Робин Хоб
Вълшебният кораб (11) (Първа книга от трилогията „Сага за живите кораби“)

Глава осма
Среднощни разговори

Майка й рухна още след прекрачването на прага: нозете й просто се подкосиха. Кайл остана да поклаща глава, затова Кефрия сама се нагърби да отведе майка си да си легне. Спалнята, която Роника тъй дълго бе споделяла със съпруга си и в последните месеци се бе превърнала в стая на задаваща се смърт, не беше подходяща; стопанката на дома бе прекарвала нощите си на неудобен одър. Затова Кефрия нареди на Рейч да приготви една от гостните стаи. Тя остана с майка си докато слугинята не се появи отново, за да я отведе. Подир това Кефрия отиде да нагледа Силдин. Той плачеше — бе искал да види майка си, а Малта му бе казала, че майка им е прекалено заета, за да се занимава с ревльовци. Сестра му го бе оставила да седи на леглото си, без дори да повика някоя от слугините да се погрижи за него. За миг Кефрия се разгневи, преди да си припомни, че самата Малта е все още почти дете. Не можеше да се очаква от една дванадесетгодишна да се грижи за седемгодишния си брат след подобен ден.

Затова тя успокои момчето, помогна му да се преоблече и остана край него, докато очите му не започнаха да се затварят. Когато тя най-после получи възможността да се оттегли в собствената си спалня, Кефрия бе сигурна, че всички останали вече спят дълбоко.

Трептящата светлина на свещта изпълваше коридора с движещи се сенки, които приличаха на призраци. Дали анмата на баща й не бе останала под покрива, под който се бе мъчила толкова много? По гърба й полазиха тръпки, накарали косъмчетата върху тила й да настръхнат.

Още в следващия момент тя се укори. Анмата на баща й вече се намираше в кораба. А дори и ако духът му обитаваше дома, собственият й баща не би й мислил злото. И все пак тя се радваше, когато тихо влезе в спалнята си. Кайл вече си беше легнал, затова Кефрия угаси свещта и се съблече в тъмното, хвърляйки дрехите си право на пода. Приготвената нощница тя откри пипнешком и приветства хладината на плата. Подир това — най-сетне — я очакваше хладината на леглото. Жената отмести одеялото и чаршафа и се намести до съпруга си.

Кайл я приветства с прегръдка. Излизаше, че той не е заспал, а просто я чака в леглото.

Макар че денят бе протекъл невъзможно дълъг, въпреки умората и тъгата, това я зарадва. Струваше й се, че допирът на Кайл разсича веригите на болка, стягали я в продължение на дни.

Известно време той я държа прегърната, милваше я по косата и разтриваше врата й, докато тя не се отпусна. Тогава Кайл я взе, внимателно и нежно, без думи, на фона на лунна светлина, разливаща се през прозорците. Луната на лятната нощ бе достатъчно ярка, за да изтръгне почти обичайния цвят от всичко, до което се допреше: кремавите завивки, белезникавата коса на съпруга й, оттенъците на златистата му кожа в различна степен на загар. И след това, когато тя се притисна към него, отпуснала глава върху рамото му, двамата бяха продължили да мълчат. Кефрия остана заслушана в туптенето на сърцето му и повдигането на гръдта. И се радваше на близостта му.

Това я накара да се почувства отвратително — да се наслаждава по такъв себичен начин още в първата нощ след смъртта на баща си. Не само простото наслаждение й се струваше престъпно, а и самият факт, че все още е останала жива. Тя не се отдръпна, а се притисна още по-плътно. Една гореща сълза се плъзна по бузата й и се стече върху рамото му. Кайл повдигна ръка към капката и към лицето на съпругата си.

— Недей — тихо й каза той. — Днес имаше достатъчно скръб и сълзи. Сега не мисли за това. Това легло е само за нас.

Кефрия успя да прогони буцата, настанила се в гърлото й.

— Да. Само че едва сега осъзнах напълно какво е изгубила майка ми. Всичко това…

Свободната й ръка се плъзна от рамото до бедрото, преди съпругът й да я вземе и да я повдигне към лицето си, за да я целуне.

— Зная. Аз също си мислех за това. Чудех се дали ще дойде момент, в който ти ще останеш сама. И какво би правила тогава…

— Дори недей да споменаваш подобно нещо! — умолително настоя Кефрия, обви брадичката му с длан и обърна лицето му към себе си. — Все още не съм сигурна, че постъпихме правилно — неочаквано заговори тя с друг тон. — Зная, че сме го обсъждали и преди, че то е за доброто на всички ни. Но как изглеждаше тя, когато поставих ръката си върху елемента… и как просто си отиде… Никога не бих повярвала, че Алтея е способна на подобно нещо. Мислех, че тя го обича повече, за да напусне погребението му по такъв начин.

Кайл се замисли.

— Аз също не бях го очаквал. Смятах, че ако не баща си, тя ще обича поне кораба. Очаквах истинско сражение. Бях изненадан и зарадван, че тя отстъпи толкова лесно. Сигурен бях, че цялата церемония ще бъде насечена от сцените й. Поне тя ни спести това. Но се притеснявам за нея. След смъртта на баща си едно момиче трябва да си остане у дома, а не да броди из пристанище като Бингтаун.

Той помълча. Следващите му думи звучаха почти предпазливо.

— Знаеш, че не мога да й позволя да й се размине. Тя трябва да бъде смъмрена; нужна й е насоката на твърда ръка, преди да е пропаднала окончателно.

— Татко винаги казваше, че Алтея се справя най-добре при малка намеса — каза Кефрия. — Че трябва да й се оставя възможност да греши, защото това бил единственият начин тя да се поучи от грешките си.

Съпругът й изпръхтя презрително.

— Моите извинения, любима, но това ми звучи като оправдание за липсата на сериозна намеса. Тя просто е разглезена. И това веднага й личи. Тя приема, че винаги ще бъде нейното, и не е свикнала да се замисля за останалите. Но пак не е късно. Не можеш да си представиш колко ме изненада това разкритие. Изобщо не бях подозирал, че тя ще се подчини на избухването ми и действително ще прекара в каютата остатъка от пътуването. Тогава се бях разгневил и просто й казах това, за да я прогоня, преди наистина да избухна. Но тя ми се подчини. И мисля, че е използвала това време, за да размисли. Ти сама я видя как слезе на сушата: мълчалива и покаяна, облечена като дама. Или поне според най-близките си до дама представи.

За момент Кайл замълча и поклати глава, разместил къдрици върху възглавницата.

— Бях удивен. Непрекъснато очаквах тя да поднови спора. И тогава осъзнах, че тя е искала точно това от самото начало: някой да сложи край; някой, който най-сетне да се заеме с нея и да я накара да се държи по подобаващия начин. Мисля си, че през цялото това време тя просто е изпитвала границите на околното търпение, без някой да спусне котвата й. — Той прочисти гърло. — Изпитвах дълбоко уважение към баща ти, знаеш това. Но ще ти кажа, че станеше ли дума за Алтея, той беше напълно сляп. Той никога не й забраняваше неща, никога не налагаше категорични граници. И когато аз най-сетне сторих това, разликата бе смайваща. Естествено, когато тя слезе от кораба и аз вече не бях начело, тя отново се върна към познатото.

Кайл сви рамене. Известно време съпрузите мълчаха, и двамата замислени над чудатостите на Алтея.

Мъжът въздъхна тежко.

— Преди смятах, че тя е безнадеждна. Че само ще донася мъка на нас и на себе си. Но днес, когато тя ни видя обединени около най-доброто за семейството, тя не ни се опълчи в действителност. Дълбоко в себе си тя разбира правотата ни. Корабът трябва да служи за благото на рода. Ти си най-голямата: твое право е да наследиш богатството на семейството. Освен това ти имаш деца, за които трябва да се грижиш. За кого трябва да се грижи Алтея? Само за себе си. Покрай нас нищо няма да й липсва: нито храна, нито дрехи, нито стряха. Но ако корабът останеше за нея, тя щеше да отплава веднага, без да се замисля за близките си. И най-вероятно щеше да сложи онзи нехранимайко Брашън за капитан.

Той леко се раздвижи, за да прегърне съпругата си и да я притисне към себе си.

— Затова, Кефрия, не мисля че имаш основания да се съмняваш в правотата на стореното от нас. Ние ще се грижим добре за Алтея; ще помогнем на майка ти да се отърве от дълговете. Можеш ли с пълна увереност да заявиш, че сестра ти би се замисляла за майка ви? За нас и децата ни изобщо да не говорим. Мисля, че в крайна сметка дори баща ти осъзна, че е най-разумно да предаде Вивачия на теб, колкото и мъчително да се оказа това за чувствата на малката му глезанка.

Кефрия въздъхна и също го прегърна. Всичко, казано от Кайл, звучеше разумно. Това бе една от причините тя да се омъжи за него: способността му да премисля всичко тъй спокойно и логично я караше да се чувства спокойна. Това бе нещо, в което тя бе сигурна от самото начало — че не би могла да живее до импулсивен и непредсказуем човек като баща си. Кефрия бе получила възможност да види нещата, които този му характер бе причинил на майка й, състарявайки я преждевременно. Останалите Търговски матрони живееха спокойно, отдадени на грижи за градините и внуците си, а Роника всеки ден бе трябвало да се справя с мъжки тревоги и задължения. И това далеч не се изчерпваше с търговските дела. Много често на майка й се налагаше да се отбива до някой от парцелите, за да се увери лично в истинността на надзирателските доклади.

Откакто се помнеше, Кефрия ненавиждаше беритбата на маф. Като малка този период за нея бе означавал, че подир събуждането си няма да завари майка си у дома и че ако има късмет, може да се надява да я види за около час преди лягане. А по-късно Роника бе започнала да взема голямата си дъщеря със себе си сред задушните плантации, сред редиците бодливи тъмнозелени храсти, натежали от зърна. Там Кефрия бе принуждавана да се запознава с разновидностите на различните сортове, най-заплашителните вредители и начините за отстраняване и лекуване на заразените храсти (първите трябваше да се изгарят веднага, а вторите: да се пръскат със силна отвара от листа и конска тор). Кефрия бе ненавиждала всичко това. И веднага щом бе станала достатъчно голяма, за да полага грижи за косата и кожата си, тя категорично бе отказала да взема участие в тези полски мъчения. В същата година тя беше взела решение, че никога няма да се омъжи за човек, който е склонен да изчезва в морето и да я оставя да се грижи за дела, които са негова отговорност. Тя щеше да си намери съпруг, който да изпълнява ролята на мъж, да се грижи за нея и да не допуска неволите и тревогите отвъд прага на дома им.

— И аз взех, та се омъжих за моряк — гласно довърши мислите си тя. Топлотата в гласа й превръщаше думите в комплимент.

Започнал да се унася, Кайл изсумтя неразбиращо. Кефрия се загледа в смуглата си ръка, отпусната върху бялата му гръд.

— Просто ми се иска да не пътуваше толкова — тихо каза тя. — Сега ти си мъжът в семейството. И когато те няма…

— Зная. — Сега той отново звучеше сериозно, отново разсънен. — Аз също съм мислил за това. Защо според теб настоях да взема Уинтроу със себе си? Крайно време е той да заеме полагащото му се място в семейството.

— Но той се подготвя за свещеник — с известно задавяне възрази Кефрия. За нея беше много трудно да спори със съпруга си, но в тази област той винаги бе отстъпвал пред нея. Трудно й беше да осмисли, че той може да си промени мнението по такъв начин.

— Ти още от самото начало знаеше за неодобрението ми към тези глупости — отвърна той, сякаш прочел мислите й. — Да предадем първородния си син в служба на Са… Някое заможно джамаилско семейство лесно може да си го позволи. За тях това цели да покаже, че богатството им е достатъчно голямо, за да не се нуждае от работата на най-голям син. С нас нещата не стоят така, мила. Въпреки това аз се опитах да ти доставя удоволствие, защото знаех колко много означава това за теб. Затова изпратихме момчето в манастир. И ако баща ти беше останал жив още няколко години, Уинтроу щеше да си остане там. Но ето, че нещата се развиха по друг начин. Силдин е прекалено малък, за да плава. Истината е, че на нас Уинтроу е далеч по-нужен, отколкото на някакви си жреци от манастир в Джамаилия. Ти винаги си казвала, че Са дарява. Погледни на нещата така: преди тринадесет години той ни дари със син. И сега ние имаме нужда от сина си.

— Но ние вече го врекохме — настояваше Кефрия, измъчвана от известна агония. За нея действително бе означавало много, че Уинтроу ще стане жрец на Са. Далеч не всички предложени момчета биваха приемани. Някои от тях се оказваха обратно при родителите си, придружени от учтиво писмо, в което съответният манастир благодареше и обясняваше, че синът не бил напълно подходящ за свещеник. С Уинтроу това не се бе случило. Напротив, жреците го бяха приветствали още от самото начало. Много бързо момчето бе получило кафявата роба на послушник и от затънтената обител в Кал бе преместено в самия Келпитонски манастир. Жреците рядко изпращаха доклади, но пристигналите преливаха от похвали. Кефрия ги пазеше и до днес, пристегнати с позлатените им панделки, в единия ъгъл на сандъка с дрехите си.

— Ти го врече — изтъкна Кайл. — А не аз. Сега ме извини, ставам за малко.

Той се освободи от прегръдката й и отдръпна завивката, за да се надигне. Под лунната светлина тялото му изглеждаше като оформено от слонова кост.

— Къде отиваш? — тихо попита Кефрия. Тя знаеше, че думите й са го раздразнили. Но никога преди съпругът й не бе ставал по подобен начин.

Кайл я познаваше добре. Усетил тревогата й, той я помилва по лицето.

— Сега ще се върна. Ще отида до стаята на Алтея, за да проверя дали се е върнала. — Той поклати глава. — Глупостта й ме удивлява. Само се надявам, че тази нощ не се е изложила — след няколко чашки е способна на почти всичко. А скандалите са последното нещо, от което се нуждаем в момента. Семейството ни трябва да изглежда единно и сигурно, особено сега. И най-малката глупост, изтърсена от Алтея, може да паникьоса кредиторите ни и да ги накара да се нахвърлят отгоре ни, за да получат поне малко. Но достатъчно тревоги за тази нощ. Опитай се да поспиш, аз ще се върна скоро.

 

 

За един проточил се момент Брашън се опасяваше, че тя ще отхвърли предложението му. Алтея леко се поклащаше, загледана в него. Той равнодушно отвръщаше на погледа й. В името на Са, ама че гледка! Косата й се бе разпуснала, увиснала на кичури по челото и раменете. Сълзи и мръсотия браздяха лицето й. Само роклята й придаваше вида на жена от заможно семейство — или по-скоро вида на нещо, изхвърлено на боклука от заможно семейство. В момента Алтея приличаше на пристанищна проститутка, а не на дъщеря на едно от най-значимите Търговски семейства в Бингтаун. Ако тя тръгнеше да се прибира сама, в нощния пазар можеше да я сполети всичко.

Но в следващия миг тя въздъхна шумно.

— Добре — каза Алтея. С нова шумна въздишка тя го хвана под ръка и тежко се облегна на него. Това даде възможност на Брашън да одобри решението си да остави багажа си на съхранение. Пивничарят, комуто той бе поверил торбата си, го познаваше добре, а Брашън бе подкрепил доверието си с няколко дребни монети.

В този момент не му се искаше да мисли за парите, които бе прахосал в преследването й от кръчма в кръчма. Определено по-голяма сума от очакваното, но пак по-малко от онова, което Брашън бе очаквал да похарчи за собствени забавления. Той бе почти трезвен. И със сигурност можеше да заяви, че това е най-потискащата нощ след някое от пристиганията му. Поне противната част беше към края си. Щом придружеше Алтея до дома й, оставащите до изгрева часове морякът щеше да оползотвори в заслужен сън.

Той огледа улицата. Тя бе осветена зле, с поставени на голямо разстояние една от друга факли, и по това време почти пуста. Онези, все още способни да пият, се намираха в пивниците, а всички останали щяха да дремят някъде. Но пак щяха да се навъртат бандити, които да се надяват да докопат останалите неизпити пари на някой моряк. Брашън щеше да стори добре да внимава, особено придружаван от Алтея.

— Насам — каза той и я поведе с бързи крачки, само че девойката се препъна почти веднага. — Толкова ли си пияна? — раздразнено попита Брашън, преди да се е осъзнал.

— Да — призна тя с изхълцване. И спря рязко, карайки спътника си да очаква повръщане. Но нищо такова не последва: вместо това Алтея рязко свали обувките си с висок ток. — И тези проклетии не помагат.

Обувките се оказаха хвърлени към другия край на улицата. Алтея се изправи и отново го хвана за ръката:

— Да вървим.

Брашън трябваше да признае, че боса тя напредваше значително по-добре. Тази си мисъл той придружи с широка усмивка. Дори след всички тези години на самостоятелност, той не бе успял да се отърси от навиците на семейство Трел: за момент се бе ужасил от перспективата една дъщеря на Търговец да крачи боса сред града. Но пък предвид състоянието й това далеч нямаше да бъде първото, което евентуалният минувач щеше да забележи. А и бившият помощник-капитан нямаше намерение да я развежда из пазара; той подбираше по-пустите улички и се надяваше, че никой няма да ги разпознае в тъмното. Поне това се полагаше на паметта на Ефрън Вестрит.

Но на един кръстопът тя го задърпа за ръкава в опит да го насочи към ярките улички на нощния пазар.

— Гладна съм — оповести Алтея. Гласът й, изненадан и раздразнен, съумяваше да обвини Брашън за този факт.

— Много съжалявам за тебе. Нямам пари — нахално излъга той и се опита да я повлече отново.

Алтея подозрително се взря в него.

— Изпил си заплатата си толкова бързо? Винаги съм знаела, че си пиянде, но не подозирах да е в такава степен.

— Пръснах парите по курви — раздразнено разшири лъжата той.

Младата жена се вгледа в него.

— Не съм изненадана — потвърди тя за себе си и поклати глава. — Има ли нещо, което не би направил, Брашън Трел?

— Да, малко са тези неща — студено се съгласи морякът, решен да сложи край на разговора. За втори път той я дръпна за ръката, но и сега тя не помръдна.

— На много места хората ме познават. Ела, ще взема нещо и за теб.

За по-малко от секунда тя бе преминала от укор към увещание.

Брашън реши да говори открито:

— Алтея, ти си пияна и изглеждаш отвратително. Никой не бива да те вижда в подобен вид. Отиваш си право у дома.

Тя престана да се опъва и му позволи да я поведе по полумрачната улица. Тази част на града бе изпълнена с по-дребни дюкяни, по-малко официални, главно заради високите наеми на нощния пазар. Мътната светлина на фенери показваше онези от магазинчетата, които още работеха: татуировчици, магазини за благовония и наркотици, а също и места, които се грижеха за по-необичайните желания на плътта. Брашън се радваше, че тази нощ търговията е слаба.

И точно когато той бе решил, че с нощните изпитания е свършено, Алтея си пое накъсан дъх. Морякът осъзна, че тя е започнала да ридае безшумно.

— Какво има? — уморено попита той.

— Баща ми е мъртъв; никой друг вече няма да се гордее с мен. — Тя поклати глава и обърса очи с ръкав. — За него имаха значение делата ми. Всички останали се интересуват само как изглеждам и какво мислят хората за мен.

— Пила си прекалено много — каза Брашън тихо. Той бе възнамерявал да я утеши, да загатне, че тези й тревоги са плод на алкохола. Но излизаше, че той отправя пореден укор.

Алтея сведе глава и не каза нищо, затова морякът не разясни. Определено не му се удаваше да я накара да се почувства по-добре, а в интерес на истината той не бе сигурен, че това е негово задължение. Семейството й я бе отхвърлило. А нима тя бе забравила за неговата собствена орис? Само преди няколко седмици Алтея бе изтъкнала този факт в лицето му. С какво основание тя очакваше съчувствие сега?

Изминаха няколко минути, преди тя да заговори отново.

— Брашън — неочаквано се обади Алтея. Със сериозен глас. — Аз ще си върна кораба.

Той изсумтя неопределено. Нямаше смисъл да й казва, че той не смята това за вероятно.

— Не ме ли чу какво казах? — продължи тя.

— Чух.

— И няма ли да кажеш нещо?

Спътникът й се засмя горчиво.

— Когато си върнеш кораба, очаквам да ме назначиш за свой заместник.

— Дадено — величествено заяви девойката.

Брашън издиша шумно през ноздри.

— Ако знаех, че ще бъде толкова лесно, щях да поискам капитанския пост.

— Капитан ще бъда аз. Но ти ще бъдеш помощник-капитан. Вивачия те харесва. Под мое ръководство на борда й ще има само хора, които ние с нея харесваме.

— Благодаря ти — с известно объркване каза Брашън. Той никога не бе смятал, че Алтея го харесва. По някакъв странен начин това го разчувства. Излизаше, че дъщерята на капитана все пак е смогвала да го оцени.

— Моля? — завалено попита тя.

— Нищо.

Двамата бяха достигнали улицата на търговците от Дъждовната река. Тукашните витрини бяха по-украсени, почти изцяло затворени. Екзотичните и скъпи продукти, които се предлагаха тук, бяха предназначени само за най-заможните, а не за дивата младеж, изграждаща основната клиентела на нощния пазар. Високите стъклени прозорци оставаха покрити, а недалеч от тях небрежно стояха охранители с тежко въоръжение. Не един и двама от пазачите хвърлиха подозрителни погледи към чудатата двойка.

Стоките зад стъклените прегради излъчваха магията на Дъждовните земи. Това даваше основание на Брашън да смята, че тази улица се отличава с привличащо и същевременно плашещо усещане. При всяко преминаване през нея той настръхваше, а удивление стягаше гърлото му. Дори и сега, през нощта, когато тайнствените стоки от крайречните земи оставаха скрити, излъчването на магията им се просмукваше в мрака и го изпълваше със студено сребристо сияние. Интересно дали Алтея усещаше същото? Той едва не се обърна към нея, за да я попита. Само че въпросът му се струваше прекалено сериозен и заедно с това твърде дребнав, за да заслужава задаване.

В проточилото се между двамата мълчание допирът на Алтея се превърна в смущаващ. Именно заради нуждата да отнесе вниманието си от това Брашън заговори.

— Янтар се справя добре — отбеляза той и кимна към въпросния магазин, край който тъкмо минаваха. Самата Янтар седеше край прозореца, остъклен с иканско стъкло, прозрачно като вода и обгърнато в позлатени резбовани рамки. Това великолепие караше жената зад прозореца да изглежда като част от картина. Тя се бе отпуснала в стол от бяла ракита, в дълга кафява рокля, която целеше по-скоро да скрива тялото й. Витрината на нейния магазин не беше защитена по никакъв начин; нямаше и пазачи. Може би тя разчиташе на присъствието си да пропъжда евентуални крадци. Самотна лоена лампа светеше край нея. Под жълтеникавия й блясък цветът на роклята подчертаваше златистия оттенък на кожата й. Под ръба на полата й надничаха боси крака. Тя наблюдаваше улицата с немигащия поглед на котка.

Алтея спря, привлечена от този поглед. При това тя леко залитна и несъзнателно обви ръка около раменете на Брашън, за да се задържи.

— Какво продава тя? — гласно се зачуди девойката. Брашън сви устни, уверен, че жената ги е чула. Във всеки случай изражението на Янтар не се промени. И погледът й продължаваше безстрастно да обгръща опърпаното момиче на улицата.

Алтея стисна очи за момент, а после ги отвори широко. Може би очакваше да завари различна гледка.

— Тя изглежда като издялана от дърво. Златен клен.

Тези й думи извлякоха реакция: Брашън видя устните да трепват в лека усмивка. Но тогава Алтея тъжно додаде:

— Тя ми напомня на кораба ми. На прекрасната Вивачия, жива на фона на магическо дърво.

Лицето на Янтар неочаквано се изкриви в изключително неудоволствие. Без да осъзнава причината, поради която това отвращение така го е смутило, Брашън задърпа Алтея за ръката и отново я поведе по улицата.

При следващата пресечка той забави ход. По това време Алтея бе започнала да накуцва; морякът със закъснение си припомни грубите дъски, покриващи тротоарите.

Самата девойка не спомена нищо за несгодите си, а отново попита:

— Какво продава тя? Тя не е от Търговците, които обменят стоки с Дъждовната река: това е възможно само за родовете, притежаващи живи кораби. Коя е тази Янтар и защо има магазин на Дъждовната улица?

Брашън сви рамене.

— Тя е нова, пристигна преди около две години. В началото имаше малко магазинче край Бодкинсовия площад. Там продаваше дървени мъниста. Много хора купуваха за децата си, да ги нанизват. Миналата година тя се премести в този магазин, за да започне да продава украшения. Бижута, но пак от дърво.

— Дървени украшения? — Алтея се навъси. Тя започваше да звучи по обичайния си начин и Брашън предположи, че разходката сред нощната прохлада прояснява съзнанието й. Още по-добре. Може би спътничката му щеше да се погрижи поне отчасти за външния си вид, преди да се прибере у дома си.

— И аз реагирах така в началото. Но не бях подозирал, че един занаятчия може да обработва дървото по подобен начин. Дори чворовете не представляват проблем за нея. От всяко парче тя може да изработи лице, животно или цвете. Понякога тя инкрустира творбите си. И нещата не опират само до способността й. Тя умее по необичаен начин да подбира подходящите материали.

— А тя работи ли с магическо дърво? — дръзко попита Алтея.

Брашън възкликна отвратено.

— Тя може да е нова тук, но познава обичаите ни достатъчно добре, за да знае, че никой не би търпял подобно нещо. Не, Янтар използва обикновени материали. Череша, дъб и прочие, все различни цветове и текстури…

— Колкото и да се говори, в Бингтаун има много места, където човек може да получи нещо от магическо дърво, стига да си плати — мрачно отбеляза Алтея и се почеса по корема. — Мръсна работа, но ако човек е склонен да си плати…

Неочаквано посърналият й тон сепна Брашън. Бившият помощник-капитан направи опит да разведри разговора:

— Нали точно това се говори за Бингтаун? Че всичко, което човек е в състояние да си представи, тук може да бъде намерено?

Девойката се подсмихна кисело.

— Нима не си чувал целия израз? Как никой не можел да си представи истинско щастие, затова щастие не се продавало тук.

Тази й мрачина го остави безмълвен. Възвърналото се мълчание изглеждаше подобаващо с настъпващата студенина. И нощта като да стана по-тъмна: двамата бяха напуснали пазарната част на града и навлизаха сред жилищната част. Тук уличните фенери бяха разположени още по-нарядко и встрани от улиците. Настилката бе от чакъл, който несъмнено не се отразяваше добре на босите стъпала на Алтея. Въпреки това Брашън не изрази съчувствието си гласно.

В мрачната тишина мъката по изгубения капитан го връхлетя. На няколко пъти той трябваше да премигва рязко, за да прогони сълзите си. Мъртъв. Капитан Вестрит бе мъртъв, отнасяйки със себе си и Брашъновия шанс за нов живот. Той трябваше да се е възползвал по-добре от предимствата, които Търговецът му бе предоставял. Голяма грешка бе да очаква, че ръката, протегната от капитана, винаги ще предлага помощта си. И сега му се налагаше сам да си създава шанс.

Той погледна към девойката, която все още зависеше от водачеството му. На нея също предстоеше да поеме сама по свой път. Или това, или да се примири със съдбата, която роднините й бяха предначертали за нея. Брашън подозираше, че те ще намерят някой по-млад Търговски син, склонен да я вземе за своя съпруга въпреки нетрадиционната й репутация. Може би собственият му брат. Керуин далеч не можеше да се мери с упоритостта на Алтея, разбира се, но пък богатството на рода Трел щеше отлично да се съчетае с имотите на семейство Вестрит. Във всеки случай би било интересно да се гледа сблъскването между нейното свободомислие и скованите традиции на Керуин. На кого ли от двамата би трябвало човек да съчувства повече, с усмивка се зачуди той.

Брашън бе посещавал дома на семейство Вестрит и преди, но никога посред нощ. По тъмно преходът му се стори много по-дълъг. Дори шумотевицата на нощния пазар затихна зад тях.

На няколко пъти те прекосяваха цъфтящи нощем храсти. Някакво подобие на неземно спокойствие обзе Брашън. Днешният ден бе сложил край на толкова много неща. Той отново се оказваше сам, осъден да разчита единствено на себе си. Утрешният ден не носеше никакви задължения и очаквания. Нямаше да му се налага да наглежда екипажа или да се занимава с разтоварването на кораба. Единственият му дълг бе насочен към него самия. Нима това бе лошо?

Имението на Вестрит се намираше далеч от пътя. Тамошните градини приютяваха насекоми и жаби, всички склонни да придават звук на лятната нощ. Единствено проскърцването на стъпките му се прибавяше към това стържене.

Пред белия праг, пред познатата врата Брашън отново се оказа връхлетян от мъка. Този праг понякога той бе прекрачвал, отведен тук по работа. Сегашното му посещение несъмнено бе последно. Никога повече нямаше да се изправя пред тази врата.

Едва след миг той забеляза, че Алтея не е пуснала ръката му. Тук, освободена от тесните улички и засенчващи сгради, лунната светлина свободно падаше върху девойката. Босите й крака бяха мръсни, роклята се влачеше. Косата й отново се беше развързала, поне отчасти.

Неочаквано тя го пусна, изправи се и въздъхна тежко.

— Благодаря ти, че ме придружи до дома.

Тези й думи бяха изречени със спокоен и формален тон, по-подходящ за съпровождане след някой фестивал.

— Няма за какво — тихо отвърна Брашън. Казаното от нея бе пробудило някогашното галантно момче, защото той й се поклони дълбоко. И едва не повдигна дланта й към устните си: спря го видът на захабените му обувки и раздраните крачоли на памучните панталони. — Ще се оправиш, нали?

Това бе само отчасти въпрос.

— Предполагам.

Тя пристъпи към вратата и отпусна ръка върху дръжката. Но вратата рязко се отдръпна сама.

Кайл изникна на прага. Той беше по нощна риза, бос, а белезникавата му коса рошавееше, само че разгневеният му вид не позволяваше присмех.

— Какво става тук? — остро попита той. Думите бяха изречени тихо, но отсечени по начин, придал им силата на рев. Брашън неволно се напрегна пред неотдавнашния си капитан. Алтея се сепна за миг, преди да се овладее.

— Това не те засяга — каза тя и направи опит да мине край него.

Кайл я стисна над лакътя и я извъртя към себе си.

— Върви по дяволите! — изкрещя Алтея, без да прави никакъв опит да пази тишина. — Махни си ръцете от мен.

Кайл не обърна внимание на думите й и я разтърси.

— Случващото се с това семейство е моя работа! — процеди той. — Доброто му име ме засяга, както би трябвало да засяга и теб. Погледни се. Прибираш се боса, окъсана и вмирисана като пияна курва, повлякла след себе си мърляч… Затова ли го доведе в дома си? Как си могла? Още не е изминал и ден след смъртта на баща ти, а ти ни посрамваш по такъв начин?

Заради обвиненията му Алтея бе настръхнала като звяр. Тя впи нокти в сграбчилата я ръка.

— Нищо не съм направила! — изкрещя тя. Погълнатият по-рано алкохол отново личеше в гласа й. — Не съм правила нищо, от което да ме е срам! Ти си този, който трябва да се срамува! Ти, крадецо! Ти открадна кораба ми! Открадна моя кораб!

Брашън стоеше втрещен. Това беше последното нещо, в което той искаше да се забърква. Каквото и да стореше той, все щеше да се намери някой, който да сметне постъпката му за погрешна. Но най-лошо бе да стои и да не прави нищо. Е, щом щяха да го винят, поне да е основателно.

— Капитане. Кайл. Пусни я. Тя не е сторила нищо сериозно. Предвид онова, което тя преживя днес, това може да се очаква. Казах да я пуснеш, човече, не виждаш ли, че й причиняваш болка!

Брашън не бе помръднал, по никакъв начин не бе показал, че възнамерява да нападне, но Кайл рязко тласна Алтея встрани и пристъпи към моряка.

— Ти може и да си очаквал подобно нещо, но не и ние.

Зад него в коридора изникна светлина; женски глас попита нещо. Кайл понечи да сграбчи ризата на бившия си моряк, но Брашън не му позволи. Зад него Алтея се изправяше на крака. Тя плачеше, стиснала рамката на вратата. Лицето й оставаше скрито зад увисналите в пълно отчаяние коси.

— Ти си я очаквал да се напие, нали, мизернико? И си тръгнал да душиш подире й. Мислиш, че не съм те виждал как я гледаше на кораба? Нямаше търпение баща й да умре, та да се впуснеш?

Брашън продължаваше да отстъпва. В чисто физическо отношение той нямаше основание да се страхува от малко по-едрия капитан, само че преимуществата на Кайл не се изчерпваха с юмруците му: капитанът притежаваше предимствата на Търговски род. Той можеше да убие Брашън без никакви последици и дори въпроси. Затова бившият моряк се убеди, че отстъпва не от страхливост, а заради предвидливост, повдигнал ръце:

— Нищо подобно. Просто я придружих до дома, това е.

Кайл замахна. Брашън с лекота избегна удара. Тази атака бе достатъчна, за да предостави преценка. Капитан Хейвън беше тромав и не умееше да задържа равновесието си. Макар и по-дребен, Брашън с лекота можеше да го надвие.

Женски глас, долетял откъм вратата, прекъсна размишленията му.

— Кайл! Брашън!

Въпреки възрастта и мъката, напоили гласа й — а може би точно заради тях — Роника Вестрит звучеше като майка, укоряваща две немирни деца.

— Престанете веднага! — Старицата, сплела косата си за през нощта, стоеше вкопчена в рамката на вратата. — Някой незабавно да ми каже какво става тук.

— Този противен нерез… — поде Кайл, но се оказа прекъснат от спокойния глас на Алтея. Макар и дрезгавеещ от риданията, той оставаше овладян:

— Бях разстроена и пих прекалено много. В една пивница се натъкнах на Брашън Трел и той настоя да ме изпрати до дома. Това е всичко, което се случи и щеше да се случи, ако Кайл не беше изхвърчал и не беше започнал да обижда.

Младата жена неочаквано повдигна глава и предизвикателно се вторачи в Кайл.

— Истина е — додаде Брашън. А в същия момент новият капитан изтъкваше вида на своята балдъза.

Брашън не можеше да прецени на кого повярва Роника Вестрит. Част от студенината, с която тя бе известна, пролича в тона на следващите й думи.

— Кайл, Алтея, вървете да си лягате. Брашън, ти си върви вкъщи. Прекалено съм изморена и измъчена, за да се занимавам с това сега. — Когато Кайл понечи да спори, тя додаде с известна отстъпчивост: — Утрото наближава, Кайл. Ако събудим слугите, скоро целият град ще научи за това. Не се съмнявам, че неколцина от тях вече слухтят. Да сложим край на всичко това. Семейните дела трябва да остана в семейния кръг. Така казваше Ефрън. Лека нощ, младежо — обърна се тя към Брашън. Той с готовност се отдалечи, без да се сбогува.

Но звукът от затварянето на тежката врата поставяше край на един период от живота му.

Морякът се отправи обратно към пристанището. Слизането му бе придружено от първите подвиквания на разбуждащи се птици. Той се загледа на изток, към хоризонта, едва започнал да порозовява, и неочаквано се почувства страшно уморен. За момент Брашън си представи койката, чакаща го на борда на Вивачия, преди да си припомни, че никакво легло не го очаква никъде. Затова той се замисли над вероятността да си наеме стая в някоя от странноприемниците, стая с меко легло, чисти юргани и топла вода за миене. Горчива усмивка съпроводи тези му размишления: подобен лукс бързо щеше да стопи парите му. Може би следващата нощ, когато щеше да се възползва подобаващо от подобно ложе. Сега нямаше смисъл да плаща за легло тъй близо до изгрев.

Навикът го изведе на пристанището. Там Брашън поклати глава и се отправи към скалистите брегове, където най-бедните моряци оставяха лодките си. Парагон щеше да го приюти за през деня и да се радва на компанията му. Някъде по обед, отспал, морякът щеше да се отбие да вземе торбата си и да започне да си търси работа и квартира. Но за момента просто му се искаше да отпочине няколко часа, далеч от Вестрити и Хейвъни.

 

 

Молкин се закова на място. Челюстите му започнаха да се раздвижват, за да опитат новата атмосфера. Змиите предпазливо се настаниха в меката кал, благодарни за отдиха от неспирния напредък.

С близко до привързаност чувство Шривър наблюдаваше как Молкин изпитва вкуса на това Обилие. Гривата на водача стоеше настръхнала, отчасти в предизвикателство, отчасти в колебание. Няколко от змиите започваха да се изнервят, както личеше от неспокойните им извивания.

— Никой не отправя предизвикателство към него — отбеляза Сесурея. — Той се бори с мехурчетата.

— Не — тихо възрази Шривър. — Спомени. Той се бори да ги овладее. Казвал ми е и преди. Те проблясват в съзнанието му като пасаж мойви и замайват окото му с числеността си. Мъдър рибар, той трябва да се съсредоточи и хвърли сред тях, уверен, че когато челюстите му се затворят, те ще са обгърнали нещо.

— Да, пясък — промърмори Сесурея.

Шривър настръхна насреща му. Той бавно се извърна към опашката си в привидна грижа. От своя страна Шривър се изпъна и започна да почиства люспите си, за да покаже, че не се страхува от него.

— Червеите — привидно на себе си каза тя — винаги се задоволяват с неизменяща се гледка.

Шривър знаеше, че останалите започват да изпитват съмнение към водителството на Молкин. Но не и тя. Истина беше, че в последно време мислите му изглеждаха още по-хаотични от обичайното. И също така бе истина, че той ревеше по странен начин в съня си по време на кратките почивки, които разрешаваше, и че със себе си разговаряше по-често отколкото със своите следовници.

Ала точно тези неща, които смущаваха останалите, придаваха увереност на Шривър, че водачът им ги води по правилния път. Колкото по̀ на север отиваше купът им, толкова по-уверена се чувстваше тя в мислите си, че Молкин действително е един от носителите на някогашните спомени.

Тя отново се загледа в него. Големите медни очи оставаха закрити под полупрозрачни клепачи, а тялото не спираше да се провира през възел, оформен от собствените извивки и излъскан до блясък. Някои от змиите го наблюдаваха с презрение. Изглежда те смятаха, че Молкин изостря чувствителността си просто заради самото удоволствие. Шривър го наблюдаваше гладно. Ако не бяха погледите на останалите, тя би дръзнала да се присъедини към него, да се обвие около неговите примки, за да се опита да сподели търсените от водача спомени.

Вместо това тя незабелязано погълна соленина в полуотворената си паст и бавно я изпусна през хрилете. Странен и непознат вкус имаше тази соленина, вкус на непознати соли, които почти пробождаха с наситеността си. Заедно с тях тя долови и солите от тялото на Молкин, което продължаваше да се отрива в себе си. Нейните собствени клепачи се надигнаха и замъглиха погледа й. За миг тя сънува; и в съня й Недостиг бе заменил Обилието, а Шривър се носеше сред него.

Преди да е успяла да се овладее, тя вече отмяташе глава, за да изреве победоносно:

— Пътят е чист!

Собственият й вик я сепна. Останалите змии я наблюдаваха със същото напрежение, насочено и към Молкин. Шривър объркано приглади грива към тялото си. А Молкин се стрелна към нея и неочаквано я обви. Гривата му настръхна ожесточено, заливайки я с токсини, които едновременно я вцепениха и опияниха. Водителят я пристегна с удивителна сила, отриваща миризмата му в люспите й. Полууловените спомени, които той преследваше, заляха сетивата й.

Със същата внезапност Молкин я освободи и се озова далеч от нея. Бавно и сковано тя се отпусна на дъното, където остана да диша тежко.

— Тя споделя — обърна се Молкин към следовниците си. — Тя съзира и е помазана със спомените ми. С нашите спомени. Ела при мен, Шривър, и ме последвай. Времето за събирането ни настъпва. Последвай ме към прераждането ни.