и преди?

Уинтроу поклати глава, едновременно горд и засрамен.

— Не съм. Но корабът е идвал. Вивачия ми разказа за тези места. Дядо ми ги е харесвал. Искам да ги видя и аз.

Настъпи пълно мълчание. Един от моряците леко раздвижи малкия си пръст в жест, който извикваше защитата на Са срещу тъмна магия. Отново Майлд бе заговорилият.

— Корабът наистина ли знае всичко, което капитан Вестрит е знаел?

Момчето леко сви рамене.

— Нямам представа. Но онова, което Вивачия избира да сподели с мен, е изключително ярко. Почти като мой собствен спомен.

Уинтроу заекна и замълча, неочаквано смутен. Той откри, че не му е приятно да разказва за това. Тази връзка между него и Вивачия представляваше нещо лично. Не, повече от лично. Интимност.

Мълчанието стана непоносимо. Този път Комфри беше този, който ги спаси.

— Не зная за вас, господа, обаче аз рядко получавам отпуск. И възнамерявам да се отправя към една определена улица, където и цветята, и жените цъфтят красиво. — Той погледна към Майлд. — Погрижи се двамата с Уинтроу да се върнете навреме. Не искам да се налага да ви търся.

— Не съм казвал, че и аз ще ходя с него! — възрази Майлд. — Плановете ми далеч не включват да разглеждам стени.

— Не ми е нужен пазач — додаде Уинтроу. В добавка той изрече мисълта, която според него ги тревожеше. — Няма да се опитвам да избягам. Давам ви думата си, че ще се върна на лодката далеч преди залез-слънце.

Изненаданите изражения на спътниците му издаваха, че те изобщо не са си помисляли за това.

— Разбира се — сухо отбеляза Комфри. — На Ноктестия остров няма къде да се скриеш, а и каймараните не са особено гостоприемни. Ние не се тревожехме за това, Уинтроу. Крес може да бъде опасен за сам моряк. Не просто юнга, а който и да е моряк. Трябва да отидеш с него, Майлд. Колко дълго ще се задържи той да разглежда стени така или иначе?

Майлд бе придобил изключително кисел вид. Думите на Комфри не бяха заповед, тъй като в корабната йерархия двамата се намираха на едно равнище. Но ако младият моряк подминеше тази идея, а Уинтроу се окажеше сполетян от някакви неприятности…

— Ще се справя — настоя юношата. — Не за първи път ще се озова в непознат град. Зная как да се грижа за себе си. Освен това с тези спорове само губим време. Ще ви чакам при лодката, много преди залез. Обещавам.

— Постарай се — заплашително рече Комфри, но настроението веднага се подобри. — Потърси ни в Моряшката улица, когато приключиш с твоите стени. След като започваш да се държиш като моряк, време е да изглеждаш като моряк. — Комфри посочи към татуировката върху ръката си, а Уинтроу се усмихна и тръсна глава. Морякът разпери длан пред носа си. — Не закъснявай.

Уинтроу знаеше, че ако сега му се случеше нещо, всички те щяха да изтъкнат настояването му да се отдели от тях. Беше малко смущаващо да види с каква бързина те го бяха изоставили. При отдалечаването си от лодката те крачеха заедно, но отвъд кейовете моряците се пръснаха като ято, за да се насочат към пивници и бардаци. За момент Уинтроу се поколеба, загледан с копнеж подире им. Те се смееха шумно и дружески се ръгаха в ребрата, докато обясняваха предстоящите си планове. Майлд се мъкнеше по петите им като обнадеждено куче, което неочаквано наведе Уинтроу на мисълта, че младият моряк е постъпил сред това братство едва отскоро, при появата на новия юнга, която да изтласка Майлд над дъното на корабната йерархия.

Но това не го притесняваше особено. Уинтроу знаеше достатъчно, за да разбере, че това му желание за принадлежност е нещо напълно естествено. Освен това, строго си напомни юношата, той бе запознат в достатъчна степен с ученията на Са, за да знае, че има моменти, в които човек трябва да се отдели от групата, в името на собственото си добро. Достатъчно лошо беше, че той не е укорил плановете им за пиянство и разврат. Опитът му да намери причини за това си премълчаване не се увенча с успех — това само би представлявало оправдание. Днес вечерта преди лягане Уинтроу щеше да размисли по-дълбоко над постъпките си. За момента му предстоеше да разглежда цял град, и то в рамките на няколко часа.

Дядовите спомени за разположението на града го напътстваха. В определен чудат смисъл възрастният капитан се разхождаше заедно с него — самият Уинтроу виждаше Крес за първи път, но същевременно можеше да забележи промените, настъпили през последните години. По време на разходката си той разпозна един продавач, излязъл да намести кошниците си с плодове. Уинтроу едва не се обърна към него по име, но в последния момент се усети и вместо това само му се усмихна. Коремът на търговеца определено бе наедрял през последните няколко години. На свой ред мъжът се взираше остро в непознатото момче, което накара Уинтроу да осъзнае, че усмивката му е била прекалено фамилиарна. Младият юноша побърза да се отдалечи.

На площада той спря, за да се вгледа удивено. За главен водоизточник на град Крес служеше артезиански кладенец. Струите му изригваха, обградени от обширен каменен басейн, и образуваха огромен воден купол. От този главен басейн се простираха канали, които отвеждаха водата към различно предназначение — за пиене, за поливане или за поене на животните. Всяко от по-малките корита бе украсено с образи, които издаваха целта му. Преливащите струи се оттичаха в канална система, която се губеше от погледа и най-вероятно отвеждаше до залива. Сред басейните личаха изображения на цветя.

Група млади жени, някои с малки деца, се възползваха от ясния и топъл следобед, за да перат. Уинтроу спря и се загледа в тях. Някои от по-младите бяха нагазили сред самата вода, повдигнали и пристегнали поли, и енергично отделяха мръсотията. Тези девойки се смееха и шумно разговаряха помежду си. По ръба на басейна бяха насядали млади майки, които също почистваха дрехи, но освен това държаха под око децата, които лудуваха край фонтана. Наоколо бяха пръснати кошове с мръсни или вече сушащи се дрехи.

В тази сцена имаше нещо тъй просто и същевременно толкова извечно, че Уинтроу едва не се насълзи. От манастира насам той не бе виждал хора тъй хармонично отдадени на работата и живота. Слънцето блестеше във водата и сред гладките коси на каймаранските жени и се отразяваше от влажната кожа на ръцете и краката им. Уинтроу продължаваше да се взира, защото тази картина на покой успокояваше напрегнатия му дух.

— Да не си се изгубил?

Той бързо се обърна. На тези думи би съответствал загрижен тон, ала те не бяха изречени по такъв начин. А погледите на двамата градски стражи не оставяха съмнение във враждебността му. Заговорилият беше брадат ветеран, който имаше побелял белег, спускащ се по бузата му. Другарят му бе по-млад, със съответстваща на работата му мускулатура.

Преди Уинтроу да е успял да отговори, въпросният по-млад стражник заговори:

— Брегът е натам. Там ще откриеш онова, което търсиш. — С палката си той посочи в посоката, от която Уинтроу бе дошъл.

— Онова, което търся? — повтори Уинтроу. Той започна да мести поглед между двамата в опит да разбере причината за студенината им. Какво бе сторил той, за да си навлече подобно отношение? — Исках да видя Фреската на героите и стенописите на залата Идиши.

— И пътьом — хапливо подметна първият пазач — ти реши да погледаш как младите жени се мокрят във фонтан.

На това Уинтроу не можеше да отговори.

— Самите фонтани са произведения на красотата… — поде той.

— Всеизвестен е интересът на моряците към произведенията на красотата. — Последните думи пазачът изрече с подчертан сарказъм. — Защо не вървиш да си закупиш няколко произведения на красотата във „Веещият се шал“? Кажи им, че Кентел те е изпратил. Може да получа комисионна.

Уинтроу смутено сведе поглед.

— Нямах това предвид. Наистина възнамерявах да разгледам фреските. — И след като никой от двамата не отговори, той додаде — Обещавам, че няма да преча на никого. И без това трябва да се върна на кораба си преди залез-слънце. Просто исках да поразгледам града.

По-възрастният присви устни. За момент Уинтроу реши, че пазачът премисля.

— А пък ние наистина смятаме, че ти трябва да си вървиш там, където ти е мястото. Пристанището е мястото, където моряците разглеждат града. Улицата за тези като теб може да бъде открита достатъчно лесно, дори самото й име е „Моряшка“. Там ще намериш с какво да си запълниш времето. И ако не се насочиш натам веднага, млади ми друже, обещавам ти, че ще си имаш неприятности. С нас.

Уинтроу можеше да чуе забързаните удари на сърцето си. Самият той се затрудняваше да определи коя от двете изпитвани в момента емоции е по-силна, но когато заговори, в гласа си той чу гняв, а не страх.

— Добре, махам се — остро каза той.

И макар гневът да беше по-силен, за юношата пак бе трудно да обърне гръб на пазачите и да се отдалечи. По този гръб бяха плъзнали тръпки на очакване; всеки миг той очакваше да получи удар с къса тояга. Зад него не долетяха очакваните стъпки, а нещо по-лошо: презрителен смях и подигравателно подмятане от страна на по-младия. Уинтроу не реагира по никакъв начин, не се обърна и не ускори крачка, ала можеше да почувства как мускулите на шията му се напрягат от гняв. Дрехите ми, каза си той. Те не преценяваха мен, а дрехите ми. Не бива да обръщам внимание на обидите им. Това е нещо минало. Минало. След известно време той действително можа да забрави обидата.

При следващия ъгъл той се обърна и по нов маршрут се насочи обратно нагоре. Бе подминал думите им, но нямаше да позволи на отношението им да го спре. Той възнамеряваше да разгледа залата Идиши.

Известно време крачките му бяха безцелни, защото дядо му не беше идвал в тази част на града. На два пъти той бе спиран от местни жители — първо от момченце, продаващо билки за пушене, а подир това (и далеч по-стряскащо) и от жена, която предлагаше да му се отдаде. До този момент Уинтроу не беше получавал предложения за подобна търговска размяна, а ситуацията бе влошена от язвите, обградили лицето на жената. Наложи му се учтиво да отклони поканата й, но когато и след втория опит тя не схвана намека, а само смъкна цената допълнително и обеща да му позволяла всичко, което той предпочитал, Уинтроу се принуди да бъде прям.

— Нямам никакво желание да се докосвам до тялото или до болестта ти — каза й той. И едва впоследствие осъзна колко жестоко е прозвучала откровеността му. Той би се извинил, но жената не му предостави тази възможност, а го заплю и избяга. Уинтроу продължи пътя си, осъзнавайки, че тази среща го е разтърсила далеч повече от сблъсъка с пазачите.

Най-сетне той се озова в центъра на града. Тук улиците бяха павирани; всички постройки, чиято фасада бе обърната към тях, бе украсена по съответстващия начин. Очевидно това бяха обществените сгради на Крес, където се изготвяха закони, разглеждаха се дела и биваха сключвани по-крупните сделки. Юношата крачеше бавно, разглеждащ; той често слизаше на улицата, за да разгледа някоя от постройките. Тукашните каменни арки бяха едни от най-удивителните произведения, съзирани от него.

В разходката си той достигна до един малък храм на змиебога Одава. И тукашната постройка притежаваше традиционните кръгли врати и прозорци. Това бе едно от превъплъщенията на Са, към което Уинтроу не изпитваше особена симпатия. Той никога не бе срещал следовник на Одава, който да признае, че това божество не е нещо повече от отделен елемент на бляскавото лице на Са. И въпреки това изящната постройка загатваше за божественото и за множеството пътища, по които людете се отправяха към него. А и този храм бе издигнат със завидно умение: ръката почти не можеше да долови фугите между отделните каменни блокове. Известно време юношата остана неподвижен, протегнал съзнанието си към структурата на сградата, както бе учен. В нея той откри могъщо единство, почти органично в своята хармония. Това го накара удивено да поклати глава. Той дори не забеляза групата мъже в бели роби, препасани със зелено и сиво — те бяха изникнали от вратата зад него и трябваше да го заобикалят, с раздразнени погледи.

След време Уинтроу се опомни. И осъзна, че следобедът отлита далеч по-бързо от очакваното. Вече не оставаше време за губене. Той спря една възрастна жена и любезно се осведоми за местонахождението на залата Идиши. Старицата се отдръпна на няколко крачки от него, преди да отговори, и то под формата на неопределен жест, загатващ само обща посока. Въпреки това Уинтроу й благодари и забърза натам.

Улиците в тази част на града бяха по-оживени. Неведнъж юношата улавяше чудатите погледи, които му хвърляха местните. Очевидно дрехите му го издаваха като чужденец. Той им се усмихваше и им кимаше, без да спира, прекалено забързан.

Залата Идиши бе поместена сред вдлъбнатина, която я обгръщаше като длан. Уинтроу получаваше възможност да я разгледа отвисоко. Свежата гора зад нея допълнително подчертаваше белотата на купола и колоните. На живо контрастът между естествената растителност и целенасочените щрихи на сградата бе смайващ.

Юношата стоеше запленен; това беше образ, който той искаше да отнесе със себе си завинаги.

От постройката влизаха и излизаха хора, повечето облечени в скъпи тежки роби в синьо и зелено. Дори и уреден спектакъл не би могъл да съдържа подобна красота.

Той смекчи съсредоточението на погледа си и няколко пъти вдиша дълбоко. Той се подготвяше да огледа сцената пред себе си в пълна концентрация.

Попречи му тежка ръка, притиснала рамото му.

— Ето го пак нашето моряче — отбеляза гласът на младия пазач. Уинтроу не можа да се обърне към него, защото се оказа блъснат на земята. Ветеранът поклати глава, почти тъжно:

— Изглежда ще трябва да се уверим, че друг път няма да се заблуждава — отбеляза той. Междувременно едрият отново се приближаваше към Уинтроу.

В думите на по-възрастния се бе долавяла заплашителна мекота, накарала момчето да настръхне. Още по-стряскащи бяха тримата минувачи, спрели да гледат, без да си правят труда да се намесят. Умоляващият му поглед не откри вина в очите им — те просто се интересуваха от онова, което предстоеше.

Момчето побърза да скочи на крака и започна да отстъпва.

— Никому нищо не съм сторил — възрази то. — Просто исках да видя залата Идиши. Дядо ми я е виждал…

— Ние не обичаме водни плъхове да щъкат по улиците ни и да се заглеждат в съгражданите ни. Тук в Крес не допускаме проблеми.

Уинтроу не обърна внимание на по-възрастния пазач, а се извърна с намерението да се стрелне. С един скок мускулестият страж го догони, сграбчи го за яката и го разтърси. Замаян и полузадушен, Уинтроу усети как краката му се отделят от земята. В следващия миг той вече летеше, злобно захвърлен. Юношата успя да се претърколи при падането си. Един стърчащ камък от настилката блъсна ребрата му, но не достатъчно силно, за да ги счупи. Той успя да се надигне почти веднага, ала не достатъчно бързо, за да се измъкне. Уинтроу отново се оказа издигнат и хвърлен към пристанището.

Този път той се сблъска с ъгъла на някаква постройка. Сблъсъкът раздра кожата на рамото му, но го остави на крака. Уинтроу се затича залитащ, последван от ухиления и неумолим страж. По-възрастният войник ги следваше почти лениво, като продължаваше да говори. На момчето се струваше, че думите на оногова са насочени не толкова към жертвата им, а представляват обяснение към местните, които се спираха да гледат.

— Ние нямаме нищо против моряците, стига те да се навъртат около пристанището, където им е мястото. Ние се опитахме да бъдем добри с теб, хлапе, защото си още хлапак. Ако беше отишъл на Моряшката улица, сигурен съм, че щеше да останеш доволен. Сега пак ще се озовеш на пристанището, само че щеше да ни спестиш много усилия, а на себе си много рани, ако ни беше послушал.

Разумността в тона на възрастния смогваше да бъде по-ужасяваща от ефикасността на колегата му. Въпросният млад пазач беше бърз като змия. По някакъв начин той отново успя да докопа яката на Уинтроу; този път той хвърли момчето по начина, с който куче захвърля уловен плъх, и го блъсна в поредната каменна стена. Юношата си удари главата; за момент пред очите му притъмня. Устата му се пълнеше с кръв.

— Не съм моряк — изтърси той. — Аз съм свещеник. Жрец на Са.

Мускулестият се изсмя, а другарят му поклати глава в престорено съжаление.

— Това те прави още и еретик. Нима не знаеш, че поклонниците на Одава не обичат онези, които представят техния бог като част от друго божество? Канех се да кажа на Флав, че си получил достатъчно, но сега ми се струва, че още няколко блъсвания ще се отразят добре на просветлението ти.

Ръката на пазача за пореден път сграбчваше яката на Уинтроу и го принуждаваше да се надигне. Паникьосан, юношата изхлузи чело през широкия отвор и изви и ръце. Той буквално се изтърси от ризата, която войникът издигаше. Приливът на страх му позволи да се приземи на крака и да се стрелне още в същия момент. Зяпачите прихнаха да се смеят. Уинтроу можа да зърне изненаданото лице на едрия пазач и присмехулния лик на възрастния му колега. Смехът на ветерана и гневният крясък на бабаита полетяха подире му, само че в този момент Уинтроу вече бе набрал скорост. Красивата архитектура, до скоро тъй пленителна, сега се бе превърнала в нещо, застанало на пътя между него и кораба. Широките и прави улици, по-рано приветливи, сега изглеждаха проектирани с цел да го изложат пред погледите на преследвачите и да го лишат от скривалища. Уинтроу прелиташе край минувачите, които от своя страна се отдръпваха от него и любопитно се взираха подире му. Гол до кръста, той продължаваше да тича, без да се обръща.

Когато улиците се стесниха и започнаха да се вият сред редици дървени складове и занемарени кръчми и бардаци, Уинтроу забави ход и се огледа. Ателие за татуировки. Евтина бакалия. Кръчма. Друга кръчма. Юношата се вмъкна в една пресечка, без да обръща внимание на отрупалия я боклук. Някъде в средата й той спря и се облегна на един праг, за да си поеме дъх. Гърбът и рамото му пламтяха на мястото на разкъсването. Един предпазлив допир показа, че устата му е започнала да се подува. Цицината на главата му не представляваше нищо сериозно.

За един отвратителен момент Уинтроу се замисли за пазача — колко ли сериозно бе възнамерявал той да го нарани? Дали бабаитът си бе поставил за цел да му разбие черепа? Щеше ли да продължи да налага жертвата си до смърт, ако тя не бе му избягала? Той бе чувал за моряци и чужденци, на които градската стража давала урок, включително и в Бингтаун. Тази процедура ли имаха предвид? До този момент юношата винаги бе смятал, че подобни неща се случват само на онези, които са пияни или проявяват някакво друго недопустимо държание.

Ала днес това бе сполетяло и него. Защо?

— Защото бях облечен като моряк — тихо си каза той. Това доведе една ужасяваща мисъл: случилото се може би представляваше наказание от Са, задето той не бе облякъл жреческата си роба. Уинтроу се бе отрекъл от Са, а в отговор Са бе оттеглил своята закрила. Така той наказваше недостойните. Така децата и суеверните говореха за Са, като за поредното човешко същество, чиито по-големи мащаби му предоставят по-голяма жестокост. Не. Не това трябваше да научи Уинтроу от станалото. Но какъв беше урокът? Вече освободен от опасност, умът му с готовност се впусна в познатото упражнение. Всяка случка, без значение колко ужасяваща, съдържаше в себе си някакво поучение. Стига човек да не забравяше това, духът му оставаше в състояние да надвие всичко. Единствено когато той се откажеше и започнеше да вярва, че вселената не е нищо повече от хаотична сбирщина злощастни и жестоки събития, духът му можеше да бъде сразен.

Отдихът започваше да връща силите му. Гърлото на Уинтроу бе пресъхнало, само че той не се чувстваше достатъчно възстановен, за да потърси вода. Вместо това юношата прогони тази нужда от съзнанието си и подири центъра на спокойствието си. Бавни и дълбоки вдишвания приканваха по-широко разбиране. Осъзнаване, което щеше да го споходи, недокоснато от изкривяването на възприятия. Какво трябваше да научи от случилото се? Какво трябваше да запомни?

Мисълта, изникнала сред съзнанието му, го шокира. С неопровержима яснота Уинтроу разбра собствената си наивност. Той бе съзрял красотата на града и я бе възприел като въплъщение на душевността на местните жители. Бе пристигнал тук с очакването да бъде приветстван под светлината на Са. Тази предварителна представа бе заменила осмислянето му до степен, накарала го да подмине очевидните предупреждения. Та нали самите му другари го бяха предупредили. Враждебността на градските стражи също бе послужила за предупреждение. Както бяха послужили и недружелюбните погледи на местните жители… Уинтроу бе постъпил като прекалено доверчиво дете, приближаващо се към ръмжащо куче. Вината за ухапването принадлежеше изцяло на него самия.

Обгърна го вълна от отчаяние, каквото той никога не бе изпитвал до този момент. Появата й изненада Уинтроу, а нейният напор го разтърси. Той беше безнадежден. Безнадежден. Той никога нямаше да се върне в манастира си, никога нямаше да се върне към живота на вглъбеност, който така му липсваше. Той щеше да се превърне в един от мнозината, на които се натъкваше непрекъснато: от хората, убедени, че всички останали са техни врагове и че единствено възможността за облага пораждаше приятелство или обич. Толкова често той бе чувал подигравки към идеала на Са, който твърдеше, че всички са създания на доброто и красивото. Ала сега Уинтроу трябваше да си зададе горчив въпрос — къде беше добротата в младия пазач, който с такова стръвно удоволствие бе пристъпил към задълженията си днес? Къде беше красивото в онази жена с покрити от язви устни, която бе искала да легне с него срещу заплащане? Той се чувстваше млад и глупав, непоправимо наивен. Глупак. Обикновен глупак. Болката от тази обида успешно се съревноваваше с тази на раните му. Той стисна очи, за да я прогони. В този момент му се искаше да се озове другаде. И на мястото на друг човек, който не се чувства по този начин.

Подир момент той отвори очи и се надигна. Най-лошото бе, че тепърва му предстоеше да се завърне на борда. Дори едно завръщане сред покоя на манастира би го затруднило в настоящото му състояние. А да се върне обратно сред глупавите остроти на борда на Вивачия, сред злорадата жестокост на Торг и киселата злоба на вечно неудовлетворения си баща — за него това доближаваше непоносимото. Ала каква беше алтернативата? Да се скрие тук, да остане в Крес като някакъв презрян и беден вагабонтин? Той въздъхна тежко, но това не го облекчи. От края на уличката можеше да види, че слънцето наближава залеза си. Времето, така притискало го да бърза, сега се влачеше неумолимо. Уинтроу реши да потърси моряците от екипажа на Вивачия. Нищо друго в Крес не го интересуваше.

Той закрачи, все така гол до кръста, без да обръща внимание на ухилените взирания и подмятания, касаещи пресните рани. По пътя си Уинтроу се натъкна на група мъже, очевидно моряци от друг кораб. На главите си всички те носеха кърпи — някога бели — с изрисувана черна птица. Те се смееха и си подмятаха дружески обиди, насочени към една от кръчмите.

— Бедничкото — с престорено състрадание възкликна един от тях, когато видя Уинтроу. — Хем те прогонила пачаврата, хем ризата забравила да ти върне!

Това остроумие спечели одобрението на другарите му, които започнаха да се превиват от смях. Уинтроу ги отмина.

След поредния ъгъл той се увери, че е открил Моряшката улица. Не само „Веещият се шал“ се намираше тук, с табела, изобразяваща обгърната единствено с шал жена, който палавият вятър отдипляше: табелите на околните заведения притежаваха същия стил. Тяхната прямота загатваше, че собствениците им не се осланят на грамотни моряци.

Тук нямаше единствено кръчми и публични домове, разбира се. На една сергия се предлагаха талисмани, еликсири и амулети: сушени мехури, които би трябвало да предпазват от удавяне; прах от рог, който гарантираше мъжественост; вълшебни масла, които да умилостивят развилнялото се време. При минаването си покрай тази сергия Уинтроу хвърли състрадателен поглед към наивните купувачи. По-надолу насред улицата бе очертан ринг, в който звероукротител предлагаше на желаещите да се борят с мечока му. Наградният фонд представляваше кесия злато. Макар и с намордник и с изпилени нокти, животното пак изглеждаше заплашително. Къса верига сковаваше задните му лапи; друга, още по-масивна, съединяваше нашийника му и ръката на стопанина. Мечокът се движеше постоянно, като неспокойна планина, а очичките му непрекъснато обхождаха тълпата.

Що за идиот би приел подобно предизвикателство, почуди се Уинтроу. И в следващия момент със свито сърце забеляза ухиления Комфри, облегнат на един от другарите си, да разговаря със звероукротителя. Наоколо вече се събираше малка тълпа зяпачи, предимно моряци, които оживено се обзалагаха помежду си.

Уинтроу се изкушаваше да се отдалечи и да потърси Майлд. Но тогава различи и него сред обзалагащите се. Не му оставаше друго, освен да се присъедини към тях.

Младият моряк го забеляза и му се усмихна:

— Идваш точно навреме, Уинтроу. Комфри ще се бори с мечока. Заложиш ли, ще си удвоиш парите. — И той се приведе по-близо до Уинтроу. — Сигурна работа. Вече видяхме как един лудак спечели. Той просто се качи на гърба на рунтавия и животното веднага отстъпи. Мечкарят не искаше да пуска друг да се бие след това, обаче Комфри настоя.

Неочаквано той се вторачи в Уинтроу.

— Къде ти е ризата?

— Изгубих я, докато се сражавах с градските стражи — отвърна Уинтроу. Той почти успя да вложи шеговитост в тона си, затова остана наскърбен от лекотата, с която Майлд прие думите му. Но в следващия момент той долови миризмата на дъха му. И го видя да дъвче нещо. Киндин. Очите на младия моряк блестяха. Това осъзнаване смути Уинтроу. Този наркотик бе забранен на борда на кораба, защото под негово влияние човек ставаше прекалено безгрижен; ако Майлд се върнеше все още под влиянието му, щеше да си навлече неприятности.

Уинтроу искаше да го посъветва да бъде внимателен, но не можеше да открие начин, по който да подреди думите си.

— Просто исках да се отбия при вас и да кажа, че приключих с разглеждането на града и ще ви чакам в лодката.

— Чакай. Остани. — Другото момче го сграбчи за ръката. — Остани да гледаш. Ще съжаляваш, ако изпуснеш веселбата. И сигурен ли си, че не искаш да заложиш някоя и друга монета? По-добро съотношение няма да намериш. Мечокът е уморен. Трябва да е уморен. Вече се би шест пъти.

— И последният спечели? — попита Уинтроу, принуден от любопитството си.

— Именно. Щом той се покатери на гърба на мецанкото, животното се сви като спяща котка. Да беше видял как се мръщеше звероукротителят, докато плащаше. — Майлд го хвана под ръка. — Последните си пет меднички съм заложил. А Комфри, естествено, е турил доста повече. По-рано той извади късмет с картите. — Другият отново го погледна. — Сигурен ли си, че не искаш да заложиш? Всички залагат на Комфри.

— Аз нямам дори риза, какво остава за пари — изтъкна Уинтроу.

— Да. Прав си. Както и да е… Гледай, започват!

Комфри усмихнато помахваше към другарите си и пристъпваше в очертанията на ринга. Очевидно това представляваше знак за животното, което веднага се изправи на задни лапи. Заради веригите мечокът напредваше тромаво, с малки крачки. Морякът направи лъжливо движение и се хвърли в противоположна посока, с намерението да мине край мечока и да го нападне в гръб.

Ала мъжът не получи шанс да изпълни замисъла си. С лекота, издаваща наличието на дресировка, мечокът се извърна и блъсна моряка. Мощните предни лапи притежаваха далеч по-голям обхват, отколкото Уинтроу бе очаквал. Ударът повали Комфри по лице.

— Ставай! Ставай! — закрещяха другарите му. Уинтроу осъзна, че също е започнал да крещи заедно с тях. А мечокът продължаваше да се движи, отпуснат на четири лапи.

Комфри отдели лице от прашната улица. От носа му се стичаше кръв, но виковете на останалите моряци окуражиха претендента. Той рязко скочи на крака и отново се хвърли към мечока.

Но звярът се надигна, масивен като стена. Една протегната лапа приветства главата на преминаващия Комфри. Този път морякът отхвръкна назад и се стовари по гръб, отскачайки от мръсотията. Уинтроу потръпна и се извърна.

— С него е свършено — простена той към Майлд. — Най-добре да го отнесем до лодката.

— Глупости. Той ще се надигне. И ще успее. Хайде, Комфри, това е един проскубан мечок. Ставай, човече!

Останалите моряци от Вивачия също крещяха. Едва сега Уинтроу различи дрезгавия глас на Торг сред тълпата. Очевидно помощникът също бе освободен и се беше присъединил към другарите си. Юношата бе споходен от увереност, че Торг непременно ще отправи някакво остро подмятане за липсващата му риза. В този момент му се искаше да не е слизал от кораба. Ама че бедствия му беше докарал този ден!

— Връщам се на лодката — обърна се той към Майлд. Другият не го погледна, само стисна ръката му.

— Чакай, той се надига. Казах ти, че ще се надигне. Точно така, Комфри, ще се справиш!

Уинтроу се съмняваше, че Комфри е чул нещо от крясъците на другарите си. Претендентът все още изглеждаше замаян, по-скоро движен от инстинктите си и с намерението да се отдръпне. Ала в мига на раздвижването му животното отново се нахвърли отгоре му и го сграбчи в истинска мечешка прегръдка. Отстрани гледката изглеждаше забавна, само че болезненият вик на Комфри загатваше пропукващи ребра.

— Предаваш ли се? — изкрещя звероукротителят. Морякът започна да кима енергично: не му беше останал дъх да говори.

— Пусни го, Слънчо. Пусни! — нареди мечкарят. Животното се подчини и покорно се отдалечи, за да седне в ъгъла на очертанията. Там то започна да клати муцуна, като че ли приемаше полагащите му се поздрави от тълпата.

Само дето никой не ликуваше.

— Всичките си пари бях заложил! — кресна един моряк. И промърмори нещо за мъжествеността на Комфри, което не бе свързано с току-що протеклата битка.

— Не беше справедливо! — додаде друг. Това беше преобладаващото настроение сред залагалите, само че никой от тях не можа да посочи причина за несправедливостта. Самият Уинтроу би могъл да го стори, но той избра да не излага подозренията си, а вместо това се приближи да помогне на Комфри да се изправи. Майлд и останалите бяха прекалено заети да скърбят над загубите си.

— Ти си жалък гъз, Комфри! — подвикна Торг. — Една окована мечка не можа да повалиш.

Още няколко кисели подмятания се присъединиха към мнението му — моряците от Вивачия не бяха единствените изгубили.

Комфри се надигна, задавен, и се извърна встрани, за да изплюе кръв. Едва сега той разпозна Уинтроу.

— Почти го бях спипал — обясни той. — За малко. Изгубих всичко, което спечелих по-рано. Мамка му. Само да бях малко по-бърз. — Мъжът отново се задави и се оригна бирено. — Почти спечелих.

— Не мисля така — тихо каза Уинтроу, по-скоро на себе си. Но Комфри го чу.

— Наистина му се размина на косъм, хлапе. Ако бях малко по-нисък и по-бърз, всички щяхме да се връщаме на борда с натежали джобове. — Той обърса кръвта от лицето си с опакото на ръката.

— Не мисля — повтори Уинтроу и за негова утеха додаде — Смятам, че е било нагласено. Мъжът, който е спечелил преди теб, е бил човек на мечкаря. Те показват нещо, което изглежда, че кара животното да се предаде, само че в действителност то е било дресирано да очаква точно нещо подобно. И когато някой се опита да го стори, мечокът знае как да реагира. Затова ти не успя. Вината не е твоя, Комфри. Беше номер. Ела, да се връщаме на кораба. — Той прегърна моряка през рамо.

Ала Комфри рязко се извъртя.

— Хей, мечкарю! Ти мамиш! Ти измами мен и приятелите ми! — Настъпи сепната тишина, сред която Комфри оповести: — Искам си парите обратно.

Звероукротителят тъкмо събираше печалбите си и се канеше да си върви. Той не отговори, а отново взе веригата на животното. И щеше да си отиде необезпокояван, въпреки вика на Комфри, ако неколцина моряци от друг кораб не бяха пристъпили пред него.

— Истина ли е? — попита един. — Наистина ли е нагласено?

Мечкарят хвърли бърз поглед към разгневените зяпачи.

— Не, разбира се! — навъси се той. — Как би могло да е нагласено? Видяхте човека, видяхте мечока! Те бяха сами на ринга. Той си плати за шанс да се бори с мечока и изгуби. Няма нищо скрито!

В известен смисъл думите му бяха искрени. Уинтроу очакваше, че моряците неохотно ще се съгласят. Но той не бе взел предвид изпития от тях алкохол, нито прахосаните пари. Щом вероятността от измама бъдеше спомената, едно обикновено отричане нямаше да ги убеди. Един, по-чевръст от останалите, неочаквано каза:

— Къде отиде онзи, който спечели по-рано? Той твой приятел ли е? Мечокът познава ли го?

— Как бих могъл да зная къде е? — тросна се мечкарят. — Сигурно харчи парите, които спечели.

Сянка на притеснение пробяга по лицето му; той отново се огледа, сякаш търсеше някого.

— Аз мисля, че мечокът е бил дресиран — гневно заяви нечий глас. За Уинтроу това представляваше най-очевидният и, в този контекст, най-глупавият аргумент.

— Битката не беше честна. Искам си парите — рече друг. Почти веднага този иск бе подет от останалите събрани. Мечкарят напразно се огледа; сред тази тълпа той нямаше съюзници.

— Казахме, че си искаме парите! — изтъкна Торг. Той пристъпи до мечкаря и доближи лицето си до неговото. — С Комфри служим на един кораб. Да не си мислиш, че ние просто ще стоим и ще гледаме как един измамник му задига спечелените с труд пари? Ти изложи и измами нашия другар, а Са да ме тръшне, ние не търпим подобни неща.

Подобно на повечето побойници, той умееше да амбицира околните.

— Или мислиш, че не бихме могли просто да си ги вземем, ако решиш да не ни ги дадеш? — додаде вторият помощник.

Звероукротителят се намираше в незавидна ситуация и сам осъзнаваше това. Той местеше поглед около себе си във видимо очакване да види някакъв компромис.

— Ето какво — рязко каза той. — Нито аз, нито мечокът сме използвали измама. И мисля, че повечето от вас осъзнават това. Но въпреки това аз ще проявя щедрост. Всеки от вас, който поиска, ще може да се бори с мечока безплатно. Ако вашият човек спечели, ще ви изплатя всичките предишни залози. Ако изгуби, ще си задържа парите. Това справедливо ли ви се струва? Давам ви шанс да си върнете парите.

След кратко мълчание тълпата замърмори одобрително. Кой ли глупак щеше да се изправи срещу мечока сега, почуди се Уинтроу.

— Върви, Уин — предложи Комфри и блъсна момчето напред. — Ти си бърз и дребен. Просто трябва да се стрелнеш край него и да му се покатериш на гърба.

— Не, благодаря. — Със същата бързина Уинтроу зае предишното си място. Но неколцина от околните бяха чули думите на колегата си; друг моряк се обади:

— Да, нека юнгата да се пробва. Той е повратлив и бърз. Бас държа, че ще може да се хлъзне край мечока и да ни спечели парите обратно.

— Не — повтори Уинтроу по-високо, само че гласът му остана погълнат от шумно изразяваното съгласие. Вече не само собствените му другари го насърчаваха, а и останалите моряци.

Със залитащата си походка Торг се приближи до него. Той миришеше на бира.

— Тъй значи — изсумтя помощникът. — Смяташ, че ще можеш да ни върнеш парите? Аз лично се съмнявам. Но пък защо да не опиташ. — Торг сграбчи ръката му и го повлече към очертанията. — Нашият юнга иска да се пробва.

— Не — остро прошепна Уинтроу в отговор. — Не искам.

Торг се навъси насреща му.

— Просто се стрелни край него и скочи на гърба му — обясни той с пресилено търпелив глас. — За мършав съсел като теб това не би представлявало проблем.

— Няма да го направя — високо каза Уинтроу. Отвърна му смях, а лицето на Торг потъмня от гняв.

— Напротив — каза той.

— На хлапето не му стиска — долетя нечий отчетлив глас.

Звероукротителят бе отвел животното си обратно на ринга.

— Е, момчето ще опита ли?

— Не! — отвърна високо Уинтроу, а Торг заяви решително:

— Да, ще опита. Просто му трябва малко време. — Той се извъртя към Уинтроу и започна да съска. — Излагаш всички ни. И кораба си! Върви и ни спечели обратно парите.

Уинтроу поклати глава.

— Щом си толкова настоятелен, върви ти. Аз не съм толкова глупав, че да се бия с мечка. Дори и да успея да притичам край животното и да скоча на гърба му, нищо не гарантира, че то ще се предаде.

— Аз ще се пробвам! — предложи Майлд с блеснали очи.

— Не, Майлд, недей — възрази другото момче. — Глупаво е. Ако не беше киндинът, ти сам би се осъзнал. Щом Торг иска, нека той го стори.

— Аз съм прекалено пиян — спокойно призна Торг. — Хайде, Уинтроу. Покажи ни, че ти стиска. Докажи, че си мъж.

Уинтроу погледна към мечока. Това беше глупаво. Той знаеше, че това е глупаво. Нима трябваше да се доказва точно пред Торг.

— Не. — Той изрече думите категорично. — Няма да го направя.

— Момчето не иска, а аз също не искам да стоя тук цял ден. Парите си остават за мен, момчета. — Мечкарят сви рамене и се усмихна широко.

Някой от тълпата се изказа остро по адрес на целия екипаж на Вивачия.

— Чакай. Аз ще опитам. — Това отново беше Майлд, все така ухилен.

— Майлд, не го прави! — умолително каза Уинтроу.

— Че защо пък не? Мен не ме е страх. Освен това някой трябва да ни върне парите. — Той нетърпеливо се раздвижи. — Не бива местните да си мислят, че на борда на Вивачия служат страхливци.

— Недей, Майлд! Ще пострадаш.

Торг го разтърси жестоко.

— Млъкни! — каза той сред поредно оригване. — Майлд не се бои. Щом иска, нека опита. А може би искаш ти да го сториш? По-бързо, решавай! Един от двама ви трябва да ни върне парите. Почти не остава време.

Уинтроу поклати глава. Как така нещата се бяха свели до това или той, или Майлд да се изправят срещу някакъв мечок, за да спечелят обратно чужди пари в нагласена игра? Това беше нелепо. Той погледна към събраните, търсещ поне едно разумно лице, което да го подкрепи. Един от моряците улови погледа му и попита:

— Е, кой ще бъде?

Уинтроу безмълвно поклати глава.

— Аз! — усмихнато обяви Майлд и с танцова стъпка влезе в очертанията на ринга. Звероукротителят отпусна веригата си.

По-късно Уинтроу щеше да размишлява дали мечкарят не е раздразвал животното по време на чакането. Мечокът не се затътрузи към Майлд, нито започна да пристъпва бавно, изправен. Вместо това той се хвърли към момчето, блъсна го с муцуна и го сграбчи с огромните си лапи, за да се изправи, все така повдигнал гърчещия се Майлд. Макар и изпилени, ноктите разкъсаха ризата на младия моряк. Едва един крясък от стопанина накара животното да хвърли жертвата си. Момъкът тежко се приземи отвъд границите на ринга.

— Ставай! — кресна някой, но Майлд не се надигна. Дори звероукротителят изглеждаше сепнат от насилието, проявено от животното му. Той сграбчи веригата и я опъна силно, за да усмири звяра.

— Туйто! — обяви той. — Всички видяхте, беше честно. Мечокът спечели. Момчето бе избутано извън очертанията. Парите си остават за мен.

Имаше известно недоволно ръмжене, но този път никой не попречи на укротителя да се отдалечи, следван от звяра си. Един моряк погледна към все още лежащия Майлд и шумно се изплю.

— Женчовци до един — обяви той, многозначително вперил поглед в Уинтроу. Момчето удържа погледа му и се приближи до лежащия. Майлд още дишаше. Устата му бе полуотворена; всяко вдишване привличаше прах. Той се бе приземил тежко, по корем. Цяло чудо щеше да се окаже, ако нямаше счупени ребра.

— Трябва да го отнесем обратно на кораба — каза юношата и погледна към Комфри.

Морякът му хвърли отвратен поглед, след което престана да му обръща внимание.

— Да вървим, момчета, време е да се връщаме. — И без да обръща внимание на евентуалните наранявания на Майлд, Комфри го сграбчи за ръката и го повлече след себе си. Когато момчето увисна, той премести ръката му над рамото си. Останалите моряци от екипажа на Вивачия го последваха. Те също не поглеждаха към Уинтроу.

— Вината не беше моя! — високо каза Уинтроу. Но по някаква причина се съмняваше.

— Напротив — изтъкна Торг. — Ти знаеше, че той се е натъпкал с киндин. Той изобщо не трябваше да го прави, но се оказа принуден, защото ти беше прекалено страхлив. — Торг се усмихна доволно. — Сега всички те видяха колко струваш, хлапе. По-рано само аз знаех що за страхливо нищожество си ти.

Торг се изплю на улицата и се отдалечи.

Няколко секунди Уинтроу остана неподвижен, загледан в опразнения ринг. Той знаеше, че е постъпил по правилния начин и е взел правилните решения. И въпреки това дълбоко в него се зараждаше усещането, че е пропуснал някакъв шанс. Той бе пропуснал възможността да бъде приет като част от екипажа на Вивачия. Да бъде смятан за мъж сред останалите мъже.

Той хвърли поглед към залязващото слънце и забърза да догони моряците, които сега го презираха.