Робин Хоб
Вълшебният кораб (17) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава четиринадесета
Семейни дела

Кенит не отведе пленения кораб до Заграба.

Той се притесняваше, че тумбестата кофа може да заседне в някой от многобройните тесни канали и пясъчни ивици, предшестващи пиратското пристанище. Вместо това, подир напрегнато обсъждане, двамата със Соркор решиха, че Килнат би бил по-подходяща крайна спирка. Капитанът смяташе, че това поселище е особено подходящо: нима Килнат не бе основан от пътниците на изпаднал в бедствие робски кораб, успешно вдигнали се на бунт? Соркор не бе споделил веселието му при споменаването на този факт; в началото той се бе противил, защото на Килнат имаше единствено пясък, скали и скариди. Що за бъдеще щели да имат робите там? Във всеки случай по-добро от онова, което би ги очаквало след разпродажбата им, бе изтъкнал Кенит. Помощникът му бе продължил да се въси, но капитанът бе настоял на своето. Пътуването до този бряг им бе отнело шест дни, далеч по-малко от достигането на Заграба. Според Кенит това време бе вложено добре.

Част от спасените от Соркор роби бяха починали; гневът и болестите не си отиваха при обявяването на свободата. За чест на Рафо и преките му подчинени трябваше да се каже, че те бяха почистили кораба по отличен начин. От него вече не се носеше онази противна позната воня, но въпреки това Кенит все тъй настояваше Мариета да плава откъм наветрената му страна: той нямаше намерение да рискува със зарази. По същата причина капитанът не бе допуснал никой от освободените роби на борда на кораба си. Той бе обяснил това си решение със заявлението, че претъпкването на Мариета, целящо да освободи малко място на пленения Сполука, не би помогнало никому. Робите трябваше да се задоволят с настаняване върху палубите и сред каютите на изядения от змиите екипаж. Някои от по-здравите бяха впрегнати на служба, за да облекчат работата на минималния екипаж. Този непознат труд беше тежък за тях, особено предвид слабостта им.

Въпреки това и въпреки продължаващите смъртни случаи, на пленения кораб цареше висок дух. Бившите роби бяха смешно благодарни за свежия въздух, за нищожните дажби осолено свинско, по-рано представлявало лакомство единствено за екипажа на робовладелците, и за малкото риби, които те успяваха да уловят. Соркор бе успял да прогони змиите с няколко залпа от балистата на борда на Мариета. Мъртвите все така биваха изхвърляни зад борда, само че телата им просто изчезваха към дъното, а не между изчакващи челюсти. Това също се бе отразило благоприятно на духа, макар че Кенит не проумяваше каква разлика би имало за мъртвите.

Те достигнаха Килнат по време на прилив, когато напиращите води им помогнаха да прекосят канала, отвеждащ до залива. Останките от наклонен, изхвърлен на брега кораб стърчаха в далечния край на крайбрежието. Самото селце представляваше редица къщи и колиби, разположени успоредно на брега. Всички тези приюти бяха изработени от корабни дъски, отломки и камъни. От комините се виеше дим. Две грубо сглобени риболовни лодки бяха привързани към паянтов кей; още няколко малки лодки, сред които и брезентови, бяха издърпани на песъчливия бряг. Веднага личеше, че това не е особено заможно поселище.

Мариета предвождаше. С неохотна гордост Кенит трябваше да признае, че префасониралите се в моряци роби, които понастоящем изграждаха главната част от екипажа на Сполука, не го посрамиха. Те все още не притежаваха особен опит, ала работеха с оживление; достатъчно сносно доближиха големия кораб и спуснаха котвите му добре. На мачтата на Сполука се развяваше Гарвановият стяг, познат из всички пиратски островчета като емблемата на Кенит. Докато двата кораба спуснаха лодки, на брега вече се бе струпала любопитна тълпа. Тази сбирщина от бежанци и бивши роби не притежаваше съд по-голям от риболовна платноходка. Два търговски кораба, спускащи котва в заливчето им, несъмнено представляваха повод за удивление.

Кенит се задоволи да изпрати Соркор на брега с новините, че приема предложения за закупуването на Сполука. Капитанът се съмняваше, че някой в това нищожно поселище ще разполага с достатъчно пари, за да оправдае усилията, вложени в това начинание, но той бе решен просто да приеме най-доброто предложение и да се отърве и от смрадливия кораб, и от робите, изпълвали търбуха му. Той не си позволи да размишлява над изчисления за печалбите, които живият товар би им донесъл, ако Соркор бе склонил да се вслуша в мъдростта му и бе приел да се отправят към Калсид, където да го продадат. Тази възможност беше изгубена безвъзвратно; нямаше смисъл да разсъждава повече над нея.

Малка флотилия гребни лодки неочаквано се отдели от брега и се насочи към Сполука. Робите вече се бяха струпали край перилата на кораба, нетърпеливи да напуснат плаващия си затвор. Кенит не бе очаквал местните да проявяват такова нетърпение в посрещането му. Какво пък, още по-добре. Колкото по-бързо Сполука бъдеше разтоварен и продаден, толкова по-бързо Кенит щеше да може да се отправи към по-доходоносни начинания.

Пиратът се обърна и със строг глас съобщи на юнгата, че не иска да бъде безпокоен от никого. Той нямаше намерение да посещава Килнат. Нека робите първо отидат, заедно със Соркор, за да видят какво посрещане ще получат.

Вместо това Кенит прекара няколко часа в проучване на прекрасните карти, пренесени от Сполука. Соркор бе подминал картите и документите, намирали се в таен сейф в капитанската каюта. Намирането им бе последвало едва когато Кенит най-сетне бе решил да удовлетвори любопитството си и лично да посети пленения кораб. Документите далеч не го интересуваха, тъй като те бяха свързани със собствеността на мъртвия капитан. Чрез книжата Кенит забеляза, че съпругата и децата му няма да мизерстват и след смъртта на хранителя си.

Но картите бяха нещо друго. Още при първоначалното си разглеждане пиратският предводител бе видял, че очакванията му се оправдават. Картите представляваха цяло богатство. Съдържащата се в тях информация често биваше придобита срещу висока цена и биваше пазена ревниво от конкурентите. Тези карти показваха само очевидния морски път отвъд Пиратските острови. Имаше няколко бележки за слухове за други маршрути, но много малка част от вътрешните пътища в каналите бяха нанесени. Бяха отбелязани седем пиратски поселища, две неправилно, а третото бе отдавна изоставено, защото бе прекалено оголено за преминаващите робски кораби. Робовладелците не виждаха причина да не ограбват пиратски селища за допълнителен товар; още една причина за острата омраза на Соркор към тях. Въпреки очевидните липси, това беше подробна карта на главния канал.

Известно време Кенит остана облегнат в креслото си, загледан към стелещите се облаци. Той реши, че може да приеме тази карта като показател за настоящата степен, в която робовладелците познаваха Пиратските острови и пътя през техните протоци. Тъй. Ако някой успееше да придобие контрол над главния канал, то този някой би могъл да сложи ръка на цялата търговия. Робските кораби не можеха да си позволят лукса да обхождат в търсене на алтернативни маршрути. Може би същото се отнасяше за живите кораби? Кенит си позволи да се изкушава с тази мисъл, преди неохотно да поклати глава. Не, живите кораби и техните родове бяха обхождали тези води много по-дълго от превозвачите на роби. Именно калсидските робовладелци бяха станали причина за възникването на пиратите и техните пристанища. И тъй Кенит имаше всички основания да приеме, че повечето Търговски родове, плаващи сред тези води, ще ги познават далеч по-добре от робовладелците. А защо това знание не бе споделено? Отговорът беше очевиден. Никой Търговец не би споделил предимствата си със своите конкуренти. Капитанът се намести в креслото. Тъй. На практика какво бе научил той? Нищо по-различно от известното му досега. Робските кораби щяха да бъдат по-лесни за залавяне от живи съдове. Но това не означаваше, че залавянето на жив кораб би било невъзможно: просто за осъществяването на подобно начинание щеше да бъде необходима повече подготовка.

Кенит се замисли за пленения робски кораб. Той го бе посетил три дена след освобождаването му, което бе докарало известни промени в степента на смрад, макар и не достатъчни, за да я направят недостъпна за носа му. Той бе назначил Рафо без да се замисля, но се оказваше, че е направил добър избор. Стотици кофи морска вода бяха лиснати върху палубите и това личеше. Но от отворените люкове продължаваше да се носи противна миризма: на борда на този съд имаше прекалено много хора. Пленниците се свиваха по палубите — парцаливи вързопи, от които стърчаха крайници. Някои доброволно се опитваха да помагат в поддържането на кораба, други просто се опитваха да не пречат. Някои се бяха отдали на умирането си, изцяло съсредоточени върху това начинание. Погледи бяха следили крачещия Кенит, притиснал носна кърпичка пред лицето си. Всеки от робите бе започвал да мълви при приближаването на капитана. Очи се бяха насълзявали, глави бяха свеждани. В началото той бе сметнал, че те треперят от страх. Едва впоследствие бе осъзнал, че тяхното мърморене цели да изразява благословии и благодарности, което разбиране го бе накарало да се колебае между раздразнение и веселие. Тъй като капитанът не знаеше как да реагира на подобни прояви, той бе прибягнал до типичната си усмивка и се бе отправил към помещенията на ръководителите.

Там пиратът бе имал възможност да се убеди, че капитанът на робския кораб и помощниците му са разполагали с отлични условия, особено в сравнение с онези на клетниците, изграждащи товара им. Тук той бе могъл да установи, че Соркор е бил прав в преценката си за модните вкусове на покойния капитан. По някаква своя прищявка той бе наредил одеждите да бъдат раздадени на робите. Запасите на покойника бяха съдържали и билки за пушене, може би за да обгръща с тях обонянието си. Самият Кенит никога не се бе пристрастявал към този навик, затова бе наредил и билките да бъдат раздадени. Подир това той бе открил документите и картите, с което каютата бе изчерпила интересуващото го съдържание. Обичайността на тези принадлежности би сепнала Соркор. Покойният капитан не бе представлявал някакво чудовище, а обикновен прекупвач и мореплавател.

Кенит възнамеряваше да слезе и в трюма, за да огледа здравината на корпуса, а също и да провери за евентуални ценности, пропуснати от Соркор. Той се спусна по стълбицата и се огледа с насълзяващи се очи. Мъже, жени и дори деца, с огромни очи сред костеливи ликове, се губеха в мрака. Всички лица се бяха обърнали към него; фенерът, носен от Рафо, бе накарал сияние да затанцува сред всички тези погледи. На Кенит те напомняха на купищата плъхове, които той бе виждал сред боклуците нощем.

— Защо всички те са толкова слаби? — обърна се той към Рафо. — Пътуването от Джамаилия не е чак толкова дълго, за да ги съсухри по подобен начин, освен ако не са били хранени само символично.

С шок Кенит бе видял състрадание в очите на своя моряк.

— Повечето от тях са били в затвор за длъжници. Много от тях са от едно и също селище. По някакъв начин те си навлекли гнева на сатрапа и той повишил данъците на тяхната долина. Когато никой от тях не могъл да си плати, всички те били отведени и продадени в робство. Почти цялото село. И по думите им се разбира, че това не е първият път, в който подобно нещо се е случвало. Те били купени, държани в кошари и хранени с евтини боклуци, докато търговците на роби не събрали достатъчно роби за пълен товар. За такива обикновени хора не може да се вземе много, затова търговците се стараят да пренасят по колкото се може повече наведнъж. Корабът трябва да бъде претъпкан, за да гарантира някаква печалба.

И морякът повдигна фенера си. Празни вериги се поклащаха като чудати паяжини и лежаха проснати като стъпкани змии. Кенит осъзна, че е виждал едва най-близките редици люде. Зад него също се бяха струпали хора. Това беше единственото съдържание на трюма: роби. Голи дъски. Символични количества слама бяха струпани в ъглите. Тук също бе почиствано, само че попилите урина дъски не искаха да се разделят с противната си воня. Тази амониева смрад изтръгваше сълзи. Кенит се надяваше, че лицето му не се вижда в сумрака. Той бе успял да стисне зъби и да поема дъх през устата, за да не се задави. В онзи момент му се искаше единствено да се махне, но не го стори, а продължи навътре.

Робите се струпваха край него и се придвижваха едновременно с неговия напредък. От близостта им Кенит настръхна, но въпреки това не поглеждаше назад.

Една жена, по-глупава или по-храбра от останалите, пристъпи съвсем близо до него, за да протегне малко вързопче. Напук на волята си Кенит погледна към него. И видя новородено.

— То се роди на този кораб — дрезгаво каза тя. — Родено в робство, но освободено от вас.

Пръстът й докосна синкавия кръст, с който някой усърден робовладелец вече бе белязал личицето му. Майката отново повдигна очи към Кенит, блеснали в някакво ожесточение.

— Как бих могла да ви се отблагодаря?

В този момент Кенит се затрудняваше да удържа стомаха си. Мисълта за единственото нещо, което тя можеше да му предложи, едва не предизвика у него тръпки на отвращение. Дъхът й миришеше на гниещи зъби. За миг той оголи своите собствени зъби, в пародия на усмивка.

— Като му дадеш името Соркор — бързо изрече той. Жената не долови сарказма му, защото отстъпи назад, сияеща, притиснала слабото бебе. Останалите се струпаха задушаващо близо; няколко гласа се престрашиха на свой ред.

— Капитан Кенит! Капитан Кенит!

Само с усилие на волята пиратът не се затича обратно. Той направи знак на придружаващия го моряк и тихо каза:

— Достатъчно. Видях достатъчно.

Той не успя да задържи гласа си достатъчно стабилен. Притиснал парфюмираната кърпичка, Кенит пое обратно и се изкачи по стълбата по-бързо от очакваното.

На палубата той се нуждаеше от няколко секунди, за да придобие контрол над вътрешностите си. Пиратът стегна лик и остана загледан в хоризонта, докато не се убеди, че няма опасност да се посрами с някаква проява на слабост. По време на огледа си той бе установил, че съдът е достатъчно здрав, само че няма да се продаде на особено висока цена, освен ако не намереше купувач без нос.

— Пълна загуба — гневно изръмжа той. — Такава загуба!

Подир това Кенит нареди да бъде отведен обратно на борда на Мариета. Именно след това си посещение той реши да отведе пленения кораб в Килнат. След като съдът нямаше да му донесе добра печалба, поне можеше да се отърве от него по-бързо, за да се освободи за следващи дела.

Едва в късния следобед той реши да посети Килнат лично. Щеше да бъде забавно да види как освободените роби приемат това място, а също и как селището приветства този неочакван прилив на жители. Може би по това време Соркор бе проумял глупостта на добронамереността си.

Капитанът съобщи това си намерение на юнгата, който побърза да се разпореди. Докато Кенит приглади коси, сложи си шапката и излезе, лодката на Мариета беше готова за спускане. Моряците, които щяха да го придружат, изглеждаха нетърпеливи като извеждани за разходка кучета. Всяко селище, всяко посещение до брега беше добре дошло за тях. Макар че пиратът бе съобщил това си намерение веднага, и последният от моряците бе намерил време да се премени в по-чиста риза.

От закотвения кораб до сушата ги деляха не повече от няколко минути гребане. Кенит мълчаливо не обръщаше внимание на усмивките, които хората му си разменяха. Лодката им спря в подножието на кея; капитанът изкачи клатещата се стълба и зачака хората си, като междувременно отстрани полепналата по пръстите му мръсотия с помощта на носната си кърпичка. Подир това Кенит бръкна в джоба си и извади шепа монети. Като да раздаваш бонбони на деца. Парите щяха да бъдат достатъчни, за да закупят по една малка бира за всеки от придружаващите го моряци. Той ги протегна към старшия и ги придружи с прикритото предупреждение:

— Да сте тук, когато се върна. Не ме карайте да чакам.

Хората се бяха струпали край него; Ганкис отвърна от името на всички:

— Не е необходимо, капитане. След онова, което сторихте, ние ще ви чакаме дори и ако всички демони на дълбините се бяха струпали да ни гонят.

Неочакваният израз на привързаност от стария пират сепна Кенит. Самият той не се сещаше за нищо, с което да си е заслужил тази вярност. Това едновременно го затрогна и развесели.

— Няма смисъл да чакате жадни, момчета. Но наистина не се увличайте.

— Няма, капитане. Обещаваме, че ще бъдем тук до един. — Морякът, изрекъл тези думи, се ухили широко. Някогашната му татуировка трепна.

Кенит им обърна гръб и се насочи към селището. Хората му бяха започнали да обсъждат по какъв начин да се почерпят най-добре и същевременно да се върнат в подходящия момент. За капитана беше приятно да наблюдава подобни дискусии от тяхна страна: те не само свидетелстваха за лоялността на хората му, а и щяха да се отразят благотворно на умовете им.

Що се отнася до ума на Кенит, в момента той се опитваше да открие онова дело, което бе доставило подобно удоволствие на екипажа му. Нима на борда на робския кораб се бе криела и друга плячка, за която Соркор не му е казал? А може би ставаше дума за обещани ласки от страна на освободените робини? Подозренията, които никога не се отдалечаваха особено от мислите на пиратския предводител, побързаха да се стекат. Щеше да стори добре да открие Соркор и да разбере с какво се занимава той в момента. Хубаво беше, че помощникът е накарал моряците да си мислят, че неясната щедрост е дошла от капитана им, но това не оправдаваше премълчаването му.

Той пое сред главната уличка. В селището имаше само две кръчми; Соркор щеше да се намира в някоя от тях. Най-вероятно. Но се оказа, че не е така. Цялото население на крайбрежното селце се бе струпало на улицата между двете пивници, за да празнува. Пейки и маси бяха извлечени навън, редом с изтъркаляни бъчонки. Кенитовите подозрения се влошиха. Това веселие обикновено говореше за шепи монети, изливани без мяра. Към суровото му изображение се прибави кисела усмивка. Каквото и да ставаше тук, той трябваше да изглежда осведомен, иначе щеше да се прояви като глупак.

— Не казвай нищо. Довери се на късмета си — смъмри го гласец. Талисманът на китката му имаше тихичък, мелодичен смях, смущаващ с приятното си звучене. — И на всяка цена не показвай страх. Късмет като твоя не притежава търпимост към страха.

И отново онзи смях.

Кенит не се осмели да повдигне китка или да погледне към талисмана. Не и сред хората. А нямаше време да се оттегли на скрито място и да се посъветва с него, защото в този момент тълпата го забеляза.

— Кенит! — високо извика глас. — Капитан Кенит! Кенит!

И други подеха вика; летният въздух закънтя от скандирането. Подобно на екот, престанал да почиства козината си, тълпата се обърна към него и се понесе да го пресрещне.

— Смелост. И се усмихвай! — подигравателно напъти фигурката от магическо дърво.

Кенит почувства как от ироничната му усмивка плъзва лед, сковал чертите на лицето му. В този момент сърцето му биеше усилено; по гърба му започнаха да се стичат струйки пот. Тълпата се втурваше насреща му, повдигнала пестници и халби. Но те не биваше да виждат у̀плаха му, не. Щяха да видят единствено подсмихването му и невъзмутимостта, с която той се отзовава на прилива им. Това беше блъф, но пък един блъф е ефективен, когато служещият си с него е уверен. Пиратът напразно подири лицето на Соркор из прииждащата вълна. Той искаше да го намери и, при нужда, да се увери, че помощникът му ще умре преди него самия.

Хората го обгърнаха. Лицата им бяха зачервени от опиянение, алкохолно и победоносно. Все още никой не се осмеляваше да го докосне; всички те се задържаха на почтително разстояние, вперили погледи. Кенит започна да ги оглежда един по един в дирене на слабост или на някой по-агресивен представител, който би бил най-вероятен първи враг. Вместо това някаква едра жена си проправи път сред тълпата и се изправи пред капитана, опряла месести длани на хълбоците си.

— Казвам се Тайела — оповести тя с ясен и плътен глас. — Аз ръководя Килнат.

В погледа й личеше предизвикателство. Тогава, за удивление на Кенит, очите й неочаквано се наляха със сълзи. Те се плъзнаха по бузите, а жената продължи, неочаквано задавена:

— И искам да ви кажа, че всичко тук е ваше, стига да поискате. Всичко. По всяко време. Защото вие ни доведохте наши братя и сестри, които смятахме, че никога повече няма да видим.

Довери се на късмета си. Той отвърна на усмивката й и с най-галантния си жест (и искрено съжаление за загубата на скъпата дантела) предложи кърпичка. Жената я прие с плах жест.

— Откъде знаехте? — запита тя. — Как сте разбрали? Ние бяхме удивени.

— Имам си своите начини — увери я той. Кенит не разбираше какво е било онова, което е трябвало да знае. Но той не попита. И дори не трепна, когато месестата й лапа се стовари върху рамото му в жест, който трябваше да представлява приветствие.

— Пригответе нова маса и сложете от най-доброто. Направете път на капитан Кенит! Благословен да е мъжът, който спаси нашите близки и съседи от робовладелците и ги доведе тук, за да се присъединят към нашия нов живот. Благословен да бъде!

Струпаните го поведоха напред, за да го разположат пред лепкава маса, която побързаха да отрупат с печена риба и някакви сладкиши от кореново брашно. Кофа със супа от миди, подправена с морска трева, довършваше пиршеството. Тайела лично се зае да му прислужва: тя му наля дървена паница плодово вино, вероятно единственото вино в цялото село. И най-доброто, с което разполагаха. Капитанът отпи глътка и успя да не потръпне. От своя страна Тайела очевидно не споделяше тази нетърпимост, защото личеше, че е погълнала значително количество от въпросната течност.

Пиратът сметна за най-дипломатично да отпива от виното си и учтиво да изслушва историята на това селище. Той почти не погледна към Соркор, когато помощникът се присъедини към тях. Морският вълк изглеждаше някак смирен, притихнал. С отвратено удивление Кенит установи, че заместникът му носи на ръце белязаното бебоче. Самата майка също се навърташе наблизо.

Тайела стана от мястото си, за да се покатери върху масата и да се обърне към събраните.

— Преди дванадесет дълги години — заразказва тя — ние бяхме доведени тук. Оковани. Болни. Полумъртви бяха някои от нас. Океанът ни благослови с ураганна буря. Той тласна кораба право през този канал, където никой робовладелец не бе стъпвал и няма да стъпи, и го вряза в брега. Сътресенията на бурята потрошиха множество неща от кораба. Включително и скоба, придържала цял низ от окови. Дори и с вързани ръце и крака ние успяхме да убием калсидските негодници. И да освободим другарите си. И да превърнем това място в свой дом. То не блести с величие, не, но за оногова, който е лежал в трюма на робски кораб, всяко друго място е самият Рай на Са. Ние се установихме тук, научихме се да ловим риба, след време дори навлязохме в открито море, за да съобщим на други, че сме тук. Но знаехме, че никога не ще можем да се приберем. Нашите близки, нашето село бяха изгубени за нас завинаги. — Тя неочаквано се обърна и посочи към Кенит. — Докато вие не ни ги доведохте.

Смаян, Кенит изчакваше жената да опустоши носната му кърпичка с още сълзи.

— Преди дванадесет години — най-сетне каза тя, — когато те дойдоха да ни отведат, защото не можехме да платим данъците на сатрапа, аз се сражавах с тях. Те убиха съпруга ми и ме отведоха, но дъщеричката ми успя да избяга. Аз бях решила, че никога няма да я видя повече. Нито внуците си. — С привързан жест жената посочи към Соркор и малкия едноименник. Още сълзи я задавиха.

Тъй като този път тя не се успокои веднага, към повествованието й се присъединиха други гласове. По някакво удивително съвпадение повечето от робите на борда на Сполука бяха родом от същото село като основоположниците на Килнат. Но никой не смяташе, че е съвпадение. Всички, дори мрачният Соркор, смятаха, че Кенит е разгадал това и е решил да доведе освободените роби тук, за да ги събере отново с техните близки и съседи. В действителност това не беше така. Но Кенит знаеше, че това не е обикновено съвпадение, а проява на нещо далеч по-могъщо.

Проява на чистия късмет. На неговия късмет. Късмет, който изискваше доверие, а не съмнение. Капитанът небрежно поглади талисмана върху китката си. Нима той щеше да наскърби тази му проява, като се отнесе презрително към шанса си? Не, разбира се. Подобен късмет изискваше достоен ползвател. И Кенит реши, че се осмелява. Срамежливо, смирено, той се обърна към Тайела:

— Хората ми казаха ли ти за пророчеството, което ми разкриха Чуждите?

Жената го погледна удивено. Тя усети, че предстои нещо значимо. Около двамата се разгърнаха концентрични кръгове мълчание. Всички погледи се насочиха към капитана.

— Чувала съм неща — предпазливо каза тя.

Кенит сведе очи в привидно смущение. С дълбок и тих глас той каза:

— Тук то започва.

Подир това капитанът си пое дълбок дъх и повтори думите из самата си същина, вложил силата на дробовете си.

— Тук то започва! — обяви той. И се постара да звучи като човек, даряващ другите с голяма почит.

Опитът му проработи. Навсякъде около него заблестяха насълзени очи. Тайела смаяно поклати глава.

— Но какво бихме могли да ви предложим ние? — промълви тя, едва ли не съкрушено. — Ние сме почти нищожно село. Нямаме нивя, които да обработваме, нито имения. Как може един крал да започне пътя си тук?

Кенит напои гласа си с мекота.

— Аз започвам тъй, както ми е отредено. С кораб, който аз плених за вас. С екипаж, който аз обучавах за вас. Вземете кораба. Ще оставя Рафо, за да продължи той да ви напътства в привичките на Гарвановия стяг. Вземайте каквото желаете от онези, които минат край вас, и го превърнете в своя собственост. Спомнете си как сатрапът е взел всичко от вас. Не се срамувайте да възвърнете благоденствието си от джамаилските прекупвачи, които той глези с изсмуканата от вас кръв. — Пиратът хвърли кос поглед към сияещите очи на заместника си и бе споходен от допълнително вдъхновение. — От вас ще искам само едно. Не позволявайте нито един робски кораб да премине безнаказано. Изпратете робовладелците при змиите, които ще ги приветстват, а плаващите им затвори отвеждайте тук. От всички товари, намиращи се на борда на тези кораби, Килнат ще има правото да задържа половината! — Тези си думи Кенит повтори високо, за да се убеди, че всички са разбрали щедростта му. — Останалото съхранявайте. Соркор и аз ще ви посетим отново преди края на годината, за да проверим делата ви и да ви научим как да извличате най-голяма печалба от плячката си.

С кисела и доверчива усмивка той повдигна дървената си купичка.

— Сега да вдигнем един стипчив тост! За сладостните и скъпите неща, които ни предстоят!

Като един, те изразиха одобрението си. Тайела дори не осъзнаваше, че контролът над селото й току-що е бил отнет. Очите й сияеха досущ като погледите на останалите; тя повдигаше своята купичка също тъй високо. Дори мрачният Соркор се присъедини към веселието, когато името му бе скандирано. Този рязък триумф проникваше дълбоко и удивително в душата на Кенит. Погледът му срещна боготворящите очи на помощника му — съдържащата се в тях почит показваше, че положението на неговия заместник отново е сигурно. Това позволи на Кенит да се усмихне искрено към заместника си и дори към бебето, което Соркор все така държеше. Капитанът едва не се изсмя, наместил и последното парче от пъзела: Соркор вярваше, че Кенит му е отдал чест. Че Кенит е наредил именуването на бебето като израз на почит към него. Този път капитанът не попречи на усмивката си, а отново повдигна купата си и с разтуптяно сърце изчака утихването на суматохата. Когато местните се успокоиха, капитанът изрече с измамно мек глас:

— Следвайте насоките ми — посъветва ги той. — Следвате ли ги, те ще ви отведат до мир и просперитет!

Ревът, приветствал това му изказване, едва не го оглуши. Кенит скромно сведе очи, за да се спогледа съзаклятнически с дървеното личице, привързано към китката му.

Пиршеството трая дълго, не просто до късно през нощта, а и подир зазоряване. Към края повечето от местните се олюляваха от киселото вино, а Кенит имаше усещането, че вътрешностите му са се пресекли. По време на пира Соркор не само бе намерил удобен момент, в който да помоли за прошка, задето се е усъмнил в капитана си: помощникът му бе признал, че по-рано го е смятал за безсърдечен човек, студен като змия. На Кенит не се бе наложило да пита за причината, довела до тази промяна на мнение. Той вече бе чул, от няколко източника, колко разчувствани били хората му, когато самият той — един от най-коравосърдечните капитани от Пиратските острови — се насълзил при вида на ужасяващите условия в трюма на робския кораб. Той бе спасил робите, бе проливал сълзи за тях, а подир това им бе върнал не само свободата, а и изгубените близки. Със закъснение Кенит осъзна, че е могъл да придобие това селище и без да дава кораба, само че стореното беше сторено. И без това той разполагаше с половината от плячката, която те успееха да приберат. Без никакви усилия. Това не беше лошо начало. Никак даже не беше лошо.

 

 

— Просто бих искала да го видя още веднъж, преди да отплава. Майка също.

След като каза това, Кефрия побърза да вземе чашката си с чай и да отпие. Тя се стараеше да говори небрежно, като жена, която иска от съпруга си някаква съвсем дребна услуга, а не нещо от изключителна важност за нея.

Кайл Хейвън избърса уста и остави салфетката обратно на масата.

— Зная, мила. Зная, че ти е трудно. Ти не си го виждала толкова време, а почти веднага след пристигането си той отново изчезва. Но трябва да запомниш, че в края на това пътуване аз ще доведа обратно един здрав млад мъж. Един син, с когото ще имаш основания да се гордееш. В момента той си няма представа за нищо. Работата, която учи, е трудна, той е обезкуражен, сигурен съм, че мускулите го болят всяка вечер.

Той повдигна чашата си, навъси се и я върна върху чинийката.

— Сипи ми още чай. Та, ако го доведа при мама и баба, той ще приеме това за възможност да ви се оплаква. Той ще хленчи и ще се моли, вие и двете ще се разстроите, а той ще се върне обратно в началото. Не, Кефрия. Довери ми се. И за двама ви не би било добре. И за майка ти също. Покрай смъртта на Ефрън тя си има достатъчно грижи. Нека не й струпваме допълнителни неволи.

Кефрия бързо се приведе напред, за да напълни отново чашата на съпруга си. Тя толкова се бе зарадвала, когато той се бе присъединил към нея за закуска; бе се чувствала уверена, че ще успее да го убеди. От толкова дълго време той не й бе отделял от времето си. Кайл бе започнал да се прибира изтощен всяка вечер и да се надига от кревата им още призори, за да се върне на кораба. Тази сутрин той бе останал да се излежава и Кефрия бе дръзнала да се обнадежди, че това е добър знак. И когато той й бе казал, че ще има време да закуси заедно с нея, надеждите й допълнително се бяха разгърнали. Но сега тя разпознаваше тона, с който той говореше за Уинтроу. Тук нямаше място за спор. В името на разбирателството тя трябваше да изостави надеждите си.

Повече от две седмици бяха изминали от деня, в който Кайл бе отвел сина им на кораба. През тези две седмици съпругът й не бе споменал нищо за него и беше отговарял съвсем оскъдно на питанията й. Почти като в дните непосредствено след изпращането му в манастира. Тя нямаше представа за затрудненията, пред които се изправя Уинтроу, така че не можеше да насочи тревогите си към нещо конкретно. И те продължаваха да я измъчват в неяснотата си, издебващи всеки миг, в който умът й не бе зает с някакви други мисли. Най-често тревоги за скръбното мълчание на майка й или изчезването на Алтея. Кефрия можеше да се утешава единствено с мисълта, че поне знае къде се намира синът й. Освен това Кайл беше негов баща. Той не би позволил нещо да се случи на най-големия му син. И щеше да й каже, ако възникнеше някакво сериозно основание за притеснения. Несъмнено той знаеше какво прави. Може би точно подобна твърдост бе нужна на момчето. В тази сфера самата Кефрия не можеше да претендира за знание.

Тя бавно си пое дъх, за да се успокои, и премина към следващата тягостна тема.

— Виждал ли си… — Жената се поколеба. — Алтея идвала ли е при кораба?

Кайл се навъси.

— Не и от деня, в който глупакът Торг се опитал да я прогони. Бях издал нареждания тя да не бъде допускана на борда, но нямах предвид той да се опитва да я пъди. Иска ми се той да беше проявил достатъчно разум, за да ме потърси. Ако бях там, аз щях да завлека тази девойка тук, където й е мястото.

Тонът му недвусмислено показваше, че мнението на Алтея не би имало значение.

В стаята имаше единствено една слугиня, но въпреки това Кефрия снижи глас.

— Тя не се е отбивала да види майка. Зная, защото питах. Изобщо не се е прибирала. Кайл, къде би могла да е отишла? Неотдавна сънувах кошмари. Боя се, че тя може да е убита. Или да й се е случило нещо по-лошо. Онази вечер си мислех… дали не е възможно тя да се е промъкнала на борда на Вивачия? Тя винаги е изпитвала силна привързаност към този кораб. И е достатъчно упорита да се прокрадне и да се укрие някъде, за да изчака вие да отплавате в открито море. И когато сте се отдалечили достатъчно, тя…

— Тя не се е скрила на борда на кораба — прекъсна я Кайл по начин, който издаваше пренебрежение към тези глупави женски догадки. — Най-вероятно е отседнала някъде в града. Тя ще се върне веднага щом й свършат парите. Когато това стане, искам да бъдеш строга. Не започвай да подскачаш около нея и да й разказваш колко си се притеснявала. И не я гълчи като гневна кокошка. На това тя няма да обърне внимание. Бъди твърда. Дръж я без пукната пара, докато не започне да се държи подобаващо. А подир това я дръж изкъсо. — Той се пресегна над масата и положи длан върху ръката на съпругата си; жест, чиято нежност не съответстваше на думите му. — Мога ли да разчитам на теб, че ще сториш онова, което е най-разумно и най-добре за нея?

— Няма да бъде лесно… — заекна Кефрия. — Алтея е свикнала да получава своето. А мама…

— Зная. Майка ти се колебае. В този момент преценката й е разколебана. Тя е изгубила съпруга си и се бои да не изгуби и дъщеря си. Но тя ще изгуби Алтея единствено ако отстъпи пред нея и й позволи да лудее по предишния начин. Ако майка ти иска да я задържи, ще трябва да я принуди да се върне у дома и да заживее по начин, който подобава на една жена. Само че в момента майка ти не вижда нещата по този начин. Тя също се нуждае от време, Кефрия. Дай им това време. В един момент и двете ще видят, че сме били прави. И тогава ще ни благодарят. Какво има?

В отговор на тихо почукване съпрузите се обърнаха към вратата: Малта надничаше иззад ъгъла.

— Може ли да вляза? — свенливо попита момичето.

— Майка ти и аз в момента разговаряме — оповести Кайл. Той сметна това за достатъчен отговор, защото престана да обръща внимание на дъщеря си и отново се обърна към съпругата си. — Намерих време да разгледам книжата на северните имоти. Наемателите от фермата Ингълби не са плащали наем за последните три месеца. Те трябва да бъдат изнесени. Или цялата ферма да бъде продадена. Едно от двете.

Кефрия взе чашката си и я обви с длани. Понякога, когато трябваше да прояви несъгласие със съпруга си, тя се изнервяше и ръцете й започваха да треперят. Това дразнеше Кайл.

— Тази ферма принадлежи на мама, Кайл. Тя е част от нейната зестра. А наемателите са нейната дойка и съпругът й. Двамата вече остаряват; майка винаги обещаваше на Тетна, че нищо няма да й липсва, така че…

Кайл отпусна чашата си тъй рязко, че чаят се разля върху бялата покривка.

— Точно това мислене не ни позволява да изплуваме — раздразнено въздъхна той. — Нямам нищо против милосърдието и лоялността, Кефрия. Но ако за майка ти е толкова важно да се грижи за двойка изкуфели старци, нека ги доведе тук, да им даде стая в крилото на прислугата и да им възложи някаква дребна работа, подходяща за годините им. Не се съмнявам, че тук от тях ще има по-голяма полза. А и за самите тях ще бъде по-удобно. Няма причина да прахосваме цяла ферма заради тях.

— Тетна е отраснала тук… — поде Кефрия. И сепнато подскочи, когато мазолестата длан на съпруга й се стовари върху масата.

— А пък аз съм отраснал във Фромърс. Само че на мен никой няма да ми даде къща там, когато съм остарял и обеднял заради немарливото ръководене на семейните финанси. Кефрия, замълчи за момент и ме остави да довърша онова, което се опитвам да ти кажа. Зная, че тази земя принадлежи на майка ти. Зная, че аз нямам директното право да се намесвам. Просто искам да й предадеш съвета ми. Съпътстван от предупреждението, че никакви пари няма да бъдат пренасочвани за поддръжката на тази ферма. Ако майка ти не е в състояние да извлича достатъчни приходи от тази земя, то нека я остави да гние. Но повече пари няма да бъдат прахосвани. Това е всичко.

Той рязко се обърна към вратата и протегна пръст.

— Малта, ти подслушваш ли? Ако искаш да се държиш като слугиня, мога да се погрижа да получиш слугински задължения.

Малта продължаваше да наднича отвъд рамката на вратата, със сепнат вид.

— Моля за извинение, татко. Исках да изчакам двамата с мама да приключите разговора си, за да говоря с теб.

Кайл въздъхна тежко и подбели очи към съпругата си.

— Децата трябва да бъдат възпитани да не прекъсват другите, Кефрия. Влез, Малта; очевидно е, че не можеш да чакаш по подобаващ начин. Какво искаш?

Малта прекрачи прага и побърза да притича напред в отговор на навъсването на баща си. Тя направи реверанс пред него и отбягвайки погледа на майка си, обяви:

— Летният бал вече мина. Разбирам, че трябваше да го пропуснем. Но есенното празненство е след седемдесет и два дена.

— Е, и?

— Искам да отида.

Баща й раздразнено поклати глава.

— Ще отидеш. Още от шестгодишна ти също отиваш. Като всички, които са част от Търговско семейство. С изключение на онези като мен, които трябва да плават. Съмнявам се, че ще успея да се върна за този бал. Но ти ще отидеш. Защо ми губиш времето с това?

Малта хвърли поглед към неодобрителното лице на майка си и каза:

— Мама каза, че тази година има вероятност и да не отидем. Заради смъртта на дядо. — Девойчето си пое дъх. — Каза още, че дори и ако сме били отидели, аз пак нямало да съм достатъчно голяма за истинска бална рокля. Татко, не искам да отида на есенното празненство с детска рокличка. Дело Трел е голяма колкото мен, а ще носи бална рокля тази година.

— Дело Трел е с единадесет месеца по-голяма от теб — намеси се Кефрия. Лицето й беше пламнало, задето дъщеря й се осмеляваше да се оплаква от такова нещо пред баща си. — И ако тя се появи на празненството с рокля, много ще се изненадам. Самата аз не отидох на този бал облечена като жена преди да навърша петнадесет. А ние сме в траур. От нас тази година не се очаква нищо. Не е подобаващо…

— Роклята може да бъде тъмна. Кариса Крев беше на бал само два месеца след смъртта на майка си.

— Ще отидем само ако баба ти реши, че е подходящо — решително каза Кефрия. — За което се съмнявам. И ако отидем, ти ще се облечеш както подобава за момиче на твоите години.

— Ти ме обличаш като дете! — проплака Малта. Гласът й трепереше от обида. — Вече не съм малко момиченце. Татко, тя ме кара да нося поли до половината пищял, с набран ръб, като че се страхува, че ще започна да тичам сред локвите. И ме кара да сплитам косата си както като бях на седем. И ми връзва панделки на яката, и ми позволява да нося само цветя, а не бижута, и…

— Достатъчно — предупреди Кефрия, но за нейна изненада съпругът й се засмя.

— Ела тук, Малта. Избърши си сълзите и ела. Тъй — продължи Кайл, когато дъщеря му се приближи достатъчно, за да се озове на коляното му. Той се обърна към лицето й. — Ти мислиш, че си достатъчно голяма, за да се обличаш като жена. После ще започнеш да искаш ухажори.

— Татко, по това време ще съм станала на тринадесет… — поде Малта, но баща й я спря и над главата й погледна към съпругата си.

— Ако решите да отидете — внимателно поде той — какво лошо би имало да й позволите да носи истинска рокля?

— Тя е още момиче! — възмутено протестира Кефрия.

— Нима? — възрази Кайл. В гласа му се долавяше гордост. — Виж каква млада дама е станала дъщеря ти, Кефрия. Ако е още момиче, то тя е добре развито момиче. Майка ми винаги казваше, че едно момче става мъж, когато се докаже като мъж, но момичето се превръща в жена, когато пожелае да бъде жена. — Той помилва Малта по косата, а девойчето се усмихна сияещо насреща му. И хвърли умолителен поглед към майка си.

Кефрия се постара да прикрие шока си, че съпругът й взема страната на дъщеря им.

— Кайл, Малта, това просто не е пристойно.

— И какво му е непристойното? Какво ще навреди? Дали ще бъде тази година, или следващата, какво значение има, стига дългите рокли да й стоят добре?

— Тя е само на дванадесет — тихо каза Кефрия.

— Почти на тринадесет съм. — Малта усещаше предимството си и се възползваше от него. — Моля те, мамо, съгласи се! Кажи, че мога да отида на бала и че ще бъда с истинска рокля.

— Не. — Кефрия бе решена да защити позицията си. — Ще отидем само ако баба ти разреши. Иначе би било скандално. В това съм категорична.

— Но ако все пак отидем? — продължаваше Малта. Тя отново се обърна към баща си. — Тате, кажи, че мога да облека истинска рокля, ако мама ми позволи да ида на бала.

Кайл прегърна дъщеря си.

— Това ми се струва разумен компромис — предложи той на съпругата си. А на Малта додаде: — Ще отидеш само ако и баба ти отиде. И няма да й досаждаш и да я увещаваш. Но ако тя се съгласи, ти също ще отидеш, с истинска рокля.

— Благодаря ти, татко — каза девойката. Тя изглеждаше като човек, постигнал най-скъпото си желание.

Нещо, наподобяващо гняв в сковаващия си ефект, плъзна по жилите на Кефрия.

— Сега си свободна, Малта. Бих искала да говоря с баща ти. И след като смяташ, че си достатъчно голяма, за да се обличаш като жена, време е да ми покажеш, че притежаваш нужните умения. Довърши бродерията, която се търкаля из стаята ти вече трета седмица.

— Но това ще ми отнеме цял ден! — мъчително се възпротиви Малта. — Искам да се срещна с Кариса и двете да отидем до улицата на тъкачите, за да разглеждаме платове…

Гласът й затихна, когато тя видя изражението върху лицето на майка си. Момичето мълчаливо скочи на земята и изтича навън.

Веднага подир излизането й Кайл избухна в смях. Просто нямаше друга постъпка, с която той да наскърби съпругата си повече. Обидата бе видима върху лика й, но Кайл не осъзна грешката си, а продължи да се смее, още по-силно.

— Да можеше да се видиш — съумя да изрече той. — Колко си гневна, задето дъщеря ти е смогнала да те заобиколи! Но какво можех да направя? Ти знаеш, че тя винаги е била моя любимка. Пък и какво толкова?

— Това би могло да привлече към нея внимание, с което тя още не е готова да се оправя. Кайл, когато една жена отиде на есенния празник с първата си бална рокля, това е нещо повече от дълга до пода пола. Това е знак, че тя бива представяна пред Бингтаун като жена. И че тя е достатъчно голяма, за да бъде ухажвана; че семейството й е готово да приема предложения за ръката й.

— Е, и? — Кайл вече не се смееше толкова. — Не е нужно да се съгласяваме.

— Тя ще бъде канена на танц — неумолимо продължаваше Кефрия. — Не от момчета на нейната възраст, защото на тях все още ще се гледа като на момчета. Тя ще танцува с мъже, млади и възрастни. Тя не само е лоша танцьорка, а и още не е научена да разговаря с мъже. Или как да се оправя с внимание, което е… нежелано от нея. Тя може да допусне неподходящи аванси, без дори да осъзнава, че ги допуска. И по-лошо, една нервна усмивка или кикотене би могло да изглежда като знак, че тя ги окуражава. Иска ми се да се беше допитал до мен, преди да й разрешиш.

Смущението на Кайл бързо премина в раздразнение. Той рязко се изправи и захвърли салфетката си върху масата.

— Разбирам. Може би просто трябва да се преместя да живея на борда на кораба, за да спра да ти се пречкам да определяш съдбата на семейството! Изглежда забравяш, че Малта е и моя дъщеря. Щом тя е на дванадесет години, а още не е била научена да танцува и да води светски разговор, може би трябва да кориш себе си за това! Първо изпращаш сина ми да бъде свещеник, а сега се държиш сякаш аз нямам право да определям как да бъде отглеждана моята дъщеря.

Кефрия бе скочила на крака, вкопчена в ръкава му.

— Кайл, моля те, не се сърди. Не исках да кажа това. Разбира се, че искам да помагаш в отглеждането на децата. Просто трябва да мислим за репутацията на Малта, ако искаме тя да бъде гледана като подобаващо отгледана млада жена.

Но Кайл нямаше да бъде разубеден.

— В такъв случай те съветвам да се погрижиш тя да получи съответните уроци, вместо да я пращаш да шие гоблени. На мен ми предстои да се оправям с кораб. И да възпитавам един млад мъж. И всичко това заради решение, в което аз нямах думата.

Той съумя да съчетае отскубването на ръката си с жест, напомнящ прогонването на муха, и с бързи крачки излезе. Кефрия остана насред стаята, с длан, повдигната пред лицето.

Накрая тя се отпусна обратно на стола си, напълни дробовете си с въздух и започна да масажира слепоочията си. Непролети сълзи глождеха очите й. Толкова много напрежение, толкова много спорове се трупаха в последно време. Сякаш в този дом нямаше и миг покой. Кефрия се улови, че копнее за времето, когато баща й беше здрав и пътуваше заедно с Алтея, а самата тя и майка й се грижеха за къщата и за децата.

В онези дни завръщанията на Кайл бяха представлявали същински празник. По онова време той беше капитан на борда на Дръзка. И всички го хвалеха. Колко бил красив, колко спретнат изглеждал. Дните си на сушата той прекарваше заедно със съпругата си: в безценно уединение в спалнята им или в разходки из Бингтаун. От всяко свое пътуване той се бе завръщал с купища подаръци за нея и децата им; в тези мигове Кефрия се бе чувствала като млада булка. Но откакто бе поел Вивачия, Кайл бе станал толкова сериозен. И толкова… Тя се опитваше да се сети за подходяща дума. Алчен? Не, тя отхвърли тази дума. Той просто беше човек, заставащ начело. А след смъртта на баща й той бе разширил това си качество над всичко: не само над семейния кораб, а и над домакинството, земите, децата и дори, печално си помисли тя, сестра й и майка й.

Преди двамата разговаряха до късно през нощта — дълги разговори без някакво сериозно съдържание. Кайл обичаше да отмества завесите на балдахина, за да може лунната светлина да се разлива върху леглото им. Той й разказваше за гнева на бурите, които бе преживял, и красотата на издутите от попътен вятър платна. И в същото време я бе милвал с ръце и с очи, които казваха, че той я намира удивителна като морето. Сега той говореше малко, предимно за продадените стоки и заменилия ги товар. И непрекъснато й напомняше, че възраждането или пълният крах на рода Вестрит лежат изцяло върху неговите плещи. Отново и отново той й се заричаше, че щял да покаже на Търговците от Бингтаун някои неща за прозорливост и хитрост. Нощите, които двамата прекарваха заедно, вече не й донасяха нито удовлетворение, нито отдих. Дните си Кайл прекарваше край кораба. Кефрия бе принудена да признае пред себе си, че е започнала с нетърпение да чака деня на отплаването му. В отсъствието на съпруга си тя поне щеше да си върне част от спокойствието на обичайните си дни.

Разнеслите се стъпки я накараха да повдигне глава — едновременно с надежда и с отвращение от завръщането на съпруга й. Но влязлата се оказа майка й. Тя погледна към Кефрия и останките от закуската. Подир това погледът й се плъзна из стаята в търсене на нещо друго. Или на някой друг.

— Добро утро, мамо.

— Добро утро — тихо отвърна майка й. — Чух, че Кайл излезе.

— И затова слизаш чак сега — горчиво подметна Кефрия. — Майко, неприятно ми е, че го отбягваш. Има неща, които трябва да бъдат обсъдени и решени…

Старицата се усмихна с притиснати устни.

— Нещо, което е невъзможно, когато Кайл е наблизо. Кефрия, прекалено съм изморена и скърбяща, за да говоря тактично. Твоят съпруг не оставя възможност за обсъждане. Излишно е двамата с него да си разменяме думи, защото помежду ни няма разбиране. Той се вслушва единствено в своята преценка. — Тя поклати глава. — Тези дни само две неща ми се въртят в главата. Или скърбя за баща ти, или се укорявам за бъркотията, в която превърнах наследството му.

Въпреки неотдавнашния си гняв, Кефрия се наскърби от думите й. Нейният отговор бе тих, обиден:

— Той е добър човек, майко. Той прави онова, което смята, че е най-добре за нас.

— Това може и да е истина, но по никакъв начин не ме утешава, Кефрия. — Роника отново поклати глава. — Баща ти и аз смятахме, че Кайл е добър човек, иначе не бихме ви дали благословията си. Но в онези дни двамата с него не бихме могли да предвидим дори и частица от всички онези неща, сполетели ни впоследствие. За теб щеше да бъде по-добре да се омъжиш за Търговец. За всички ни щеше да бъде по-добре, ако ти бе взела за съпруг някой, който е по-запознат с нашите традиции.

Майка й се настани на масата. Движенията й съответстваха на старостта й, сковани и предпазливи. Тя извърна лице от ярката лятна утрин; може би сиянието нараняваше очите й.

— Погледни до какво ни докара неговото желание да прави онова, което по негова преценка е най-добре. Алтея все още я няма. А младият Уинтроу е принуден да стои на кораба. Това не е добре. Нито за момчето, нито за кораба. Ако Кайл наистина осъзнаваше същината на един жив кораб, то той никога не би оставил сина ви на борда на току-що съживил се кораб. Чувала съм, че първите няколко месеца след събуждането на живия кораб са изключително важни. Вивачия се нуждае от спокойствие; тя има нужда да бъде уверена в своя капитан. Не са й нужни принуда и спорове. А идеята му да пренася роби на борда й… Само от мисълта ме побиват тръпки. — Тя повдигна глава и прикова Кефрия с поглед. — Срамувам се, че с подобно спокойствие приемаш да излагаш сина си на всички онези скверности, които са неделима част от плаването на робски кораб. Как можеш да допускаш той не само да бъде свидетел, а и съучастник? В какво според теб трябва да се превърне той, за да оцелее?

Думите й породиха неназоваема отврата у Кефрия, но тя стисна юмруци под покривката и овладя треперенето си.

— Кайл казва, че той няма да бъде груб с Уинтроу. А що се отнася до робите: той сам изтъкна, че ненужните страдания само биха увредили стойността на ценен товар. Аз обсъдих с него всички ужасни неща, които бях чувала за робските кораби. И той ми обеща, че Вивачия няма да се превърне в поредния зловонен плаващ ковчег.

— Дори ако Кайл се отнася към Уинтроу като към дъщеря, момчето пак ще страда от всичко онова, което ще види. Претъпканите трюмове, погиналите сред веригите, жестокостта, необходима за запазването на дисциплина сред такъв товар… това не е правилно. Просто не е правилно. И двете го знаем. — Гласът на майка й не търпеше възражение.

— Но ние имаме робиня под самия си покрив. Рейч, която Давад ти отстъпи, когато татко боледуваше.

— Не е правилно — потрети Роника Вестрит. — Аз исках да я изпратя обратно при Давад. Но когато се опитах да я отпратя, тя падна на колене и започна да ме умолява. В Калсид тя би се продала добре, защото притежава известно образование. Самата тя осъзнава това. Съпругът й вече е продаден там, заради неизплатени дългове. Двамата били родом от Джамаилия. И когато не могли да погасят задълженията си, тя, съпругът им и синът им се озовали върху робския подиум. Мъжът й бил образован човек, комуто определили висока цена. Но тя и детето били продадени евтино на един от Давадовите посредници. — Старицата бе започнала да говори по-глухо. — Тя ми разказа за пътуването насам. Момченцето й не оцеляло. И въпреки това аз не смятам, че Давад Рестарт е жесток човек, поне не и умишлено. Нито е толкова неумел в делата си, та да увреди стойността на ценен товар.

Гласът на Роника бе останал безизразен. По кожата на Кефрия плъзнаха тръпки, когато разпозна думите на Кайл.

— Мислех, че вече съм привикнала със смъртта. В годините след като братята ти починаха, аз смятах, че тя е нещо, което съм издържала и преодоляла. Сега, когато баща ти го няма, аз отново си спомних колко внезапен и необратим е този момент. Мъчително е да го преодолееш, когато той е предизвикан от зараза. Но момчето на Рейч е умряло, защото стомахчето му не могло да понесе непрекъснатото мятане на задушаващия, претъпкан трюм. То не могло да задържи противния хляб и застоялата вода, давани им от екипажа. Тя трябвало да гледа как малкото й дете умира.

Майка й повдигна очи и потърси погледа на дъщеря си. В тях Кефрия видя мъка.

— Защо не си се обърнала към екипажа, когато са ви раздавали храна, попитах я аз. Те биха те извели на палубата, биха ти дали малко подходяща храна. Тя ми каза, че го сторила. Каза ми, че умолявала всеки път, когато надзирателите слизали да раздават храна или да отнесат кофите. Но моряците не й обръщали внимание. Тя не била единствената молеща за милост. Редом с нея били оковани зрели мъже и млади жени, които умирали също като детето й. Когато трябвало да отнесат трупа на умрелия край нея и детето й, надзирателите извлекли телата като обикновени чували. Тя знаела, че невръстното телце ще бъде хвърлено на змиите, които следват кораба. И тази мисъл я накарала да полудее.

— Иронично било, че точно тази лудост я спасила. Защото когато тя започнала да крещи към змиите, да ги зове да строшат корпуса и да погълнат и нея, когато започнала да умолява Са да изпрати вятър и вълни, които да запратят кораба към скалите, нейните вопли засегнали моряците по начин, оказвал се невъзможен за горещите й молби. Те не искали тази жена, която вече не искала да живее, да докара смъртта им. Тя била бита, но не замлъквала. И когато корабът пуснал котва в Бингтаун, тя била свалена, защото моряците се кълнели, че неотдавнашната буря била призована именно от нея. И заявявали, че няма да плават, докато тя е на борда. Давад трябвало да приеме разписка за нея; тя била товар, принадлежащ нему. Но тъй като в Бингтаун той не би могъл да притежава робиня, Давад я обявил за своя прислужничка. А когато започнал да се смущава от взирането й и от обвиненията, които тя запращала насреща му, той я изпратил при нас. Както виждаш, неговият дар произтича по-скоро от страх, отколкото от желанието му да ни се притече на помощ в труден момент. Боя се, че точно в това се е превърнал Давад: човек, за когото страхът е по-силен от желанието да твори добро.

Старицата замълча за момент.

— И със значителна доза алчност. Не мислех, че Давад е от хората, които биха могли да чуят история като тази на Рейч и подир това да продължат да се занимават с търговията, пораждаща ужаси като нейния. Но ето че той прави точно това. И на всичкото отгоре той неотклонно съветва познатите си да подкрепят приемането на робството в Бингтаун. — Очите й отново пронизаха Кефрия. — Ти, в качеството си на наследница на покойния си баща, получаваш и неговия глас в Съвета. Нямам съмнение, че Давад ще започне да се увърта около теб и да те увещава да подкрепиш предложението му. И ако твоите собствени икономически интереси съвпадат с поддържането на робството… Как според теб Кайл ще те принуди да гласуваш?

Кефрия се чувстваше парализирана и не смееше да отговори. Искаше й се да каже, че нейният съпруг не би подкрепил приемането на робството в Бингтаун, ала умът й вече знаеше истината. Ако притежаването на роби станеше законно, някои от имотите на семейство Вестрит отново щяха да се окажат доходоносни. Нивите. Калаената мина. И не само това: на Кайл не би се налагало да отнася товара си чак до Калсид, за да го продаде на сметка, а би могъл да разпродава робите още тук, в Бингтаун. По-малката продължителност на пътуванията не само означаваше повече курсове, а и по-малка смъртност сред товара…

Жената потръпна, осъзнала пълното значение на мисълта си. По-голяма част от товара му щеше да пристига жива. Още от самото начало тя бе приела, че щом Кайл е избрал да търгува с роби, то някои от тях неизменно щяха да умират. И то не от болест или старост — Кайл беше прекалено умен, за да купи роби, за които имаше голяма вероятност да умрат. Не, тя очакваше, че те ще умират заради самото пътуване. Бе приела, че това трябва да се случи. Но защо? По време на своите собствени пътувания с кораб тя никога не бе изпитвала страх за здравето или за живота си. Излизаше, че единствено отношението към пленниците може да бъде причина за тази смъртност. Отношение към роби, което напълно вероятно можеше да представлява част от задълженията на Уинтроу като моряк. Нима нейният син щеше да се научи да остава безразличен към умоляващите ридания на млада жена, която проси милост за детето си? Нима той щеше да помага в отнасянето на издъхнали тела, които да се превърнат в храна за морските змии?

Изглежда майка й бе отгатнала посоката на мислите й, защото тя каза тихо:

— Помни, гласът принадлежи на теб. Ти можеш да го отстъпиш на съпруга си, ако желаеш. Много от съпругите на тукашните Търговци биха постъпили така, макар че законът на Бингтаун не го изисква. Помни, родът Вестрит получава само един глас в Търговския съвет. Само един. И ако се отречеш от този глас, губиш правото да си го изискаш обратно. Единствено Кайл би могъл да го предаде другиму.

Кефрия се чувстваше сама, споходена от ледени тръпки. Каквото и решение да вземеше, тя щеше да страда. Тя не се съмняваше, че Кайл би се застъпил за робството. И почти можеше да си представи логичните му аргументи, в които той изтъква, че робите в Бингтаун биха се радвали на много по-лека съдба от онези в Калсид. Той щеше да я убеди. И когато това станеше, майка й щеше да престане да я уважава.

— Това е само един глас — промълви тя. — Един от петдесет и шест.

— Петдесет и шест Търговски фамилии — призна майка й. И продължи: — Знаеш ли колко са новодошлите, придобили достатъчно лефри земя, за да предявяват право на присъствие в Съвета на Бингтаун? Двадесет и седем. Виждам, че изглеждаш шокирана. Аз реагирах по същия начин, когато научих за първи път. Изглежда има хора, които се заселват на юг от нас, мълчаливо закупуват земя с разрешението на новия сатрап и пристигат в Бингтаун, за да поискат да бъдат включени в Градския съвет. Този втори Съвет, който ние създадохме — в проява на справедливост, за да могат имигрантите от Трите кораба да разполагат с място, където да разрешават проблемите си и да участват в съдбата на Бингтаун — сега бива използван срещу нас.

— Освен това не става дума единствено за вътрешен натиск. Калсид също поглежда алчно към нашите богатства. Жителите му са притискали северната ни граница неведнъж, а онзи глупав младок, сатрапът, почти е готов да им отстъпи. И всичко това заради подаръците, които те му изпращат: жени, бижута и упойващи билки. Той няма да се застъпи за Бингтаун, ако с това рискува да влоши взаимоотношенията си с Калсид. Той дори не е склонен да спазва обещаното ни от Есклепий. Носят се слухове, че новият сатрап е изпразнил столичните съкровищници с прахосническата си политика и търси нови начини да ги напълни. Един от начините е да преотстъпва земи на всеки, който спечели благоразположението му с дарове или обещанията за дарове. Той раздава земята ни не само на джамаилски благородници, а и на калсидските си подмазвачи. Така че може и да си права, Кефрия. Може би един глас с нищо няма да спре промените, които връхлитат Бингтаун.

Майка й се надигна от масата. Тя не бе хапнала нищо, дори чай не беше пила.

По пътя си към вратата старицата въздъхна:

— След време дори и единодушието на петдесет и шестте Търговски гласа няма да смогне да се противопостави на тази вълна новодошли. И ако сатрап Косго с подобна лекота нарушава едно от обещанията, дадени ни от негов предшественик, какво би могло да ни гарантира, че той ще спази и останалите? Колко време ще мине, преди монополите, предоставени изключително на нас, бъдат на свой ред продадени? Не бих искала да мисля какво би могло да се случи. Това би означавало нещо много повече от края на познатите ни обичаи. Какво биха могли да предизвикат такива алчни и непредпазливи люде, ако поемат по Дъждовната река, дори не ми се и мисли.

За един ужасяващ миг Кефрия си припомни раждането на третото си дете. Или по-скоро третия път, в който тя легна да ражда, защото никакво дете не се появи в края на онази дълга бременност, последвана от остри мъки. Не дете, а някакво създание, което майка й дори не й бе позволила да види или подържи; нещо, което се бе мятало, съскало и ръмжало по време на изнасянето си от стаята. По това време Кайл се беше намирал в открито море. У дома бе присъствал само баща й; нему се бе паднало да погребе проявата на онова невидимо бреме, неизменно надвиснало над Търговците от Бингтаун. Подир това никой не бе отварял дума за злощастната бременност. Дори Кайл след завръщането си не бе казал нищо при вида на празната люлка, а бе приел случилото се и се бе отнасял към нея с голяма нежност. Само веднъж той бе споменал мъртвороденото. Може би той наистина вярваше в това. Кайл не принадлежеше към Търговските родове; може би той не вярваше в цената, която трябваше да бъде платена.

Може би той не осъзнаваше пълния смисъл на сродяването си с Търговско семейство. Навярно той не осъзнаваше, че те защитаваха и извличаха печалба от Дъждовната река и всичко, което донасяха водите й.

За частица от мига тя видя съпруга си като непознат и, може би, заплаха. Не някаква злонамерена заплаха, а част от буря или огромна вълна. Тези прояви, макар и бездушни, пак унищожаваха и заливаха всичко по пътя си.

— Кайл е добър човек — обърна се тя към майка си. Ала Роника бе напуснала трапезарията безшумно; Кефрините думи заглъхнаха безжизнено сред безразличния въздух.